Флоринда Донер
Живот в сънуването (9)

9

ТРЕПЕРЕЙКИ ОТ СТУД, аз се загърнах плътно в одеалото и седнах. Намирах се в чуждо легло, в чужда стая, чиято мебелировка се състоеше само от въпросното легло и една нощна масичка, и все пак всичко около мен излъчваше близост. Не можех да определя, обаче, защо всичко ми беше така добре познато. „Може би все още спя“, помислих си. „Как мога да съм сигурна, че това не е сън?“ Отново се отпуснах назад и потънах във възглавниците. Лежах с ръце под главата и оставих странните събития, които бях видяла и преживяла — полусън, полуспомен — да текат през съзнанието ми.

Всичко бе започнало, разбира се, преди една година, когато отидох с Делия Флорес в къщата на лечителката. По нейните думи, пикникът, в който бях участвала с всички останали там, е бил сън. Тогава й се изсмях и отхвърлих твърдението й като абсурдно.

Била е права, обаче. Сега знаех, че пикникът е бил сън. Не мой сън, а сън, сънуван от останалите, в който аз бях поканена; аз бях участващ гост. Грешката ми през цялото време бе била, че упорито се опитвах да го отрека, да го отхвърля като измислица, без да знам какво имам предвид под „измислица“. И по този начин бях успяла да дистанцирам това събитие от ума си така пълно, че просто никога не го съзнавах.

А е трябвало само да приема, че имаме една писта за сънища, един жлеб, по който минават единствено сънищата. Ако се бях настроила да си спомня съня, който имах в Сонора, именно като сън, а не нещо друго, щях да успея да задържа чудото на това, което се бе случило, докато сънят бе в процес на сънуване.

Колкото повече размишлявах за това и за всичко, което ми се случваше сега, толкова по-неспокойна се чувствах. Но най-много ме изненада фактът, че всъщност не ме беше страх от всички тези хора, които, макар отзивчиви и готови да помогнат, си бяха доста страшни в своята чудатост. И изведнъж ме осени прозрението, че не се страхувах от тях, защото ги познавах много добре. Доказателството за мен беше, че те самите бяха изказали странното и въпреки това успокояващо усещане, което имах, а именно — че се завръщам вкъщи.

Отхвърлих всички тези мисли в мига, в който ти формулирах, и искрено се зачудих дали пък не съм нещо психически неуравновесена и те да са намерили начин да съсредоточат усилията си върху това и съответно да го засилят. Съвсем сериозно и систематично, аз прехвърлих през съзнанието си родословното дърво на моето семейство, като се опитвах да си спомня всичко, което съм чувала за психически разстройства в рода ми.

Имаше една история за някакъв пра-пра-чичо по майчина линия, който с Библията в ръка проповядвал по уличните ъгли. После, и пра-дядо ми и дядо ми, при избухването на Първата и Втората световна война респективно, се самоубили, като разбрали, че за тях всичко е загубено. Една от бабите ми пък си пръснала черепа, като започнала да усеща, че е загубила своята красота и привлекателност.

Харесваше ми да вярвам, че, като примерна внучка, съм наследила стремежа си към самостоятелност от всички тези луди. Винаги съм смятала, че именно този стремеж към самостоятелност ме прави дръзка.

Тези нездрави мисли така ме напрегнаха, че скочих от леглото. С нервни, резки движения се освободих от одеалото. За мое най-голямо изумление се оказа, че съм облечена в плътна фланелена нощна риза. На краката имах дебели, тричетвърти вълнени чорапи, ръкавици на ръцете и жилетка на гърба.

— Сигурно съм болна — измърморих си аз слисана. — Иначе защо ще ми е студено, като съм така навлечена?

Обикновено спях гола, независимо от сезона.

Едва тогава забелязах слънчевата светлина в стаята; тя се процеждаше през дебел полуматов прозорец. Бях сигурна, че съм се събудила от светлината. И имах належаща нужда да намеря тоалетната. С обезпокоителната мисъл, че къщата сигурно няма вътрешна канализация, аз пристъпих към плъзгащата се врата в другия край на стаята, която беше отворена и, разбира се, беше на ватерклозет, в който имаше цукало с похлупак.

