Алекс Кош
Огненият орден (18)

Действие 6

Пълнолуние. Кой знае защо никога не бях обръщал внимание колко са красиви нашите луни. Предполагам, че в последно време и в небето рядко гледах.

— Красота — тихо каза Алиса.

Стояхме до прозореца и се любувахме на нощното небе. Едва сдържах порива да прегърна вампирката. Въпреки неочаквано подобреното й отношение към мен — е, всъщност просто започна да общува нормално, но и това си беше прогрес — прекаленото интимничене можеше много лесно да се възприеме като наглост. Така че по-добре беше да не рискувам.

— Ъ-ъ… — изкоментира романтичната атмосфера Стил.

Плешивецът седеше на пода, точейки лиги, и дъвчеше стара торта, предвидливо дадена му от Алиса.

— Всичко това е глупост — въздъхна Алиса. — Дори във Фонтана на съдбата да има магия, способна да изпълнява желания, както твърдите вие с Велес, едва ли тя ще може да помогне на Стил. На него мозъкът му е изпържен, вътре нищо не е останало. Дори и висшата магия не е всесилна.

И самият аз не бях сигурен в успеха на експеримента, но просто не можех да не опитам. Щом Фонтанът променя съдби, защо тогава да не пробвам да променя съдбата на конкретна личност, била някога наш приятел? Добре, че все пак изровихме някакви инструкции за използване на фонтана. Може би той ще ни открие пътя към свят, където ще могат да помогнат на Стил.

— Ще видим — без излишна нервност казах аз. — Ако не става, не става. Все пак, дори и малък, това си е някакъв шанс…

След всичко преживяно по време на практиката аз съвсем спокойно приемах факта, че само след няколко минути ще използвам забранена магия, за да спася враг на Империята, шпионин на Шатерския халифат, и най-вече, че за целта ще трябва да отида в друг свят.

Фактът, че според слуховете по пълнолуние Прокълнатата къща става особено опасна, предпочетох да не споменавам. За щастие всички наши приятели, нисши вампири и третокурсници отидоха в квартала на друидите. И, разбира се, Чез беше разтръбил на всички, че ние с Алиса искаме да прекараме вечерта сами. По принцип то така си и беше, ако не броим пускащия лиги Стил и предстоящата работа.

— Това може да бъде наистина опасно — за всеки случай напомних на Алиса. — Ако нещо се обърка…

— … ще стоя близо до теб — усмихна се Алиса, отрано приготвяйки „пелената“.

— Точно така. И непременно…

— … предварително да си подготвя защитни заклинания.

— И ако… — улових насмешливия поглед на вампирката и се усмихнах в отговор: — Ти си го знаеш.

Веднага забравих за всички наши кавги и буквално бях залят от топлина и нежност към това прекрасно момиче. Разбираща всичко и споделяща с мен несгодите от последните месеци. Прииска ми се да я прегърна и целуна… само дето не ми се искаше да получа коляно в слабините, затова предпочетох да се въздържа.

Изведнъж къщата се разклати.

— Започва се!

Веднага се стегнах и се постарах да изхвърля от главата си всички странични мисли. Честно казано, не бях много наясно какво точно ще се случи, и определено си нямах идея как да се справя с него. Доколкото разбрах от обърканите обяснения на Велес, Прокълнатата къща беше свързана по някакъв начин с Коридора на съдбата и при пълнолуние се проявяваха някакви странични ефекти. А Фонтанът на съдбата… можеше по някакъв начин да управлява този процес. Като споменах фонтана!

— Виж! — възхитено ахна Алиса, гледайки към фонтана.

Дракончето започна да се движи, сякаш се събуждаше от много дълъг сън. То размаха крила, сякаш за да изпробва въздуха, и извърна глава, докато не ме намери с поглед.

„Време е!“ — съвсем ясно разбрах аз. Какво каза Велес? Да изложа молбата си на Фонтана на съдбата, и той според силите си ще се опита да ми покаже пътя към целта. Интересно, как ли щеше да го направи? Ще проговори на глас?

Отидох до фонтана и внимателно протегнах ръка. Дракончето с готовнист отърка глава в ръката ми. На пипане се оказа изненадващо топъл и изобщо не приличаше на камък. Усещането беше сякаш докосвах живо същество, а не магическо създание от камък.

— Имам нужда от помощта ти — казах тихо.

