Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хичи (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Annals of the Heechee, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 16 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне

2. НА КОЛЕЛОТО

Ще трябва обаче да се върнем малко назад във времето. Не много далеч. Дори съгласно телесните представи.

Само няколко месеца.

Ще започна с разказа за Кихльо.

Кихльо бил осемгодишен — в неговото лично отброяване на времето, за което всъщност говорим. Истинското му име било Стернутатор. Това е хичиянско име, но не се учудвайте — той бе хичиянско дете. Имал е нещастието (или щастието) да бъде мъжко отроче на двама хичиянски специалисти по времето, когато хичиянската цивилизация осъзнала, че повече не може да се крие из вселената. Това откритие не я заварило неподготвена. Древните отдавна били предсказали подобна възможност и дори разпоредили създаването на съответни екипажи от специалисти, които да бъдат призовани на служба веднага щом изникне необходимост. В мига на вдигането на тревогата родителите на Кихльо полетели към външния край на галактиката. Стернутатор заминал с тях.

Стернутатор не е подходящо име, особено ако голяма част от останалите деца в училище са от човешки произход. На хичиянски думата означава „ускорител на елементи“, донякъде подобен на лазера, в който микроскопичните частици биват „възбуждани“, или по-точно стимулирани, докато се превърнат в едно общо, могъщо излъчване. Грешката на момчето била, че разкрило значението на името си пред своите съученици, след което те го надарили с прозвището Кихльо.

Поне повечето от тях. Някои като Харолд, деветгодишния умник, рожба на човешки родители, който седял зад него по време на концептуалните уроци, му викали „Едно от седемте джуджета“. „Твърде тъп си да бъдеш Кихльо“ — повтарял той, макар Стернутатор редовно да го побеждавал в играта на тримерен пъзел. — По ти подхожда да си Сънливко." След което скачал върху трамплина и блъскал Кихльо толкова силно, че го отпращал право в обятията на робота-инструктор по тай-чи. Естествено, роботът улавял Кихльо и така всичко се разминавало без поражения за всеки от двамата.

„Той е само едно хлапе — успокоявал го роботът, докато го изтупвал от праха. — Когато порасне, ще осъзнае, че се държи глупаво.“

„Но аз не желая да ме наричат Сънливко!“ — оплаквал се с насълзени очи Кихльо.

„Няма, няма. Никой няма да го повтори. Освен Харолд, но и той ще ти се извини един ден.“

В интерес на истината, повечето от съучениците на Стернутатор не харесвали никак Харолд. Тъй че никой не повторил номера му, освен петгодишната Мекапръчла, а и тя опитала само веднъж, защото искала да се хареса на човешките деца. Когато разбрала, че никой не и обръща внимание, престанала.

С други думи Кихльо не пострадал особено, ако изключим стаената в душата му обида, за която побързал да се оплаче на родителите си. Сторил го същата нощ, без да очаква, че ще предизвика толкова гняв и веселие.

Ядосаният бил баща му, Бремстранхлунг, който вдигнал хърбавичкия си син на коляно и просъскал:

— Това е нечувано! Ще поискам обяснение от наставника, заради поведението на онази лоена топка спрямо нашия син!

Майка му пък била развеселена.

— Бреми, когато ходех на училище, ми се случваха далеч по-лоши неща. Остави момчето да се оправя само.

— Хичиянците никога не се бият, Фемтоуейв.

— Затова пък човеците го правят. Бреми, време е детето да заимства нещо от тях. Стига да не пострада, разбира се. — Тя оставила блестящия, излъчващ светлина инструмент, донесен от работата й, изправила се — движение, което по-скоро напомняло приплъзване, отколкото вървене, заради по-ниската гравитация на Колелото — пресякла стаята и взела Кихльо от коленете на баща му. — Нахрани момчето, скъпи — добавила тя с добронамерена усмивка, — и той ще забрави всичко. Струва ми се, че възприемаш нещата далеч по-сериозно от него.

Фемтоуейв била права точно на петдесет процента. Вярно, че съпругът й бил далеч по-потиснат от сина им. (До такава степен, че на следващия ден още не можел да овладее възбудата си. Непрестанно си спомнял за онова гадно хлапе, което тормозело сина му, и по такъв начин изгубил напълно душевната си хармония. Наложило се да се въздържи от службата си край „кушетката на сънищата“, защото направо излъчвал раздразнение, а истинската цел на специалистите, обслужващи „кушетката“, била да игнорират собствените си емоции и да улавят чувствата, които им подава устройството.

Затова пък Фемтоуейв грешала в другото си предположение. Кихльо никога не забравил обидата.

Може би не си спомнял случката в подробности. Но все пак в него останало загнездено убеждението, че хората наистина обичат да се бият, макар рядко да прибягвали до грамадните си, костеливи юмруци, а вместо тях предпочитали да използват силата на камшичните си езици. Можели да ти причинят болка дори само като ти измислят ново име.

 

 

Пак ли сбърках? Не трябваше ли да започна с описание на Наблюдателното колело?

Е, по-добре късно, отколкото никога. Да се върнем назад и да дръпнем другия край на въжето.

По времето, когато първият хичиянец, който не умеел да контролира съдбата си (името му било Капитана), срещнал първото човешко същество, което можело да го прави (името му е Робинет Бродхед и това наистина съм аз), хичиянското дете Стернутатор се намирало на един от дежурещите близо до ядрото кораби заедно с родителите си. Измъчвала го носталгия. „Родината“ за него се олицетворявала от миниатюрния, елегантен град, с население не повече от десет милиона, на една планета край оранжево-жълтеникава звезда, във вътрешността на огромна черна дупка, намираща се в самата сърцевина на галактиката. Макар едва тригодишен, Кихльо вече знаел за какво става дума. Знаел и че причината да бъдат с баща му на този кораб се кореняла в потенциалната възможност да настъпи момент, когато всички ще изоставят онова, с което се занимават, и ще се гмурнат в Шварцшилдовата сфера[1], за да се съберат отново край външните звезди.

Не очаквал, разбира се, това да се случи точно на тях. Никой не хранел подобни неприятни предположения. После, когато двамата с баща му били назначени на служба в Наблюдателното колело, Кихльо изведнъж открил болезнения смисъл на понятието „носталгия“.

Предназначението на Колелото е съвсем просто.

Това е мястото, където са монтирани „кушетките на сънищата“.

Тези устройства са хичиянско изобретение, на тях се натъкнахме още преди да срещнем първите живи хичиянци. Една от функциите им (между многото други) била да държат под наблюдение всички планети, на които в перспектива биха могли да се появят разумни същества. като нашата Земя например.

Сигналите от „кушетките на сънищата“ не са точно това, за което си мислите. По-скоро са концентрирани емоционални излъчвания. Хичиянецът (или човекът), обвит в металическата мрежа на „кушетката на сънищата“, е в състояние да улавя чувствата на другите, дори когато се намират на значително разстояние от него. „Значително“ в планетарния смисъл на думата. Изглежда носител на сигналите са определени електромагнитни вълни, ограничени от скоростта на светлината и подчиняващи се на закона за реципрочните квадрати[2], което пък от своя страна очертавало действието на „кушетките на сънищата“ в пределите на няколко милиарда километра — крайно недостатъчно, сравнено с трилионите и трилиони километри, отделящи една звезда от друга.

Задачата на Бремстранхлунг и на останалите оператори на „кушетката“, както хичиянци, така и хора, била да бъдат очите и ушите на Колелото. От тях се изисквало да изучат най-важния обект от хичиянската и човешката космология — висящия извън пределите на галактическия светлинен ореол кугелблиц[3]. Едва ли съществува друга точка от познатата галактика, която да се намира на по-подходящо място за подобна цел. Тъкмо затова било построено Колелото, след което било изтеглено на позиция, отстояща само на шест АЕ[4], в едно доста усамотено и безлюдно кътче на галактиката.

Всички ще се съгласят, че няма друг начин за постигане на тази цел. Да предположим, че в края на краищата нещо премине покрай кугелблица и наблюдателите уловят сигналите, пораждащи всички досегашни опасения — това би означавало преднина от четирийсет минути преди действителното събитие, защото точно толкова ще отнеме на носещите се със скоростта на светлината сигнали да пресекат точно шест пъти разстоянието между Земята и Слънцето (което е една астрономическа единица, тъпанари такива).

Съществува, разбира се, известно съмнение дали „кушетките“ ще са в състояние да доловят въобще нещо в подобен случай. В края на краищата, някои наблюдатели отбелязват, че моделът на „кушетките на сънищата“, прилаган по онова време от хичиянците, не е притежавал чувствителност към програмно-съхранени личности като моята или тази на Алберт Айнщайн и това станало възможно едва след като в тях се поровичкали специалисти като Еси. Каква е причината тогава да вярваме, че биха били в състояние да засекат напълно непознатите сигнали на теоретично съществуващите Убийци? Така или иначе, не разполагали със средства, за да се справят с втория проблем.

