Флоринда Донер
Живот в сънуването (5)

5

Без ДА ОБРЪЩАМ ВНИМАНИЕ на бодливите храсти, аз се втурнах след кучето, което препускаше през пелина с шеметна бързина. Скоро изгубих от поглед златистата му козина, проблясваща сред уханните диви храсти, и следвах лаенето му, което все повече и повече заглъхваше в далечината.

С безпокойство погледнах гъстата мъгла, която се спускаше над мен. Тя ме обгърна цялата и само след секунди вече нямаше и следа от небето. Следобедното слънце, подобно на размита огнена топка, едва се виждаше. А прекрасният изглед към залива Санта Моника от планините Санта Сузана, вече по — скоро въображаем, отколкото действителен, беше изчезнал с невероятна бързина.

Не се притеснявах, че кучето може да се изгуби. Аз обаче, и представа си нямах как да открия усамотеното място, което приятелите ми бяха избрали за нашия пикник. Нито пък как да намеря пътечката, от която бях тръгнала след кучето.

Направих няколко колебливи крачки в посоката, накъдето беше поело кучето, когато нещо ме накара да спра. Над мен, появявайки се от някакъв процеп в мъглата, аз видях малка точица светлина, която се спускаше към мен. Последва я още една и още една, като някакви малки пламъчета, навързани на нишка. Светлинките потрепнаха и се люшнаха във въздуха и тъкмо преди да ме достиг нат, изчезнаха сякаш мъглата около мен ги погълна.

Тъй като това стана само на няколко крачки от мен, аз се приближих до мястото, любопитна да разбера каква беше тази невероятна гледка. Докато се взирах напрегнато в мъглата, аз видях тъмни човешки фигури да се носят във въздуха на половин — един метър от земята, движейки се така, сякаш стъпваха на пръсти по облаците. Една след друга човешките фигури клекнаха в кръг. Направих още няколко несигурни крачки и спрях, тъй като мъглата се сгъсти и те потънаха в нея.

Останах на място, незнаейки какво да правя. Усетих странна уплаха. Не уплахата, която познавах, а някакъв страх в тялото ми, в корема ми; уплахата, която вероятно животните изпитват. Не знам колко дълго съм стояла там. Когато мъглата се разреди достатъчно, за да виждам, аз съзрях вляво от мен, на около петнайсетина метра разстояние, двама мъже, които седяха на земята с кръстосани крака. Те си говореха шепнешком. Звукът от гласовете им като че ли беше навсякъде около мен, уловен в малките късчета мъгла, които бяха като топки памук. Не разбирах какво казват, но се почувствах по-уверена, като долавях оттук — оттам някоя дума; говореха на испански.

— Изгубих се! — извиках аз на испански.

И двамата мъже се извърнаха бавно и колебливо, не вярвайки на очите си, като че ли виждаха призрак. Аз се обърнах кръгом да видя дали няма някой зад мен, който да е причината за драматичната им реакция. Но нямаше никой.

С широка усмивка единият от мъжете стана, протегна се докато ставите му изпукаха и с широки крачки дойде при мен. Той беше млад, нисък, със силно тяло, масивни рамене и голяма глава. Тъмните му очи излъчваха веселост и любопитство.

Казах му, че съм излязла на разходка с приятели и съм се изгубила, докато тичам след кучето им.

— Не знам как да се върна при тях — завърших аз.

— По този път не можеш да продължиш нататък — предупреди ме мъжът. — Стоим на скала.

Той уверено ме хвана за ръката и ме заведе до самия край на скалата, под който зееше огромна пропаст и който беше на не повече от три метра разстояние от мястото, където бях стояла.

— Този мой приятел — рече той, посочвайки другия мъж, който беше останал седнал и ме гледаше втренчено — тъкмо ми разказваше за древното индианско гробище там долу, когато ти се появи и ни изплаши до смърт.

Той внимателно огледа лицето ми, дългата ми руса плитка, и попита:

— Шведка ли си?

Все още зашеметена от това, което младият мъж каза за гробището, аз се загледах в мъглата. При нормални обстоятелства, като студентка по антропология, аз бих се радвала да разбера повече за едно древно индианско гробище. В момента обаче това изобщо не ме интересуваше, дори и да имаше нещо такова в мъгливата бездна под мен. Единствената мисъл в главата ми беше, че ако не бях се захласнала по онези светлинки, сега може би щях самата аз да съм погребана.

— Шведка ли си? — попита отново младият мъж.

— Да — излъгах аз и веднага съжалих.