— По дяволите! Не мога да ходя в цукало! — изкрещях аз. Вратата се отвори и влезе Флоринда.

— Спокойно — рече тя, като ме прегърна. — Има външна тоалетна. Ватерклозетът е останка от миналото.

— Какво щастие, че вече е сутрин — изсмях се нервно аз. — Така никой няма да разбере, че съм твърде страхлива, за да ходя до тоалетната през нощта.

Флоринда ме изгледа странно, после отмести погледа си и накрая прошепна:

— Какво те кара да мислиш, че е сутрин?

— Слънцето ме събуди преди малко — казах аз, като се приближих до прозореца.

С недоумение се взрях в тъмнината отвън.

Лицето на Флоринда засия. Отначало се владееше, но после раменете й се разтресоха в смях, като посочи електрическата крушка на лампата зад леглото.

Бях взела ярката крушка за слънчева светлина.

— Кое те кара да си толкова сигурна, че си будна? — попита тя.

Извърнах се към нея и казах:

— Това, че страшно ми се ходи до тоалетна.

Тя ме хвана за ръката и рече:

— Ела да те заведа до външната тоалетна преди да си се опозорила тук.

— Никъде няма да ходя, докато не ми кажеш дали съм будна или сънувам — троснах се аз.

— Ама че нрав! — възкликна Флоринда, като наведе глава, докато челото й докосна моето.

Очите й бяха широко разтворени.

— Ти сънуваш будна — добави тя, като произнасяше всяка дума много внимателно.

Въпреки нарастващото ми безпокойство, аз се разсмях. Звукът от смеха ми, който отекна из цялата стая като далечно ехо, разпръсна безпокойството ми. В същия момент вече не ме беше грижа дали съм будна или сънувам. Цялото ми внимание беше съсредоточено върху това да достигна по-бързо до тоалетната.

— Къде е тоалетната? — изръмжах аз.

— Ти знаеш къде е — рече Флоринда, скръствайки ръце пред гърдите си. — Но нямаш шанс да я достигнеш навреме, освен ако не повелиш на себе си да си там. Не се изхитряй, обаче, да местиш тоалетната до леглото си. Това се нарича „мързеливо сънуване“, най-сигурния начин да се оплескаш в леглото. Ти самата иди до тоалетната за части от секундата.

За мой най-голям ужас, не можах да достигна вратата, когато се опитах. Краката ми нямаха увереността да вървят. Бавно и несигурно, като че ли бяха неспособни да решат накъде да тръгнат, те се задвижиха — първо единият крак, после другият. Като не исках да приема, че собствените ми крака вече не са под мой контрол, аз се опитах да ускоря придвижването си, като повдигах с ръце ту единия, ту другия си крак. Флоринда, изглежда, не я интересуваше какво става с мен. Сълзи на безпомощност и самосъжаление наводниха очите ми, докато стоях там закована на място. Устните ми изговориха думата „помощ“, но никакъв звук не излезе от устата ми.

— Какво става? — попита тя, като ме хвана за ръката и внимателно ме придърпа на пода.

Събу ми дебелите вълнени чорапи и заразглежда стъпалата ми; сега изглеждаше истински загрижена. Исках да й обясня, че моята неспособност да се движа се дължи на емоционалното ми изтощение. Но колкото и да се опитвах, не можех да формулирам мислите си в думи. Докато се мъчех да издам някакъв звук, забелязах, че нещо не е наред със зрението ми: не можех да си фокусирам погледа. Лицето на Флоринда оставаше неясно и размито, независимо колко присвивах очи и колко приближавах лицето си до нейното.

— Знам какво ти е — прошепна Флоринда в ухото ми. — Трябва да отидеш в тоалетната. Направи го! Повели си да отидеш там!

Кимнах енергично. Знаех, че наистина сънувам будна или по-точно, че съм в друга действителност, която все още не е напълно моя, но до която имам достъп чрез тези хора. После се почувствах необяснимо спокойна. И изведнъж се оказах в тоалетната — не в сънувана тоалетна, а в истинска.