Що се отнася до първия, тъй като нищо не се случвало в района около кугелблица в продължение на няколко милиона години, трудно било да се предположи, че четвърт час повече или по-малко ще се окаже от каквото и да било значение.

 

 

На следващата сутрин Кихльо бил събуден от гласа на домашния наставник, който произнесъл на хичиянски: „Ден за учебна тревога! Ден за учебна тревога! Учебна тревога втора степен!“

Продължил да го повтаря, докато Кихльо не се изнизал от топлия, пухкав юрган, наподобяващ чувал, след което сменил плочата на: „Учебна тревога, Стернутатор. Тревога втора степен. Днес няма училищни занимания.“

Типичен случай на лошо начало с чудесен завършек за Кихльо. Той разлюлял пашкула между кльощавите си бедра и позвънил на Харолд — с когото вече не враждували — докато си смазвал зъбите. „Искаш ли да гледаме пристигащия кораб?“ — предложил Кихльо, а Харолд разтъркал сънено очи, прозял се и отвърнал: „И още как, Сънливко. Чакай ме след десет минути на ъгъла на училището.“

И тъй като била обявена учебна тревога, макар и втора степен, родителите на Кихльо вече били по местата си и сега в къщата ги замествал домашният наставник. Той помолил Кихльо да си изяде чинно закуската (— Не и в такъв ден! — отказало момчето, но все пак склонило на един сандвич за из път) и му припомнил, че трябва да вземе въздушна баня (каквато вече бил взел предната вечер, а дори бащата на Кихльо не бил толкова стриктен по отношение на личната хигиена). Накрая момчето затворило вратата на апартамента, прекъсвайки потока от заплахи, които сипел домашният наставник, и се затичало през опустелите заради учебната тревога коридори на Колелото към мястото на уговорената среща.

Защото, когато Харолд не прекалява с досадните си забележки, двамата с Кихльо са чудесни приятели.

Трудно е да се каже, че приятелството им започнало безоблачно. Харолд бил едва ли не първото човешко същество, което Кихльо срещнал, но същото можело да се каже и за другата страна. В началото всеки от тях изпитал отвращение при вида на другия. В очите на Кихльо Харолд изглеждал възтлъстичък, дори подпухнал и зализан — досущ като труп, прекарал твърде дълго във водата.

От гледна точка на Харолд Кихльо изглеждал още по-зле.

Хората най-често сравняват хичиянците с мумифицирани и сбръчкани от дълъг престой в пустинята човешки трупове. Скелетният строеж на Кихльо наподобявал този на хуманоидите, но плътта по него едва се събирала в една шепа. И, разбира се, да не забравяме този смешен пашкул. Както и отвратителната миризма на амоняк, която се носи около всеки хичиянец.

Та както казах, приятелството им не възникнало спонтанно. От друга страна и двамата нямали кой знае какъв избор. На територията на Наблюдателното колело едва ли имало и петдесет деца и две трети от тях учели в останалите училища, разположени покрай външния периметър. Тъй че възможностите за избор били още по-ограничени. Ако не броим и новородените, както и децата под шестгодишна възраст, числото им съвсем се ограничавало. Тинейджърите пък не проявявали никакъв интерес към хлапаците — кой би искал подобни дребосъци да му се мотаят в краката?

Не че не биха могли да прескачат до съседните сектори. Дори осемгодишният Кихльо го правел много пъти, сам или в компанията на съученици. Но и там нямало нищо, което да е различно от техния собствен сектор, само децата били непознати.

По принцип на децата не било забранено да скитосват из вътрешността на Колелото, стига да не се доближават до забранените кабинки на външния периметър, където били разположени „кушетките на сънищата“.

Не им забранявали да играят в опасните зони, защото просто нямало опасни зони. Вярно, че в огромното вътрешно пространство на Колелото съществували такива места, където от време на време се отделяли грамадни количества енергия — било под формата на информационни сигнали за регулиране на въртеливото движение, било за преместване на гигантската маса на Колелото — но всяко от тези места било под постоянния контрол на съответната интелигентна охраняваща програма или на нечие съхранено човешко, или хичиянско съзнание. Нито пък децата били заплашвани от престъпни деяния. На Колелото нямало нито педофили, нито крадци. Нямало отворени кладенци, в които да паднат, или гори, в които да се изгубят. Тук-там се срещали горички, но толкова рехави, че дори едно осемгодишно дете не би се заблудило в тях.

Наблюдателното колело било толкова безопасно, че повечето от децата, както и немалък брой от възрастните, работещи на него, твърде често забравяли огромната опасност, заради която всъщност се намирали тук.

И тъкмо по тази причина трябвало от време на време да им се напомня. Учебните тревоги били не само за възрастните, но и за децата — най-вече заради децата, защото в случай че наблюдателите в „кушетките на сънищата“ някой ден откриели онова, което търсели, а това неминуемо щяло да се случи, децата трябвало сами да се погрижат за себе си. Нито един от възрастните нямало да може да го стори. Дори механичните изпълнители щели да бъдат заети с анализи, комуникационни проблеми и съхраняване на информацията. От децата се изисквало да открият подходящи скривалища, където да изчакат евентуалния благоприятен развой на събитията — ако въобще настъпел такъв.

Естествено, ситуацията не била лишена от прецеденти. Така например в средата на двайсети век учениците в САЩ и СССР знаели, че при сигнал за опасност трябва незабавно да се пъхнат под чиновете си, да положат ръце на тила си и да чакат, облени в трескава пот, докато — както им обяснявали учителите — атомните бомби ги превърнат в пламтящи факли. За децата от Наблюдателното колело залозите били дори още по-високи. Защото тук те можели да изгубят не само живота си. Този път на карта било поставено всичко.

С други думи, обяви ли се учебна тревога, също като предшествениците си от двайсети век, децата от Колелото се обливали в студена пот.

Освен когато тревогата била от втора степен.

„Тревога втора степен“ означавала вземане на рутинни предпазни мерки във връзка с пристигането на продоволствения кораб. Нямало нищо страшно в учебна тревога втора степен — стига да не даваш воля на въображението си. (Ако го сториш, току-виж си осъзнал, че всъщност повишената бойна готовност е заради хипотетичната възможност нещо друго да направи опит да се промъкне под прикритието на продоволствения кораб.)

В дните, в които пристигал корабът, учебните занимания били отменяни. Цялата работа на Колелото замирала (с изключение на наблюдателите в „кушетките“), защото всички предпочитали да присъстват при разтоварването на продоволствията. Освен това семействата, които били изкарали отредения им срок, вече си събирали багажа, за да се върнат обратно сред сиянието на звездите от родната галактика. Останалите пък любопитствали да видят новопристигналия персонал.

По времето, когато Кихльо достигнал уговорения ъгъл на училището, той вече бил изял своя сандвич, а Харолд го очаквал нетърпеливо.

— Пак закъсня, Сънливко! — сопнал му се той.

— Още не са подали сигнала за засичане. Тъй че не сме закъснели.

— Недей да спориш! Инатиш се като малко дете. Тръгвай да вървим!

Харолд показвал пътя. Предполагал, че това е негово изконно право. Не само бил по-възрастен от Кихльо (в неговото лично време, защото в действителност, погледнато през призмата на непрестанно разширяващата се вселена, Кихльо бил роден няколко седмици преди пра-прадядото на Харолд), но също така и притежавал по-масивно телосложение (три към едно в полза на Харолд). Харолд Врочек бил високо момче с русолява коса и очи с цвят на френско грозде. Двамата с Кихльо били почти еднакви на ръст, но не това предизвиквало раздразнението на момчето. За негова изненада, оказало се, че Кихльо не му отстъпва по сила. Под изсушената на вид, каишоподобна хичиянска кожа се криели неимоверно силни мускули и сухожилия. Въпреки че Харолд положил огромни усилия, за да изкатери стълбите към доковата платформа преди Кихльо, хичиянецът го следвал без никакво видимо усилие. Дори стигнал пръв горе, което предизвикало Харолд да подвикне заядливо: „Ей, Сънльо, внимавай да не се изпречиш на пътя на някой механичен носач!“

Кихльо даже не си направил труда да му отвърне. Дори двегодишно хлапе на Колелото знае как да се пази при подобна ситуация.

За една стандартна година пристигали не повече от четири-пет продоволствени кораба. Идвали и си отивали без излишна суетня. Никой не би си позволил да ги задържи повече от необходимото.

Веднага щом двете момчета се озовали във вретеновидното помещение на втори док, те се притиснали към най-близката стена, далеч от маршрутите на механичните носачи и от възрастните, които се трупали, за да позяпат кораба.

Всички товарни площадки, включително и втори док, се намирали от вътрешната страна на Колелото. Външната стена на дока била напълно прозрачна, но отвън не се виждало нищо особено, освен плавната извивка на Колелото и другите два озарени в светлини докове, които в момента пустеели.

— Не виждам никакъв кораб — оплакал се Харолд.

Кихльо не отговорил. Единственото, което можел да каже, било, че Харолд и не би могъл да го види, тъй като корабът се приближавал със скорост, надвишаваща тази на светлината, но вече знаел каква ще бъде реакцията на приятеля му: че не може да търпи да му обясняват неща, които добре знае, и че задава въпросите си, без да очаква какъвто и да било отговор.

