Берил Бейнбридж
Спокоен живот (7)

6.

Алън не сподели нищо с Джанет Лейланд нито за нощните изчезвания на майка си, нито за засадите, които баща му устройваше всяка вечер с автомобила. След като й бе разкрил скитанията на Мадж в мрака, той се страхуваше от съчувствието й. Тя би взела цялото му семейство за разтурено: всеки го ударил нанякъде, а всички играят на криеница помежду си. Като си помисли за това, поставяйки се на мястото на страничния наблюдател, той се усмихна. У семейство Лейланд беше съвсем друго, всички седяха около масата за вечеря, разговаряха с нормален тон, а когато нямаха повече какво да си кажат, изпадаха в някакво предразполагащо мълчание. Мина му през ум, че навярно в техните очи изглежда труден за общуване. Направи усилие да бъде непринуден; имаше обичай да навежда на една страна брадичката си, което му придаваше сериозен и уверен вид. Това заблуди мисис Лейланд. Тя прекаляваше с грижите си към него; поднасяше му вкусни гозби и се извиняваше, че може би го отегчава. Веднъж, когато съпругът й излезе от кухнята, тя рече: „Трябва да ни простиш, Алън. Няма много интелигентни хора в нашето семейство. Невежи сме в много неща“. Той кимна по неопровержим начин, без да се помръдне от мястото си край масата, неспособен да й възрази. Понякога Джанет заставаше зад него и като се навеждаше напред, го прегръщаше през врата. В такива случаи той оставаше неподвижен, засрамен от тази демонстрация на чувства пред родителите й.

Когато отиваха заедно на екскурзии, Джанет плащаше разноските — билети, чая в кафенетата. Баща му бе забравил обещанието си да му даде джобни пари, а Алън не желаеше да го моли за това.

Един следобед срещнаха Мадж до железопътния прелез; прибираше се от пазара с покупки за Мама.

— Аз съм сестра му — представи се тя с безочливо поведение.

Той нямаше намерение да ги запознава.

— Знам — отвърна Джанет. — Виждала съм те в селото.

— А, така ли? — изненада се Мадж и усмихната направи кръг около тях, стиснала в ръцете си самун хляб.

— Къде са ти обувките? — попита я той ядосано.

— В живия плет. Какво се впрягаш?

Джанет се усмихваше самоуверено — не пусна ръката му, стискаше я, сякаш е нейна собственост.

— Значи тя ще дойде у нас на чай, така ли? — попита Мадж. — Татко го няма!

— Какво общо има Татко с нея? — сряза я Алън намръщено. — Във всеки случай тя не може, има си работа.

Мадж не се предаваше:

— Знаеш ли нашата малка плантация от бурени? — попита я. — Нашият малък Джо Сталин?

Джанет се смути.

— Не — отговори тя и погледна въпросително Алън.

— Хайде — подкани я той и я дръпна за ръкава. — Имаш работа.

— Помагам на една приятелка да си ушие рокля — обясни Джанет.

— Колко мило момиче! — възкликна Мадж. — Аз наистина харесвам услужливи хора. Правят по-лек живота на целия свят. — И тя хукна пред тях; петите на босите й крака лъснаха, черни от мръсотия.

— Голяма умница ли е?

— Ами, откачена е! Плаче за един хубав бой!

Сбогува се с Джанет на ъгъла и тръгна бързо към къщи, за да даде на Мадж да разбере.

Тя се бе качила на явора. Хвърляше залъци хляб върху пътеката.

— Престани! — викна й той. — Мръсни са ти ръцете!

Обади я на Мама.

— Хлябът ми! — възкликна тя разгневена. Чу я как викна на Мадж да слиза от дървото. След малко до Алън долетя смехът им; Мадж пак я бе надхитрила.

Мама влезе в кухнята с начупения хляб и рече умилено:

— Тя е едно малко дяволче!

— Дръзка е повече, отколкото трябва! Не си достатъчно строга към нея!

— Че какво лошо прави? — учуди се Мама.

Изглежда, не разбираше колко своенравна е Мадж и как би могла да си изпати.

— Знам по-добре от теб! — викна той. От вълнение някакъв възел се бе образувал в тялото му.

— И без това в тази къща е достатъчно мрачно — сопна му се тя. — Би трябвало да се радваш, че това не е повлияло на психиката й.

Мама си стоя в къщи целия ден; бе прекопала туй-онуй в градината. Носеше избеляла синя рокля и бе завързала косата си с носна кърпа. Когато се засмя, престана да изглежда уморена и неприветлива; на бузите й се появиха трапчинки, а брадичката й се удвои.

— Виж този хляб! — извика той разгневен. — Виж на какво прилича!

Влезе Мадж с обувки в ръка; беше съдрала пуловера си на дървото. Обърна се спокойно към Алън:

— Виж какво, Алън, ние не сме глухи. Не е нужно да вдигаш такава олелия.

Той посочи с укор начупения хляб. Всъщност хлябът не бе главното, което трябваше да видят; по-скоро всичко останало, което се рушеше пред очите им.

След вечеря Мадж щеше да си измие зъбите и да тръгне към брега. Щеше да се губи с часове в мрака и никой нямаше да се обезпокои от това.

— Като влиза в стомаха ти, е по-разтрошен от сега — забеляза Мадж. — Превръща се в попивателна хартия.

— Не мога да хапна нито троха от него! — заяви Алън.

— Е, не го хапвай тогава, а го гълтай! — отвърна Мадж, а Мама силно се засмя.

Мадж седна на пода, където по-рано беше столът, облегна се на стената и протегна крака през килима. Изглежда не забелязваше, че Мама трябва да ги прескача всеки път, когато влиза и излиза от килера. Мама нямаше нищо против; тя изтича в градината да прибере прането. Спря се за малко на пътеката, за да размени няколко думи със съседката. После се прибра и нареди на Алън да запали лампата. Часовникът в антрето удари пет часа.