Дълго време проверявах мястото, за да се уверя, че е истинско. Истинско беше.

После отново се озовах в стаята, но не знам как стана това. Флоринда каза някакъв комплимент във връзка със способностите ми за сънуване. Почти не слушах какво говори, защото вниманието ми беше привлечено от купчината одеала, наредени едно върху друга до стената. Не бях ги забелязала, когато се събудих и въпреки това бях сигурна, че съм ги виждала преди.

Усещането ми за спокойствие бързо се изпари, докато се опитвах да си спомня къде съм виждала тези одеала. Терзанието ми нарастваше все повече. Вече не знаех дали съм в същата къща, в която бях дошла с Изидоро Балтазар рано вечерта, или съм на друго място.

— Чия е тази стая? — попитах аз. — И кой ме е навлякъл с всички тези дрехи?

Ужасих се да чуя собствения си глас.

Флоринда ме погали по главата и с мил, тих глас каза, че засега това била моята стая и че тя ме е навлякла, за да не ми е студено. Обясни, че пустинята заблуждава, особено нощем.

Тя ме огледа със загадъчно изражение на лицето, като че ли намекваше за нещо друго. А това ме притесни, защото думите й не ми даваха никакъв ключ какво би могла да има предвид. Мислите ми се вихреха безцелно. Ключовата дума, реших аз, беше „пустиня“. Бяхме дошли до къщата по такъв криволичещ път, че не бях успяла да определя къде точно се намира тя.

— Чия е тази къща, Флоринда? — попитах аз.

Тя, изглежда, се бореше с някакъв голям проблем, тъй като изражението й се смени от замислено към обезпокоено няколко пъти.

— Ти си си вкъщи — най-после рече тя с прочувствен глас.

Преди да успея да й напомня, че не е отговорила на въпроса ми, тя ми направи знак да мълча и посочи с пръст към вратата.

Нещо прошумоля в тъмнината отвън. Можеше да е вятърът или пък листата, но аз знаех, че не е нито едното, нито другото. Това беше един успокояващ, познат звук; той ми върна спомена за пикника. И по-специално, думите на Мариано Аурелиано: „Аз ще те издухам, както направих и с останалите, към единствения човек, който сега държи мита в ръцете си“.

Думите звъняха в ушите ми; обърнах се да погледна дали пък Мариано Аурелиано не е влязъл в стаята и ги повтаря на глас в същия този момент.

Флоринда кимна. Беше прочела мислите ми. И очите й, приковани върху моите, ме заставиха да призная, че разбирам неговото твърдение. На пикника не бях обърнала голямо внимание на изявлението му; то бе просто твърде абсурдно. Сега обаче бях толкова любопитна да раз бера кои са тези „останали“, че не можех да си позволя да оставя разговора да премине на друга тема.

— Изидоро Балтазар спомена за някакви хора, които работели с него — започнах аз предпазливо. — Каза, че му били поверени и че негов свещен дълг бил да им помага. Те ли са тези, които… е издухал към него? — попитах аз колебливо.

Флоринда кимна утвърдително и лека усмивка се плъзна по устните й, като че ли нежеланието ми да произнеса думата „издуха“ й се беше сторило забавно.

— Това са хората, които старият нагуал е издухал към новия нагуал; те са жени и са също като теб.

— Като мен ли? — попитах аз неуверено.

Искаше ми се да не бях била така погълната от собствените си, постоянно сменящи се, чувства и настроения към Изидоро Балтазар по време на пътуването и да бях слушала по-внимателно това, което беше разкрил за своя свят.

— В какъв смисъл тези жени са като мен? — попитах аз и добавих: — Ти познаваш ли ги?

— Виждала съм ги — рече тя уклончиво.

— Колко жени са били издухани към Изидоро Балтазар? — попитах аз със зле прикрито недоволство.

И все пак, самата мисъл за тях беше и вълнуваща, и тревожна.

Флоринда определено се зарадва на реакцията ми.