Не знаех, обаче, как да се поправя, без да се изложа.

— Говориш испански идеално — отбеляза мъжът. — На шведите явно им се удават езиците.

Макар че се чувствах ужасно гузна, не можех да не добавя, че освен природната дарба, на скандинавците им се налага да учат езици, за да могат да контактуват с останалата част от света.

— Освен това — признах аз — съм израснала в Южна Америка.

Неясно защо, тази последна информация озадачи младия мъж. Той поклати недоверчиво глава и дълго мълча, потънал в мисли. После, сякаш стигнал до някакво решение, бързо ме хвана за ръката и ме поведе към мястото, където седеше другият мъж.

Нямах никакво намерение да завързвам запознанства. Исках да се върна при моите приятели възможно по — скоро. Но младият мъж така ме предразположи, че вместо да ги помоля да ме отведат обратно до пътечката, аз им разказах подробно за светлинките и човешките фигури, които току-що бях видяла.

— Колко странно, че духът я е пощадил — измърмори седналият мъж, като че ли на себе си смръщил сключените си черни вежди.

Но очевидно беше говорил на спътника си, защото той смутолеви някакъв отговор, който не успях да доловя. После се спогледаха заговорнически, от което безпокойството ми още повече нарастна.

— Моля? — обърнах се аз към седналия мъж. — Не разбрах какво казахте.

Той ме изгледа мрачно и настойчиво.

— Предупредили са те за опасността — заяви той с дълбок и звучен глас. — Пратениците на смъртта са ти дошли на помощ.

— Кой? — почувствах се длъжна да попитам, макар че много добре го бях разбрала.

Внимателно го огледах. За момент бях сигурна, че го познавам, но като продължих да го гледам, осъзнах че никога не съм го виждала. И въпреки това, не можех напълно да се освободя от усещането, че го познавам. Не беше толкова млад, колкото другия мъж, но не беше и стар. Определено беше индианец. Кожата му беше тъмнокафява и имаше гарвановочерна, права и гъста като четка коса. Но не само външността му ми се струваше позната; имаше и нещо друго — той беше мрачен, както само аз можех да съм.

Уж почувствал се неловко от това как го изучавам, той рязко се изправи.

— Ще те заведа при приятелите ти — измънка той. — Следвай ме и да не си посмяла да паднеш. Ще паднеш върху мен и ще ни убиеш и двамата — добави той кисело. Преди да успея да кажа, че не съм някоя тромава глупачка, той тръгна по нанадолнището на много стръмен склон, в посока противоположна на скалата.

— Знаеш ли къде отиваш? — извиках аз след него с изострен от притеснение глас.

Не можех да се ориентирам — не че обикновено съм добра с посоките, — но не си спомнях да съм се изкачвала по хълм, докато тичах след кучето.

Мъжът се обърна. Ехидна усмивчица бързо озари лицето му, макар че очите му не се смееха. Изгледа ме с мрачен, студен поглед.

— Ще те отведа при приятелите ти — беше всичко, което каза.

Не го харесвах, но въпреки това му вярвах. Не беше много висок — около метър и седемдесет — и беше с дребен кокал, но тялото му изглеждаше масивно и стегнато като на як човек. Движеше се в мъглата с изключителна увереност, стъпвайки леко и плавно по това, което ми се струваше вертикален склон.

Младият мъж се спускаше след мен, като ми помагаше всеки път, когато закъсвах. Той имаше покровителствените обноски на старомоден джентълмен. Ръцете му бяха силни и хубави и невероятно нежни на пипане. Силата му беше огромна. На няколко пъти с лекота ме повдигна и ме преметна през главата си. Това сигурно не беше кой знае какво, ако се вземат под внимание жалките ми килограми, но доста впечатляващо, като се има предвид, че стоеше върху шистови тераси и не беше повече от пет — шест сантиметра по-висок от мен.

— Трябва да благодариш на пратениците на смъртта — настоя мъжът, който ни беше водил, веднага щом стигнахме равно място.

— Така ли? — попитах аз с насмешка.

Мисълта да благодаря на „пратениците на смъртта“ ми се струваше абсурдна.

— Трябва ли да падна на колене? — попитах аз в пристъп на смях.

На мъжа не му се стори забавно. Той сложи ръце на бедрата си и ме погледна право в очите, без следа от усмивка по тясното му, мрачно лице. Имаше нещо заплашително в стойката му, в полегатите му тъмни очи под рунтавите вежди, сключени над ясно очертания му нос. Той ми обърна гръб рязко и отиде да седне на една близка канара.

