Бъртрис Смол
Адора (20)

Глава 19

Когато император Йоан разбра как е кръстен племенникът му, той видя, както бе предрекла и Адора, хумора в това. Разсмя се. На съпругата му, Елена, обаче не й беше толкова забавно.

— Тя ни обижда нарочно, а ти се смееш — развика се тя.

— Едва ли можеш да очакваш от нея да изпитва някаква любов към Византия, скъпа моя — сухо отвърна императорът.

— Тя е родена тук! Потомка е на една от най-старите византийски фамилии! Тя е моя сестра! Беше омъжена за деспота на Месемврия!

— Когото ти отрови, скъпа моя. А след това продаде съпругата му, твоята сестра, в робство.

Императрицата изглеждаше изплашена.

— Откъде знаеш всичко това? Не можеш да докажеш тези ужасни обвинения!

Йоан Палеолог отново се засмя.

— Не е необходимо да ги доказвам, скъпа. Когато бедният Юлиян Цимиске разбра кого е застигнала отровата му, дойде при мен и призна всичко. Страхуваше се, че можеш да се опиташ да отровиш и мен.

Очите на Елена се разшириха от ужас.

— Защо не си ми казвал нищо за това преди? — попита тя. — Защо не си ме наказал?

— И Теа да разбере как е умрял Александър? Да разбере, че собствената й сестра е убила мъжа, когото обичаше? Не, Елена, ти достатъчно я нарани. Но трябва да разбереш, че ако тя някога узнае колко жестока си всъщност, тогава ще те убия. Ще те убия със собствените си ръце и ще се наслаждавам на това. — Той погали нежно шията й. Елена потрепери. — Теа намери спокойствие при Мурад — продължи императорът. — Тя е съпруга на султана и майка на единствения му син.

— Тя не е съпруга на Мурад — сопна се Елена. — Тя е робиня и държанка. Той дори не я е издигнал до положението на кадъна.

— Не е направил това и с никоя друга, скъпа. Но пък публично е признал сина на Теа за свой син и наследник. А това, скъпа, е най-явната декларация, която би могъл да направи за любовта си към нея. Тя го разбира прекрасно и е доволна. Ти изгуби, Елена. Теадора победи като просто беше самата себе си. Спри тази война със сестра си. Вече направи достатъчно. Опита се да я убиеш, както и по-големия й син, Халил, но пиратите от Фокея ги задържаха за откуп. Когато императорът разбра за намесата ти, откупът стана толкова голям, че не можех да го платя. И много по-лошо, той ми струваше обичаната ни дъщеря, престиж, територии и живота на много войници. Когато Теа дойде при нас след смъртта на Александър, ти поруга честта на семейството ни, като я предаде и я продаде в робство. Кога ще престанеш? Кога, Елена?

— Никога! Няма ли да разбереш, Йоан? Теа и синовете й са огромна заплаха за нас! Могат дори да предявят претенции за трона ти чрез нея!

Императорът се засмя сърдечно.

— Не, Елена, не могат. Нито пък Мурад ще се занимава с такива глупости. Моята империя е в упадък, знам това. Но все още няма да падне, не и докато аз съм жив. Ще направя всичко възможно, за да продължа съществуването й. А що се отнася до синовете ни, само времето ще покаже колко добри ръководители са. Елена, през времето, което прекарахме заедно, аз не съм ти забранявал почти нищо. Затварях си очите за многобройните ти любовници. Но сега наистина ти забранявам! Престани да си отмъщаваш на сестра си! Изпратих на новия ни племенник голяма златна купа, инкрустирана с диаманти и тюркоази. Те са неговият рожден камък. Трябваше да наложа специален данък на църквите, за да си го позволя. Толкова бедна е хазната, че златарите не биха направили нищо, без да им се плати предварително.

— Отвратително — каза Елена. — Бедният султан Орхан е мъртъв толкова отскоро, а тъгуващата му вдовица се жени веднъж, ражда близнаци, овдовява за втори път, става любовница на султана и ражда копеле на още един мъж.

— Теа поне се отдава само на един мъж, любов моя — каза тихо Йоан Палеолог. Небесносините очи на Елена се разшириха от изненада, когато съпругът й продължи: — Един млад жребец не ти ли е достатъчен, Елена? Да си играеш на курва с цяла глутница млади офицери, дори скрита в апартаментите си, не е много умно от твоя страна. Клюките се разнасят много по-бързо от шест уста, отколкото от една, а и ти явно си се представила забележително. Отзивите са наистина много добри.