— Няколко — рече тя. — И те не приличат на теб физически, но въпреки това са като теб. Имам предвид, че те си приличат една с друга, както си приличаме аз и моите съратнички-магьосници — обясни Флоринда. — Когато ни видя за пръв път, не беше ли и ти самата безкрайно изненадана от това колко много си приличаме?

И като прие кимването ми, тя продължи с обяснението, че приликата между нея и съратничките й — въпреки очевидните физически различия — се дължала на тяхното безпристрастно, непредубедено отдаване на света на магьосниците.

— Ние сме привързани една към друга от едно чувство на обич, което засега все още не познаваш и не разбираш — допълни тя.

— Има си хас — казах аз, възможно най-цинично. После обаче любопитството ми относно жените, издухани към Изидоро Балтазар, надделя и аз попитах:

— Кога ще се запозная с тях?

— Когато ги намериш — отвърна Флоринда.

Гласът й, макар тих, беше изключително властен, което ме накара да занемея за миг.

— Как ще ги намеря, като не ги познавам? Та това е невъзможно!

— Не и за една магьосница — отбеляза тя небрежно. — Както вече казах, ти не приличаш на тях физически, но сиянието вътре в теб е така ярко, както сиянието в тях. Ще ги познаеш по това сияние.

Очите й ме гледаха неподвижно и напрегнато, сякаш наистина виждаше сиянието вътре в мен.

— Това е сиянието на магьосниците — рече тя. Лицето й беше сериозно, а гласът — необичайно нисък.

Исках да вметна някаква дръзка забележка, но нещо в поведението й ме разтревожи.

— Аз мога ли да видя това сияние? — попитах.

— За това ни е необходим нагуалът — рече Флоринда и посочи нагуала Мариано Аурелиано, който стоеше в полутъмния ъгъл на стаята.

Въобще не бях го забелязала, но внезапното му появяване съвсем не ме обезпокои.

Флоринда му каза какво искам. Той ми направи знак да го последвам до средата на стаята.

— Ще ти покажа това сияние — рече той и като клекна, вдигнал нагоре и двете си ръце, ме подкани с жест да се кача на гърба му.

— Сега пък на гръб ли ще се носим? — попитах аз без да полагам каквито и да е усилия да прикрия разочарованието си. — Нали щеше да ми показваш сиянието на магьосниците?

Макар ясно да си спомнях думите му, че истинското магьосничество не е странно поведение, ритуали, опиати или заклинания, аз все пак очаквах някакво шоу, някаква демонстрация на силата му, като например да бърка разни магически билки над огъня.

Без да обръща внимание на разочарованието ми, Мариано Аурелиано ме подкани да обвия ръце около врата му леко, за да не го удуша.

— Не смяташ ли, че ми е минало времето да ме носят на гръб? — предупредих го аз.

Смехът на Мариано Аурелиано загърголи в него, след което избухна в гръмогласна радост. С едно бързо движение той се изправи на крака. После пъхна ръце под коленете ми, нагласи ме удобно на гърба си и излезе в коридора без главата ми да се удари в касата на вратата.

Вървеше толкова бързо и леко, че имах ясното усещане как се нося по дългия, тъмен коридор. От любопитство, непрекъснато се оглеждах около себе си. Движехме се обаче толкова бързо, че едва успявах да зърна по нещо оттук-оттам. Навсякъде се усещаше един лек и въпреки това устойчив аромат — ухание на портокалов цвят, примесено със свежестта на студения въздух.

Навън дворът се губеше в лека мъгла. Успявах да различа единствено някаква еднообразна маса от тъмни силуети. Стълбчета мъгла изпълваха цялото пространство, като ту разкриваха, ту скриваха непознати очертания на дървета и камъни. Не бяхме в къщата на магьосниците. В това поне бях сигурна.

Не чувах нищо друго, освен едно ритмично дишане. Не можех да кажа дали това беше дишането на нагуала Мариано Аурелиано или моето собствено. Звукът се разнесе из целия двор. Листата се разтрепераха от него, като че ли вятър беше преминал през клоните. Това треперене проникваше в тялото ми с всеки дъх, който поемах. От него така ми се замая главата, че стегнах прегръдката си, за да не изгубя съзнание. Преди да успея да му кажа как се чувствам, мъглата ме обгърна цялата и усетих как се разтварям в нищото.