— Не можем да напуснем това място преди да си благодарила на пратениците на смъртта — заяви той.

Изведнъж ме порази мисълта, че съм сама в някакво забравено от бога място. Бях в безизходица в мъглата с двама непознати мъже, единият от които вероятно и опасен. Знаех, че няма да мръдне от мястото си, докато не изпълня налудничавата му молба. За мое най-голямо учудване, вместо да изпитам страх, ме досмеша.

Многозначителната усмивка по лицето на младия мъж ясно говореше, че знае как се чувствам и беше доста доволен от това.

— Не е необходимо чак да коленичиш — рече ми той, след което се разсмя, неспособен да се сдържа повече.

Това беше ясен, остър звук; той се затъркаля като камъчета навсякъде около мен. Зъбите му бяха снежно бели и абсолютно равни като на дете. Лицето му имаше едновременно пакостливо и меко изражение.

— Достатъчно е да кажеш „благодаря“ — подсказа ми той. — Кажи го. Какво ще ти стане?

— Чувствам се глупаво — доверих му аз, съзнателно опитвайки се да го спечеля на моя страна. — Няма да го направя.

— Защо? — попита той равнодушно. — Ще ти отнеме само секунда и — подчерта той с усмивка — изобщо няма да боли.

Противно на себе си, нервно се изсмях.

— Съжалявам, но не мога да го направя — повторих аз. — Такава съм си. Започне ли някой да настоява да направя нещо, което не искам, ставам напрегната и заядлива.

Забил поглед в земята, подпрял брадичка на ръцете си, младият мъж кимна замислено. — факт е, че нещо те спря да не се нараниш, може би дори убиеш — рече той след дълга пауза. — Нещо необяснимо.

Съгласих се с него. Дори признах, че всичко това беше много странно за мен. След което се опитах да защитя тезата за щастливото стечение на обстоятелствата.

— Много подходящ пример — рече той с усмивка и дръзко ме хвана за брадичката. — Но той не обяснява твоя случай. Ти получи дар. Наречи дарителя съвпадение, обстоятелства, верига от събития или каквото щеш, фактът остава, че ти беше пощадена от болката, от нараняването.

— Може би си прав — отстъпих аз. — Трябва да съм по-благодарна.

— Не по-благодарна. По-гъвкава, по-податлива — рече той и се разсмя.

Като видя, че започвам да се ядосвам, той разтвори широко ръце, сякаш искаше да обхване пелина около нас и рече:

— Приятелят ми смята, че това което си видяла, е свързано с индианското гробище, разположено точно тук.

— Не виждам гробище — казах в своя защита аз.

— То трудно се забелязва — обясни той, като премигваше насреща ми, сякаш имаше проблеми с очите. — И не мъглата пречи да се види. Дори в слънчев ден, човек не вижда друго, освен няколко храста пелин.

Той коленичи и като се усмихваше широко вдигна поглед към мен.

— За окото на познавач обаче тези храсти са разположени в доста необичайна форма. — Той легна на земята по корем, изви глава на ляво и ми даде знак да направя същото.

— Това е единственият начин да го видиш ясно — обясни той, когато легнах до него на земята. — И аз нямаше да го знам, ако не беше този мой приятел, който знае всякакви интересни и вълнуващи неща.

Отначало не видях нищо, но после един по един забелязах камъните в гъстия шубрак. Тъмни и лъскави, сякаш бяха измити от мъглата, те седяха изгърбени в кръг, наподобявайки повече същества, отколкото камъни.

Едва не изпищях, като осъзнах, че кръгът от камъни беше досущ като кръга от човешки фигури, който бях видяла в мъглата.

— Сега вече наистина ме е страх — измърморих аз, като се размърдах нервно. — Казах ти, че видях човешки фигури, насядали в кръг.

Погледнах го да видя дали лицето му издава някакво неодобрение или насмешка, преди да добавя:

— Звучи абсурдно, но почти мога да се закълна, че тези камъни са хората, които видях.

— Знам — прошепна той толкова тихо, че трябваше да отида по — близо до него. — Всичко това е толкова загадъчно — продължи той. — Приятелят ми, който, сигурно си забелязала, е индианец, казва че на някои индиански гробища, като това например, има редица или кръг от камъни. Камъните са пратениците на смъртта.

Той изпитателно ме изгледа, сякаш да се увери, че го слушам внимателно, и поверително добави:

— Те са пратениците, забележи, а не изображение на пратениците.

