Доминго Сантос
Притча (6)

VI

И отново се проточват коридори, безкрайни, ярко осветени коридори, които не водят никъде; и отново хлопват една подир друга вратите на залите, където стотици мъже и жени работят с едно и също темпо, напълно еднакви.

Отново хаос и чувството за липса на ориентация, едно безконечно пътешествие из неизбродния лабиринт на Големия град, из необятния Нервен център. И Хуан отново си представя, че това е огромно, жестоко чудовище, което желае да го погълне, ужасяващ водовъртеж, който го влече неудържимо към най-страшната бездна.

Отново затваря врата. И прекрачва праг. И отново застава срещу човек, седнал до гигантски квадратен екран.

Всичко се повтаряше, но с едно стъпало по-нагоре.

Главният диспечер на Града го видя, че влиза, но не помръдна. Седеше пред големия екран и чакаше. Посочи на Хуан стола срещу себе си.

— Значи вие сте последното „свободно“ човешко същество, останало на Земята. Последният скитник. Наистина ще ми е от полза да се запозная с вас. Вълнуващо преживяване.

Хуан седна, като си мислеше, че вероятно за човека отсреща той е само мимолетно развлечение в монотонния му живот, разчертан подобно на големия екран, който сега го впечатляваше с неизвестното си предназначение. Зад помътнялото стъкло, разделено на стотици клетки, съществуваха хиляди миниатюрни микрокосмоси. Той попита:

— Какво контролирате?

Главният диспечер избухна в смях:

— Гложди ви любопитство, нали?

— Да.

— Предупреждавам ви, че една от основите на Новата организация е фактът, че никой не знае нищо друго освен специфичната си работа. За мене това е само екран, който от време на време ми поставя задачи, които трябва да разреша. Какво има отвъд него, не ме засяга.

— Разбирам — каза Хуан.

Главният диспечер продължаваше да се смее.

— Новата организация е нещо прекрасно — рече той. — Много трудно е да се създаде обществена организация, толкова сполучлива и съвършена като нашата… а ние успяхме. Не смятате ли, че заслужаваме похвала?

— Кои са тези „ние“ — запита Хуан. — Какво се крие зад Новата организация? Кой я е създал?

Главният диспечер повдигна рамене.

— Не знам, нито ме интересува — каза той. — Смятам, че сме я създали всички, защото сме част от нея.

Хуан не отговори. „Не знам, нито ме интересува.“ Никой не знаеше нищо и не искаше да узнае. Върховната сила на Новата организация беше незнанието. Никой не знаеше какво има извън машината му и се чувствуваше щастлив, че не знае. Някога някой беше казал, че мисленето носи нещастие. Човек не може да желае нещо, което не познава, не може да завижда на някого заради поста му, защото не знае с какво се занимава той. Ако му се осигури прехрана и минимални удобства и след като знае, че другите не получават повече от него, въпреки че са с едно стъпало по-нагоре, защо трябва да се тревожи.

Да, чудесна система. Изкуството да не знаеш се оказва понякога по-трудно от изкуството да знаеш. Но да успееш да поддържаш незнанието е наистина много по-ценно.

— Искам да поприказвам с някого, който да ми отговори — каза Хуан. — Нужно ми е да срещна човек, способен да даде конкретен отговор на моите въпроси.

— С кого?

— Не знам. Но ми е необходимо да науча още за света, към който искат да ме приобщят.

Главният диспечер поклати глава със съмнение.

— Знанието се противопоставя на принципите на Новата организация. То влече след себе си грижи, които пречат на човека да бъде щастлив.

— Може би в душата си човек не желае да бъде щастлив. Искам да знам.

— Не мога да ви разясня нищо от това, за което ме молите. И се съмнявам, че някой е в състояние да го направи. Във възможностите ми е само да ви включа в нашия съвършен свят. Имаме място за вас. Винаги има място за още един човек.

— Отказвам да го приема.

Главният диспечер се изненада:

— Не можете да отказвате!

— Напротив, мога. Аз съм свободен. Вие проповядвате, че в Новата организация всички сме свободни. Много добре: защитен от свободата, искам да ми се даде правото на знание.

Главният диспечер се двоуми дълго.

— Добре — рече той. — Ще опитам.

Хуан, придружен от двама мъже, излезе от голямата сграда на Службата за централен контрол в Града.

Пешеходните писти гъмжаха от хора, които се разхождаха, разговаряха, смееха се. Всички изглеждаха еднакви, облечени в униформени дрехи, с едни и същи безизразни лица и стереотипни усмивки. Хуан изпита желание да спре някого и да го попита дали наистина е щастлив. Но не посмя.