— Подпри брадичката си на темето ми — чух да казва нагуалът Мариано Аурелиано.

Гласът му дойде сякаш много отдалеч. Думите му ме разтърсиха, тъй като съвсем бях забравила, че съм на гърба му.

— Каквото и да правиш, не ме пускай — добави той много настоятелно, като леко ме повдигна, така че главата ми да е над неговата.

— Какво толкова ще стане, ако те пусна? — попитах аз с глас, който издаваше нарастващото ми безпокойство. — Просто ще падна на земята, нали?

Гласът ми беше станал ужасно писклив. Мариано Аурелиано се изсмя тихо, но не отговори. Без да бърза, той тръгна нагоре-надолу из обширния двор с леки, плавни стъпки, сякаш едва ли не танцуваше. И тогава, за миг, имах ясното усещане, че се издигнахме във въздуха, станахме безтегловни. За един мимолетен миг почувствах, че действително пътуваме през мрака, след което усетих твърдата земя чрез тялото на Мариано Аурелиано. Дали мъглата се беше вдигнала или бяхме в друг двор, не можех да определя, но нещо се беше променило. Може би беше просто въздухът; беше по-тежък, по-труден за дишане.

Нямаше луна, и звездите бяха бледи, но въпреки това небето светеше, като че ли озарено от някаква далечна точка. Бавно, сякаш някой ги рисуваше във въздуха, се появиха очертанията на дърветата.

След около метър и половина Мариано Аурелиано изведнъж спря пред едно изключително високо и обрасло с храсти лаврово дърво. В подножието на дървото имаше група хора, може би дванайсет или четиринайсет на брой. Дългите листа, натежали от мъглата, закриваха лицата им.

Една странна зелена светлина, излъчваща се от дървото, придаваше неестествена живост на всеки от хората. Очите им, носовете им, ушите им, въобще всичките им черти, сияеха в тази зелена светлина и въпреки това не различавах нищо от лицата им. Не успях да позная никой от тях. Не можех дори да определя дали са мъже или жени; бяха просто хора.

— Какво правят те? — прошепнах аз в ухото на Мариано Аурелиано. — Кои са?

— Дръж си брадичката върху темето ми — изсъска той. Притиснах плътно брадичка до главата му, опасявайки се, че ако натисна твърде силно, цялото ми лице ще потъне в черепа му.

Като се надявах да позная някого по гласа, аз ги поздравих с „Добър вечер“.

Мимолетни усмивки се плъзнаха по устните им. Вместо да отвърнат на поздрава ми, те извърнаха лица. Някакъв странен звук се разнесе сред тях. Звук, който ги активира, защото и те, също като дървото, започнаха да светят. Но не със зелена светлина, а със златист блясък, който малко по малко се срастваше, докато накрая всички се сляха в едно голямо златисто кълбо, което просто висеше във въздуха под дървото.

После златистото кълбо се разпадна на късове сияйност. Като гигантски светулки, те се появяваха и изчезваха сред дърветата, сеейки светлина и сенки при своето движение.

— Запомни това сияние — измърмори Мариано Аурелиано. Гласът му отекна в главата ми. — Това е сиянието на surem.

Внезапен порив на вятъра разпръсна думите му. Вятърът беше жив; той сияеше на фона на тъмното небе. Духаше с невероятна сила, със странен, раздиращ звук. После вятърът се обърна срещу мен; бях сигурна, че иска да ме унищожи. Извиках от болка, когато един леденостуден порив смрази дробовете ми. По цялото ми тяло се разля студенина, докато почувствах как се вдървявам. Дали Мариано Аурелиано беше проговорил или вятърът, не мога да кажа. Вятърът забуча в ушите ми, заличавайки всичко около мен. После влезе в дробовете ми. Провираше се като нещо живо, настървено да погълне всяка клетка от тялото ми. Чувствах как се срутвам и знаех, че умирам. Но бученето спря. Тишината настъпи толкова внезапно, че я чух. Разсмях се на глас, благодарна, че съм все още жива.