— Отмести се! — Мама помоли Мадж с леко раздразнение в гласа си. Беше бледа, Татко скоро щеше да се върне.

— Когато бях горе на плачещата върба — обади се Мадж, — видях едно птиче гнездо на водосточната тръба.

— О, боже мой! — възкликна Мама от страх, че нещо може да се случи на водосточната тръба.

Алън си помисли, че сестра му вероятно съчинява. Привиждаше й се винаги това, което желаеше да види.

— Защо не можеш да наричаш нещата с истинските им имена? — попита я той. — Не се казва плачеща върба, а явор.

Тя дори не го погледна. Каза:

— Мисля, че тъкмо ти не обичаш да наричаш нещата с истинските им имена.

Чуха автомобила на Татко, който изръмжа по пътеката. Мама пусна радиото и дръпна пердетата. Сякаш остаря за минута. След няколко музикални такта мъжки глас подхвана песен: „Нощ и ден ти си единствената“.

Татко пъхна ключа в ключалката на външната врата. Изведнъж Мадж се разрева; седеше на пода, а сълзите й се търкаляха по бузите. Мама я погледна слисана.

— Какво има, миличката ми? — попита тя.

Тя клекна непохватно на пода и придърпа Мадж към себе си. Гласът по радиото продължаваше да пее:

„Само ти под луната и под слънцето…

Дали си близо до мен или далеч,

Любима, няма никакво значение къде си,

Аз мисля за теб,

Ти си единствената,

Ден и нощ.“

Какъв шум само вдигаше Мадж, докато едва си поемаше дъх от дългите и продължителни вопли, в които се чувствуваше толкова болка, сякаш сърцето й се къса от мъка!

— Какво става? — попита Татко, току-що влязъл в кухнята. Той свали шапката си и на челото му се открои червената й следа. Застанал объркан сред стаята, той се вгледа в Мама, която се олюляваше напред-назад, клекнала като туземка.

— Тя ей сега се разплака — обясни Алън. — Нямаше й нищо допреди минута.

Трябваше да прехапе устни, за да не изтърси на баща си за начупения хляб.

— Тя става жена! — рече Мама с нежност. — Бедничката ми!

Нареди на Татко да запали газовия котлон под тенджерата с картофите и да престане да зяпа в Мадж. Той бе толкова благодарен, задето го включиха в семейния живот, че се въздържа и не направи забележка за оставеното върху дървената сушилня пране.

Този път разплакването на Мадж не приличаше на миналото, когато бе симулирала плач, за да отклони родителския гняв заради закъснението си. По време на вечерята тя едва преглъщаше. Не се преструваше. Лицето й бе побледняло от отчаяние, ръцете й трепереха, като посегна към чашата с чай. Веднъж, когато Мама си бе изкълчила глезена и телефонираха на доктора, Татко побесня при вида на неоправеното легло. Той бе превързал крака й със студен компрес и я бе пренесъл горе на ръце като дете, но измачканите чаршафи го накараха да побеснее.

— Искаш докторът да си помисли, че живеем в бордей, така ли? — развилия се той и задърпа чаршафите изпод подутия й крак; накара я да стане и да подскача из стаята на един крак, докато смени калъфите на възглавниците и юргана. Но сега той не бе ядосан; като че ли и двамата с Мама разбираха, че става въпрос за нещо сериозно. Разговаряха помежду си тихо и спокойно, опитвайки се да поправят стореното.

— Мадж казва, че била видяла някакво гнездо на водосточната тръба.

— Утре ще проверя — рече Татко благоразумно.

— Подрязах живия плет.

— Добре си направила. Трябваше да се подреже.

Родителите му бяха много внимателни един към друг. Татко спомена, че се е отбил при леля Нора.

— Намерих я доста оживена — рече той, като че ли не бе виждал сестра си от години.

— Много хубаво — забеляза Мама с усилие.

Мадж се надигна от масата и родителите й я проследиха с поглед. Не знаеха как да постъпят. Алън я последва в антрето. Помоли я да не излиза.

— Изглеждаш разстроена, а освен това вали.

— Няма значение — рече тя апатично.

— Няма да се карат тази вечер — обеща й той. — Аз също ще остана в къщи, ако искаш.

Тя си слагаше палтото. Изведнъж той си спомни думите на доктора-специалист, който бе попитал сестра му дали не се отнасят зле с нея в къщи.

— Всичко ще мине — успокои я той непохватно. — От тебе никой не очаква да разбереш какво му е на Татко… как само се опитва да си намери работа… обикаля насам-натам и моли за поръчки.

— Не знам за какво говориш — прекъсна го тя. — Нищо няма да мине. Той заминава.

Очите й се напълниха със сълзи.

— Кой заминава?

— Обичам го! — промълви тя. — Той си заминава… обратно в Германия.

Алън почувствува, че в гърлото му се надига гняв. Вбеси се не толкова от факта, че е прекалено млада, за да ги позори с някакъв джери, а по-скоро от думата „обичам“ — тя застана като буца в гърлото му. Ненавиждаше Мадж заради думата, която бе употребила.

— Даваш ли си сметка — изсъска той, — че само преди няколко години щяха да ти обръснат главата за това?

Тя не му обърна внимание. Нахлупи старата широкопола шапка върху мръсната си кестенява коса.

— Помисли за Мама и Татко! — настоя той. — Ти ще ги довършиш!

— Тях ли? — рече тя презрително, вече на прага. — Какво ги е грижа тях за мен?