Императрицата преглътна, а Йоан Палеолог се усмихна на очевидното й притеснение.

— Защо не се разведеш с мен? — прошепна тя.

— Защото, скъпа моя, предпочитам това, което ми е известно и познавам добре. Също като баща ми съм мързелив по природа. Ти притежаваш всички качества на добра императрица, скъпа. Родила си ми синове, за които съм сигурен, че са мои. Красива си. И въпреки че непрекъснато ме дразниш, не се бъркаш в управлението. Аз не съм човек, който лесно се приспособява към промените, затова предпочитам ти да останеш моя съпруга. Но ако забъркаш още някой скандал, Елена, ще се отърва от теб. Разбираш го добре, нали, скъпа?

Тя кимна бавно, изненадана, както винаги, когато той се държеше така с нея. Но все пак, последната дума щеше да бъде нейна.

— Знам, че имаш любовница — каза тя.

— Разбира се, че имам, Елена. Едва ли можеш ти да отречеш малките забежки. Тя е мила, тиха жена, чиято дискретност много ценя. Можеш да се учиш от нея, скъпа моя. И не забравяй това, което ти казах. Прекрати войната с Теадора. Мурад я обича — не се заблуждавай, че е иначе, и последният й син е радостта на живота му.

Елена не каза нищо повече, но в ума й се тълпяха хиляди мисли. Теадора беше като котка — оставаше жива и непокътната всеки път, когато Елена се опиташе да я унищожи. Императрицата на Византия ценеше положението си, а от години в сънищата й я преследваше един детски гласец: „Ако се омъжа за неверника, ще се погрижа армията му да завладее града. Тогава аз ще бъда негова владетелка, не ти!“

Че тази заплаха Теадора бе отправила в детския си инат и отдавна бе забравена от самата нея, императрицата не се и замисляше. Затормозеният й мозък можеше да види само, че докато границите на султанската империя се разширяват, границите на нейната империя се свиват. Любимата на султана беше Теадора. Така че Елена, която никога не е била особено умна, смяташе, че ако успее да унищожи Теадора, настъплението на отоманците ще спре.

За краткото време, в което Мурад беше султан, турците бяха завладели Трасе, ключовата крепост, както и равнината, която се простираше до самите подножия на Стара планина. Бяха всели ужас в цяла Югоизточна Европа с жестокото клане на гарнизона на Корлу, чийто комендант бе публично обезглавен. Адрианопол бе паднал и сега беше столица на турците.

След това отоманските войски тръгнаха на запад. Минаха покрай Константинопол, но емисарите им вече бяха при императора. Йоан Палеолог отново бе принуден да подпише договор, който го задължаваше да не се опитва да си възвърне загубите при Трасе. Не можеше да подкрепя братята си християни — сърбите и българите — в борбата им срещу турците. А освен това трябваше да подкрепя с войски Мурад в борбата му с мюсюлманските му съперници в Мала Азия.

И въпреки че църквата го заклейми, министрите му протестираха, а жена му се ядосваше, Йоан Палеолог знаеше, че беше купил още малко време за града си. Разбираше, че Мурад би могъл да завладее Константинопол. С мълчаливото си съгласие с условията на зет си, той бе спасил града. Турците сега се занимаваха с други неща и така даваха време на Йоан да търси помощ от другаде.

Но сякаш не можеше да убеди владетелите от Западна Европа, че ако Константинопол падне, те самите ще се окажат в огромна опасност. Глупавото старо съперничество между католическата и православната църква беше отчасти в основата на нежеланието на Западна Европа да помогне на Византия. Освен това католиците също воюваха помежду си. Могъщите италиански банки, които финансираха всичко — от търговията с Изтока до кръстоносните походи, започнаха да се разпадат. Европа бе обхваната от социална криза. Селяните се бунтуваха срещу господарите си, независимо дали бяха васали или монарси. Работниците имаха разногласия с търговците. Бубонната чума тръгна от Изтока и обхвана цяла Европа. Откриването на Новия свят обърна очите на младежта от Стария свят на запад и остави Европа открита за нашествието на отоманците.