Не знам защо, но усетих, че той ме разбра. Усетих също, че мълчаливо моли да обясня по-подробно. Бях достатъчно съобразителен да се досетя как да го направя — щом чете мислите ми, просто трябваше да мисля за проблема така, че той да разбере всичко. За това, че преди в Стил живееха две личности, после като наказание му изтриха паметта, а сега искаме да върнем само една от личностите — тази на нашия приятел. Най-интересното беше, че дракончето ме разбра! И затанцува…

Отстъпих крачка от фонтана и докоснах с рамо застиналата в изумление вампирка.

— Невероятно е — възкликна тя.

Танцът толкова ни заплени, че не веднага забелязахме случващите се наоколо събития — пейзажа зад прозореца се промени. Вместо сенките на нашата засадена с као градина сега там можеха да се видят ярки пустинни пейзажи.

— Какво е това?! — по-скоро с любопитство, отколкото с ужас, извика Алиса.

— Кой знае — отговорих честно. — Сигурно друг свят… или по-скоро светове — поправих се аз.

Картината зад прозореца отново се промени и сега беше зимна гора. Под изумените ни погледи покрай прозореца бавно премина огромна кафява мечка.

— Добре поне, че всичко това се случва отвън — малко нервно каза Алиса. — Може би напразно останахме само двамата, трябваше и другите да са тук. Щяха да си стоят в къщата, нямаше да идват в другия свят, но ако стане нещо, можеха да помогнат.

— Опитът показва, че Занаятът обикновено е безсилен срещу това, което се среща в другите светове — въздъхнах аз. — Така че един или десет… няма значение. Двама по-лесно ще избягаме в случай, че нещо се случи.

Алиса погледна към Стил:

— А… този тук, ако се наложи да бягаме?

— Мисля, че с бягането при него всичко е наред.

Стил изобщо не реагира на нашия разговор, а продължи да си играе с някакво въже.

Ние с Алиса продължавахме да наблюдаваме как зад прозореца се сменят един след друг невероятни пейзажи — зимна гора, пустиня, поле с огромни кристали, безкрайно небе, многобройни стъклени здания…

— Не е толкова опасно, колкото си мислехме — каза с леко разочарование Алиса малко по-късно.

Пейзажите се сменяха и сменяха, но нищо друго не се случваше. Признавам, че ми омръзна да бъда постоянно напрегнат и си позволих леко да се отпусна:

— Да, някак си…

Не можах да довърша изречението. Входната врата се отвори с трясък сякаш от удар с крак, което по принцип си беше невъзможно, нали се отваряше навън. Едновременно с това Алиса ни прикри с Въздушен щит, подготвяйки се за опасни изненади. И те не закъсняха.

— Няма никой — казах тихо, предпазливо наблюдавайки входното отверстие, през което се виждаха рядка горичка и силуети на старинни къщи.

Покривът на „къщата“ стърчеше от стените повече от метър, което изглеждаше изненадващо естетично, особено в светлината на пълната луна.

— Това очевидно не е нашия двор — Алиса направи крачка напред. — Да разгледаме?

— Какво правиш? — сграбчих я за ръкава. — Ами ако вратата се затвори и не можем да се върнем? Кой го знае що за свят е този.

Алиса погледна многозначително към ръката ми:

— Е, остави ме тогава поне вратата да затворя.

— Нека аз — казах бързо и пристъпих към вратата.

За щастие, нищо не ми попречи да затворя вратата — от тъмното не изскочи чудовище, а и други изненади също нямаше. Обърнах се към Алиса, канейки се да й предложа да пийне малко као, когато неочаквано вратата ме удари по задника и аз се търколих на пода.

— Пази се! — със закъснение извика Алиса.

Претърколих се настрани, едва успявайки да избягна летящия към мен нож. Направих Въздушен щит и се обърнах да видя неочаквания гост. Мъжът с доста едро телосложение, целият в черно, с прикрито от кърпа лице и с огромен меч на гърба си, се движеше изключително пъргаво за габаритите си. Имах предвид, че беше доста пълничък, да не кажа дебел, но това изобщо не му пречеше да мята ножове със скорост, категорично превъзхождаща моята реакция. Ако не беше магическата защита, вече щях да изглеждам като таралеж.