* * *

Леля Нора им телефонира към края на седмицата. Алън разговаря с нея, защото Мама беше горе.

— Да извикам ли Мама? — попита я той.

— Недей! — отговори Нора. — Почакай, момчето ми!

Настъпи кратка пауза.

— Кой се обажда? — викна Мама от стълбищната площадка.

— Леля.

— Добре, свали си обувките. Кажи й, че баща ти го няма в къщи.

— Баща ми не се е върнал още — предаде той на леля си.

— Знам — обади се тя от другия край на жицата. — Оставих го да лежи на дивана. Получи пак нервен припадък.

— Припадък? — учуди се Алън.

— Той не е добре, Алън. Нервен е. Кажи на майка си непременно да го заведе на лекар.

— Добре — обеща той.

— Много ми харесаха носните кърпи, миличък. Много си внимателен.

— Да.

Мама слушаше разговора им от антрето.

— За какво става дума?

— За Татко. Не е добре.

— Наистина ли? — изненада се Мама.

Тя прегледа пода на гостната, за да се увери, че не е оставил мръсни стъпки по килима, и се качи обратно горе с физиономия на обидена.

Алън разказа на Мадж за разговора с леля им. Тя седеше на масата полуусмихната.

— Какво толкова смешно има? — настоя той.

— Обърках се. Изведнъж изпитах чувството, че това е вярно — обясни му тя. — Че Татко е болен и болестта му няма нищо обща с обилната храна, която поема.

Тя се взираше в покривката на масата. Алън разбра какво иска да му каже — човек можеше години наред да живее с представата, че болестта навестява другите, а после тя се изтърсва или при него, или при член от семейството му. Ако Татко яде много, защо тогава е толкова слаб? Той не правеше никакви физически упражнения, с изключение на копането в градината и миенето на автомобила.

— Има едно момиче в училище — прекъсна мислите му Мадж, — майка му умря. Била здрава като канара и ето че за един ден умряла. Не позволили на дъщеря й да отиде на погребението.

— Престани! — сряза я той.

— Та същото това момиче не можело да плаче. Знаело, че майка му няма да се върне, но не преставало да се усмихва.

Прекаляваше. Половината от това, което разказваше, беше измишльотина.

— Леля може би греши — произнесе той на глас — Тя преувеличава нещата.

Искаше му се Мадж да потвърди думите му, но тя не се обади.

Когато Мама слезе долу, Мадж й каза да седне. Щяла да й направи чаша чай.

— Защо? — изненада се Мама. — Изведнъж си станала толкова внимателна!

Но тя седна на другия стол, останал пред камината, облегна се назад, полагайки глава върху възглавницата му, и затвори очи. Престилката й бе изцапана с пръски боя; за втори път боядисваше с бяла боя капака на отвора към тавана.

Мадж пиеше чая си, седнала на пода, като кокетно вдигаше малкия си ръст във въздуха, за да достави удоволствие на Мама. Вкъщи бе съвсем тихо. Мама дишаше леко, поставила чашата върху стомаха си.

— Трябва да заведеш Татко на лекар.

Мама бързо отвори очи.

— Така ли, мис? И какво друго знаеш?

— Бил ли е болен едно време?

Мама вирна гордо глава. Не я интересуваше, че Мадж се тревожи за някой друг. Тя винаги искаше да й се обръща внимание; ако ще се грижат за някого, поне да е за нея.

— Болен! — рече тя подигравателно. — Той да е болен? Ами!

— Харесвала ли си го някога? — Мадж бе безпощадна.

Алън се заблуждаваше, че ако продължава да не мърда от мястото си до масата, те биха си помислили, че го няма; седеше, наведен над чашата, извърнал лице към прозореца. В стаята постепенно настъпваше мрак. В съседската къща бяха запалили лампите на долния етаж.

— Имах много хубаво мнение за него преди време — обади се Мама. — Той имаше бъдеще. Но са го разглезили като дете. Сестра му го съсипа. По-късно, като момче, го пратили в Америка.

— Америка! — възкликна изненадано Мадж.

— Заради здравето му. Бил каютен прислужник на кораб. Разбира се, той е много по-стар от мене.

— На кораб! — учудено промълви Мадж. — Божичко!

— Преди много години — рече Мама раздразнено, сякаш предупреждаваше Мадж да престане с въпросите си. — Много преди да се оженим…

Цялата работа се стори странна на Алън. Той не бе стигнал по-далеч от Езерната област. Беше ходил само три пъти на ресторант през целия си живот. Джанет Лейланд не беше ходила още.

— От какво е бил болен? — попита той и пред очите му изплува образът на Татко, застанал пред мачтата с развята на вятъра коса, изложен на дебнеща от всички страни опасност.

— Откъде, по дяволите, да знам! — сопна му се Мама. — Съмнявам се дали изобщо му е имало нещо. Започнали да го глезят от момента, в който се родил.

— Но той е бил беден! — възрази Мадж. — И затова няма добро образование!

— Не ми говори по този начин! — викна Мама, стана и събра чашите, ядно стиснала устни. Споменаването на думата „бедност“ имаше същия ефект върху нея, както ругатните или неприличните истории. Тя не беше благопристойна. Тя влезе в черната кухня и стовари чиниите в мивката.

— А аз си мисля — рече Мадж с лукавство в гласа, — в твой интерес е да се увериш, че е здрав. Ако се случи нещо…

Алън беше възмутен от думите на сестра си. Помисли, че Мама ще долети от черната кухня, за да й залепи един шамар. Вместо това тя влезе спокойно и се обърна към него:

— Какво точно ти каза Нора?

— Че имал припадък. — Не можеше да види лицето й, в стаята беше много тъмно.

— Какъв припадък?

— Не знам. Не ми обясни.