Трафикът към Колелото бил почти еднопосочен, с изключение този на летателните екипажи. Както хората, така и хичиянците напускали станцията, когато приключвал определеният срок — приблизително равен на три стандартни земни години. След този период те се завръщали в познатата им галактика и по домовете си. Повечето от тях отивали на Земята, малцина — на планетата Пегис, други — по космическите станции. (Дори хичиянците предпочитали да отидат на някоя човешка планета или станция, вместо да се върнат в ядрото — както заради разликата във времето, така и защото съществувала постоянна необходимост от хичиянски специалисти.) Но припасите никога не пътували в обратна посока. Машините, инструментите, резервните части, ремонтните модули и медицинските уреди — всичко това оставало на Колелото. След като се изконсумирали, повредели или изживеели времето си (или от храна се превръщали в екскременти), те били рециклирани и запазвани като резервна маса за маневриране на Колелото. Защото колкото повече нараствала масата на Колелото, толкова по-малко то се влияело от вътрешни размествания и следователно толкова по-малко енергия била необходима за поддържане на стабилното му състояние.

Разнесъл се мелодичен сигнал, показващ, че корабът се е появил в нормалния космос.

— Светлините! — обявил някой по високоговорителите, което не било заповед, а по-скоро проява на вежливост към присъстващата публика, тъй като и без това целият процес се контролирал и управлявал само от машини и специализирани програми.

Светлините във втори док угаснали. Също както и всички останали светлини, което можело да се види през прозрачната външна стена.

Но Кихльо не можел да откъсне очи от небето.

Нямало много за гледане. Не се виждали например никакви звезди. Единствените слънца, достатъчно ярки, за да бъдат наблюдавани от Колелото, били от собствената им галактика, но в момента не гледали към нея. Имало и много други галактики — стотици милиони само в посоката, в която гледали, но едва ли повече от десетина били доловими за невъоръженото око, а и те изглеждали като неясни, мъждукащи сияния.

И тогава, докато Колелото завършвало поредната си обиколка и в западния край на небосвода сиянията започнали да потъмняват, зрителите зашумели развълнувано.

Една бледа, безцветна светлинка, немощна като пламъче на свещ, се превърнала в ослепителен блясък и корабът пристигнал.

С вретеновидната си форма и дължина над 800 метра, продоволственият кораб поразявал въображението. Съдейки по контурите, това бил звездолет с оригинална хичиянска конструкция, а не някой от новите кораби, които отскоро строели хората. Кихльо бил завладян от чувство на гордост. Не че имал нещо против хората и техните звездолети, които най-често приличали на гигантски цилиндри или торпеда. Както и децата знаят, формата няма никакво значение в междузвездното пространство. Биха могли със същия ефект да наподобяват сфери, кубове или дори хризантеми — очертанията не са нищо повече от прищявка на конструкторите. Повечето от продоволствените кораби, които посещавали Колелото, били конструирани от хората и с човешки екипаж, а в последно време дори новоназначените служители били хуманоиди, с което броят на хичиянците на Колелото започнал бързо да се стопява.

Но хичиянски кораб означавал свежи попълнения, които да възстановят равновесието! Така поне си мислел Кихльо…

Не и този път.

Грамадното вретено се отпуснало в прегръдките на Колелото. С приближаването си то изравнило скоростта си с тази на станцията и направило широк завой, за да излезе на същата орбита, дори се завъртяло в синхрон с въртеливото движение на Колелото. Механичните ръце го прихванали. Шлюзовете се допрели. От долния край на звездолета се отделили подвижни кабели, които се скачили със скобите пред първи и трети док, така че продоволственият кораб се превърнал в неразделна част от цялостната конструкция. Същевременно във вътрешността на Колелото били извършени необходимите промени в разположението на баласта, за да се коригира влиянието на новоскачеаия съд. Харолд се олюлял, когато подът под краката му се разклатил. Кихльо подскочил и го сграбчил, но Харолд го отблъснал грубо.

— Грижи се за себе си, Сънливко — посъветвал го той.

Най-сетне операцията по скачването на кораба приключила и от търбуха му започнали да бликат съкровища.

Механичните носачи били първите, които преминали към действие — те изчезвали във входа на шлюза, за да се появят отново, натоварени с палети, сандъци с мебели, апаратура и машини. Не след дълго отвътре били извадени първите кашони с пресни плодове и тогава докът се изпълнил с примамливи ухания на праскови, портокали и ягоди.

— Ей, гледай само какви банани! — извикал Харолд като размахвал развълнувано ръце. — Де да можех още сега да си хапна един от тях!

— Не бива, преди да са пожълтели — отвърнал Кихльо, горд от познанията си за странните човешки храни. В отговор, естествено, получил злобен поглед.

— Зная. Исках да кажа, че едва се сдържам да не си отмъкна един още сега. А това там май са ягоди.

Кихльо се навел за консултация към пашкула си и след това кимнал.

— Да, Ягоди са. Уф, и на мен ми се доядоха.

— Ягоди… — шепнел замечтано Харолд. Много отдавна не бил опитвал вкуса им. Колелото отглеждало собствени хранителни култури, но сред тях нямало ягоди. Наистина не е никак трудно да се придаде ягодов вкус на храната — или какъвто и да било друг, защото храните „ЧОН“ се отличават с безкрайното си разнообразие. Но уханието, консистенцията и сочността на плода — ей това били направо непостижими неща. Нищо не можело да се сравни с неповторимото усещане от която и да било истинска храна. Момчетата се спуснали до един от конвейерите за храна, за да се насладят отблизо на невероятния букет от ухания. Тук, между конвейерната линия и стената, имало достатъчно място да се поберат, но твърде тясно, за да влезе възрастен.

— Виж, това там са малини — продължавал да сочи с пръст Харолд. — А след марулите идват и череши!

— Аз все пак бих предпочел да си хапна от ягодите! — държал на своето Кихльо и неочаквано механичният носач, който минавал по линията край тях, натоварен с кашон с надпис „ВНИМАВАЙ — ЧУПЛИВО!“, заковал на място, сякаш чул заповед. Сетне една от манипулаторните му ръце бръкнала в кашона, извадила отвътре пластмасов плик с ягоди, отново запечатала кашона и подала плика на Кихльо.

— Ей, благодаря ти! — извикал любезно Кихльо.

— Няма защо, Стернутатор — долетял отговорът на хичиянски и Кихльо подскочил.

— Виж ти! Познавам ли те?

— Аз бях твоят учител по тай-чи. Дай малко и на Харолд.

След това машината се обърнала и продължила по пътя си.

Първоначално Харолд я изпроводил с гневен поглед, но лицето му почти веднага се разведрило — кой би се поддал на ревност заради вниманието на някаква си обслужваща машина? Двете момчета си поделили ягодите и започнали лакомо да поглъщат сочните плодове, Възхищението им нямало граници.

— Всеки момент ще започнат да излизат хората — обявил Харолд, мляскайки доволно, но изведнъж забелязал, че Кихльо не яде. Погледът му бил втренчен в кораба.

Харолд се извърнал в същата посока. Пред вратата имало вече петнайсетина пасажери — възрастни и деца.

Новопристигналите винаги будят интерес, но не това била причината за любопитството, изписано на лицето на Кихльо. Всъщност след миг Харолд осъзнал, че не е само любопитство, но и изумление, страх и гняв. Така поне предполагал, защото всеки знае, че не е никак лесно да се разгадават израженията върху хичиянските лица. Във всеки случай за Харолд новодошлите изглеждали съвсем хуманоидни, като се изключи странният начин, по който ходели, но от това разстояние не можел да определи точно какво го смущава.

Харолд се загледал по-внимателно и забелязал нещо друго.

Колелото се било извъртяло още малко. Точно зад тъмния масив на звездолета, сред пустотата на междугалактичното пространство се виждал куп от мръсножълтеникави светлинни петна, заради които всъщност се поддържало постоянното наблюдение.

Да започнем с това, че светлината не била съвсем жълта. Спектроскопските изследвания показват, че над деветдесет процента от радиационната емисия на кугелблица е разположена във виолетовия край на оптическия спектър и отвъд него, но тези честоти са вредни са хичиянските очи. Ето защо прозрачната обвивка на Колелото била обработена по такъв начин, че да ги филтрира. Единствено жълтата светлина можела да преминава през филтъра.

Харолд се засмял доволно.

— Какво става, Сънливко? — запитал надменно той. — От кугелблица ли се изплаши?

Кихльо премигнал с големите си, розови, кръгли хичиянски очи.

— Да съм се уплашил от кугелблица? Не. За какво говориш?

— Ами, изглеждаш толкова смешно — обяснил Харолд.

— Не съм смешен. Направо съм побеснял. Виж това! — Кихльо размахал кльощавата си ръка към другия край на дока. — Това е хичиянски кораб! И тези, които слизат от него, носят пашкула на древните. Но това са човеци, разбираш ли?