Алиса метна към дебелака Огнена птица. Мъжът нямаше време за кой знае каква реакция и просто покри лицето си с ръка, но въпреки моите очаквания дори дрехите му не се запалиха. Заклинанието се пръсна на хиляди искри и изчезна, без да причини никаква вреда на госта ни.

— Ох, дракон да го вземе — изругах тихо и бързо започнах да сплитам Ледени игли.

Дори гостът ни да имаше някаква защита от магии, заклинанието най-малко щеше да му нанесе физически поражения.

Междувременно Алиса отново се опита да атакува дебелия с няколко огнени заклинания, но той лесно ги отби с ръка. След това стана нещо още по-невероятно — мъжът светкавично посегна зад гърба си, сграбчи огромния меч и удари с него по Въздушния щит. Заклинанието, способно да издържи атака на таран, се пръсна като тънко стъкло.

Алиса измъкна някъде изпод ливреята си неголям нож и се приготви да посрещне нападателя, но дебелакът неочаквано скочи към мен, явно приемайки ме за по-лесна мишена. Съвсем навреме завърших Ледените игли и бързо ги метнах в лицето му. Една част нападателят отби с меча, но другите все пак достигнаха целта си и кърпата на лицето му веднага се напои с кръв. За съжаление това не ме спаси, въпреки че ми позволи да се изплъзна от първия удар на меча. Паднал на пода, вече нямах възможност да избягна надвесеното над мен острие, но за щастие на помощ се притече Алиса. Странният, леко извит нож пое удара на меча и в следващия момент пред мен се разрази мълниеносна схватка между майстори. Не успявах да видя добре всички удари, но веднага разбрах, че са приблизително равностойни. Макар че за да се противопоставиш с нож на такъв меч си трябваха малко повече умения. От друга страна, да въртиш с такава скорост огромния меч също не беше просто.

Не посмях да се намеся в борбата, страхувайки се да не нараня Алиса. Твърде бързо се движеха, постоянно променяха позициите си в пространството, приклякаха и подскачаха до тавана. За мое облекчение всичко приключи с безапелационна победа на вампирката — тя изби меча от ръцете на дебелака и го хвърли през цялата стая. Аз само това чаках и веднага го ударих с Ледени игли.

— Пъргаво копеле — уморено каза Алиса и се отпусна на колене.

Ножът с глухо тупване падна на пода до нея, а някъде под краката й изхрущя счупената „пелена“.

— И секунди нямаше да издържа, ако не беше ти — отдъхнах си аз.

Бързо се спуснах и внимателно затворих входната врата, зад която все още се виждаше непознатият свят, и за всеки случай обвих дебелака с Въздушни окови. Съдейки по равномерно повдигащото се шкембе, той все още беше жив и като нищо можеше да скочи във всеки един момент — кой го знае колко бързо се регенерираше.

Цялата борба от появата на дебелака продължи не повече от няколко минути, а усещането беше за поне половин час. Ускореният пулс изобщо не ми позволяваше да се съсредоточа и да успокоя дъха си, същото беше и с Алиса. Въпреки цялата ни подготовка и умения в боя дебелият мъж можеше да ни извади от строя.

— Не прилича на привидение — каза Алиса, като най-накрая се изправи и пристъпи към дебелака.

— Ех, да можех да го разпитам — казах замечтано. — Да разбера какво търси тук?

Алиса дръпна кърпата от лицето му и заедно се вгледахме в чертите му. Жълтеникава кожа и наклонени очи… странен външен вид.

— Мислиш ли, че говори нашия език? — замислено попита Алиса. — Тук е съвсем различен свят.

Хм… по време на скитанията ми из Коридора на съдбата и другите светове нямах никакви проблеми с разбирането на местните обитатели. Е, като не броя тези същества, които по принцип отказваха да говорят — като например странното синьо джудже или пясъчните елементали.

— Ще разберем, когато се събуди — свих рамене и едва след това се усетих: — Ей! А къде е Стил?!

Още щом започна битката с дебелака, ние изпуснахме от поглед бедния младеж. И той беше успял да избяга някъде.

Едновременно погледнахме към входната врата.

— Дали не е… избягал натам? — с леко дрезгав глас попита Алиса.

— Надявам се, че не. Ще отида да претърся къщата, може от страх да се е пъхнал под някое легло. Ти засега наблюдавай нашия гост, че знае ли човек…

За съжаление Стил не беше в къщата.