— Ех, как искам да стана каютна прислужница! — произнесе Мадж. — Не е честно! И аз мога да правя всичко!

— Можеш да се запишеш в тенис клуба — отвърна й Мама. Тя се дразнеше от нежеланието на Мадж да носи шорти, бели тенисобувки и да води светски живот. — Когато бях на твоите години, по цял ден бях по кортовете. Имахме слугиня на име Мата. Толкова просторно беше у нас… нямаш понятие какво значи това.

Тя стоеше до камината, опряла единия си крак на напуканите плочки.

— И сега ни е широко — обади се Мадж, — но ти не ни позволяваш да използуваме всички стаи.

Внезапно Алън си помисли, че това е причината за нощните скитания на Мадж. А нима и той не правеше същото? За тях нямаше място вкъщи. Ако зависеше от него, той би палил камината в гостната и би се излежавал по цял ден на запазения, почти като нов диван.

— На Татко му прилоша — каза той, — когато ходихме при мистър Сорски за пробата. Устните му посиняха. Той помисли, че е от кървавицата.

— Посиняха? — изненада се Мама.

— Може би е изморително — осмели се да го защити Алън — да се мъкнеш по цял ден за поръчки из града.

— Ами, по-голяма част от времето прекарва у сестра си — прекъсна го Мама подигравателно, — изтегнат по гръб на дивана й. Тя се разтапя от удоволствие, като го види.

Седнаха да вечерят и Мама не задели за Татко нито картофи, нито пък сос. Тя заговори с оживление на Мадж за това колко била ухажвана като момиче и за образованието, което й дал баща й.

— Къде се запознахте с Татко? — попита Мадж.

— На горния етаж на трамвая — отговори Мама, но не пожела да разкаже цялата история. Може би не си я спомняше вече. Никога не разказваше интересно и заинтригуващо — всичко поднасяше много банално. Отивала на гости у братовчедка си с трамвай № 22. Била със сиво манто със странично закопчаване, носела и ръкавици от свинска кожа.

— Кога разбра, че това е любов? — настоя Мадж. — Още тогава, когато го видя за пръв път ли?

Въпросът й беше неудобен. Алън искаше да й извика, че е глупава просякиня! Разбира се, че не е имало любов! Нима Мама не го потвърждаваше всеки път, когато си отвореше устата?

Мама им разказа и друга история: как била поканена веднъж на гости и Татко се появил случайно и я заварил да флиртува с един красавец.

— Лицето му — спомни си Мама — беше само за снимка!

Двете с Мадж прихнаха да се смеят, представяйки си глупавата физиономия на Татко, застанал на прага на стаята, с шапка, която не знае къде да дене. Той е съзнавал, че Мама го мами.

— И какво стана?

— Баща ти си тръгна — отвърна Мама и двете се запревиваха над чиниите си, страшно развеселени от комичната страна на историята.

Може би Мама го бе очаровала или, обратно на това, което искаше да им внуши, просто се бе хвърлила на шията му. Вървяло му в бизнеса. Бил сгоден за Ани Мъд. Та нали бе прекосил океана?

В този момент Татко се върна. Беше минал по страничната пътека и влезе в кухнята, докато се смееха. Застана под лампата примигвайки и ги изгледа с укор. Очакваше Мама до го попита как се чувствува.

— Добре ли си? — попита го Мадж.

— Гледай си работата! — тросна й се той и гордо излезе, като тръшна вратата зад себе си, но това никому не направи впечатление.

— Изглежда добре — отбеляза Мама. — И е в обичайното си благоразположение на духа!

Тя и Мадж запушиха с ръце устите си и се изкикотиха.

Алън стана, когато Татко се върна с вечерния вестник. Жестът му бе напразен, защото знаеше, че баща му няма да седне на масата, няма да бъде пълноценен член на семейството. Все пак той се престори, че няма повече да сяда на стола си. Облегна се на стената и започна да върти копчето на радиото.

— Цапаш пердетата! — рече Мама. — Изправи се веднага!

Татко отиде в черната кухня да потърси оставената за него вечеря в топлата фурна. Застана на прага и попита настоятелно:

— Къде ми е вечерята?

— Помислих, че няма да се чувствуваш добре, за да вечеряш — отговори Мама.

Тя намигна на Мадж. Беше безразлична към него. Суровият му глас, грубиянските обноски и тиранията, които той упражняваше вкъщи, не я безпокояха ни най-малко. Напоследък бе станала замислена и като че ли нищо вкъщи не я интересуваше. Вероятно съвсем различно е било на трамвай № 22, помисли си Алън. Иначе той и Мадж нямаше да са тук сега.

* * *

На следващия ден Мадж успя някак да надхитри Татко и да го убеди да отидат вечерта на лекар.

— И аз ще дойда, ако искаш — предложи Алън.

— Как така изведнъж всички сте се загрижили за мен? — присмя се Татко, но в тона му личеше, че е трогнат.

Не искаше да признае, че му е призляло у сестра му. Мама се преструваше, че не знае къде отиват, но тя накара Мадж да си сложи чиста блуза и да си смени чорапите.

Приемната на лекаря се намираше в голяма къща, навътре от пътя, в двор с кестени. Имаше полирани дървени подове и прозорци, които гледаха към моравата.

— Чудесна сграда! — забеляза Татко и стана да разгледа корнизите над вратата.

В чакалнята имаше няколко души, които Алън познаваше. Мистър Хенеси от клуба по кегли спря до него, за да си поговорят.

— Ще участвуваш ли в мача тази събота? — попита той.

— Надявам се — отвърна Алън.

— Дали ще имаме шанс, как мислиш?

— Може би.

Мистър Хенеси седна на противоположната страна в стаята и Татко прошепна:

— Кой беше този?