Армиите на Мурад навлизаха все по-навътре в Европа — в България, Македония, Сърбия. После изведнъж се появиха в Унгария — истинска крепост на католическата църква. Папа Урбан V направи няколко неуспешни опита да обедини християнските сили под знамето си, като отиде толкова далеч в усилията да спаси християнския свят, че присъедини и гърците. Огромна войска от сърби и унгарци глупаво пресече река Марица на път за Адрианопол и бързо беше пометена. По-нататъшното обединение на усилията бе възпрепятствано от конфликта между католическата и православната църква.

„Османците са просто врагове — бе казал папата, — но интригантите гърци са по-лоши и от врагове.“

„По-добре султанска чалма, отколкото тиарата на папата“ — беше гръцкият отговор.

Мурад се движеше непрекъснато между фронтовете и столицата си — Адрианопол. Беше замислил много внимателно разширението на империята си и имаше няколко способни генерали, които следваха заповедите му. Така той бе получил свободата да преследва целта си, създавайки войска от внимателно подбрани и дисциплинирани деца, които някой ден щяха да служат само на султана. Отвлечени от християните, тези деца един ден щяха да бъдат в Корпуса на еничарите, чийто основи някога бе положил баща му.

Сега Мурад доразвиваше и разширяваше този корпус, който Орхан бе създал за своя лична охрана. Сега той се бе превърнал в малка армия, която трябваше да следи за спазването на законите му и да защитава новоспечелените европейски територии. Еничарите се подчиняваха единствено на заповедите на Мурад и му бяха верни до смърт.

Във всяка новозавладяна от османците територия, на християните бе дадена възможността да сменят вярата си. Тези, които се съгласяваха, получаваха всички привилегии на турски поданици, включително и правото да освобождават синовете си от военна служба, като платят съответния данък. Тези, които решаха да запазят християнската си вяра, можеха да станат турски поданици, но синовете им между шест и дванайсетгодишна възраст трябваше да бъдат на разположение да се присъединят към Корпуса на еничарите. Два пъти в годината отоманските власти събираха момчета. Веднъж избрани, децата веднага напускаха семействата си, за да бъдат отгледани като мюсюлмани.

Избирани заради интелигентността и физическата им сила, момчетата се обучаваха в строга дисциплина. За тях не съществуваха никакви трудности. Тяхно задължение бе да служат на султана и да се подчиняват лично на него, да отдадат живота си на военната си служба, ако се наложи. Също като монаси, на тях им бе забранено да се женят и да притежават някаква собственост, но им плащаха повече от всяко друго подразделение във войската.

Великият религиозен водач — Хаджи Бекташ — бе дал на еничарите благословията си и емблемата им — полумесец и ятаган, избродирани на алена коприна. Предсказвайки бъдещето на еничарите, старият шейх бе казал: „Вие трябва да сте чисти и спретнати, със силни ръце, с наточени ятагани, с остри стрели. Ще побеждавате във всяка битка и никога няма да се връщате с наведени глави.“ След това той бе представил новото военно подразделение с белите им чалми, в които имаше дървена лъжица, вместо обичайния пискюл.

Лъжицата, заедно с голяма тенджера, символизираше високия стандарт на живот на еничарите, в сравнение с този на другите военни подразделения. Титлите на офицерите също бяха взети от кухнята — Главен готвач на супа, Главен готвач, Главен носач на вода. Голямото черно гърне не беше само за готвене. В по-късни векове то беше обърнато и използвано за барабан, когато елитният корпус не беше доволен от султана. С него също измерваха и дела от плячката на всеки еничар.

В Западна Европа се надигнаха протести, че турците вземат кръвен данък, че е неморално да се вземат децата от семействата им, като им се втълпява чужда религия, за да служат на някой варварски господар.

Мурад се смееше на тези обвинения. Неговите християнски противници често бяха много по-жестоки към мюсюлманските и дори към християнските си пленници. Новият му контингент не надвишаваше повече от петстотин мъже и може би още толкова обучаващи се. А той имаше по-големи подразделения от християнски наемници, които в момента се биеха срещу братята си християни на Балканския полуостров! В армията му имаше огромен брой християни, които се биеха срещу други християни. Корпусът на еничарите щеше да расте, но в крайна сметка селяните християни щяха да приемат исляма, за да не губят синовете си, които им бяха необходими за обработването на земята.