— Имаме много сериозен проблем — казах аз, връщайки се в хола. — Стил го няма никъде. И съдейки по скоростта на смяна на пейзажите зад прозореца, шансовете ни да го намерим клонят към нула.

— Шансовете ни не са толкова зле — успокои ме Алиса. — Пейзажът зад прозореца е все същият. Просто ще трябва да отидем да го търсим.

Погледнах замислено към дебелия мъж:

— А този?

— Ще го оставим тук — сви рамене вампирката. — Какво да го правим? Аз го сканирах, няма да се събуди по-рано от няколко часа. Повече съм притеснена за това какво ни чака зад вратата.

— А мен — връщането ни. Ами ако като излезем и затворим вратата зад себе си, и тя вземе, че изчезне. С мен това се е случвало неведнъж.

Алиса сви рамене философски:

— Но ти винаги се връщаше.

— Ха, само да знаеше какво ми коства. Добре, хайде да потърсим нашия доскорошен приятел… само да подпрем вратата с нещо, за да не се затвори.

За всеки случай направих още няколко заклинания, за да съм сигурен, че дебелака няма да избяга, докато не се върнем. Все пак той показа забележителна устойчивост към магия, така че беше по-добре да се презастраховам.

— Трябва да побързаме — напомни Алиса и уверено се отправи към вратата.

Какво пък, трябваше бързо да намерим Стил и да продължим… е, да правим каквото и да е то. Дори не знаех как да назова абсолютно безсмисления ни опит да излекуваме бедното момче.

Обградихме се със защитни заклинания, отворихме вратата и внимателно надникнахме навън. Все същият нощен град със странни сгради и гора. Невероятна тишина. Ако къщите имаха прозорци, то тогава никой не светеше. По принцип в този свят би трябвало да живеят хора, нали оттук се появи пъргавия дебелак, но в момента не се виждаше никой.

— Нека вървя първи — казах на Алиса, задържайки я за ръката.

— Имам по-добра реакция — отдръпна се вампирката. — Така че ти ме следвай. Ако всички тук са такива бързаци като дебелака, то поне ще мога по-рано да ги забележа в тъмното. Ти придоби ли вече това умение?

Погледнах отново към открилия се пред нас пейзаж. На небето не се виждаше нито една звезда, само луна, чиято светлина явно не стигаше за нормално осветяване на околното пространство.

— Вероятно не — признах с неохота. — Добре, ти върви първа.

Излязохме от къщата, като се оглеждахме внимателно.

Гора като гора. Истинската изненада ни очакваше, когато се обърнахме. Вместо Прокълнатата къща, пред нас стоеше също такава дървена постройка като тези, които се виждаха зад гората.

— Уау — ошашави се Алиса.

Въпреки променения облик на сградата, зад отворената врата се виждаше познатата зала с лежащия на пода дебелак в черни дрехи.

Подпрях вратата с малко въздушно заклинание, за да не се затвори, и бутнах вампирката:

— Да вървим. Нямаме време за всички странности. Трябва да търсим Стил.

— Да го повикаме, а? — неуверено предложи Алиса. — Или ще привлечем прекалено много внимание?

— Добре, но не много високо, само ако е наблизо — съгласих се аз и тихо извиках: — Стил!

— Стил! — повика го и Алиса.

Разбира се, това би било прекалено хубаво. Стил не отговори. И ако се съди по отсъствието на каквито и да са звуци, беше успял да избяга достатъчно далече. Ех, ако веднага бяхме хукнали след него, шансовете да го намерим щяха да са много по-големи. А сега кой го знае колко далеч е избягал този дългокракия.

— Хайде да пробваме с търсещи мрежи — предложих аз — и малко да се разпръснем в рамките на видимостта. Може от страх да се е скрил под някое дърво.

За съжаление се оказа, че направените от нас търсещи заклинания, ориентиращи се по температура и размер на тялото, работеха в много малък радиус. Беше свързано с това, че енергийните сонди ставаха все по-нестабилни с всеки изминат метър. Ако не беше болестта, бих могъл значително да увелича размера на мрежата, а така трябваше да се огранича до границата на стабилността, тоест долу-горе до нивото на Алиса. С моето ниво на енергия можех да създам в порядък по-мощна мрежа и нямаше да ни се налага да обикаляме между сградите и да се притесняваме от всеки звук.