— Приятел от църквата.

— На какво играете?

— Кегли.

Татко го погледна изненадан.

— Значи играеш кегли? — попита го той. — А аз си мислех, че кеглите са за старци.

И той се наведе напред и учудено поклати глава, залюлял шапка между коленете си. Имаше много малко познати в селото. Не беше много общителен. Казваше, че било от икономическа гледна точка. Нямал пари за светски забави. Алън смяташе, че причината е в характера и глупавите му възгледи за живота. Беше прекалено емоционален, а и не се намираха много симпатизанти, готови да споделят интереса му към Джоузеф Сталин и другите „славни руски другари“.

— Да кажеш на доктора къде те боли — посъветва го Мадж, наведена над него. — Кажи му, че си пътувал с кораб.

— Глупости! — сряза я Татко. — Какво общо има това с болестта ми?

— Трябва да му разкажеш за всичко — отвърна тя, — а не само за болките напоследък, разбираш, нали? Възможно е нещо да не е било наред още тогава. А е възможно също да ти няма нищо. Та колко хора не могат да ходят, въпреки че краката им са здрави. Онова момиче от училище, нейната майка…

— Млъкни! — изсъска Алън.

Мистър Хенеси гледаше към тях.

— Нищо ми няма на краката — заключи Татко и отблъсна Мадж от себе си. — Боли ме гръдния кош.

— Добре, но му кажи и колко раздразнителен си станал напоследък.

Татко се изправи рязко на мястото си. Щеше да изреве, че ни най-малко не е раздразнителен, но промени намерението си. Тишината в стаята, нарушавана отвреме-навреме от шума на прелистването на списанията и от приглушеното покашляне на чакащите, го отказа.

Когато дойде неговият ред, остави шапката и ръкавиците на мястото си и бодро тръгна. На вратата на кабинета се сблъска с някаква жена, която тъкмо излизаше оттам. Той отстъпи назад, сипейки щедро извинения и кланейки се дълбоко. После пъхна ръката си под лакътя на жената, като че ли да я предпази от падане. Тя му се усмихна и бузите й поруменяха.

— Вкъщи не е такъв, нали? — прошепна Мадж.

— Никой от нас не е такъв! — тросна й се Алън.

Отиде да седне при мистър Хенеси, напълно пренебрегвайки кампанията на сестра си. Тя взе едно списание и пъхна палец в устата си.

— Коя е онази? — попита Мистър Хенеси и погледна към Мадж, седнала насреща му като голямо меко бебе. — Сестра ти, нали?

— Не — отвърна той, молейки се на ум сестра му да го остави на мира.

Тя направо го подлудяваше — как може да говори за любов в един момент, а в следващия да се държи като дете! Онзи проклет джери, ако изобщо съществуваше, сигурно му хлопа някоя дъска, щом се е заловил с тяхната Мадж!

Татко остана дълго в кабинета. Когато излезе, лицето му беше още по-бледо, сякаш срещата с лекаря бе влошила положението му. Нахлупи си шапката и им нареди да побързат.

— Трябваше да дойдем с проклетия автомобил! — изруга той.

Мадж не му бе позволила; внушила му бе, че не прави достатъчно физически упражнения и че разходката ще му подействува добре.

— Е, и какво ти каза? — попита Мадж и увисна на лакътя му.

— Имал връзки с един познат от Южен Уелс — отвърна Татко. — Той самият е от Кардиф.

Вървяха към сградата на общината. Ситен дъжд ръмеше в мрака.

— Прегледа ли те? — попита Алън. Може би в момента Татко проявяваше смелост. Беше невероятно, но бе възможно да крие истината от тях.

— Здрав съм като канара — рече той. — Само малко преуморен, нещо, което майка ви никога няма да повярва. Докторът ми даде рецепта за някакви хапчета…

— За сърцето ли? — попита Мадж.

— Глупости! — викна той възмутен. — Шарени хапчета за този, дето духа!

Фактът, че баща им е здрав като канара, малко ги разочарова. Колко по-лесно щеше да им бъде да се примирят с него, ако страдаше от някаква болест! Мадж веднага възвърна предишното си поведение.

— Оставям ви! — заяви тя. — Отивам на разходка!

— Никъде няма да ходиш! — възпротиви се Татко. — Ще се прибереш в къщи с нас!

Тя сигурно щеше да избяга, но в същия момент, точно под уличните лампи на завоя, Татко нададе странен вик, сякаш някой го сграбчи за гърлото. Спря като закован и се хвана за гърдите. Беше се втренчил в един мъж, който бързаше към гарата.

— Този проклет нехранимайко! Той е!

Сякаш след миг щеше да припадне. Трябваше да му помогнат да седне на една пейка в парка. Строполи се върху нея като чувал с картофи, а черната му шапка климна върху очите му.

— Какво му е? — попита Мадж. Тя погледна безпомощно към Алън, после се взря по пътя и попита отново:

— Какво ти става, Татко?

Той не им отговори.

И Алън го бе видял — капитан Сидни, облечен в палтото с кадифената яка, забързан към гарата.

Беше прекалено студено, за да останат дълго в парка. Зъбите на Татко затракаха.

— Помогни ми да го заведа до къщи — обърна се Алън към Мадж.

— Заведи го сам! — опъна му се тя. — Аз тръгвам!

Тя пресече пътя. Като стигна живия плет, извика:

— Той те разиграва, Алън. Докторът казал, че нищо му няма. Не се хващай на въдицата му!

Алън улови Татко за лакътя и го поведе по улицата. Тръгнаха по мократа ивица трева покрай парка, така че ако Татко падне, да не се нарани. Когато стигнаха до къщи, видяха, че вътре е тъмно. Мама беше излязла — дори не ги бе дочакала, за да разбере как е Татко.

