Берил Бейнбридж
Спокоен живот (2)

1.

Родителите му отиваха в Бъркдейл, за да се срещнат с някакъв адвокат. Не му обясниха защо, а и той не попита. Мама, облечена в тъмносив костюм и трептяща наметка от сребърна лисица, чакаше на тротоара Татко да изкара автомобила от двора. Той се нуждаеше от указания. Портата от ковано желязо беше махната през войната, без да бъде поставена отново, но дори и без нея Татко бе успял на два пъти да събори тухлените колонки от двете й страни. Мама повдигна воалетката си и внимателно огледа шосето за приближаващи коли.

— Чисто е! — викна тя с писклив и самоуверен глас. — Нищо не се задава.

— Чисто ли е, сине? — попита го Татко, като явно не й се доверяваше. Алън изтича през тревата към оградата и му даде знак, че е безопасно. Уличката бе празна, с изключение на „парфюмираната“ каруца, натоварена с вонящата мръсотия от външните клозети на къщите отвъд железопътната линия.

Мадж бе тръгнала към боровата гора скоро след обеда. Бе обещала да не си мокри краката. Цялата къща бе на разположение на Алън до пет часа, когато трябваше да отиде у мисис Евънс на урок по пиано. Възнамеряваше, веднага щом родителите му заминат, да се залови с подвързаните томове на географското списание от шкафа с книги и да разгледа снимките на голите африканки.

Когато автомобилът слезе на уличната настилка, мис Клейтън излезе от къщата отсреща и му махна с ръка. Тя водеше един спаниел, който сумтеше и пръхтеше, опъваше ремъка и теглеше господарката си по градинската пътечка. Алън наведе глава засрамен.

— Добър ден — викна Мама и пресече пътя усмихната.

Кучето се затегли към нея.

— Не, кученце! — развика се тя, отстъпвайки назад с лачените си обувки, размахала ръце във въздуха.

Татко скочи от автомобила, издокаран в най-хубавия си костюм, и повдигна меката си шапка за поздрав към мис Клейтън. Тя наклони глава и намота ремъка по-стегнато около китката си. Кучето се давеше от безсилие на тротоара.

— На гости ли отивате? — попита мис Клейтън и заопипва шала на врата си.

— По работа — отговори й Татко. — Просто по работа!

Той помогна на Мама да се качи в колата. Все още засмяна, тя се отпусна на предната седалка, заголвайки белия си, обут в копринен чорап крак. Мис Клейтън се поспря за малко усмихната, а после помаха за сбогом, преди да продължи надолу, към магазините. Черният кон, впрегнат в „парфюмираната“ каруца, затрополя наблизо.

— Алън — рече Мама, оправяйки плохите на полата си, — не забравяй урока по пиано!

— Добре, няма да го забравя.

Тресяща се върху дървените си колела, каруцата мина покрай тях.

— Уф! — възкликна Мама, отвратена от зловонието, бърчейки напудрения си нос.

Докато, тя навиваше стъклото на автомобила нагоре, Алън едва долови сладкия мирис на парфюма й, който за секунда надделя над миризмата на нужник.

Татко провери дали огледалото за обратно виждане е добре нагласено, изтри го, после погледна косо към Мама, за да се увери, че се е настанила добре. Потупа я горд по коляното. Тя се усмихна нежно.

Алън остана прав известно време и също като мис Клейтън кимаше и махаше след потеглящата кола.

* * *

Когато се върна в къщи по тъмно след урока по пиано, през кръглото прозорче на главния вход се процеждаше светлина от антрето и осветяваше по-ниските клони на явора. Автомобилът на баща му бе задръстил пътеката. Ако мине през градината с колелото, майка му положително ще забележи следите от гумите върху цветните лехи. Много трудно провря колелото покрай оградата, стържейки с кормилото по дъските. Баща му, преоблечен в старата си куртка, с мъка навиваше маркуча в сянката на покрития с тухли главен вход. Униформата си бе получил през войната, когато бе определен за отговорник на местната противовъздушна отбрана и трябваше да ходи от къща на къща, за да проверява дали всички пердета за затъмнение са спуснати. В повечето случаи, когато сирената завиеше, той се криеше под масата в трапезарията. По този повод Мадж често казваше, че ПВО означава „папа от въздуха се отбранява“, а не противовъздушна отбрана.

— Внимавай с проклетата ограда — викна Татко.

Той бе измил автомобила на тъмно.