Ние бързо претърсихме оскъдната горичка, но така и не намерихме беглеца. Добрата новина беше, че поне не срещнахме приятелчетата на пъргавия дебелак.

Алиса пристъпи безшумно към мен и тихо каза:

— Ще трябва да се приближим до онези постройки. Не знам какво да правя, оня дебелак ми счупи „пелената“. Ами ако се окаже, че там е пълно с капани?

— Няма проблем — казах със задоволство. — Тренирах малко и що-годе усвоих Истинското зрение, така че мога да мина и без „пелена“.

— Кога успя? — изненада се вампирката. — И с вампирите се оправи, и по други светове обикаля, и в Лита в няколко боя участва. С тези тренировки вече става прекалено.

Алиса ме погледна с такъв странен поглед, че се смутих и се опитах да сменя темата.

— Е, все още не съм усвоил добре тази техника — казах бързо. — Но мога да огледам.

— Опитай — съгласи се Алиса.

Затворих очи и се съсредоточих върху концентриране на енергията в очите.

— Няма нищо, чисто е. Нито едно заклинание.

— Може би просто не владееш добре тази техника? — саркастично попита вампирката.

„Ама че дразнител“ — мина ми през ума, но бързо се окопитих.

— Не. Просто тук наистина няма никакви магически капани. Ако искаш да се подсигурим със Завеса-невидимка?

— Мисля, че няма нужда да губим време — отвърна шепнешком Алиса. — Ти сам каза, че всяка секунда е ценна, а колко време мислиш ще ни трябва, за да я създадем? Десет минути?

— Добре, добре — съгласих се аз и стъпвайки възможно най-тихо, тръгнах към странните къщи.

Колкото и да се стараех, шумът от стъпките ми се разнасяше буквално из цялата гора, докато Алиса продължаваше да стъпва абсолютно безшумно.

Приближавайки до къщите, аз се напрегнах и фокусирах енергията в очите, за да проверя още веднъж за сигнализиращи заклинания. За щастие тук не се забелязваше нищо подобно. Явно местните не използваха много активно магията. Всъщност самия дебелак не създаваше заклинания, просто много успешно отбиваше нашите. Може би някаква вродена способност?

Показах с жестове на Алиса, че може да продължи напред, приближих се до стената на къщата и тръгнах покрай нея, очаквайки всеки момент да получа сигнал от търсещите заклинания. Поне в къщите трябваше да има хора. И наистина мрежата почти веднага ми съобщи, че в помещенията има няколко човека. Едва ли Стил би могъл да се вмъкне незабелязан в някоя от къщите, така че аз условно приех всички за местни. Избягалият младеж по-скоро трябваше да търсим някъде по улиците, между сградите, или в необитаеми хамбари.

Алиса се приближи до мен и прошепна в ухото ми:

— Нека да мина сама през селото. Ти си прекалено шумен.

Не веднага схванах за какво говори, близостта й направо замъгли съзнанието ми.

— Добре — казах накрая и мъчително преглътнах.

Алиса буквално се разтвори в мрака, на мен ми оставаше само да чакам. Все пак един вампир, дори и дневен, имаше много по-добри шансове да остане незабелязан. А за нея аз щях да бъда само в тежест. Главното, което се искаше от мен, вече го направих — проверих градчето за магически капани. Макар че в къщите можеше и да се използва някаква магия, Алиса едва ли щеше да влиза вътре. Поне се надявах.

За известно време не се случи нищо. Аз стоях в сянката на едно дърво близо до една от сградите, очаквайки завръщането на Алиса, и между другото разпънах сигнална мрежа в случай, че някой от местните реши да се разходи. Накрая се уморих да чакам Алиса и реших да се разходя малко между къщите, за да изследвам с мрежата недостъпните части на селището.

Отначало всичко вървеше добре. Много внимателно се промъквах между сградите, земята беше добре утъпкана и дори аз успявах да се придвижвам практически безшумно. Но след това започнаха проблемите. Между няколко сгради лежеше дървена настилка и нямаше възможност да я заобиколя по земя. Решавайки да действам много внимателно, аз първо докосвах с ръка накованите дъски, за да проверя здравината им. После стъпвах с единия крак и накрая предпазливо прекрачвах напред.