Мурад и хората му бяха изправени пред огромно предизвикателство. Турците бяха номади по природа, които още от незапомнени времена се скитаха из степите на Централна Азия. Тогава още не бяха станали мюсюлмани. Когато тръгнаха на Запад, те възприеха други култури, дори бяха присъединени към Арабския халифат и принудени да приемат исляма. В Багдад ги обучаваха за войници и ръководители, като получаваха много по-висок статут от този на обикновените домашни роби. За това те нито се срамуваха, нито се страхуваха да бъдат роби, за разлика от християните. Силата на турците растеше непрекъснато, докато не се надигнаха срещу господарите си и не ги заместиха със своя собствена династия. Но все пак си оставаха номади. Затова продължиха да се движат на Запад, завладявайки всичко по пътя си.

Сега вече започнаха да се замислят за установяване на едно място. Трябваше да станат владетели на хора, а не пастири на овце. И други номадски племена бяха опитвали, но неуспешно — авари, хуни, монголи.

Основната грешка, която допускали, била, че вярвали, че като оставят пленените народи на собствената им земя, те ще продължат да произвеждат блага и да се разбират със завоевателите си. Но не станало така. Поробените народи се превърнали в непродуктивни паразити, което е основната причина за бързото разпадане на повечето от номадските империи.

Но турците нямаха намерение да се оставят на селяните. Вече бяха усвоили практиката да обучават свои хора, които да следят за реда в човешкото стадо. Еничарите бяха само началото. Сега започваше да се изгражда огромна цивилна служба от роби с по-високо положение, които бяха верни единствено на султана. Християнските поданици в империята бяха управлявани почти изцяло от християни. Тези, които не произвеждаха, бързо бяха премествани. Така Мурад имаше свободата да се занимава единствено с военните си завоевания и да се радва на растящото си семейство.

Въпреки че имаше харем и нямаше нищо против да използва и други жени, все пак оставаше относително моногамен. Беше верен на Адора. Тя не му се сърдеше за другите жени, тъй като интересът му към тях не беше голям.

Пет месеца след раждането на Баязид, семето на Мурад отново поникна в плодовитата утроба на Адора. А когато синът им навърши година и два месеца, се родиха две близначета — Осман и Орхан. Султанът не беше на себе си от щастие. Имаше трима здрави синове! Аллах го бе благословил.

Тройно осигурена, Адора потърси Али Яхия и го помоли да й помогне да не забременява за известно време. Господарят на султанското домакинство се съгласи с принцесата, че за да задържи вниманието на Мурад, сега е по-добре да бъде по-скоро любовница, отколкото майка. Всичките й синове бяха много силни и здрави, така че той не виждаше причина тя да не може да ражда повече деца, когато го пожелае.

За да забавлява господаря си, Адора се научи да танцува чувствените ориенталски танци от една египетска трупа, която в момента беше в града. Тя се упражняваше всеки ден с учителката си, Лейла, една жена с едри гърди и ханш, със златисти очи с формата на бадеми. След няколко седмици Лейла й каза:

— Можеш да припечелваш прехраната си с това, принцесо, и да имаш не един, а половин дузина султани в краката си.

Теадора се засмя.

— Не желая никой друг, освен моя господар Мурад, Лейла. Ще танцувам само за него.

— Той ще е поласкан, принцесо, защото никога не съм виждала някого да танцува с такава грация, с такава страст. Как само усещаш музиката! Танцувай пред него утре така, както танцува днес, и не ти, а той ще стане твой роб! Ще възбудиш желанието му така, както никоя друга жена не го е възбуждала! Повече на нищо не мога да те науча.

Теадора беше доволна. На следващата сутрин Мурад щеше да се върне след двумесечно отсъствие и Адора бе запланувала посрещането му до последната подробност. Когато той пристигна на почти завършения Остров сарай, тя го посрещна с влюбена усмивка, с тримата си синове, строени около нея като пилета около квачката, макар че близнаците все още едва стояха на крачетата си. Това целеше да му напомни, ако случайно беше забравил, за нейното положение в живота му.

Бавачките отведоха децата и Адора придружи господаря си до покоите му и му помогна да съблече пътния си костюм.