Алън опря колелото си на живия плет от птичи дрян в градината зад къщата. Виждаше очертанията на парника, а отвъд него малките осветени прозорци на къщите, вдъхна мириса на тополите, когато вятърът ги залюля. После затърка енергично нозе в бърсалката пред черния вход, за да го чуят. Винаги правеше това, което му нареждаха, и се чувствуваше обиден, когато някой не забелязваше старанието му. Мама седеше на стола пред камината. Току-що я бе запалила и в стаята все още беше студено.

— Стоиш на тъмно, значи! — забеляза той. Сърцето му се сви.

Тя му отговори:

— Нямам пари за пилеене.

Все пак той запали лампата. Тя бе сложила крака на ръба на камината и седеше, приведена над въглените. Беше свалила елегантния си сив костюм и върху старата сатенена фуста носеше избеляла жарсена рокля. Едната й пантофка бе паднала в огнището. Той огледа широкото й бяло стъпало, вкопчено в бордюра от кафяви плочки.

— Какво става? — попита той. Обхвана го безпокойство веднага щом прекрачи прага.

— Закъснява цял час вече. В края на краищата я предупредих.

— Е, да, но трябваше да я вземете с вас!

Ядоса се. Не бе честно от страна на Мадж така да им разваля настроението. Той трябваше да се срещне с Рони Бейнс в младежкия клуб след вечеря. Как би могъл да се забавлява, ако се чувствува виновен? Винаги когато бе оставял майка си разтревожена в къщи, губеше на пинг-понг.

— Опитай се ти да я вразумиш! — рече майка му. — Опитай се поне веднъж, ако мислиш, че е толкова лесно.

Той излезе в антрето, за да метне палтото си върху парапета на стълбите. Чуваше баща си да мърмори нещо пред входа. Трябваше да стъпва внимателно. Ако направеше някое рязко движение, рискуваше да закачи с рамо мрежестите пердета или да събори вазата с изкуствените цветя от перваза на прозореца. Мраморната статуетка на Адам и Ева, скоро смъкната тук от стълбищната площадка, се олюляваше нестабилна върху пиедестала си. Дори редицата от декоративни чинии, нарисувани с рози и ловни сцени, можеха всеки момент да се изтъркалят от полицата над вратата, разбивайки се върху червения килим. Мадж казваше, че вървели из антрето като през минирано поле. Майка му се увличаше по вътрешна украса; през цялото си детство я бе чувал да говори за това. Как всичко трябвало да бъде на мястото си, макар и не за дълго. Непрекъснато се местеха мебели от една стая в друга, всяка година се пренареждаха украшенията. Тъкмо бяха свикнали с танцьорката, ослепително бяла, на полицата над камината в трапезарията и тя литна, прихванала поли, за да кацне, пребоядисана в блестящо тъмнозелено, върху махагоновата библиотека в гостната. Татко често повтаряше, че Мама представлява цяла напаст с четката си за рисуване; нямала никакво чувство за мярка — тайно би оцветила и пастата за зъби, стига тя да подхожда така на цвета на стените.

— Затвори вратата! — извика майка му. — Човек би помислил, че си роден в хамбар!

Искаше му се да отиде в стаята си, но там бе доста студено, пък и ако държеше да се види с Рони, трябваше да предразположи Мама. Освен това трябваше да се събуе, за да се качи горе. Мадж казваше, че приличали на индуси, понеже ходели из къщата по чорапи и крайниците им мръзнели през зимата, но той разбираше, че не можеха да имат хубави килими и да тъпчат по тях с кални обуща. Когато Мадж стане по-голяма и по-покорна, ще го проумее. Загаси лампата в антрето и се върна в кухнята; опита се да затвори вратата, но резето запъваше от боята.

— Огънят пуши от течението — замърмори Мама.

Той блъсна по-силно. Беше много горд със способността да се владее, когато тя му опяваше.

— Не се дръж просташки! — сопна му се тя. Стенният часовник под стълбището се обади, сякаш в знак на протест.

Алън застана с гръб към огъня и се чудеше как да й помогне.

— Предполагам — започна той, — че е срещнала някого по пътя.

— Това не е извинение.

Напоследък Мадж често закъсняваше. Слизаше на брега веднага след училище и пет пари не даваше, че се връща в девет часа вечерта. А в събота и неделя дори и по-късно! Баща му на два пъти ходи да я търси с колата, изразходвайки дажбата бензин, която му се полагаше. Не бе хубаво момиче на нейната възраст да се шляе само из боровата гора.

Алън рече:

— Бях на урока по пиано.

