Доминго Сантос
Притча (7)

VII

Старецът се наведе напред. Свали си очилата и се втренчи в някаква точка на тавана, сякаш търсеше факти в далечината.

— Голямата промяна трябваше да настъпи — рече той. — Вие го знаете. Беше абсолютно необходимо. Ако не се бе случило, Земята щеше да бъде разрушена напълно.

— Защо?

— Защото светът преди Голямата промяна беше страхотен хаос.

 

 

Светът беше страхотен хаос.

Всички съзнателни хора разбираха това; но сам човекът не можеше да спре безбройните събития, които прииждаха в луд водовъртеж. Безумно бързият, абсурдният прогрес беше над възможностите на човешката природа и сигурността на хората на планетата бе разклатена. Светът беше огромен хаос.

Отделните идеологически групировки се мразеха помежду си и тази омраза водеше до лудост. Изобретяваха все по-мощни и смъртоносни оръжия, а после ги бракуваха като остарели, преди дори да са ги използували, защото неприятелят сигурно притежаваше още по-мощни. Под предлог, че запазват мира, народите се готвеха за война. И най-незначителният повод беше достатъчен, за да се започне локален конфликт във второстепенните зони на земното кълбо, в който великите сили участвуваха с подкрепа и техническа помощ, а понякога и с открита, провокационна намеса. Страхът беше господар на света, абсолютният страх от Неприятеля… и страхът от собствената слабост. Живееше се под постоянната заплаха от война, която никога не идваше, но както пророкуваха, щеше да бъде ненадейна, безогледна… И безусловна.

През това време положението навсякъде се влошаваше. Населението нарастваше, а икономическите ресурси намаляваха: храна, енергия, суровини. Гладът пълзеше по планетата като неизлечима язва — тръгваше от слаборазвитите страни и протягаше непрестанно пипалата си. Увеличаваше се безработицата, а богатствата намаляваха. В най-нисшите слоеве цареше мизерия, а малка част от населението, възползувайки се от ситуацията, натрупваше огромни богатства. Обществените различия се изостряха, а стабилността в световен мащаб се пропукваше и съществуваше опасност светът да изчезне.

Нарастващата автоматизация на множество дейности разширяваше още повече тази пукнатина. Хората биваха отстранявани от работните си места заради интересите на обществото, което виждаше в машините по-доходно капиталовложение от работната ръка. Машините извършваха същата работа като човека, но за много кратко време, с по-голяма ефективност, безпогрешно. Но и фабрично изработените стоки запазваха високите си цени, защото машините също бяха скъпи и колкото повече се натоварваха, толкова по-къс беше полезният им живот.

По такъв начин човешкото същество започна да се съмнява във всичко… дори и в себе си. Напълно объркан, човекът се луташе без определена посока между чувствения, раздут до крайност материализъм и прославения до нелепост мистицизъм. Старите убеждения се рушаха, създаваха се нови, които също не служеха за нищо. И човекът подскачаше като топка от вяра на вяра, без да намери покой.

Пукнатините на нестабилността се разширяваха все повече. Светът беше огромен хаос… И никой не знаеше как да спре надпреварата.

 

 

— Много добре си спомням тези дни — каза старецът. — Великите сили се задушаваха от инфлацията, докато слаборазвитите страни, експлоатирани и заробени от съседите си, затъваха в мизерията. Вътрешните конфликти не утихваха. Светът рухваше и, изглежда, нищо не можеше да го спаси. Нищо… освен ако не опитахме да го изградим отново от пепелищата, от самото начало. Точно това направи Голямата промяна.

 

 

Нужни бяха години за осъществяването й. От дълго време група хора от всички краища на земното кълбо се бяха събрали да проучат начините за спасяване на света от жертвената клада, на която бе принесен. Трябваше да го върнат към живота, да го възкресят. Бяха хора с широки възгледи, умни и загрижени за бъдещето на човечеството. Новата организация беше тяхно дело.

— Най-парливият въпрос беше неравенството между различните представители на човешкия род. Винаги, още от началото на летоброенето, хората са били разделени на три класи: господари, работници и парии. В историята те са получавали хиляди наименования, всяка епоха им е давала различни определения, но в основата са си останали едни и същи. Те са определяли облика на света преди Голямата промяна. Ако искахме да избегнем несъвършенствата, породени от тяхното съществуване, трябваше да ги премахнем. Съвършеният строй не може да прави разлика между индивидите.

— Но обществените класи още съществуват.

— Не. Има само една класа — работническата. Вътре в нея има различни прослойки, толкова, колкото са нужни за отделните специфични задачи или за задачите, които предлага една и съща дейност в многобройните си разновидности. Но извън работните центрове всички сме напълно еднакви. Няма различие между квалифицираните и неквалифицирани работници, между архитекти и майстори.

 

 

Съществуваше и големият проблем с безработицата, който обезкръвяваше националната икономика и пораждаше безсилие у хората. Машините са полезни само ако не заместват изцяло човека. Беше необходимо да се открие някаква формула, която би позволила да се използуват предимствата на машините, без да възникват странични проблеми. Формула за единодействие, която да даде възможност на машините да работят, без да изместват човека. Решението беше лесно, налагаше се само леко изменение в структурата им.