Аз продължавах да го гледам втренчено, не само защото не знаех как да разбирам думите му, но и защото лицето му непрекъснато се променяше, докато говореше и се усмихваше. Не че чертите му се променяха, но лицето му на моменти беше като на шестгодишно дете, друг път — на седемнайсетгодишно момче, а понякога и на старец.

— Това са странни вярвания — продължи той, като се правеше, че не забелязва как го изучавам. Аз не им отдавах голямо значение до момента, в който ти се появи изневиделица, тъкмо когато моят приятел ми разказваше за пратениците на смъртта, а после ти каза, че току-що си ги видяла.

— Ако имах повод да се съмнявам — продължи той, като гласът му изведнъж стана заплашителен — щях да сметна, че вие двамата сте се наговорили.

— Но аз не го познавам! — защитих се аз, възмутена дори от намека за подобно нещо, след което тихо прошепнах така, че само той да ме чуе: — Да ти кажа право, от твоя приятел тръпки ме побиват.

— Ако имах повод да се съмнявам — повтори младият мъж, като пренебрегна моето изказване, — щях да сметна, че вие двамата се опитвате да ме изплашите. Но аз не съм подозрителен. Така че не ми остава друго, освен да отложа преценките и да се чудя ти каква роля играеш.

— В такъв случай хич не се чуди — казах раздразнено аз.

— И без това изобщо не разбирам за какво говориш.

Изгледах го гневно. Не изпитвах никакво съчувствие към неговата дилема. От него също ме побиваха тръпки.

— Говори за благодарност към пратениците на смъртта — рече по-възрастният мъж.

Той беше дошъл до мястото, където лежах и се беше вторачил в мен по много странен начин.

В желанието си да се махна от това място и тези двама луди, аз станах и изкрещях благодарностите си. Гласът ми отекна, сякаш шубраците се бяха превърнали в скали. Слушах докато звукът заглъхна.

После като някоя луда, и абсолютно противно на убежденията си, аз изкрещях своята благодарност отново и отново.

— Сигурен съм, че пратениците са повече от доволни — рече по-младият мъж, като ме дърпаше за прасеца.

Смеейки се, той се претърколи по гръб. Имаше някаква прекрасна сила в очите му, в доволния му смях. Нито за миг не се съмнявах, че въпреки несериозността, с която го направих, аз действително бях благодарила на пратениците на смъртта. А най-странното — чувствах се защитена от тях.

— Кои сте вие двамата? — отправих аз своя въпрос към по-младия мъж.

С едно леко, плавно движение, той се изправи на крака.

— Аз съм Хосе Луис Кортез, но приятелите ме наричат Джо — рече той, като протегна ръка да стисне моята. — А това тук е моят приятел Гумерсиндо Ивънс-Причърд.

За да не се разсмея на глас като чух името, аз прехапах устни и се наведох да се почеша по коляното, уж нещо ме е ухапало.

— Сигурно е някоя бълха — казах аз, като поглеждах ту единия, ту другия.

И двамата ме изгледаха втренчено, готови за отбрана, ако се подиграя с името. Лицата им бяха толкова сериозни, че смехът ми се стопи.

Гумерсиндо Ивънс-Причърд се протегна и хвана ръката ми, която висеше свободно, и енергично я разтърси.

— За мен е удоволствие да се запознаем — каза той на идеален английски с британски акцент, характерен за висшето общество. — За момент си помислих, че си една от онези надути курви.

Едновременно очите ми се разшириха и устата ми зяпна. Макар нещо в мен да отбеляза, че думите му бяха казани по — скоро като комплимент, отколкото като обида, аз бях така шокирана, че просто стоях като парализирана. Не бях толкова срамежлива — ако се наложеше можех да бия по ругатни всеки мъж, — но думата „курва“ ми прозвуча толкова отвратително обидно, че онемях.

Джо ми се притече на помощ. Той се извини заради приятеля си, като ми обясни, че Гумерсиндо бил отявлен социален иконокласт. Преди да успея да кажа, че Гумерсиндо определено обърка понятията ми за благоприличие, Джо добави, че напористото желание на Гумерсиндо да бъде иконокласт било свързано с факта, че презимето му е Ивънс-Причърд.

— Не би трябвало да учудва никого — отбеляза Джо. — Баща му е англичанин, който изоставил майка му — една индианка от Халиско — още преди Гумерсиндо да се роди.