Майка му не отговори. Седеше, немарливо облечена в стари дрехи, втренчила поглед в огъня. Обикновено когато синът й се връщаше от урок по пиано, тя искаше непременно да разбере дали си спомня задължението да седи изправен на стола и да държи китките си в дъга. После му нареждаше да излезе в градината и да проветри палтото си — мисис Евънс отглеждаше свине в двора и вареше помията на кухненската печка; тя постоянно влизаше и излизаше от стаята, запретнала ръкави до лакти, за да разбърка огризките, докато той свиреше прелюда си от Рахманинов.

Чу стъпки по пътеката, после се чукна с юмрук по прозореца.

— Мадж е! — въздъхна облекчено.

— Глупак! — процеди през зъби майка му. Той мушна глава под мрежестото перде и се взря в мрака навън.

— Кой проклет идиот загаси лампата в антрето! — извика баща му отвън.

* * *

Бяха започнали да вечерят мълчаливо под висящата мухоловка, когато Мадж се върна. В мига, когато тя прекрачи прага на осветената кухня с буйно разгорелия се вече огън, тримата спряха да дъвчат обичайната за събота вечер салата. Лицето й беше бяло под старата ученическа шапка от панама, а очите й блестяха.

— Боже мой! — възкликна Татко, вдигнал вилицата си във въздуха и възмутено сви устни, като видя изсъхналите листа, полепени по периферията на широкополата шапка. — Тая ще ме довърши!

Мадж избухна в плач.

— Майчице! Майчице! Майчице!

— Шът! — обади се Мама, надигна се от мястото си, за да я успокои, а Мадж потъна в стола на Дядо край камината. Татко все повтаряше, че столът трябвало да се изхвърли много отдавна. Какво право имал старият разбойник да им пробутва старите си мебели, годни единствено за огъня? И ето, точно сега, когато Мама протегна ръце към Мадж, а Мадж се хвърли върху й в изстъпление на необяснима тъга, ръкохватката на солидния стол падна на пода.

— По дяволите! — изруга Татко, мъчейки се да се измъкне иззад масата. После се опита да намести ръкохватката с пантофа си.

— Ако питат мене — мърмореше той, — ще изхвърля проклетия му стол на „парфюмираната“ каруца.

Значката на противовъздушната отбрана върху баретата му проблясна на светлината на огъня.

— Дръж се прилично! — нареди Мама. — Кажи ни какво се е случило!

— Беше ужасно! — Мадж зарови лице в скута на майка си. — Бях в гората… Не исках да закъснявам… този мъж излезе от храсталаците.

— О, боже! — възкликна Мама и драматично повдигна очи към Татко.

Алън си помисли: „Сега вече мога да изляза. Сплоти ги новото нещастие“.

— Един от онези германци — каза Мадж. Беше престанала да плаче. Заобленият й крак, издран на прасеца от къпинаците, конвулсивно риташе кофата за въглища. От късия й чорап се процеди тънка струйка пясък и се посипа върху килима с пискюли. — Заприлича ми на Адолф Хитлер.

— Виж в какъв вид си! — гневно викна Татко. — Виж този проклет парцал на главата си!

Той замахна разпалено и разлюля абажура. По тапетите се втурнаха сенки.

— Имаше малък мустак — настоя Мадж.

— И какво ти направи? — попита Мама ужасена.

— Подгони ме.

Мадж отново се разплака. Твърде голяма бе вече да седи, свита на купчина върху пода, вкопчена за коленете на Мама. Виж само какъв ефект ще предизвика! Алън не можеше да понася майка си такава — малката й уста, изопната от страданието, вперила в Татко пълни с ужас очи. Сякаш той знаеше как да се справи с положението. Жестоко бе от страна на Мадж да се държи така. На Алън му беше ясно: сестра му не казва истината — познаваше се по гласа й, в който долови нотки на задоволство, като че ли тя усещаше, че опасността е отминала и че няма да й се карат повече. Татко разбираше, че тя лъже, но какво можеше да стори? Беше го победила. Ограничен от мебелите и размерите на малката стая, той се завъртя безнадеждно в кръг по килимчето пред камината, също като куче, което се готви за сън.

— Какво стана после? — извика Мама. — Нещо неприлично ли направи?

— Не можа да ме хване — изстена Мадж.

Излязъл извън кожата си, Татко внезапно се наведе я сграбчи шапката от главата й. Тя се повдигна леко, но тъй като беше вързана с ластик, минаващ под брадата на Мадж, падна отново на мястото си. Шепата му се напълни с изсъхнали листа.

— Дръж се прилично — предупреди го Мама със суров глас и притисна покровителствено Мадж по-близо до сърцето си.