 

 

Ако Харолд бил хичиянско, а не човешко дете, навярно щял да се разсмее на подмятането за кугелблица.

Макар че кугелблицът не е нещо, над което трябва да се присмивате. Кугелблицът е мястото, където живеят Враговете — съществата, които хичиянците наричали Убийците. Изборът на името не може да се нарече случаен. Нищо, свързано с Враговете, не може да предизвиква дори лека усмивка на устните на който и да било хичиянец. Хичиянците нямат навика да се надсмиват над опасностите. Предпочитат да бягат от тях.

Това била поредната съществена разлика между Кихльо и Харолд. Но имало още една и причината за нея се наричала Онико.

Онико Бейкин била една от новодошлите. Контингентът от новопристигнали наброявал двайсет и двама човеци и нито един хичиянец. Четири от тях били деца. Едно от децата попаднало в училището на Кихльо. Онико.

Когато се появила за първия си учебен ден, останалите деца се скупчили около нея.

— Но ти си човек. Защо носиш хичиянски пашкул? — попитали я те.

— Всички ги носим — обяснила Онико. След това им изшъткала да пазят тишина.

Онико действително била човек. Освен това била от женски пол и приблизително на възрастта на Кихльо. Кожата й била с бледомаслинен оттенък. Имала черни монголоидни очи, черна, права и лъскава коса и Кихльо със задоволство установил, че съгласно изброените белези тя принадлежи към една от подрасите на човешкия род, определяна като „ориенталска“. Въпреки това говорела правилен английски, а за негова изненада, също така правилен хичиянски. Повечето от хората познавали сравнително добре хичиянския правоговор, но Онико била първата — поне за Кихльо — която се оправяла еднакво добре както с езика на Делото, така и с езика на Чувствата.

Но дори това не намалило изумлението му от факта, че едно човешко дете може да носи пашкул.

Първия час имали ритмика и на Онико се паднало да му бъде партньор по време на упражненията по разтягане и свиване. Така Кихльо получил възможност да я огледа отблизо. Макар все още да смятал, че плътта й е в потискащо изобилие и тялото й е прекалено масивно, той харесал сладкия мирис на нейния дъх и нежния начин, по който произнасяла името му — не Сънливко, нито дори Кихльо, а Стернутатор, на чист хичиянски език. Дори бил малко разочарован, когато училищният наставник прекратил преждевременно заниманията им, защото му се искало да я опознае по-отблизо.

Същата вечер вкъщи направил опит да узнае от баща си защо човеците биха носили хичиянски пашкул, който на техния език наричали „капсула“.

— Много просто, Любопитко — отвърнал с уморен глас Бремстранхлунг. — Те са невъзвращенци.

Причината, поради която Бремстранхлунг се чувствал уморен, била, че давал двойни дежурства. Това правели и всички наблюдатели. Дните, през които продоволственият кораб стоял на док в Колелото, се смятали за особено напрегнати, тъй като неминуемо били свързани със значителна суматоха на станцията. Наблюдателите оставали на постоянен пост край „кушетките“ до момента на старта на кораба, след което на Колелото настъпвало обичайното спокойствие. Ето защо зад гърба си Бремстранхлунг имал една особено дълга смяна.

— Невъзвращенци — продължил с обясненията той — е група от човешки същества, които пътуват с хичиянски кораб само в една посока. Все пак — посъветвал го той, — обърни се към майка си за по-подробна информация. Тя е разговаряла с екипажа на кораба.

— Нещастниците все още бяха в шок — заговорила Фемтоуейв, имайки пред вид хичиянския екипаж. — Потеглили от ядрото към Земята, натоварени със специалисти и материали, спрели там, взели нов товар — този път за нас — спрели на още едно място по пътя си, да приберат невъзвращенците — представяш ли си каква бъркотия?

— Точно така — кимнал Бремстранхлунг. — Та, когато хората стигнат крайната цел на своето пътуване, те вече не могат да се върнат. Трябва да останат там завинаги.

— Ако беше завинаги — поправила го с усмивка Фемтоуйв, — нямаше сега да са тук, Бреми.

— Знаеш какво имам предвид. Както и да е, Стернутатор, тази малобройна група се оказала с особено богата чувствителност. — Говорел за една специфична способност, необходима при използване на „кушетките на сънищата“. С нейна помощ се улавят признаците на разумност по време на „прослушването“, а Бремстранхлунг бил един от най-чувствителните специалисти в тази област. Тъкмо по тази причина го бяха пратили на Колелото.

— Онико ще работи ли на „кушетките“? — попитал Кихльо.

— Разбира се, че не! Поне не и преди да порасне. Сам знаеш, не е важно само да умееш да долавяш определени емпатични колебания. Немалко особено надарени деца са в състояние да го правят. Далеч по-важно е да съумееш да се въздържаш от излъчване на собствените си чувства.

— Да, така е — потвърдила майка му и този път я нямало доскорошната усмивка.

— Що се отнася до това дали новото дете е надарено с изострена чувствителност — продължил баща му, — засега няма начин да го знаем със сигурност. Ще го подложим на тестове. Нищо чудно да е наследствено, както нерядко става в подобни случаи.

— Това означава ли, че и аз ще работя с „кушетка на сънищата“, когато порасна? — попитал Кихльо.

— Все още не знаем — отговорил баща му. Помислил малко и добавил: — Също както не знаем дали по това време Колелото още ще е тук…

— Бремстранхлунг! — прекъснала го жена му. — Не бива да се шегуваш с подобни неща!

Бремстранхлунг кимнал, без да добави нито думичка.

Очевидно бил твърде уморен. Сигурно по тази причина той изобщо не се шегувал.

 

 

Когато се появила в техния клас, Онико била представена от наставника.

— Онико — обяснил им той — е родена и израснала в Завод за храна и по тази причина не е имала много възможности да опознае света. Ето защо бих искал да ви помоля да й помогнете.

Кихльо бил първи сред желаещите. Не че имал много възможности. Другите деца също горели от любопитство да узнаят колкото се може повече за живота на новодошлата и тъй като били човеци, това им давало нужното предимство.

Кихльо забелязал подсъзнателно, че училищният наставник — който обикновено се появявал пред тях във формата на възрастна жена с благородна осанка и посребрени коси, облечена в дълга рокля — също обичал да се навърта около Онико. Нямал възможност да следи развоя на отношенията им, тъй като непрестанно ги затрупвали с различни сложни задачи. Естествено, най-трудни от всичко се оказали задачите по земна математика и особено тази глупава десетична система на броене! Нямало нищо по-тъпо за всяко хичиянско дете, привикнало едва ли не по рождение към стройната 53-броична хичиянска система. Най-сетне наставникът обявил с ведър глас, че е време за физическа подготовка и децата наскачали с радостни викове. Едва тогава Кихльо открил защо той обръща специално внимание на Онико.

Съучениците му вече тичали към гимнастическия салон, когато забелязал, че Онико все още седи на мястото си.

Физическите упражнения са задължителни за всички обитатели на Колелото. Причината за това е по-малката гравитация, която води до бърза мускулна атрофия с всички произтичащи от това последствия. Ето защо било разпоредено да се извършват клякания, лицеви опори и други натоварвания поне по двайсет пъти дневно. От друга страна, питали се учениците, защо са им мускули, ако останат за цял живот на Колелото?

Но никой не оставал на Колелото за цял живот. А веднъж завърнат ли се на планета с нормална гравитация, щели да съжаляват за всеки пропуснат миг тренировка.

Като истински хичиянец, Кихльо бил далеч по-стриктен от останалите в своята подготовка. Ето защо свършил пръв и веднага се огледал. Когато открил, че Онико не е в салона, надникнал в класната стая. Ето къде била. Момичето било привързано към сложна система от метални плоскости, които следвали извивките на нейното тяло. Екзоскелет!

— О! — възкликнал Кихльо. — Аклиматизираш се към гравитацията, така ли?

Онико отворила очи и го погледнала равнодушно, без да отвръща. Макар да не познавал добре промените в човешките лица, Кихльо виждал, че нейното е напрегнато, а дъхът й излизал на пресекулки. На челото й избили едри капки пот.

— Хубаво е, че го правиш — продължил той, но изведнъж си спомнил, че трябва да проявява тактичност. — Да не ти преча с нещо?

Вместо да отговори, момичето започнало да се гърчи и извива по крайно необичаен начин.

— Не — простенала тя.

Кихльо пристъпил от крак на крак нерешително. Едва сега си дал сметка, че това, което Онико прави, не са упражнения. В една от вените на ръката й била поставена игла, през която в кръвоносната й система навлизала с равномерно темпо жълтеникава течност. Тя проследила погледа му и с мъка успяла да прошепне:

— Това е рекалцификат. За подсилване на костите.

— Ами, да, разбира се — закимал радостно Кихльо. — Вероятно там, откъдето идваш, гравитацията е била още по-слаба? — Той помислил малко и добавил: — Не си готова за истински натоварвания, Онико, нали?

— Не съм — съгласила се задъхано девойката. — Но ще бъда!