Алън свали шапката на баща си и му помогна да съблече палтото си. Добре че Мама не беше в къщи — къде ли щяха да седнат всички. Разбърка огъня с ръжена и предложи на баща си глътка бренди. Брендито беше в гостната, пазено, в случай че им дойдат неочаквано гости.

— Не съм в състояние — промълви умърлушено Татко. — Дай ми само малко вода!

Той потопи като птица носа си в чашата. По скулите му бе избила вече руменина. Попита:

— Знаеш ли къде е отишла? На среща с онзи.

— Не ставай глупав! — сряза го Алън.

— Да, отишла е. Ти го видя. Мадж я забелязала на гарата вечерта, когато бяхте на гости у леля ти. Уреждат си срещи на гарата.

— Не вярвам — прекъсна го Алън. Не знаеше защо, но му се струваше, че майка му не би си дала труда да извърши нещо подобно. Не беше такава жена.

— Къде е отишла тогава? — настоя Татко. — Вечер излизаше единствено с мен или ходеше на шивашките си курсове.

— По-добре се погрижи за Мадж — рече Алън. — Тя има нужда от напътствия.

— Едно време майка ти никога не излизаше от къщи вечер сама. Поне не всяка вечер! Без да каже къде отива!

Мадж не го интересуваше. А би трябвало — нали тя влияеше върху тях, без да го съзнават; нима тя не проникваше и в най-съкровените кътчета на душите им? Достатъчно бе само да намекне, че всички те се намират в един капан, без да се чувствуват близки помежду си, и това ставаше факт. Тя беше напаст. Ако Мадж не бе започнала да излиза първа, да води личен живот и с това да всее смут у тях, Мама може би нямаше да последва примера й.

— Може би — произнесе Алън гласно — тя още посещава курса по шев. Не ти казва, за да те ядоса. — Сякаш не той, а Мадж говореше през неговата уста.

— Това беше преди десет години — обясни Татко. — Тогава вие бяхте малки.

Татко отново стана сантиментален. Гласът му потрепера от вълнение:

— Тя ви шиеше всички дрехи… детски роклички за Мадж… ризки за теб.

Алън бе изненадан. Та нали майка му не искаше да зашие дори едно копче! Чорапите му бяха позор, а фланелките на Мадж бяха толкова скъсани, че висяха на ленти по тялото й. Самият той все още носеше онази пижама, с която се криеше под масата по време на бомбардировките.

— Тя искаше шевна машина, но онзи проклет скръндза, баща й, не й купуваше… Казваше, че не можел да се меси. Аз нямах възможност да й купя… Как бих могъл!

Той бе трогателен, протегнал ръце за молба към Алън. В този момент баща му приличаше на мистър Сорски, шивача. Имаше нещо мекушаво в характера му — презряло и отстъпчиво.

— Та аз не бих могъл да й купя дори сносни ножици! Ти не знаеш какво беше тогава!

Този негов сърцераздирателен глас, който разказваше за миналото, беше по-мъчителен от гневните му изблици или песимистичните му настроения. Джанет навярно вече се чудеше къде ли е сега. Беше й обещал да се видят до девет часа.

— Виж какво, Татко — прекъсна го той. — Закъснявам. По-добре ли си вече?

Той погледна баща си, а после отмести поглед встрани. Татко като че ли се беше смалил върху очукания стол. Алън не беше сигурен дали бързото потрепване на клепачите му или гласът му, в който се долавяха нотки на самосъжаление, не са преструвка.

— Тя е порочна жена — промълви баща му, — порочна до мозъка на костите си! От лош сой е! Интересува я само парата! Ако ме види да прося на улицата, няма да си мръдне и малкия пръст!

— Млъквай, Джо! — извика Алън. — Не е моя работа! Тя просто е излязла да се поразходи и аз не я виня! И без това тук има малко неща, които да я задържат!

Той отиде в черната кухня, за да си измие ръцете и лицето.

— Тя те остави — повиши глас Татко. — Остави те на леля ти и си замина при баща си! Коя жена би го направила?

— Не те слушам! — викна Алън, като търкаше енергично лицето си с хавлиена кърпа. Сякаш вътрешностите му се бяха превърнали на камък.

— Влачи се с онзи Сидни от седмици. Срещат се на гарата. Ще я изгоня! Ще видиш, че ще го направя!

Татко се бе изправил, за да си сгрее ръцете на огъня. Току-що взетото решение му вдъхваше сили.

— Ще видиш какво ще стане… Всички ще идете по дяволите!

— Дрънкаш глупости! — възрази Алън. — Ще те заболи пак корема.

— Корема? — Баща му извади рецептата от джоба си и я размаха във въздуха. — Корема, а? Знаеш ли за какво са тези хапчета? За да ме успокоят. Болен съм. Нервен съм и бързо избухвам. — Той хвърли рецептата в огъня и не свали погледа си от нея, докато тя гореше. — Проклет да съм, ако се успокоя!

— Няма да закъснявам! — рече Алън.

Той се помая на прага, очаквайки парчето хартия да догори. Вече не му се искаше да види Джанет, но не можеше да остане и в къщи. Поне да бяха купили още столове — мина му през ума и тази глупост. Татко се наведе напред, като че ли искаше да извади рецептата от огъня. Изправи се, но си удари главата в полицата над камината. Изохка, а краката му се огънаха в коленете от силната болка.

— Добре ли си? — попита го Алън, без да се помръдне от прага.

— Добре съм — изстена Татко. — Много добре ми се отразява това разтърсване на мозъка веднъж седмично!

Той мина покрай Алън и извади хляба от кутията, поставена върху дървената сушилня за чинии. Беше се наял здравата, преди да отидат на лекар, но ето че пак бе гладен.