— Банята ти те чака, господарю — каза тя. — Приготвила съм ти една вечер, за която се надявам, че ще ти хареса. Имам една малка изненада за теб.

Преди да е успял да отговори, тя излезе. Той се озова във ваната си, заобиколен от шестте най-красиви млади момичета, които някога бе виждал, всичките съвсем голи. Те спокойно се заеха със задължението си да го изкъпят и обръснат. После внимателно го подсушиха с дебели кърпи и го намазаха с благовонни масла. Той започна да се възбужда, но преди да е успял да се възползва от удоволствията, които можеха да му предложат момичетата, опитните пръсти на красивата масажистка го приспаха.

Час по-късно той се събуди отпочинал. До него имаше напълно облечена по-възрастна жена, която му предлагаше малка чашка горещо сладко кафе. Той го изпи на един дъх. Стана от леглото и веднага го наобиколиха робини, които го облякоха в синя кадифена роба, избродирана със сребристо ламе, тюркоази и перли. Допирът на дрехата до голата му кожа беше приятен и чувствен. Чехлите, които обу, бяха от агнешка кожа, боядисани в синьо, за да подхождат на робата му. На врата му сложиха златна верижка с медальон, а на ръцете му — няколко пръстена — един с голям бисер, един със сапфир и един с тюркоаз.

Възрастната жена, която му даде кафето, изчака по-младите робини да го приготвят и каза:

— Ако господарят иска да ме последва, храната и забавленията му го очакват.

— Къде е лейди Теадора?

— И тя ще дойде, господарю. Междувременно иска да се нахраниш и да се забавляваш, както ти е угодно, господарю.

Жената го въведе в един салон, където имаше подредена ниска маса. Той се настани върху ярките възглавници и към него веднага се присъединиха две красиви момичета. Едната започна да разтваря сурови стриди и да ги слага в устата му. Другата внимателно почистваше устните му с ленена кърпичка.

Никога друг турчин не бе обслужван по този начин. Това бяха византийски обичаи и Мурад установи, че много му харесват. Момичетата, които му прислужваха, бяха голи до кръста, а розовите им копринени панталони бяха толкова прозрачни, че нищо не оставаше за въображението му. И двете момичета бяха руси и синеоки. Косите им бяха сплетени на плитки, а главите им бяха украсени със златни верижки. На челата им имаше по една голяма перла.

Стридите бяха последвани от тас кебап. Сега го хранеше другото момиче, а първото изтриваше устните му. За десерт имаше подсладено с мед кисело мляко и кафе. Мурад се забавляваше неимоверно. Беше изкъпан, чувстваше се добре, отпуснат и нахранен.

Масата беше почистена и забавлението започна. Изтегнат на възглавниците, прегърнал с всяка ръка по едно момиче, той се засмя, когато дресьорът на няколко малки кученца му представи номерата си, последван от три жонгльорки.

След това иззад един параван засвири музика. Шест девици в златисти облекла започнаха да танцуват около него. Танцуваха добре, но изведнъж ритъмът на музиката се промени и шестте момичета изчезнаха. Появи се една забулена танцьорка, обвита в черна, сребриста и златна коприна. Тя щракна с пръсти, давайки знак на скритите музиканти. Тялото й се разлюля бавно и чувствено в синхрон с музиката. Когато тя свали първия воал, султанът се досети, че ще му представи танцът на воалите.

Първото було откри косата й, която беше покрита и с друг дълъг, блестящ воал. Второто и третото було откриха гърба и гърдите й. Млечнобялата плът се поклащаше предизвикателно в ритъма на танца.

Дъхът на султана спря, докато наблюдаваше извивките на тялото на танцьорката, и той се наведе напред, без да осъзнава, че ръцете му стискат гърдите на момичетата от двете му страни. Танцьорката го възбуждаше неимоверно, членът му се уголемяваше и започна да пулсира под робата. Той започна да стиска зърната на момичетата, но младите робини не смееха да се оплачат, страхувайки се да не разочароват господаря си.

Музиката ставаше все по-чувствена, а танцьорката извиваше тялото си в очевидна имитация на нарастваща възбуда. Блестящите воали падаха един по един и краката й започваха да се виждат под тях.