„Сега е времето да се изпаря — помисли си Алън, — сега или никога.“

Ако почака още малко, може да се изрече нещо непростимо. Някой ще подхвърли обвинение, Мадж ще се намеси, Татко ще запрати захарницата по стената и ще се възцари мълчание, по-брутално от думите. Той се надигна от мястото си, взе порцелановия чайник и се отправи към черната кухня, сякаш се канеше да приготви нова запарка. Отвори вратата към задния двор и застана до оградата, заслушан в гласовете зад мрежестото перде; никой не забеляза отсъствието му. Остави чайника до водосточната тръба и подкара велосипеда през тревата. Пет пари не даваше вече за лехите с цветята. Така вихрено се понесе по улицата, та чак очите го заболяха от студения вятър, втурнал се насреща му. При телефонната кабина сви вляво и профуча през дерето между няколкото къщи, сред брястовете, пое нагоре по мръсния насип и излезе на полето. Забеляза мигането на натриевите лампи, извити в дъга високо над невидимия завой в полите на хълма. Завъртя педалите по-бързо. Не се страхуваше, че колелото ще попадне върху някой камък и ще го изхвърли на влажната земя. Единственото, което имаше значение за него в този момент, бе да бъде далеч от дома. Колкото и да се опитваше да заглуши гласовете им, те продължаваха да отекват в главата му. „Душа не ми остава от работа… Не ми дръж такъв тон.“

Профуча като стрела покрай гъстия къпинак. Проточилите се бодливи клони закачиха якето му… „Чувствувам се омърсен в собствения си дом…“ Пред очите му изникна чудатата фигура на Татко с тъмносинята барета — също като командир на танк, сразен на бойното поле, стиснал пълна шепа изсъхнали листа.

Той се умори; принуди се да спре, за да си почине, облегнат върху кормилото на велосипеда си. Чувствуваше се нещастен. Болеше го корема, като че ли от глад, но се сети, че е вечерял преди завръщането на Мадж с гламавата й история и глупавата й шапка. Някъде зад телената мрежа от двора на мисис Алисън изкудкудяка кокошка, бореща се за място в курника. Алън не можеше да се освободи от мисълта за дома. Представяше си баща си, уединил се горе в спалнята, как снове нервно от прозореца до плетения стол при вратата, а в същото време долу в кухнята Мама и Мадж, седнали до огъня, увлечени в съзаклятнически разговор, дояждат парчетата руло със сладко. Нима може да се забавлява в Младежкия клуб?

Мрачен, той повлече велосипеда през канавката, а после го затътри нагоре по склона към парка. Дори не бе успял да се измие, навярно вонеше на помия. Ако се опита да си придаде приличен вид преди играта на пинг-понг, Рони непременно щеше да му подметне, че се гласи за Джанет Лейланд. Във всеки случай тя нямаше да бъде там. Дори и да бъде, ще е прекалено увлечена в разговор с приятелката си Мойра, та да го забележи. А дори и да го забележи, каква полза? Беше я целунал веднъж, на жура у Доналд Екълс, в тъмното. Не му падна случай да го стори отново. Преди да потегли, той все пак махна щипките от панталоните си, за да не изглеждат толкова измачкани, и подкара към Брауз Лейн. Щом пътят тръгна надолу, той се понесе като вихър. Мина покрай пощата, паметника от войната, така наклонил велосипеда на една страна, че калникът му удари в тротоара, докато най-накрая плавно спря пред църквата. Приятелите му го очакваха на сгурената пътека, вдигайки червен прах с краката си. Потупаха го леко по гърба; ползуваше се с популярност сред тях.

Алън смяташе, че Рони е най-добрият му приятел. Прекарваше много време у тях. Рони бе спретнат, строен и приглаждаше косата си назад с брилянтин. Всеки ден си обличаше чиста риза. Алън бе по-бледен, с по-здраво телосложение. Изкарваше с една риза по няколко дни. Веднъж в месеца го пращаха на подстригване и косата му винаги бе късо окастрена и щръкнала и той си въобразяваше, че изглежда като затворник. Мисис Бейнс позволяваше на Рони да води приятелите си в къщи дори и когато мистър Бейнс беше там; не ги караше да чакат на главния вход.

— У теб ли са онези стихчета? — попита Рони.

— Редът ми още не е дошъл — излъга Алън. Отговорникът по дисциплината в класа му бе дал една поема, дълга четири страници, която минаваше от човек на човек. Разправяше се за някакво момиче от женските противовъздушни сили и един моряк. Миналата сряда беше негов ред да я вземе в къщи. Той я беше скрил в официалните си обувки. Някой — знаеше, че сигурно е Мама — я беше махнал оттам.