 

 

Когато започнала следващата полуваканция, Кихльо и Харолд решили да посетят кокосовата горичка. Тъкмо когато излизали от двора на училището, те се сблъскали с Онико и завладян от необяснимо вдъхновение, Кихльо й предложил да тръгне с тях.

Харолд изсумтял нещо недоволно, но Кихльо не му обърнал внимание. Онико прехапала устни, докато обмисляла поканата. Приличала досущ на някой възрастен, когато отвърнала:

— Да, благодаря ти много. Ще ми бъде приятно.

— Да, бе — вметнал Харолд. — А какво ще кажеш за обяда? Нося само за себе си.

— Аз вече обядвах — рекло момичето. — И без това смятах да се поразходя из Колелото. Но с вас ще ми е по-интересно.

— Интересно! — повторил насмешливо Харолд. — Виж какво, хлапе, това място не е просто интересно. То е най-важното нещо в цялата вселена! Единственото, на което дължи безопасността си човешката раса. И хичиянската също! — добавил той, след като размислил. — Искам да кажа, тук всички са на своя пост. Представяш ли си, какво може да се случи?

— И още как — отвърнала любезно Онико. — Зная добре, че е наш дълг да държим под постоянно наблюдение кугелблица. Всъщност, нали затова сме тук, или по-точно — нашите родители. — Тя огледала Харолд от главата до петите и добавила: — И двамата ми родители са наблюдатели. Чичо ми Таши също. Там, откъдето идвам, всички ги бива за тази работа. Като порасна, сигурно и аз ще стана такава.

Ако имало нещо, което Харолд не можел да понася, то било да го оглеждат по този презрителен начин, сякаш преценявали колко струва.

— Отиваме ли в кокосовата горичка? — попитал навъсено той. — Или цял ден ще приказваме празни приказки?

След което се завъртял и тръгнал решително. Съдейки по израза на лицето му, нямал нищо против, ако малката нахалничка със странния конус между краката си събере багажа и потегли в друга посока.

Но не познал.

В извитата геометрия на Колелото кокосовата горичка не била никак далеч от училището. На практика тя била разположена точно „над“ училището. Само на две преки от тях имало асансьор, който можел да ги отведе там, но децата от Колелото, привикнали към далеч по-слабото бреме на тукашната гравитация, предпочитали други средства за придвижване. Харолд блъснал една врата, зад която се показала вертикална шахта, по стените на която имало дръжки. Той се огледал, Кихльо кимнал окуражаващо на момичето, но тя все още се колебаела.

— Май не бих могла да се справя.

— Естествено — подсмихнал се Харолд, който вече се катерел.

— Никакъв проблем — успокоил я Кихльо. — Ще вземем асансьора — последното извикал нагоре в шахтата, без да чака отговора на Харолд.

Когато се озовали на горното ниво, Харолд вече ги очаквал, но бил все така намръщен.

— Божичко — възкликнал той, — щом не може да се справя с дръжките в шахтата, как очакваш да се катери по дърветата?

— Аз ще я кача — обещал Кихльо. — Ти върви напред.

Харолд отново се завъртял нафукано и тръгнал да избира най-подходящото дърво.

Катерел се с умението на истинска маймуна. До короната на кокосовото дърво обикновено има десетина метра, които не представляват особено затруднение за дете, израснало при слабата гравитация на Колелото. Харолд, естествено, спрял избора си на най-високото дърво, с най-много плодове, но Онико го разглеждала с нескрит страх.

— Стой настрани — посъветвал я Кихльо. — Да не хвърли някой орех.

— Нямам никакво намерение да хвърлям орехи! — извикал в отговор Харолд.

— И да те уцели, няма да боли — продължил да я успокоява Кихльо. — Така че…

— Ако смяташ, че съм чуплива като порцеланова ваза, лъжеш се — прекъснала го с наранено достойнство Онико. — Не се безпокой за мен. Качвай се нагоре. Аз ще те гледам.

Кихльо се озърнал и спрял поглед на едно по-ниско дърво, с далеч по-узрели, по негова преценка, плодове. Изкатерил се чевръсто, откъснал три кокосови ореха, спуснал се внимателно на земята и се приближил до нея.

— Но това не са кокосови орехи! — възкликнала изненадано тя. — Виждала съм ги на снимки. Те са кафяви, покрити с влакна и с твърда черупка.

— Тези са малко по-различни. Ето виж, трябва да счупиш черупката и да провериш дали сърцевината е сочна.

Тъй като Онико очевидно не знаела как да се справи, Кихльо й показал, а след това й подал ядката.

— Как се маха зелената ципа?

— Аз ще й покажа, Сънливко — намесил се Харолд, който също вече бил на земята. Той извадил джобното си ножче, отрязал с ловко движение основата на облата ядка и й я подал обратно. — Сега изпий съдържанието! Пий, пий, Вкусно е.

Момичето погледнало въпросително Кихльо и той й кимнал окуражаващо. Тя доближила колебливо отвора до устата си и отпила внимателно. След това се облизала и кимнала доволно.

— Наистина е много вкусно. Страхотно е! — След като привършила със сока, тя бръкнала в раницата си и извадила няколко малки пакетчета, увити в шарена хартия. Вътре имало кафяви на цвят кубчета, които според момичето били някакъв вид риба. Подканила ги да си вземат, но и двамата поклатили глави.

— Трябва да ги опитате — настоявала тя.

— Не, благодаря — въртял глава Кихльо. Харолд бил още по-нетактичен. Престорил се, че повръща.

— Но аз ядох от вашата храна. Имам предвид кокосовия орех. Наистина е вкусен, не се преструвам. — Тя отпила още една глътка. — Знаете ли, като порасна, ще се върна на Земята, ще си купя мой остров и ще го засадя с кокосови палми, за да се катеря на воля по тях.

Двете момчета облещили очи. Всеки от тях бил изненадан по различна причина. Харолд, защото бил дълбоко впечатлен от безгрижието, с което девойката обсъждала подобна възможност. Да си купи цял остров? Да се завърне на Земята? Трябва да е страшно богата, за да си позволи подобно нещо! Кихльо пък бил смаян от идеята да притежаваш собствено парче земя.

— Чувала съм, че съществуват подобни острови — продължила Онико. — Има например един, на име Таити, за който разказват, че бил невероятно красив. Или може би ще избера някой близо до японските острови, за да мога да навестявам често роднините си.

— Имаш роднини на Земята, така ли? — попитал Харолд и в гласа му внезапно се доловило уважение. Почти цялото му семейство произхождало от заселници на планетата Пегис. За него Земята не била нищо повече от една митична страна. — Аз пък мислех, че си се родила на хичиянска станция.

— Така е. Също и баща ми. Но бащата на моя баща, Арицуне Бейкин, се оженил в големия храм на Нара. След това отвел жена си на Гейтуей, за да дирят там щастието си. Защото неговият баща също бил проспектор, но пострадал при един инцидент и останал на астероида. Преди да умре, завещал спестените пари на сина си и двамата с баба ми решили да потеглят на рисковано пътешествие. Още с първия кораб се натъкнали на огромна хичиянска станция с осемнадесет големи звездолета. Нито един от тях не можел да излети, а техният собствен кораб не се подчинявал на управлението.

— Това става, за да не бъде разкрито местонахождението на станцията — обяснил малко смутено Кихльо. Чувствал се виновен заради своите предци.

— Да, разбира се — кимнала Онико. — С течение на времето от Гейтуей пристигнали още шест кораба и всичките били принудени да останат на станцията. Четири триместни, един едноместен и един петместен, като този на дядо ми. Общият брой на проспекторите достигнал двайсет и трима. За щастие осем от тях били жени във фертилна възраст, тъй че колонията можела да просъществува. Когато най-накрая бяхме… — Онико се поколеба за пръв път.

— Когато бяхте спасени — подсказа й Харолд.

— Не сме били спасявани. Първо на първо, въобще не сме били в опасност, просто бяхме задържани против волята ни. Така че, когато бяхме посетени отново, само преди четири години, населението на станцията наброяваше осемдесет и пет души. Аз съм била още малка, разбира се. Някои побързаха да заминат, но родителите ми предпочетоха да останат достатъчно, за да заякнат костите ми за тези места с повишена гравитация.

— Тук да е повишена гравитацията! — подсмихнал се Харолд. — Божичко, трябва да посетиш Пегис! Или Земята!

— Ще го направя — кимнала уверено Онико.

— Оставаше да не го направиш — рекъл скептично Харолд. — Ами парите?

— Разбира се, правилата от Гейтуей още са в сила. Това включва извънредни възнаграждения и хонорари както за проспекторите, така и за техните наследниди. Съгласно тези правила, цената на станцията и съдържанието й се равнява на два милиарда и осемстотин милиона долара, разделени на броя на останалите живи проспектори. Двайсет и трима.

— Уха! — възкликнал с ококорени очи Харолд, докато пресмятал бързо наум.