Дори се почувствах горд, че не отстъпвам по безшумност на Алиса. И тогава се случи малка неприятност. Една от дъските се оказа лошо закована или просто пукната. Тихото й скърцане прозвуча в нощта като експлозия на Огнена топка.

„Дракон да я отнесе! — изругах на ум. — Ама че късмет!“

Бързо проверих сигналната мрежа. Всички неподвижни точки в къщите изглежда останаха по местата си. Всъщност всяко движение би трябвало да създаде импулс в мрежата и аз да получа сигнал за тревога.

— Зак! — изсъска Алиса в ухото ми, карайки ме да подскоча от изненада и отново да настъпя скърцащата дъска.

Наистина се движеше безшумно и незабележимо, нищо, че беше от дневния клан.

Вампирката ме перна зад врата и прошепна ядосано:

— Чух те от другия край на селото.

— Стига, преувеличаваш — казах с надежда. „Не всички имат твоя слух“ — добавих мислено.

— Ни най-малко — наежи се Алиса. — Нали ти казах да стоиш и никъде да не мърдаш.

— Съвсем малко се разходих — опитах да се оправдая. — Това скърцане никой освен теб не го чу.

И тук се задейства сигналната ми мрежа. При това цялата, наведнъж. А тя беше навсякъде около нас.

— Бягай! — едновременно си наредихме един на друг.

Явно и мрежата на Алиса й беше подала същия сигнал.

Съдейки по всичко, нас много бързо и умело ни заобикаляха. Прекалено бързо и прекалено умело. Издигнахме около себе си няколко защитни екрана и се втурнахме вън от селото. Едва тогава от мрака като призраци започнаха да се появяват хора в черни дрехи. В пълна тишина, без да издават какъвто и да е звук, те ни атакуваха с някакви непознати летящи железца с големина на длан, които просто отскачаха от Въздушните щитове. Не посмях да използвам огнени заклинания, за да не привличаме още повече внимание. Въпреки че къде повече! Хората в черно подскачаха около нас, опитвайки се да ни атакуват с някакво екзотично метателно оръжие или да ударят с меч по щита. Най-странното беше, че ударите с меч се оказаха най-ефективни. Защитата издържаше не повече от три-четири удара и след това трябваше да създаваме нови щитове. За щастие до Прокълнатата къща в новия й облик беше не толкова далеч.

Втурнахме се в къщата, затворихме вратата и за всеки случай блокирахме входа с Въздушни щитове.

— Успяхме! — въздъхнах с облекчение.

Във вратата веднага се блъсна нещо тежко.

— Така ще разбият вратата — тежко дишайки, каза Алиса.

— Прозорците — сепнах се аз и, сякаш по поръчка, стъклата издрънчаха от ударите, но кой знае защо не се счупиха.

Явно въпреки промения външния вид на къщата, вложените от Кейтен защитни заклинания продължаваха да действат.

— Дракон да го вземе, защо къщата заседна в този свят?!

— Може би защото Стил е някъде навън? — предположих аз. — Сигурно всичко е заради него!

— А кой ги събуди? — напомни Алиса.

— Ъ!

Извърнахме се изумени към надничащия изпод стълбите Стил.

— Ти?! Къде беше?! — възкликнах аз.

— Ъ! — философски пусна слюнка Стил.

— Така ли претърсваш къщата? — ядосано попита Алиса.

— Нямаше го! — наежих се аз. — И всъщност какво още ни задържа, щом Стил е тук?

Поглеждайки едновременно към лежащия в безсъзнание дебелак, извикахме в един глас:

— Той!

Махнахме държащите го въздушни сплитания, после го завлякохме до вратата и след като се покрихме с щитове, го избутахме навън. И веднага щом затворихме вратата, ударите по прозорците спряха.

— Стана ли? — невярващо попита Алиса.

Бързо насочихме погледи към прозореца.

Зимна гора и сняг.

— Красота — възхитено ахна Алиса. — И никакви войнствени мъже в черно.

Мълчаливо кимнах.

В столицата сняг се появяваше само локално, когато на някой му щукнеше да променя времето в своя участък, за да си поиграе в снега например. Пък и климатът ни по принцип беше топъл, нашата зима и без корекция на времето беше практически безснежна.

— Да отидем да видим? — предложих без особен ентусиазъм.

— А, не — веднага отвърна Алиса. — Наситих се на приключения. Ще се полюбувам през прозореца.