— Стори ми се, че ти я взе в сряда — намеси се Питър.

Алън не отговори. Не искаше да мисли сега за това.

Помотаха се малко из клуба на църквата и стеснително застанаха до пианото в подножието на сцената. Събрани там, под блесналите лампи с метални абажури, не знаеха за какво да си говорят. Мистър Холройд и свещеникът бяха седнали зад маса, застлана със зелено сукно, и съставяха графика за сбирките на хора. Алън харесваше свещеника, но когато беше с приятелите си, не даваше вид, че е така. Мисис Комптън се поклащаше като гъска, докато влизаше и излизаше от кухнята, където приготвяше освежителните напитки. Сирил, женен за библиотекарката, вдовица от войната, разговаряше с Хилда Фенъл. Джанет Лейланд още не беше дошла.

— Дай ни тон — каза Рони, като отвори пианото.

— Не мога — отговори Алън. Истина беше; можеше да свири само за мисис Евънс. Свещеникът им направи забележка да спрат да се мотаят насам-натам.

— Тенис на маса или драматичен кръжок? — предложи им той. — Не сте дошли тук да дрънкате по пианото!

— Моля ви, сър — заговори от името на всички Рони. — Заключили сте мрежата за тенис.

И точно в този момент Хилда Фенъл викна от другия край на залата така силно, сякаш викаше през рупор:

— Мога ли да поговоря с теб, Алън?

Хилда беше двадесет и две годишна и пееше в хора. Миналата Коледа, по време на службата, тя се разплака неочаквано и никой не знаеше къде да погледне.

— Какво искаш? — запита Алън.

Разговорът й със Сирил като че ли беше свършил. Той стоеше, до нея и наблюдаваше изражението на лицето й. След малко се отдалечи.

Хилда каза на Алън:

— Не знам как да започна.

Не можеше да й помогне. Гледаше втренчено приятелите си, които в това време отваряха чекмеджетата под прозореца.

Гърдите на Хилда се очертаваха под бялата й блузка. Можеше да ги види, без да се взира в тях. Джанет Лейланд бе по-закръглена, по-равна в тялото; държеше ръцете си скръстени повечето време.

— Много е деликатно — каза Хилда.

— Така ли? — измърмори той.

— Отнася се за вашата Мадж.

— Моля? — попита той глупаво.

Струваше му се, че тя не познава Мадж. Та Мадж не си показваше и носа в Младежкия клуб, а на църква изобщо не ходеше. Свещеникът беше идвал веднъж у тях и бе опитал да я завербува за църковния хор. Мама запали газовата печка в трапезарията, покани свещеника и доста зор видяха, докато накарат Мадж да му се представи и разговаря с него. Татко трябваше да се крие в черната кухня, защото нямаше яка на ризата си. Мадж надрънка какви ли не дивотии за това как се прекланяла пред Бога в градината и тем подобни.

— На шестнайсет години ли е? — попита Хилда.

— Не — отговори той. — На петнайсет.

— Само на толкова ли? — Хилда бе шокирана.

— Изглежда голяма за възрастта си — смотолеви той. Като че ли това, че Мадж е с една година по-малка, отколкото я смяташе, повлия върху решението на Хилда.

— Мисля, че трябва да знаете какво става с нея. Днес следобед я видях близо до електростанцията с един немски войник.

— Не ми е споменавала, че е ходила там. Забраняваха на Мадж да се мотае край електростанцията. Беше опасно.

— Двамата разговаряха.

— Не са разговаряли — отвърна той. — Бягала е от него. Тя ни го каза.

— Ами, седеше си спокойно, когато я видях… и говореше с него.

— О! — възкликна нетърпеливо той.

— Мислех, че трябва да го знаеш! — Хилда гледаше над рамото му Сирил.

— Много ти благодаря, Хилда — каза той.

Когато пристигна Джанет Лейланд, той вече бе изиграл две игри на пинг-понг. Мойра не беше с нея. Джанет носеше червена рокля с бухната пола и тежки черни обувки. Той пожела пак да играе пинг-понг, за да бъде ангажиран с нещо, но не беше негов ред. Нищо друго не му оставаше, освен да седне със скръстени ръце на пейката до вратата и да наблюдава играта. В смущението си взе да насърчава на висок глас ту Рони, ту Питър, но те му викаха да мълчи. Не бяха забелязали идването на Джанет. Тя бъбреше с мисис Комптън. Алън не смееше да обърне глава, за да не се види синкавият цирей на врата му.