— Естествено — продължила невъзмутимо Онико, — тъй като родителите ми са единствените наследници на четирима от първоначалните двайсет и трима, аз ще наследя всичките четири дяла — около една шеста от глобалната гума. Това в случай че умрат, без да имат други деца. Но аз се надявам да не съм единствената.

— Брей! — рекъл отново Харолд, но очевидно нямал какво да добави. Дори Кихльо бил впечатлен, но не толкова от размера на богатството, защото всяко хичиянско дете било учено да презира парите, а заради уравновесения, аналитичен начин, по който разказвала своята история.

Стъмвало се. Светлините от тавана постепенно угасвали, заменени от бледочервеникаво сияние. Всичко това се правело, за да се спазва денонощният ритъм, към който били привикнали палмовите дръвчета. Но все пак Кихльо решил да го обясни на Онико.

— Това е, за да не се разболяват дръвчетата. А червената светлина ни помага да се ориентираме в мрака.

Харолд използвал тази възможност и добавил злорадо:

— Да знаеш, че Кихльо го е страх от тъмното.

Кихльо отместил поглед встрани. Не било съвсем вярно, макар да не можело да се каже и че е лъжа. За него мракът не бил страшен, по-скоро събуждал усещането за неудобство.

— Нали щеше да ни разказваш за мястото, откъдето идваш? — решил да смени темата той.

— О, вярно, Стернутатор. Беше толкова хубаво. Дори първите проспектори го обичаха, макар често да споменаваха колко тъгуват по семействата си. Разполагахме със страшно много хичиянски книги, както и неколкостотин съхранени древни хичиянци, с които можехме да разговаряме. Те ни научиха как да използваме пашкулите — добавила с нескрита гордост тя.

Кихльо се пресегнал и докоснал пашкула й, усещайки топлото присъствие вътре.

— Твоите древни са наистина много мили — рекъл й той.

— Благодаря ти.

— Но защо пашкулът ти е по-малък от моя?

— Ах, да. Ние не се нуждаем от микровълново излъчване. То е необходимо само на древните. Баща ми казва, че има много да учим от хичиянците. Стига, разбира се, да знаем добре езика им.

— Благодаря ти — кимнал радостно Кихльо. Не бил съвсем сигурен за какво й благодари, но му се струвало, че постъпва правилно.

Харолд обаче не бил на същото мнение.

— От хичиянците можем да научим само едно — рекъл той. — И то е как да станем по-големи страхливци. Който ще да го учи!

Кихльо почувствал как сухожилията на гърба му се свиват на възли. Хичиянските чувства не са като човешките, но дори хичиянецът може да изпитва обида.

— Харолд, не желая друг път да ме наричаш страхливец — заявил той.

— Но аз не говорех за теб, Сънливко. Знаеш кого имах предвид. Повечето хичиянци си плюят на петите при първия сигнал за опасност.

— И, моля те повече не ме наричай Сънливко.

Харолд станал на крака.

— Че какво ще направиш, ако продължа? — захилил се зловещо той.

Кихльо също се надигнал, но по-бавно, изненадан от собствената си постъпка.

— Ще ти кажа, че не ми е приятно да ме наричаш така. Никой друг не го прави.

— Защото никой не те познава толкова добре, колкото те познавам аз — възразил Харолд. Кихльо вече осъзнавал, че по някакъв начин е наранил чувствата на приятеля си, но по онова време все още не бил наясно със значението на думата „ревност“. Харолд стоял със свити юмруци и ги размахвал пред себе си, сякаш се готвел да се бие.

По всяка вероятност стълкновението било неизбежно. Може би Кихльо също щял да отвърне на ударите. Хичиянците избягват да прилагат насилие един спрямо друг, но Кихльо бил твърде млад и все още нямал толкова задръжки, колкото щял да придобие след едно десетилетие при подходящо възпитание.

Това, което ги спряло обаче, нямало нищо общо с възпитанието. Онико внезапно издала серия от сподавени звуци, хванала се за гърлото и се превила. Сетне започнала да повръща.

 

 

Веднага щом се върнали в училище, наставникът ги извикал и им се скарал, задето позволили на нещастното дете да опита непознат за него продукт. Като наказание двамата трябвало да я изпроводят до дома й и да останат при нея до завръщането на родителите й.

В резултат на което Харолд и Кихльо, естествено, закъснели за вечеря.

— Хайде, размърдай се, какво се мотаеш? — подканял Харолд Кихльо надолу из шахтата. — Не разбираш ли, че ще ме шамаросват?

Кихльо и без това се спускал с максималната бързина, на каквато бил способен. Той не се боял, че вкъщи може да яде пердах, но нямал търпение да се прибере. Имал цял куп въпроси, които възнамерявал да зададе на родителите си, и вече ги преговарял и сортирал по групи.

Но изведнъж двамата замръзнали на местата си. Кихльо изсъскал от изненада. Харолд изстенал: „О, по дяволите!“

И двамата дочули пронизителния електронен сигнал, който ги разтърсил чак до мозъците. В същото време светлините от тавана премигнали три пъти.

— Тревога! — отекнало в коридорите. — Незабавно заемете безопасно положение. Легнете и останете неподвижно. Тревога! Това е тревога!

 

 

Ще ми се да не съм толкова строг, когато говоря за телесните.

Иска ми се да ви разкажа за Кихльо, Онико и Колелото сякаш и аз съм бил там. Но не съм бил.

И все пак зная го, сякаш съм бил свидетел, защото всичко, което се е случило както на Колелото, така и в цялата позната галактика, е записано някъде в гигабитовото пространство и съответно би трябвало да е достъпно за всеки един от обитателите му. Като мен.

Така че в известен смисъл аз съм бил там. Като същевременно, както вече ви обясних, съм присъствал и на други места или съм вършил още цял куп разнообразни по характер занимания. Не зная дали ще го разберете.

Не искам да кажа, че не съм обърнал достатъчно внимание на историята с онези хлапета. Напротив. Тя ме потресе до дъното на душата. Има нещо невероятно сърцераздирателно в храбростта на тези деца.

Не говоря за момента, когато Кихльо и Харолд се изправили един срещу друг, готови да си разменят юмруци, макар че, що се отнася до хичиянското дете, това си е наистина смела постъпка. Говоря за начина, по който едно дете е готово да се изложи на истинска, реална опасност, дори когато прилича на двуседмично котенце, изправено пред разярен бик. Ето това кара нещо в мен да се топи.

Алберт невинаги одобрява отношението ми към децата. Вярно, от време на време повтаря, че двамата с Еси трябвало да помислим за потомство, след което съм щял да престана да идеализирам образа на малките немирници. Може и да е прав. Независимо от това, винаги ме завладява истинско възхищение, когато науча, че някое дете се е изправило само срещу превъзхождаща го сила.

В действителност, Харолд и Кихльо в началото дори не разбрали какво става. Тревогата не е нищо повече, освен тревога. И друг път имало такива. Легнали на пода, там, където били. Затворили очи и зачакали.

Но това не била тревога от втора степен, като онази, която придружавала акостирането на кораба. Истинска, пълна, бойна тревога, каквато досега не помнели, но знаели, че трябва стриктно да спазват правилата за действие. Веднага щом утихнал предупредителният сигнал, във вътрешността на Колелото се възцарило странно спокойствие. Всички механични изпълнители се превключили в състояние на „готовност“ и преустановили онова, с което се занимавали. Светлините били намалени до аварийно сияние, колкото да можеш да се ориентираш. Вътрешните датчици, отговорни за проследяване въртеливия момент на Колелото, изпратили последни сигнали, след което се самоизключили, също и кабелите на вертикалните асансьори и всички останали неорганични и органични машини с несъществени функции последвали примера им.

Кихльо и Харолд също се изключили, в известен смисъл, разбира се. Едно от нещата, на които ги учели в училище, за да го използват при подобни случаи, била практиката по сатори — умение да се опразва от мисли умът. И двамата били доста добри в това. Свити на кълбо като ембриони, те прогонили от мислите си всичко ненужно и втренчили невиждащи очи в сивата пелена на самозабравата.

Почти.

Защото никой не може да постигне идеалното сатори. Всеки опит за това само може да докаже неговата непостижимост. Тук-там из мъглата в ума на Кихльо помръдвали вяли мисли. Въпроси. Въпроси за Онико, които той все още искал да зададе на родителите си.

Въпросът дали тази проклета тревога е истинска.

Подът на Колелото постепенно застинал под бузата на Кихльо. Утихнали дори вибрациите на въздушните нагнетателни помпи. Не се дочували гласове, нито стъпки, нито равномерният тътен на поддържащите машини.

Кихльо чакал. Докато въпросите напирали да се оформят отново в мислите му, той се отделил от тях и ги оставил да отплават навътре в съзнанието му. Накрая един-единствен въпрос започнал да изплува отново и отново.

Защо тази тревога продължава толкова дълго?

 

 

Изминал близо час преди най-близкият механичен чистач да се изправи отново. Той насочил камерите си към двете момчета и произнесъл:

— Тревогата свърши. Можете да си тръгвате.