Той и двамата мъже се качиха в един от сребристите дискове за бързо придвижване. Апаратът се издигна до въздушните ленти за движение и потегли.

Хуан не знаеше къде отиват. Излязоха от Големия град. От въздуха Градът се виждаше такъв, какъвто беше в действителност: безформен конгломерат от големи безлични сгради. Встрани, близо до морето, все още се виждаше необяснима „празнота“ — стройна постройка със заоблени кули, която в миналото, когато бе съществувала религията, е била храм. Но сега дните й бяха преброени.

Транспортният диск се движеше с голяма скорост. Нямаше значение в каква посока, просто се движеше. Навсякъде около него пейзажът беше еднообразен, повтарящ се: необятни поля, огромни фабрики. Мощни машини бяха започнали да прибират реколтата в някои от нивите. А на различни места по машините се виждаха хора, които често извършваха съвсем ненужни работи. После събраните продукти се обработваха във фабриките, опаковаха се и високопроизводителни механизми им лепяха етикети. Нямаше смисъл да се помага на машините, но хората вършеха една разпокъсана дейност, от която не познаваха нищо, освен преките си задължения.

И това се повтаряше навсякъде. Отдясно, отляво, отпред и отзад. Безбрежни зелени квадрати покриваха плътно земята с цел да се обработи повече, за да се задоволи населението. В огромни ферми с ускорени темпове се угояваше добитъкът, а после на негово място идваха други животни. И така от хоризонт до хоризонт… до безкрая.

А дискът продължаваше пътя си до непознатото място.

Човекът го изучаваше внимателно с поглед.

— Значи вие сте Хуан — каза той. — HZ.27364.V. Отдавна ви чакам.

Намираха се в огромна кубична сграда, издигната сред диви планини, едно от малкото места, до които изравнителните машини още не се бяха добрали поради хълмистия терен. Подвижните писти се виеха над тях, разклоняваха се като гигантска паяжина, чийто геометричен център беше това място. Тук беше и Невралгичната ос на Голямата промяна, Върховният диспечер на Новата организация. Тук вероятно се намираше и Великият разум, който ръководеше целия свят и новата му структура, генералният губернатор, който контролираше Земята. Целта, която Хуан преследваше от дълги години.

— Вие сте последният скитник на планетата, последното човешко същество, което все още не се е приобщило към Новата ни организация — каза мъжът. — Любопитно е да ви видя най-после тук, срещу мене. И съм удовлетворен.

Хуан имаше странното усещане, че човекът се обръща към него в минало време, сякаш смяташе включването му в организацията за решено. Разгледа го. Беше на неговите години, а може би и по-стар. Дребен, слаб, съвсем побелял, с орлов нос и очила с дебели стъкла, зад които нервно шареха очичките му. Ръцете му бяха нежни, бели и кокалести, свикнали да вършат фина работа.

— Интересно е да видя какво представлявате — продължи мъжът. — Отдавна съм забравил думата „скитник“. Произнасянето й сега оставя странен вкус в устата.

Хуан бе впечатлен от всичко, което го заобикаляше. Сградата приличаше на огромна крепост. В съвременния свят, където армиите бяха разпуснати, а оръжието — напълно унищожено, още съществуваше крепост, в която се съхраняваше нещо. Защото в нея живееше господарят на света, човекът, който, властваше над цялата планета.

Старецът с дебели стъкла на очилата и нервни ръце го гледаше с любопитство. Хуан чувствуваше как изпитателният му поглед, който не забравяше и не прощаваше нищо, го пронизва.

— Главният диспечер на Града ми съобщи, че все още не сте съгласен с новата организация и с нашия начин на живот. Мога ли да знам защо?

Хуан се оглеждаше. Намираха се в малка стая с високи стени като в манастир, с тапети от тъмен плат, които й придаваха известна строгост. Цареше тишина. Мебелировката се състоеше само от кръгла маса и петнадесет стола около нея. Вътре бяха единствено те двамата.

— Да, имате право — каза Хуан. — Изобщо не съм съгласен с начина ви на живот. И няма да го приема, докато не узная какво го е наложило.

— В Града се запознахте с някои от причините.

— Не. Показаха ми подробностите, но не ми отговориха истински на въпроса защо е така.

— „Защо“? Тази дума не се използува вече. Никой не си задава въпроса „защо“.

— Но аз го правя.

Старецът се усмихна.

— Сигурен ли сте?

— Да.

— Тогава искате да знаете всичко, нали?

— Да. Всичко.

— Добре. Ще ви разкажа.