„Сама, без Мойра, тя се чувствува по-зле от мен“ — помисли си той. Тя по свой начин бе изложена на хорските погледи. Не че не би могъл да разговаря с нея — знаеше какво да й каже, всъщност безпокоеше се за това, което щеше да се случи след разговора им; дали да я попита има ли нещо против да я изпрати до дома й? Ами ако тя каже да, нали ще трябва да изминат целия път до Дийнсгейт, покрай хотел „Грейпс“ в мълчание, сблъсквайки се леко един в друг в мрака, извинявайки се? И къде ще дене велосипеда? Тя седеше край радиаторите, облечена в червената си рокля, слушаше мисис Комптън, притиснала с ръка брадичката си. Внезапно я чу да казва „лека нощ“ и тя се отдалечи, като мина бързо покрай масата със зелено сукно, а тежките й обувки закънтяха по голите дъски. Той я последва; навярно си помисли, че е тръгнал към тоалетната. Джанет беше вече до закачалката във вестибюла и посягаше за палтото си, когато той я настигна. Поздрави го: „Здравей, Алън“, докато натикваше ръцете си в ръкавите на сивото камгарно палто.

— О! — рече той с бавен и равен глас. — Не те видях. Отдавна ли си тук?

Ушите му пламнаха, а сърцето му тупаше лудо.

— Вече си тръгвам.

— Добре ли си?

— Горе-долу — призна тя.

Срещаха се през седмицата и два пъти в неделя: за утринната служба и отново за вечерната молитва. От дълго време стояха един срещу друг в тронното помещение, но никога преди това той не бе търсил погледа й. Докато закопчаваше копчетата на палтото си, тя му довери:

— Видях баща ти във влака онзи ден. Голям веселяк е!

— Да, такъв е! — съгласи се с нея.

— Винаги е толкова забавен! — продължи тя. — Нарече ме „кльоща“.

В гласа й прозвуча задоволство. Татко наричаше и Мадж „кльоща“, а тя бе доста закръгленичка. Алън смяташе, че и Джанет е такава, само че по-апетитна.

— Майка ти носи чудесни шапки — рече Джанет.

Изглежда, че родителите му бяха възбудили силен интерес у нея. Беше готова да тръгне, добре подготвена за януарския студ с ръкавиците и вдигнатата яка на палтото си.

— Да те изпратя ли до вас? — попита той. — За мен също е време да тръгвам.

— По-добре недей! На мама няма да й хареса!

Във всеки случай тя продължаваше да се бави в студения вестибюл, играейки леко с буклите си, сякаш очакваше още нещо.

— Може би утре — предложи той. — След вечерната молитва… Можем да се поразходим.

— Може би — рече тя и тръгна към вратата с порозовяло от самодоволство лице.

По някакъв странен начин той почувствува облекчение, когато му каза, че майка й няма да е доволна, ако я изпрати. За себе си бе разбрал, че обикновено е по-добре да очакваш нещо с нетърпение, отколкото да го изживееш веднага. Вече не му се играеше пинг-понг. Обясни на Рони, че тръгва рано, защото трябва да си напише домашното по латински. Излъга го. Не беше предупредил Мама, че иска да използува трапезарията. Учеше там, облечен с палто и шал, по чорапи — положил учебниците си върху едно старо одеяло за гладене, за да не се издраска случайно политурата на масата. Не му позволяваха да използува стаята си горе: нямаше къде да учи там, освен в леглото, но майка му беше против, страхуваше се, че ще разлее мастилото върху юргана.

* * *

Този път, съвсем необичайно, не Татко, а Мама се бе оттеглила горе. Той седеше на тъмно с Мадж и двамата слушаха някаква пиеса по радиото. Трудно беше да се влезе в кухнята, тъй като и двата стола бяха изтеглени по-близо до камината.

— Пусни ме да вляза — примоли се Алън, хванат в капан между вратата и облегалката на стола.

— Я да мълчиш! — кресна му Мадж. — Слушаме пиеса.

Наложи се да остане с единия крак в черната кухня, докато тя благоволи да се отмести. Радиото беше поставено зад пердето, на перваза на прозореца. Беше доста голямо за мястото си и стърчеше; лампите му никога не изгаряха; в замяна на това се беше пукнало отпред на няколко места и беше закърпено с черни ленти пластир. Поради големите му размери Татко беше принуден да сяда на масата под остър ъгъл и да се храни наведен напред. Мама искаше да изхвърли радиоапарата. Веднъж почти успя. Беше горе и изтърсваше рогозката на банята от прозореца. Тя бе влажна и тежка, изплъзна се от ръцете й и падна върху антената, опъната между долния прозорец и стълба на оградата. В това време Татко слушаше новини. Радиото се олюля върху перваза и се прекатури между стола и масата. Изплашен, Татко се хвърли напред и го хвана в прегръдката си. Заруга като хамалин.