Не било необходимо да им го повтаря. Още преди чистачът да довърши изречението, Колелото започнало да се възвръща към живот, Блеснали светлините. Дочул се равномерен тътен на машини. Харолд скочил на крака и се захилил.

— Предполагам, че татко е отишъл на дежурства — рекъл той, което можело да се разбира и като: „Няма да забележи, че съм закъснял.“

— И моят също — добавил Кихльо, но си мислел друго: Родителите на Онико сигурно също са на работа и сега тя е…

— Онази приятелка сигурно също е сама — произнесъл Харолд, сякаш прочел мислите му. Той доближил чистача и го изритал ядно: — Тъпа машина! Защо трябваше да ни задържаш тук! Хайде, до утре! — добавил и махнал с ръка на Кихльо.

— До утре — кимнал Кихльо, обърнал се и затичал към дома.

Както очаквал, никой от родителите му не бил там. Баща му бил повикан при „кушетките“, а майка му се намирала в друг сектор на Колелото по време на тревогата.

Първи се върнал баща му. Имал безкрайно изморен вид.

— Къде е майка ти? — попитал той.

— Задържаха я в съседния сектор — отговорил вместо Кихльо механичният помощник. — Да приготвя ли вечерята?

— Разбира се — отвърнал уморено Бремстранхлунг. — Ами ти, Стернутатор? Защо вече не си поръчал вечерята да бъде сготвена? Освен това, защо те е нямало тук преди два часа?

— Онико не се чувстваше добре — обяснил Кихльо.

— Нима това е нещо, заради което си заслужава да се безпокоиш? — попитал баща му, на път към аеробанята. — Или се мислиш за медицински помощник?

Кихльо му разказал за сока от кокосов орех.

— Наложи се да я отведем у дома. Исках да си тръгна, но домашният й помощник настояваше да остана с нея, а и нейните древни се съгласиха, че така ще е най-добре.

— Нейните древни? — повторил с нескрита ирония Бремстранхлунг.

— Не, разбира се, татко, нямах предвид нейните предци, но тя носи пашкул с древен. Името й е Офиолита. На древната, искам да кажа.

— Тази Онико изглежда притежава твърде голяма интелигентност за човек. Често съм се питал защо хората не носят пашкули като нас. Разбира се, те не се нуждаят от радиация, но все пак, пашкулите са подходящи при подобни случаи.

— Да, но тя има древен в нейния.

Макар да бил ужасно изморен, като добър баща Бремстранхлунг решил да отдели няколко минутки на сина си, виждайки объркването му.

— Стернутатор, трябва да запомниш, че онази част от древните, които са останали забравени по време на Отстраняването, живеят в особена и нетърпима самота. Нищо чудно, че са били готови да установят контакт с първите разумни същества, които се появят — пък били те и хора.

— Така е — съгласил се Кихльо. — Но аз все още нямам древен в моя пашкул.

— Децата не носят древни в пашкулите си. Дори много от възрастните нямат. Но когато порастеш…

— Тогава, защо тя има?

— По-късно, синко, моля те — изпъшкал измореният Бремстранхлунг. — Дай ми малко време.

 

 

Истината е, че не само интелектуално любопитство измъчвало Кихльо. Дори не и завист към друго дете, което има хубава играчка. За него въпросът имал морална страна, дори в известен смисъл религиозна.

Както хичиянците, така и хората отдавна познавали различни методи за увеличаване на умствените си способности с помощта на съхранени в машини личности, но за да го постигнат, изминали коренно различни пътища. Хората започнали да създават калкулатори, компютри и сервомеханизми, за да открият накрая гигантските програми, наричани изкуствени интелекти — от типа на Алберт Айнщайн — които обитават гигабитовото пространство. (Всъщност, и аз живея там.) Хичиянците така и не стигнали до идеята за изкуствен интелект. Не им било необходимо. На далеч по-ранен етап се научили да съхраняват умовете на мъртвите в машинна форма. Неколцина от първите все пак умрели невъзвратимо. Сега ги наричат Древните предци.

Всеки човешки астроном, рещил например да изчисли орбиталните взаимодействия на планети около някоя двойна звезда, без никакво колебание ще потърси помощта на някой достатъчно мощен компютър. Хичиянците ще призоват вместо това на помощ цяла армада мъртви древни. В интерес на истината всяка от двете системи има своите преимущества.

От друга страна, хората не се отнасят с благоговение към своите компютри. За разлика от тях хичиянците почитат — напълно заслужено — своите мъдри помощници.

Ето че и майката на Кихльо се завърнала, също изтощена от напрегнатия ден. Изслушала въпросите му и накрая го потупала по гърба.

— Нека говорим по-късно, Стерни, моля те. Баща ти е направо изстискан заради двойните дежурства при „кушетките“. Освен това непрестанно го измъчва безпокойство.

„Какво безпокойство?“ — зачудил се Кихльо. Че е изморен, това е ясно. Никак не е лесно да седиш в „кушетката на сънищата“ часове наред, опитвайки се да доловиш нечие чуждо присъствие със съзнанието, че някой ден и това ще се случи.

Но безпокойство?

Когато най-сетне вечерята била поднесена и изядена, Бремстранхлунг въздъхнал и произнесъл мрачно:

— Стернутатор, трябва да знаеш, че тази тревога не беше планирана. Две поредни смени наблюдатели бяха уверени, че са засекли нещо и затова я обявиха. Сигналът не беше нито достатъчно ясен, нито силен — но все пак го уловиха. Ето защо последва генерално изключване на енергията.

— Но аз не почувствах нищо. И другите също — възразил учудено Стернутатор.

— И друг път е имало фалшиви тревоги — произнесла с надежда Фемтоуейв.

— Така е — кимнал баща му. — Нали затова сме толкова много — за да не пропуснем и най-малкия сигнал. Може да изминат милион години, преди да дойдат Убийците. Кой би могъл да знае със сигурност? А сега, Стернутатор, какво искаше да попиташ за човешкото момиче Онико?

Кихльо завъртял очи. О, да, той имал милион въпроси, но мисълта, че този път може би сигналът наистина е принадлежал на зловещите Убийци, внезапно ги прогонила. Фалшива тревога? Как могат да са толкова сигурни? Или пък не са?

Но това били въпроси, които баща му очевидно не би искал да обсъжда. Накрая се съсредоточил, помислил малко и казал:

— Татко, въпросът не е само в пашкула. Онико спомена нещо и за „пари“. Откъде идва това богатство? — Той използвал английската дума, тъй като в хичиянския език не съществува подобно понятие.

— Хора — отвърнал Бремстранхлунг сякаш това обяснявало всичко и свил широките си рамене.

— Но, татко, нима всички хора притежават богатство?

— Не, разбира се, че не. Защото тези, за които говорим, са имали късмета да се натъкнат на някакви изоставени хичиянски устройства. Нещо, което някога е била наша „собственост“, както обичат да казват. Дори не са го търсели целенасочено. Открили го случайно и според човешките закони се сдобили с правото да го „притежават“, а също и да го търгуват срещу „пари“.

— Всъщност, идеята да се използват тези „пари“ не е напълно лишена от здрав смисъл — намесила се Фемтоуейв. — Изглежда функционира като един вид примитивен сервомеханизъм за разпределение на социалните блага.

— Да не искаш да кажеш, че й ние трябва да я възприемем? — попитал навъсено Бремстранхлунг.

— Не, в никакъв случай, Бреми! И все пак е интересно.

— Интересно! — изпръхтял той. — По-скоро глупаво! Каква е ползата от тези „пари“? Не притежаваме ли и без тях всичко, което ни е необходимо?

— Не и толкова, колкото може да има Онико — отбелязал завистливо Кихльо.

Бремстранхлунг погледнал отчаяно момчето. Но когато заговорил, обърнал се към жена си.

— Виждаш ли? — повишил тон той. — Виждаш ли какво става с детето ни тук? Какво ли ще поиска от нас следващия път? Да му „купим“ нещо? Защо трябва да приличаме на тях, след като сме по-стари и по-мъдри?

— Бреми, скъпи — отвърнала успокоително Фемтоуейв, — нима е редно да се ядосваш за подобни неща? Вече сме обсъждали опасността синът ни да живее в човешко обкръжение. Още преди да напуснем ядрото, не помниш ли?

— Да, за пет минути.

— С толкова разполагахме тогава. За Стернутатор и те са напълно достатъчни.

— Така е, татко — намесило се момчето. — Излишно е да се притесняваш.

— Сигурно сте прави — съгласил се Бремстранхлунг, но въпреки това вечерята приключила в неловко мълчание. Сетне, докато помощникът прибирал масата, те пообщували за малко с древните, вслушвайки се в мъдрите им съвети. Това бил типично хичиянски обичай, който също подействал успокояващо на Бремстранхлунг. Докато дойде време да си лягат, той възвърнал напълно душевното си равновесие. Най-сетне се надигнал и пожелал лека нощ на сина си.

— Благодаря, татко — отвърнал Кихльо, после го повикал: — Татко?

— Какво има?

— Трябва ли да спя увит като какавида? Не мога ли да получа истинско легло, със завивки и възглавница?