 

 

— Това беше една от големите ни победи. Сега не съществува дори теоретично граница за възможните работни места. Старият закон за търсенето и предлагането изчезна, има постоянно общо равенство. Когато в една от двете части се извърши промяна, достатъчно е тя да се отрази и в другата част, за да се поддържа равновесието. Самите машини могат да изменят или да приспособяват за човешка дейност един или няколко от процесите си. Така всеки човек разполага със запазено място в производителното общество.

— Въпреки че през целия си живот той ще върши съвсем ненужни неща?

— Ех, вие не разбирате. Нищо не е безполезно в живота. Единствената цел на човешкия труд е била припечелването на средства за прехрана. Каква е била целта на работата на работника, служителя, чиновника преди Голямата промяна? Какво удовлетворение му е доставяла? Няма ненужна работа, ако тя дава възможност на работника да се изхранва.

— Но ако следваме тази максима, по-лесно ще е да оставим човека да се наслаждава изцяло на свободата си, облекчавайки го от труда, който винаги се е смятал за товар.

Старецът бавно поклати глава.

— Проблемът е много по-сложен, не се съмнявайте. На човека му е нужно да работи. Не за да се осъществи, а просто за да бъде зает с нещо. Старият мит за идилично щастие „Dolce far niente“^[1] си остава само мит. Безделникът има време да размишлява за себе си и за безполезността си в обществото, а това не го удовлетворява. Мозъкът на работещия човек е зает с друго и той се смята необходим за обществото, въпреки че в действителност не е. В някои страни от епохата преди Голямата промяна се изпробва експериментът, за който намеквате, но това многократно водеше до алкохолизъм и дори до самоубийство. Не е достатъчно човек да знае, че животът му е осигурен, нужно е той да мисли, че сам изкарва прехраната, че дава нещо в замяна. Така няма да го измъчват странни мисли и ще бъде щастлив.

Голямата промяна не беше революция, нито война. Не беше наложена с кръв, защото в такъв случай нямаше да има пълен успех. Беше по-скоро прикритие, лека промяна, която изчакваше най-подходящия момент, за да изплава на повърхността. Появи се точно навреме, когато светът беше достатъчно узрял, за да я възприеме, и нямаше друг избор, освен да се примири или да загине.

Затова тя победи така категорично.

 

 

— Аз бях един от лидерите на Голямата промяна — каза старецът. — Един от онези, които замислиха осъществяването й. Бях много млад по онова време… както сигурно и вие. Добре си спомням онези дни. Светът, изтъкан от злато и нищета, агонизираше в материализма и бавно потъваше в бездънното блато, без да открие спасителен бряг. Не нападахме. Не се вдигнахме насилствено срещу никого. Просто се появихме. Направихме нашите предложения и зачакахме отговор.

Хората дойдоха при нас по собствена воля.

 

 

Хуан също си спомняше онези дни.

Изведнъж някакъв слух се разнесе по света. В морално загиналия и материално разрушен свят. Отначало се надигна вълна на скептицизъм, после някои се отзоваха на призива, а сетне и други, много други.

Скоро плъзна мълвата. От пепелищата на рухналия свят Голямата промяна изграждаше нов свят за оцелелите. Тя обещаваше мир и обществена сигурност за всички хора, стабилност за цялата земя. И започна да изпълнява обещанията си.

Хората приветствуваха спасителната й поява. В хаоса, какъвто беше светът, някой възстановяваше разрушеното от непредвидливите и безумни поколения. Нямаше значение как го прави: просто го правеше. Забравиха се древните закони и начини на действие. Старото вече не важеше, защото настъпваше Голямата промяна.

Така между съглашения, лозунги и факти светът възкръсваше изпод древните развалини. Различен от това, което беше преди, но напълно възроден.

 

 

— Беше трудна и често неблагодарна задача — каза старецът. — Трябваше да създадем цялостна обществена организация, Новата организация. Не можехме да използуваме нищо от вече съществуващото, нито материално, нито духовно. Трябваше да го създадем наново, да тръгнем от нулата.

Цели дванадесет години подготвяхме всичко и още седем го внедрявахме. Но постигнахме целта си. Някои се опитаха да ни се противопоставят, но нямаха сили да се борят с нас. Защитени от необходимостта, ставахме все по-многобройни, а това е най-добрият начин да се промени един свят. Враговете ни имаха само две възможности: или да се присъединят към нашето движение, или да умрат. Някои се разбунтуваха като вас. Но бяха малцина. И техният бунт ги изолира от останалото човечество.

Построихме ново общество. Старите селища изчезваха постепенно, а върху основите на предишните столици, в началото със същите материали, се изграждаха градовете. Започнахме да създаваме обработваеми площи и правосъдие на всеки град. Образуваха се работните центрове, централизираните контролни служби… Беше дългосрочна задача, но скоро плодовете на нашия труд видяха бял свят. Обществото се промени, хората също. Хаосът изчезна. Тогава успяхме да си отдъхнем, защото всичко, което трябваше да направим, беше готово. Появи се Новата организация… постигнахме поставената цел.