— Край — рече Татко, като стана и запали лампата. — Пусни момчето да мине.

Баретата му лежеше на пода до кофата за въглища. На главата си имаше кичур черна коса, която сресваше на обратната страна, за да прикрие плешивостта си; без баретата той висваше над ухото му. Наведе се да разбърка огъня, предпазливо поставяйки ръка горе на полицата, над камината. В повечето случаи зле преценяваше разстоянието и ако се изправеше прекалено бързо, удряше главата си в нея. Като доказателства имаше рана с тъмночервена коричка, която никога не заздравяваше докрай. Той се отпусна в презирания от него стол на Дядо, като избърса ръце във военната си куртка. Погледна тъжно към Мадж.

— Страхотна пиеса! — каза тя. — Когато малкото му момиче се загуби…

Татко кимна с глава. И двамата бяха завладени от чувства. Изтерзани, те се взираха в огъня.

— Имате вид на хора, които добре са се позабавлявали — забеляза Алън, като се опита да седне на масата.

Татко го изгледа глуповато и се изсекна. Той можеше да се развълнува чак до сълзи от някоя хубава пиеса. Често го заварваха да седи замечтан до огъня, с носна кърпа в ръка, заслушан в трета програма. За него тя беше нещо като отдушник.

Алън разхлаби яката си и намигна.

В същия миг Татко разбра.

— Ами да! Нов цирей ли ни е излязъл? — попита и скочи на крака, за да го разгледа и опипа.

— Махай се, Джо! — викна Алън и рязко отметна глава. Наричаше баща си с името Джо, когато беше сприхав или сърдит. Татко имаше много хубаво мнение за Сталин^[1], казваше, че руснаците са спечелили войната.

— Стой мирно! — смъмри го баща му. — Дай да видя.

Той опипа възпалената кожа с твърдите си пръсти.

— Но това е само една пъпка — запротестира Алън.

— Цирей е. Трябва да ти сложа лапа.

Той нареди на Мадж да донесе каолина. Алън трябваше да изнесе стола в антрето, за да може сестра му да влезе в килера. Той й викна да изнесе и кутията с чая.

— Няма да можеш да направиш чай — извика на свой ред Татко. — Майка ти от злоба е скрила порцелановия чайник.

Той разми с вода каолина на паста. Постави до себе си ножиците и руло бинт. Алън махна вратовръзката си и свали подвижната яка. Мадж докосна подутината на врата му.

— Не пипай! — рече Татко и бутна настрана ръката й. — Ще го пукнеш.

Татко се вживяваше в ролята на доктор. Скъса квадратно парче от стар лист хартия и му подложи бинт. Оформи лапата върху превръзката, сякаш правеше гнездо за новоизлюпено пиле. Докато работеше, си даваше кураж. „Ето така… А сега започваме…“ Изсипа с лъжица малко каолин върху превръзката и коленичи на килимчето пред камината, за да загрее компреса на огъня. Черният кичур коса висна над ухото му.

— Да не бъде много горещо — предупреди го Алън.

— Гледай си работата! — рече Татко.

Когато приключи приготовленията, той нареди на Мадж да държи главата на Алън надолу.

— Недей още! — викна му Алън.

Беше се полуобърнал към Татко; искаше да види какво представлява това, което щеше да му причини болка.

Татко се приближи с лапата върху едната си длан като келнер, който балансира с подноса. Беше се намръщил:

— Наведи се! По дяволите, изгори ми ръката този проклет компрес!

Той лепна превръзката на врата му.

— Боли ли? — попита Мадж и клекна на пода, надзъртайки в очите му.

— Нищо му няма! — рече Татко, сякаш питаха него.

Алън едва не изкрещя от болка. Очите го заболяха от напрежение. Пастата изгаряше кожата му и режещи тръпки полазиха от превръзката нагоре към косата му.

— Юнак — похвали го Татко. Той го превърза с още един бинт, който омота нито много стегнато, нито много хлабаво около врата му, като шал.

— Отивам горе — рече той, като свърши. — Ще ти постеля хавлиена кърпа върху възглавницата.

И зашляпа с пантофите си нагоре по стълбите. Беше в добро настроение.

— Можеше да благодариш поне — рече Мадж, докато навиваше останалото парче бинт и обираше нападалите по пода конци.