— Изчезвай! — викна той, размахвайки ножа за хляб към Алън. Той така се нахвърли върху самуна, сякаш е говежда плешка, отряза си филия с дебелината на книга, като обилно ръсеше трохи по пода.

Когато Алън тръгна по пътеката, баща му хукна след него и го сграбчи за лакътя; в ръката си все още държеше ножа.

— Обичам я — викна той. — Господ да ми е на помощ, обичам я!

Значи на това му викат любов, помисли си Алън, като се дръпна от баща си и отмести подпрения на оградата велосипед. Татко и Мадж много свободно употребяваха тази дума. Потръпна от отвращение. Знаеше, че майка му не се среща с друг мъж; беше се излекувала от тази болест в съвместния живот с Татко.

Все пак той отиде в клуба и се видя с Джанет. Игра пинг-понг и се забавлява добре. Записа се за посещение на театър в Саутпорт. Нямаше нужда да иска разрешение от родителите си. Мама му бе казала, че не е дете. Джанет щеше да плати билета му. Доста лесно му беше да забрави какво се бе случило рано тази вечер.

* * *

Мама явно бе разочарована от обстановката в учителската стая. Тя й се видя малко занемарена — изтърканите фотьойли край стената, бележките, закачени на дъската за съобщения. Не й се щеше да го признае гласно, но си помисли, че е позорно — само какви такси плащаха, а на пода нямаше дори килим!

Пременени в най-хубавите си дрехи, момчетата стояха кротко до родителите си и отвреме-навреме си кимаха смутено един на друг, но не разговаряха помежду си. Някои от тях, навършили вече осемнадесет години, с по-голям житейски опит, разнасяха подноси, върху които имаше чаши с шери. Родителите ги поемаха в ръце с възторжени излияния:

„Колко мило… Боже мой, колко хубаво!…“

Всички стояха полуобърнати към облицованата с дъбови панели врата в очакване на директора. Някои учители, облечени в сиво-кафяви дрехи, стояха пред малки маси. Те поправяха тетрадките на учениците.

— Стаята е голяма — забеляза Татко, като погледна към широките первази на прозорците, отрупани с книги, а после към тавана, чиято мазилка се лющеше.

— Голяма — съгласи се Мама, — но малко мрачна, за да ми хареса.

Каква благодат за бояджийската й четка би била тази стая! В нейното училище, в Европа, по гладко измазаните стени висели икони и саксии с цветя.

Когато директорът влезе, в залата се разнесе шепот. Беше висок и хубав мъж с къдрава коса и решителна брадичка. Спря се да размени по няколко думи с родителите, застанали близо до вратата; махна с ръка за поздрав към група родители край камината. Върху устните на Мама бе застинала дяволита усмивка. Под нейния втренчен поглед директорът прекоси стаята с известно колебание. Той я поздрави и отмина нататък. Не си я спомняше, но никой не го разбра. Тя хлъцна от удоволствие и стисна Алън за лакътя.

— Коя е съпругата му, миличък?

Алън се сви от гальовната дума.

— Хей там — измърмори той, — със зелената рокля.

— Какво има? — попита Татко. — Какво става?

Той и Мама погледнаха към жената на директора и се вторачиха в нея. Тя се движеше между групата родители до прозореца.

Директорът заяви, че се радвал да види събрани всички родители. Срещата щяла да премине непринудено, без никакви официалности. Той и учителите били сред тях, за да помогнат според силите си. Сякаш за да подчертае думите си, той застана в центъра на стаята, на едно равнище с тях, въртейки се като на ос, така че да може да вижда лицата на присъствуващите, а дългата му тога замете по пода. В тези променливи времена, когато старите стандарти били отнесени от войната, образованието на младия човек било по-важно от всякога. Едно добро училище трябвало да създава характери и едновременно с това да дава и знания. Учителите били тук, за да обсъдят с родителите тези два аспекта от развитието на учениците си. Без формалности, без резерви. За съжаление щели да се образуват опашки пред всяка маса, понеже родителите трябвало да се срещнат с всеки един учител на сина им… Това не можело да се избегне, но той бил уверен, че всички те вече са свикнали да се редят на опашки. Родителите се засмяха; директорът имаше чар. Не беше ни най-малко надут. В девет часа щели да поднесат кафе с бисквити.

— Хайде — подкани го Татко. — Не се помайвай! — И се втурна напред към най-близката до камината.

— Там не е за мен! — спря го Алън. — На теб ти трябва мистър Томкинс, хей там.

Мама стоеше с чаша шери в ръка и се оглеждаше жадно наоколо. Искаше да я заговорят, да я забележат. Разхлаби сребърната лисица около раменете си и отметна назад воалетката на шапката си; пайетите пробляскваха като снежинки в косата й.

— Къде отиваме? — извика с писклив и неестествен глас. — Моля ви, чакайте ме.

Алън стоеше край вратата с няколко свои съученици. И те като него се срамуваха да бъдат видени заедно с родителите им.

— Виж, бащата на Лейси — прошепна някой — прекали с шерито.

Всички изпитаха облекчение при вида на стария Лейси, който се олюляваше пред камината.

Сега, когато събитието, от което Алън се страхуваше толкова много, се превърна в реалност, той се почувствува по-добре. След един-два часа родителите му ще узнаят най-лошото. На път за вкъщи ще се обвиняват един друг. После Татко ще застане пред главния вход, за да издебне Мадж. На следващия ден ужасно ще му натякват, а на по-следващия по-малко — след една седмица всичко ще тръгне постарому. Постарому за тях. Стоеше, облечен в новия си костюм, с подходяща по цвят жилетка и разхлаби леко колосаната си яка. За да оцелее, се беше научил да крие чувствата си. Когато бе малък, винаги губеше по нещо — играчка или дреха. Щом започнеха да му се карат, той заставаше мирно с безизразно лице. Нито веднъж не се уплаши. След като се сблъскваха с толкова безразличие, накрая го оставяха на мира. В автомобила ще е тъмно. Може да затвори очи и да ги остави да му четат морал.