— Ивънс-Причърд ли каза? — повторих аз предпазливо, след което се обърнах към Гумерсиндо и го попитах не го ли притеснява, че Джо разкрива пред непознати такива семейни тайни.

— Това не са семейни тайни — отвърна Джо вместо приятеля си. — И знаеш ли защо?

Той закова в мен бляскавите си тъмни очи, които не бяха нито кафяви, нито черни, а с цвят на зряла череша.

Безпомощно, аз поклатих глава да кажа „не“, като цялото ми внимание беше погълнато от властния му поглед. Едното му око сякаш ми се присмиваше; другото беше напълно сериозно, зловещо и заплашително.

— Защото това, което ти наричаш „семейни тайни“ е за Гумерсиндо източник на сила — продължи Джо. — Знаеш ли, че сега баща му е известен английски антрополог? Гумерсиндо го мрази до мозъка на костите си.

Едва доловимо Гумерсиндо кимна с глава, като че ли беше горд от своята омраза.

Не вярвах на късмета си. Те говореха не за друг, а за самия Е. Е. Ивънс-Причърд — един от най-изтъкнатите социални антрополози на двайсетия век. И точно този семестър имах да пиша курсова работа за историята на социалната антропология и нейните най-видни представители.

Какво попадение! Едва се сдържах да не се разкрещя от радост и да заподскачам от вълнение. Да се появя с такова сензационно разкритие. Велик антрополог прелъстява и изоставя индианка. Ни най-малко не ме притесняваше факта, че Ивънс-Причърд не е правил разкопки в Мексико — той беше известен главно с изследователската си дейност в Африка, — защото бях сигурна, че ще открия как по време на едно от посещенията си в САЩ той е отскочил и до Мексико. Доказателството стоеше пред мен.

С мила усмивка на лицето аз се вгледах в Гумерсиндо и си обещах наум, че разбира се няма да разкрия нищо без негово разрешение. „Е, може би ще кажа нещичко само на някои от моите професори“, помислих си. В края на краищата, човек не попада на такава информация всеки ден.

В съзнанието ми се въртяха хиляди възможности. Може би камерна лекция с няколко избрани студенти в дома на някой от професорите ми. Мислено вече бях избрала професора. Не го харесвах особено, но ми допадаше малко наивния начин, по който се опитваше да впечатли студентите си. От време на време се събирахме в дома му. Всеки път, когато бивах там, намирах на бюрото му адресирана до професора бележка от известия антрополог Клод Леви — Щраус, уж случайно забравена там.

— Ти не ни каза как се казваш — рече учтиво Джо, като леко ме дръпна за ръкава.

— Кармен Гебауър — отвърнах аз без колебание, като казах името на моя приятелка от детството.

За да разсея чувството на неловкост и вина, че отново излъгах с такава лекота, аз попитах Джо дали е от Аржентина. Но като видях как озадачено се намръщи, побързах да добавя, че акцентът му е определено аржентински.

— Макар че не изглеждаш като аржентинец — отбелязах аз.

— Мексиканец съм — рече той. — А ако се съди по твоя акцент, ти си израснала или в Куба, или във Венецуела.

Не исках разговора да продължава в тази насока, затова бързо смених темата.

— Знаеш ли как да се върнем обратно на пътеката? — попитах аз, внезапно обезпокоена, че приятелите ми може би вече се притесняват за мен.

— Не, не знам — призна Джо с детска откровеност. — Но Гумерсиндо Ивънс-Причърд знае.

Гумерсиндо ни поведе през гъсталака, след което се заизкачвахме по тясна пътечка от другата страна на хълма. Не след дълго чухме гласовете на моите приятели и лая на кучето им.

Почувствах невероятно облекчение, но и разочарование, че никой от двамата мъже не се опита да ми поиска телефон или адрес, за да се свърже с мен.

— Сигурен съм, че пак ще се срещнем — каза Джо небрежно вместо довиждане.

Гумерсиндо Ивънс-Причърд ме изненада, като галантно ми целуна ръка. Направи го толкова естествено и елегантно, че и през ум не ми мина да му се изсмея.

— Това му е в кръвта — обясни Джо. — Макар да е само наполовина англичанин, обноските му са безупречни. Истински джентълмен!

Без да кажат повече нито дума или да хвърлят поглед назад, двамата мъже изчезнаха в мъглата. Много се съмнявах, че отново ще ги видя. Обзета от угризения, че ги излъгах за името си, аз насмалко да хукна след тях, когато кучето на моите приятели ме повали на земята, като се хвърли върху мен и се опита да близне лицето ми.