Възбудата му растеше и той започваше да се чуди коя беше тази жена и защо никога досега не бе танцувала пред него. Сигурно беше някоя нова обитателка на харема му. Дали лицето й беше така бяло, както тялото й? Той пусна момичетата и седна по турски, оставяйки се на възбудата си. Двете девици си тръгнаха, след като той им направи знак, и в стаята останаха само той и загадъчната танцьорка.

Музиката започна да става все по-чувствена. Танцьорката се извиваше, а последните воали върху прекрасното й тяло бяха като венчелистчетата на красиво цвете. Жената се приближи и го докосна с връхчетата на гърдите си. Той усети топлината на прекрасното й тяло и аромата й. Беше му някак познат. Очите й над воала блестяха като скъпоценни камъни. Той посегна към нея, но тя се изсмя тихо и се отдръпна.

Черните му очи опасно се присвиха, но само след миг той се усмихна. Щеше да я остави да довърши представлението си. Но след това… Съблазнителното тяло на жената се изви в последните акорди на музиката.

Изведнъж всички воали паднаха. Остана само този, който скриваше лицето й. Тя застана за миг гола пред него и после се свлече на пода, изразявайки подчинението си.

Той се изправи. Цялото му тяло пулсираше от неимоверната възбуда. Отиде до танцьорката, помогна й да се изправи и дръпна тъмния воал от лицето й.

— Адора! — Дрезгавият му глас изразяваше учудването му.

— Доставих ли ти удоволствие, господарю?

Той я повали на възглавниците и разтваряйки робата си, се хвърли върху нея. Топлите й ръце хванаха възбудения му член и го насочиха там, където трябва. Той натисна силно, хванал ханша й с ръце.

— Кучка! Любима! Изкусителка! Малка… Кучка! — мълвеше той, докато се движеше с бързи движения в нея.

Тя се отвори широко за него, наслаждавайки се на удоволствието. Беше минало много време, откакто за последен път бяха заедно, и тя го желаеше не по-малко, отколкото той нея. От гърдите й се изтръгна вик и шепнейки името му, тя му се отдаде изцяло и напълно.

Той разбра, че удоволствието й е пълно, и се погрижи и за своето.

След това се отпуснаха — уморени, задъхани. Най-накрая Мурад успя да събере сили да каже:

— Любима! Ти никога няма да спреш да ме изненадваш. Няма ли край твоята изобретателност, Адора? Кога, в името на аллаха, си се научила да танцуваш така?

Тя се изсмя накъсано.

— В града от няколко седмици има трупа от египетски танцьорки. Ръководителката им, Лейла, ме научи да танцувам като тях тук, в двореца. Казва, че притежавам природен талант. Наистина ли ти харесах, господарю?

— Аллах! Да не би да не забеляза?

— Винаги ли се отнасяш така с танцьорките, които ти харесват? — подразни го тя.

— Никоя жена не е танцувала за мен така, както ти, любима. Няма да ти позволя да танцуваш за никого другиго. Дори и най-почетните ми гости няма да те видят как танцуваш.

Той я прегърна и я целуна. Езикът му нежно се вмъкна между устните й, галейки нейния, възбуждайки отново страстта й. Тя въздъхна дълбоко и отвърна на целувката му. Устата й беше топла и влажна.

Когато най-накрая спряха да се целуват, той прошепна в ухото й:

— На света няма друга жена като теб, Адора. Ти си единствена между жените, скъпоценен камък измежду безбройните зрънца пясък. Понякога желая и други жени, защото един мъж има нужда от разнообразие. Но само теб обичам, скъпа. Никога няма да се разделя с теб.

Тя потрепери от радост, въпреки че се постара да го скрие. Той никога не биваше да узнае колко жизненоважно е одобрението му за нея. Сега тя го обичаше така, както не бе обичала никой друг мъж, нито дори милия Александър. Но Мурад никога не биваше да узнае, защото можеше да използва това, за да я подчини на волята си. Тя се надигна от измачканите възглавници и му подаде ръка.

— Ела в леглото ми, господарю — каза тихо. — Ела в постелята ми, любими. Нощта тепърва започва.

Очите му горяха като нажежени въглени. Той зарови лице в копринените й коси.

— Адора! — прошепна дрезгаво. Вдигна я на ръце и я понесе през коридора към покоите им. — Споменът за този нощ ще остане жив в паметта ми — дори да живея и сто години!