— Така изчезна хаосът — съгласи се Хуан. — Но изчезнаха и всички останки от онова, което бе добро в стария строй. Няма вече литература, живопис, скулптура, музика. Умряха най-древните, най-дълбоките човешки чувства: любовта, омразата, желанието, амбицията. И човекът губеше все повече човешкото у себе си. До днес.

Старецът поклати глава в знак на несъгласие.

— Човекът никога не престава да бъде човек — рече той. — Променил е само външния си облик. Новият строй се нуждаеше от нови хора, които да го населят. Изчистихме древния свят от несъвършенствата му: човекът също трябваше да се освободи от тях, ако искаше да живее в него.

— И така превърнахме човека в поредната машина — каза Хуан. — В името на някакъв натрапен идеал. За да постигнете стабилност, убихте всичките му стремежи, амбициите, съдбата му. Направихте от него сиво, безволево същество, без вътрешен живот. Подобно на пчелите-работнички или мравките.

— Вие не разбирате. До настъпването на Голямата промяна човекът беше слабо и несъвършено създание. Имаше много недостатъци и слабости. Любовта, омразата, амбицията, всичките му стари мечти бяха само болести като рака, левкемията или глада. Тези болести правеха човека нещастен. Нито един от жителите на древния свят не е бил щастлив, а ние се борим за пълно щастие. Затова изтръгнахме всички чувства. Сега, след като постигнахме целта си, в света цари щастие. Човекът от Новата организация няма тревоги, нито неизпълнени желания, които да го измъчват. Той е освободен от старите си животински инстинкти.

Хуан усети странна буца да засяда в гърлото му.

— Тогава… нима никой не изпитва желание да се върне към древната организация?

Старецът се подвоуми за миг, преди да отговори:

— Една болест никога не може да се изкорени изцяло. Въпреки че се опитахме да унищожим симптомите, като изличим миналото от съзнанието на хората, които не са успели да го опознаят, понякога се наблюдаваха подобни случаи.

Хуан си мислеше за HL.03694.S.

— И какво се прави в такъв случай?

Старецът повдигна рамене.

— Същото както и преди, когато някой се разболееше. Водим го на лекар. Предписва му се лечение. Лекува се. И отново се връща в обществото.

 

 

Останките от древния свят бяха вече забравени, две трети от населението не познаваше стария строй, но тук, в мрачната, студена стая, те витаеха из въздуха като призраци от миналото. Само тук. Навън, навсякъде из планетата тези отживелици дори не се смятаха за част от миналото, защото то бе изчезнало и се пазеше под ключ в някои сумрачни библиотеки.

За човека от Новата организация не съществуваше думата „минало“. Съществуваше единствено настоящето, всеобхватно и абсолютно. И липсата на друго извън настоящето правеше хората щастливи. Нямаше стремежи, неприязън, блянове и амбиции. Не се мислеше за онова, което бе отминало, нито за това, което предстоеше да се случи. Не се мислеше за нищо освен за нещата, които се наблюдаваха в момента: миналото не съществува, бъдещето е без значение. Важно е само настоящето. Тази е аксиомата на щастието.

— При все това, когато разказвах в градовете стари истории, хората ме слушаха с интерес — рече Хуан.

— Защото вашите истории са за деца. Фантастични приказки за феи и гномове, за къщи от бял камък с червени покриви и зелени морави, обсипани с цветя, за пеещи ручеи и въздух, пълен с ухания. Всичко това е минало, днес звучи като притча. Понякога, на колективните забави, предлагаме на хората подобни истории. Много се забавляват, като ги гледат.

— Това е чудовищно.

Старият човек поклати глава отрицателно.

— Не се хващайте само за фактите — каза той. — Мислете и за причините. Нима смятате, че древният свят е по-убедителен от новия? Нима намирате, че човекът е бил по-щастлив тогава, отколкото сега, защото е ценял повече изгубеното, а не спечеленото в замяна? Създадохме нов свят, и то съзнателно. Няма грешка… Дори минимална.

— Създадохме? — попита Хуан. — Кого включвате в концепцията за Голямата промяна? Кои са творците на тази чудовищна действителност? Вие ли?

Старецът избухна в смях.

— Наричате ни чудовища, защото още не можете да ни разберете добре. Да, аз, както и много други хора, взех участие в осъществяването на Голямата промяна. Но в известен смисъл ние бяхме едновременно творци и оръдия. Помагахме, но трябваше да оставим грандиозната задача в ръце, по-способни от нашите, тъй като никога нямаше да постигнем това сами. Подкрепяше ни един мозък, който продължава да съществува. Всемогъщ мозък. Мозък, който никога няма да умре.

— Кой е той?

— Наистина ли искате да го видите?

— Да.

— Последвайте ме тогава. Ще ви го покажа.