— Истинско легло? — попитал изненадано баща му и тъкмо се готвел да продължи, когато се намесила Фемтоуейв.

— Хайде, стига, Стернутатор. Лягай си и повече нито дума!

Потиснат и обиден, Кихльо се прибрал в стаята си и се пъхнал в топлата утроба на подобното на пашкул легло. Чувствал се засрамен, задето трябвало да спи в подобно нещо, след като всички деца си имали нормални легла. Завъртял се вътре десетина пъти, преди да нагласи мекотата така, както я предпочитал и накрая заспал.

— Но не разбираш ли, скъпи? — говорела през това време майка му на Бремстранхлунг. — Всичко това няма никакво значение, сравнено с величавата идея, на която сме дошли да служим. Никога не бива да забравяме защо нашите предци са напуснали ядрото — и защо се е наложило да тръгнем по техните стъпки.

— Има някои неща, които са от значение — отвърнал навъсено Бремстахлунг. — И едно от тях е справедливостта!

— Добре, Бреми, така е. Справедливостта винаги ще има значение. Освен когато я сравняваш с опасността от Убийците.

 

 

Поне засега няма какво повече да се разкаже за децата. Известно време живели мирно и щастливо на Колелото. Тъй като били почти на една възраст, тримата прекарвали заедно по-голямата част от времето си. Скитосвали по всички краища на Колелото, ходели на пикник в горичките, посещавали ремонтните цехове, където се поправяло всичко — от детска играчка до звездолет, и където работела Фемтоуейв. Надничали и в космическите кораби, закачени с безброй тръби към доковете, сякаш били малки кутренца, които бозаят от майка си. Често наминавали към библиотеката, с нейните десетки милиони молитвени ветрила и касетки със записи. Ходели в зоологическата градина, където имало котки, крави, маймуни и различни хичиянски животинки — висящи, прозяващи се, лениво облещени в децата, които ги зяпали.

На няколко пъти дори се отбили при „кушетките на сънищата“. Там рядко допускали деца, но бащата на Кихльо гарантирал, че ще се държат като възрастни. И така един ден им разрешили да погледат от разстояние. Преживяването било наистина вълнуващо. „Кушетките“ били разположени в групи по четири, на всеки триста метра по външния периметър на Колелото. Всяка четворка била затворена в малък, прозрачен, кристален мехур, синтезиран от вещество, пропускливо само за светлината, но не и за всички останали форми на електромагнитно излъчване. Както обикновено, когато нямало тревога, само една от четирите „кушетки“ била заета.

— Хванете се за ръце — инструктирал ги Бремстранхлунг — и ще ви позволя да се приближите.

Децата пристъпили боязливо само на метър от дежурния наблюдател — непозната жена от друг сектор, която лежала със затворени очи. Изглеждала почти заспала зад обгръщащата я паяжина от тънки жички. През прозрачните стени на кристала виждали ясно под тях — „под“, съобразно ориентацията на бавно въртящото се Колело — открития космос отвън, а в далечината — слабото сияние на кугелблица. Кихльо неволно стиснал малко по-силно ръката на Онико. Вече не изпитвал отвращение от човешката плът, която доскоро му се струвала толкова мазна, тлъста и податлива. Дори му било приятно да държи ръката й. За негова изненада Онико изглежда чувствала нещо подобно. От Харолд вече знаел, че хората хранят подобна неприязън към оскъдната плът на хичиянците. Дали Онико не била като другите или просто сдържала отвращението си?

Бремстранхлунг ги изпратил до изхода на залата. Докато вървели към къщи, тримата обсъждали развълнувано видяното и тъкмо когато преминавали покрай залата на аквариума, пред която се била струпала развълнувана групичка от деца, светлините започнали да премигват по познатия обезпокоителен начин.

— Тревога! Тревога! — отеквало по коридорите.

След като всички моментално се проснали на пода, Харолд попитал най-близкия училищен наставник:

— Защо точно сега имаме тревога?

— Лежи неподвижно! Опразни ума си! — наредил наставникът, но след миг добавил с поомекнал глас: — Тревогата е от втора степен. Съобщиха, че са засекли приближаването на кораб по извънреден полет. Останете засега по местата си.

Това вече обяснявало защо е обявена тревогата. Да, разбира се, винаги когато се приближавал кораб, на станцията обявявали тревога втора степен. Но никога преди това не бил акостирал кораб по извънреден полет.

А този кораб принадлежал на Обединената служба за наблюдение на Убийците.

 

 

По времето, когато обявили отбой и Кихльо се завърнал в дома при родителите си, корабът вече бил на док и макар всичко да изглеждало тихо и спокойно, из станцията плъзнали най-различни слухове. Бремстранхлунг ги потвърдил.

— Да, Стернутатор — произнесъл загрижено той, — ще трябва да се разделим. Всички деца напускат станцията. На Колелото е обявена евакуация. Не можем да ви изложим на риска от радиационно облъчване в неподходящ момент.

— Но, татко, аз съм втори в заниманията по сатори!

— Разбира се, че си втори! Но от Обединената служба за наблюдение на Убийците са се разпоредили да заминеш с другите. Моля те, синко. Нищо не може да се направи.

— Те ще се погрижат добре за вас — намесила се и Фемтоуейв.

— Но къде ни пращат?

Родителите му се спогледали.

— На добро място — обяснила майка му. — Още не знаем къде точно. Повечето деца идват от различни планети и едва ли ще е възможно да бъдат върнати там. Сигурна съм обаче, че ще се погрижат добре за вас. Ще бъде само временно — докато се изясни въпросът с фалшивата тревога, Веднага след това се прибирате при нас.

— Дано е така — добавил едва чуто баща му.

 

 

Не било никак лесно на училищния наставник през този ден да запази ред и тишина в класа. Децата разговаряли помежду си възбудено, споделяли предположенията и опасенията си. Никой от тях не знаел къде ще ги откарат. Можели само да гадаят и Харолд, естествено, смятал, че това ще е неговата планета.

Кихльо го слушал замислено, Не знаел дали да му завижда. Наистина ли планетата Пегис била толкова хубава, колкото я описвал? Лято през цялата година? И никакво училище? Милиони хектари диви плодове, ягоди, които да береш и хрупаш на воля?

— Само че дотам пътят е дълъг — обяснявал Харолд. — Вероятно ще се наложи да сменим кораба. Най-налко месец полет.

— За мен ще са три месеца — произнесъл натъжено Кихльо.

— Така е, заради вашата тъпа Шварцшилдова сфера — отбелязал Харолд, сякаш Кихльо не го знаел и сам. — Но едва ли ще ти се наложи да стигнеш чак дотам, Сънливко. Божичко, нима наистина смяташ, че ще изпратят цял един кораб заради няколко дребни хичиянчета? Това би било толкова неефективно. Никой не би си позволил подобен лукс!

За което бил напълно прав. Тъй като броят на корабите бил ограничен, изпратеният звездолет щял да извърши само един курс. До мястото, където бил построен.

Земята.

Харолд бил съкрушен. Онико — изплашена. Кихльо пък едва сдържал вълнението си.

Оставали им по-малко от дванадесет часа до отлитането. И по-добре, защото така притесненията им отивали на заден план, изместени от необходимостта да се приготвят колкото се може по-скоро.

Най-сетне дошъл моментът да се качат един по един на грамадния междузвезден транспортен кораб, от който слезли близо стотина наблюдатели с допълнително оборудване. Родителите на Онико присъствали на изпращането и я прегърнали мълчаливо. Там били също господин и госпожа Врочек и Кихльо тактично отместил поглед встрани, за да не гледа как приятелят му плаче на раздяла.

— Довиждане, мамо. Довиждане, татко — казал той.

— Довиждане, мой мили Стернутатор — отвърнал баща му, опитвайки се да овладее гласа си. Майка му дори не направила опит.

— Там ще си на добро място — рекла тя разтреперана и го прегърнала. — Няма да можем да се чуваме, защото са забранили да се излъчва от Колелото, но… О, Стерни! — тя отново се притиснала към него.

Кихльо свел глава. Хичиянците не плачат, но това не означава, че не изпитват същите чувства като хората. Обърнал се и тръгнал към кораба. Не се целунали на раздяла, защото не било прието, но му се струвало, че в този случай може да се направи изключение.

Бележки

[1] Сферата на Шварцшилд описва границата на черна дупка, възникнала при свиването на въртяща се сферична маса. Радиусът й е равен на гравитационния радиус, определящ се от масата на тялото. В близост до сферата се създава силно гравитационно поле, където времето тече по-бавно. Шварцшилд, Карл (1873–1916) — немски астроном. — Б.ред.

[2] Вероятно се има предвид законът на Кулон, според който два точкови електрически заряда си взаимодействат във вакуум със сила, пропорционална на произведението на величините на зарядите и обратно пропорционална на квадрата на разстоянието между тях. — Б.ред.

[3] Черна дупка, създадена от колапс на голямо количество енергия, а не материя. — Б.пр.

[4] Астрономически единици. — Б.пр.