По време на чая видя родителите си и директора на пансиона. Не изглеждаха разстроени. Татко държеше мистър Руфъс под ръка и му шепнеше нещо на ухо. След миг мистър Руфъс избухна в силен смях. Мама кимна на Алън, но разсеяно; като че ли й е някакъв познат, когото зърва от влак; бе изцяло погълната от разговора с жената на директора. И четиримата се клатушкаха из центъра на стаята, като взаимно се докосваха за ръцете и се усмихваха един на друг. Директорът се приближи към тях — групата отстъпи назад от уважение, за да му направи място, а после образува отново кръг, този път по-тесен. От мястото си до вратата, Алън ги видя като група народни танцьори, а Мама стърчеше в средата като майско дърво^[1]. Родителите, които не бяха попаднали в „златния кръг“, се навъртаха завистливо наоколо. Алън бе изненадан. През последните години майка му и баща му все по-рядко посещаваха родителските срещи. Той беше стипендиант. Те не дойдоха на спортните празници. Не можа да разбере какво направиха, та станаха изведнъж толкова популярни.

— Онази майка ти ли е? — попита го Лейси.

Алън се престори, че не го е чул. Директорът бе хванал Мама за лакътя; сребърната лисица потрепваше около шията й. До него долетя смехът й, писклив и ясен като звука на тромпет. След няколко минути директорът се откъсна със съжаление от кръга, за да обърне внимание и на останалите родители. Изтощена, Мама се строполи на един стол и започна да си вее с ръкавицата. Седеше с широко разтворени колене, като че ли се намира вкъщи пред камината.

Татко направи знак на Алън, но той извърна поглед. Излезе навън и остана да чака баща си в безлюдния коридор. Не след дълго той го последва, хвана го подръка и двамата закрачиха бавно към лабораторията по естествени науки.

— Няма да крия — започна Татко, — но с майка ти сме малко изненадани от това, което чухме. Да, наистина.

— Какво сте чули?

— Че изоставаш — каза Татко. — Това е очевидно. Ще трябва да взимаш частни уроци по латински. Аз вече говорих за това с мистър Харисън.

— Не искам да уча латински!

— Както ти обясни майка ти, нямаш друг избор. Латинският ти е нужен за правото.

Минаха покрай вратата на гимнастическия салон, обърнаха се кръгом и тръгнаха обратно по същия път. От другия край на сградата до тях долетя нестройна музика на репетиращия училищен оркестър, която повече приличаше на изпълнение на улични музиканти.

Татко спря и се заслуша.

— Защо не направиш нещо с пианото — рече той с раздразнен тон. — Като си помисля за всичките уроци, които си взел! Чувам те да дрънкаш само една и съща идиотска мелодийка.

— Нямат нужда от пиано — отвърна Алън. — Предимно търсят цигулка и чело.

— Тогава е трябвало да свириш на едно от тях. Като си помисля само… — Той се овладя и тръгна отново.

— Казаха ли ти, че ще получа лошо свидетелство? — попита Алън.

— Не. Не ми казаха.

Баща му извади носната си кърпа и се изсекна. Имаше вид на човек, който се кани да каже нещо важно. Вместо това рече развълнувано:

— Престани да се тревожиш, синко! Взимаш всичко прекалено навътре!

Татко се опитваше да бъде мил; не му е било лесно да се пребори със себе си и да забрави парите, дадени за частните уроци по пиано. Алън бе озадачен. Ако нямаше да получи лошо свидетелство, какво тогава не е наред?

В колата, на път за вкъщи, родителите му бяха в приповдигнато настроение. Каква приятна вечер — колко очарователен бил директорът на училището! Що за глупост им бил разказал Алън за мистър Руфъс, че уж бил „стар пръч“?

— Не е ли странно! — забеляза Мама. — Тази жена просто няма никакво чувство за дрехи. А човек би помислил, че разбира от много неща.

— Въпреки това е приятна — вметна Татко. — Ни най-малко не е загубена.

— Какво ти каза мистър Томкинс? — попита Алън.

— Че имаш много възможности — каза Мама, — много възможности. Разбира се, ти не си даваш много труд. Прекалено често ходиш в онзи клуб. Не бива да четеш толкова комикси!

— Изобщо не чета комикси! — възрази Алън.

Гласът й стана по-писклив.

— Не можеш да се изявиш!

— Спокойно — прекъсна я Татко. — Послушай съвета им, Кони. Те са образовани хора.

— Ако има нещо, което не мога да понасям на този свят, това е мързелът! — заяви Мама.

— Тихо, тихо! — помъчи се да я успокои Татко. Той се завъртя на мястото си и се опита да хване лицето на Алън в огледалото за обратно виждане. Беше твърде тъмно. Мама облегна глава върху седалката и задряма.

Колата профуча покрай старата фарова кула и устието на реката; фаровете осветиха купчина пясък, навят пред вратата на бараката за лодки.

— Малко си потаен — обърна се към него Татко. — Разбирам го, забележи! Като момче криех някои неща от леля ти Нора. Малки неща, забележи! Катерене по покриви и прочие. Младите имат право на тайни.

Придаваше си важност. Беше лъжец; ако сметнеше, че Алън крие някаква тайна, щеше да му извие врата, за да я научи.

В мрака, на миля от тях, Мадж се натискаше със своя непознат германец.