Алън не беше в състояние да й отговори; още не се бе съвзел от болката. Опита да полегне върху масата, но превръзката му пречеше. Блъсна стола назад, чак до камината, за да освободи повече място за краката си. Ако искаше да отиде в черната кухня, Мадж не би могла да мине покрай него, без да се изгори.

— Никога няма да имам деца — мърмореше тя, лазейки в краката му. — Заковани в сандъчета, не могат да мръднат…

— Видели са те днес следобед. — В гласа му прозвуча отмъстителна нотка. — Близо до електроцентралата.

— … Все едно да си жесток към животните — продължи мисълта си тя. — Не знам защо изобщо ги създават… отвратителни като дявола.

Тя беше в черната кухня; плакнеше чашата и лъжицата на чешмата.

— По-лошо е да живееш, отколкото да гориш на адски огън.

Започнеше ли веднъж, никой не можеше да я спре.

— Поставете решетката пред камината — викна Татко отгоре.

Мадж се върна в кухнята и захвана да тегли столовете към стената. Алън се извърна към нея, скован от лапата на врата си. Тя имаше широко чело, дълъг нос и бледи устни. Като по-малка му се струваше, че прилича на нетърпелива и винаги нащрек птичка; лудуваше из къщи, заяждаше се с него и лесно се плашеше. Като порасна, стана дръзко и с тромава походка момиче. „На петнайсет години е — помисли си той, — а изглежда по-лошо от когато и да било.“ Пълните бузи й придаваха злобен вид.

— Видели са те — повтори той. — Хилда Фенъл те е видяла.

— Коя Хилда?

— Момичето от църковния хор. Видяла те с оня германец.

— Че какво от това?

— Не бил те гонил — каза той. — Не и тогава, когато са те видели. Приказвали сте си двамата.

Тя като че ли не се обезпокои. Прекара един конец през процепа на двата си предни зъба…

— Не така! — рязко рече той.

— Смуках трева — отвърна тя. — Някакво стръкче се е затъкнало в зъбите ми.

— Какво си говорихте?

— Не съм говорила с никого — отговори тя. — Казах ти. Той ме гонеше.

С нея не можеше да се говори. Не знаеше как. За всичко имаше готов отговор. Гледаше го унесено с кръглите си измамнически очи.

След известно време му каза:

— Искаш ли да знаеш защо онази Хилда не знам коя си ме издаде?

— Не дрънкай глупости! — каза той. — Беше разтревожена. Постъпи правилно.

Тогава Мадж кипна:

— Разтревожена била! И още как! Натискаше се с оня мъж!

— Кой мъж? — стреснат попита той.

— Оня, дето се ожени за библиотекарката, вдовицата от войната.

— Глупости! — викна той. — Не е вярно.

— И изобщо не сме си говорили. Аз бягах от него.

И по-рано се бе опитвал да я вразуми, но напразно. Винеше родителите си, че я глезят, оставяйки я да прави каквото си поиска. Винаги й прощаваха всички бели. Както оня път, когато Мама бе излязла и някакъв човек дойде да пита дали имат стари дрехи за продан, а Мадж му подари кожените си ръкавици и новото му ученическо сако. Щеше също да се прости и с шлифера си, ако Мама не се бе върнала навреме. Ами преди години, когато я хванаха, че си показва задника на евакуираните, пътуващи по железопътната линия? А той ядеше бой с каиш и за по-дребни неща. Е, вярно, скараха й се, но постъпката й не ги отврати, не я преживяха дълбоко.

— Горкото ми старче! — рече Мадж, докосвайки компреса на врата му. — Кой е пъпчивият стар Алън?

Тя го остави да сложи решетката пред камината и да заключи черния вход. Когато най-сетне се довлече до леглото си, разбра, че е невъзможно да легне удобно. Не биваше да цапа чаршафа с лапата. Грубата хавлиена кърпа върху възглавницата драскаше ухото му. Не смееше да се върти много-много, да не събуди баща си. За разлика от Мадж, мразеше да смущава близките си. Чуваше я да покашлюва в съседната стая. Всяка нощ кашляше по десет минути, пък и повече, веднага щом си легнеше. Кашлицата й бе остра, подобна на кучешки лай. На всеки три месеца я водеха на доктор, но той не можеше да обясни причината, нито пък да облекчи положението й. Случваше се да кашля не само през зимата, но и през лятото — следователно виновен за кашлицата й не беше нощният студ в стаята.

През стената чу как Мама промърмори сърдито:

— Моля те, Мадж, изморена съм.

Мадж не се подчини. Продължи да шумоли със завивките. Пружините на леглото скърцаха. Бухането й в мрака не спря.