Дженифър Блейк
Див жасмин (16)

Глава шестнадесета

„10 август 1854

Страхувах се да кажа на Ален, че портретът, който той ми нарисува, е унищожен. Колко ли щеше да го заболи като разбере, че Жилбер е излял яростта си върху платното, над което той така вдъхновено бе работил. Какво ли щеше да каже? Ще ме накара да му обяснявам какво се е случило? Беше толкова унизително. Още по-унизително щеше да е да му го описвам.

Близо месец и половина след пристигането ни във Венеция събрах смелост да заговоря за това, но и тогава стана всъщност случайно.“

Ален цялата сутрин не си беше в къщи. Доби навика да пазарува за непретенциозните обеди и вечери, които Виолета приготвяше от време на време заедно с готвача на синьора да Алори. За някои ястия бяха необходими месо от гълъби и чучулиги, сепия, патладжани, домати и сирене. Виолета го придружаваше понякога, тя обичаше да обикаля, да се пазари за пресните зеленчуци и плодове, да купува всеки път свежи цветя, които изпълваха стаите им с аромата си. При тези разходки, които я отвеждаха от време на време и до някое антикварно магазинче, склад за платове или винарна и завършваха с чаша кафе и паста в малко кафене в странична уличка, сутрините минаваха като миг и даваха храна за разговорите през останалата част от деня.

Но тази заран не се чувстваше добре. Беше леко неразположение, но тя реши, че й е призляло от многото миризми на пазара. А какво по-неприятно от това да се бориш срещу прилошаване на обществено място.

Ален се върна с навито платно под мишницата. Беше го купил от един вехтошар. Художникът се казваше Антонио Канале, познат като Каналето. Работите му не се търсеха, защото имаше славата на човек, работил за пари. Още през осемнайсети век продавал своите стотици пейзажи от Венеция като сувенири на посещаващите града туристи, най-вече англичани. Ален беше възхитен на майсторската му четка. Според него платното, което бе открил, подсказвало, че Каналето е учил архитектура. Ален беше очарован и от прозрачността на багрите, и от умелото използване на камера обскура при нахвърлянето на първоначалната скица. Всичко това му бе харесало, но не това беше причината да купи картината.

Беше като малко момче, зарадвано, че си има тайна. Виолета се усмихна и му зададе очаквания въпрос:

— Защо купи картината?

Ален посочи средата на платното, където се виждаше късче от Канале гранде зад моста Риалто, изпълнено в меки, но сияещи синьо-прасковени и златни тонове.

— Заради това — отговори той.

Беше й необходимо малко време, за да види и тя.

— О! — възкликна Виолета и го погледна в очите.

Късчето включваше и къщата, в която живееха. Само отчасти, защото беше позакрита от един дворец. Но можеше лесно да се разпознае по лоджията и горния ред прозорци — те бяха в спалнята им. Стените и сега бяха боядисани с охра, синьо-кафеникавата вода, която се плискаше при основите, също не се бе променила.

Виолета изпитваше странно чувство при мисълта, че картината е на поне сто години. Беше някак несправедливо, че е надживяла с толкова много създателя си.

— Един ден — каза Ален, докато стояха и се любуваха на картината, — бих желал да имам дом и да окача тази картина в салона, за да осветя някой тъмен ъгъл, а над камината ще виси твоят портрет, за да пази къщата.

Виолета го погледна. Преглътна и отмести очи.

— Щеше да е чудесно, но е невъзможно — каза тя тихо.

— Какво искаш да кажеш?

— Жилбер унищожи портрета, наряза го. После съжаляваше, но вече нищо не можеше да се направи.

— А на тебе? — попита той. — На тебе какво ти направи? Нарязал е картината в ден, когато ти е причинил болка, нали?

Тя не можеше да му отговори, немислимо беше. А когато Ален поиска да повдигне брадичката й, тя скри очи зад миглите.

Той не настоя. Прегърна я и я притисна към сърцето си. Задиша толкова тежко от задушаващия го гняв, че косата й затрепери от дъха му. Най-сетне каза:

— Трябваше да го убия.

Разбирането, което той прояви, неговата нежност и дори гневът му бяха като балсам. Каза със свито гърло:

— И той после съжали за стореното.

Той помълча, после въздъхна и прегръдката му отслабна.

— Може би трябва да изпитвам съчувствие към него. И аз щях да полудея от гняв при мисълта, че мога да те загубя.

Тя само кимна.

— Толкова съжалявам.

— За портрета ли? Ще ти нарисувам друг, още по-хубав. Но аз зная, че са ти причинили болка заради мен. И аз имам вина.

— Но защо? — попита тя тихо. — Та нали всичко, което направи, ми донесе само радост.

— Аз получих повече от теб.

— Нищо, което да не съм ти дала доброволно.

— Да, разбира се, мое сладострастно момиче — каза той и в засмените му думи се прокрадна желание.

— Така е — съгласи се тя сериозно. — Искаш ли сега да легнеш с мен в леглото?

— Мадам, шокирате ме.

— Не е възможно. Искаш ли?

— Бронзовите коне над „Сан Марко“ да оживеят, пак не могат да ме възпрат — отговори той.

По-късно, когато лежаха голи, изложени на нахлуващия през прозорците морски ветрец, Ален стана и я остави да лежи между смачканите чаршафи. Върна се след малко. Матракът се огъна под тежестта му, а той сложи нещо хладно и тежко между бледите, нежно оформени хълмчета на гърдите й с розови пъпки и нежна мрежа от сини капилярчета.

Отначало помисли, че е огърлица с висулки. Синджирът беше от тежки златни халки. На него висеше малък предмет, нещо като съд за благовония, изработен сякаш от един-единствен огромен аметист с украса от перли и диаманти.

Тя седна и взе бижуто в ръка. Беше великолепно, майсторски изработено, с филигранна украса от меандри и лозови листа. На едната страна на аметиста беше гравирана птица с разперени криле. Ръцете й трепереха, докато го въртеше на всички страни, за да го разгледа по-добре. Разбираше, че не е обикновено украшение.

Погледна Ален и попита:

— Какво е това?

Вместо отговор той пое огърлицата и завъртя аметиста. Горната му част се отвори като капаче.

От малкото бижу се разнесе ароматът на парфюм — толкова нежен, толкова богат, но и сдържан, разкошен, но и фин, пробуждащ безброй вълшебни представи, изпълващ сетивата с чиста радост. Беше есенцията на лятна нощ сред екзотичен пейзаж, напомняше за нежен бриз над хълмове, обрасли с портокали и бадеми. Беше богатият дъх на цветя в заобиколена със зид и обляна от лунна светлина градина, до която долита далечния стон на морето, беше дъхът на сладки теменужки, корени от ирис, поля с див розмарин и нарциси, разлюлени ветрила от индийски нард, ванилия и изстудено в сняг вино. И още много други аромати изплуваха от подсъзнанието като прастар, полузабравен рефрен.

— Парфюмът на Клеопатра — каза смаяно Виолета.

— И на Жозефина, и на Евгения.

— Но как и защо?

— Парфюмеристът от Рю дьо ла Пе, за когото съм ти разказвал, е доставчик на кралицата и го приготвя за нея. Той много рискува като ми го даде, но и той ми дължеше услуга. Освен това е романтик и не можа да устои, когато му казах, че е за дамата на моето сърце.

Тя го погледна в очите и усети, че потъва в безмерните дълбини на любовта, отразена в тях. Беше сякаш и унизена, и възвисена, но така стоплена от силата на тази любов.

— Ще съм му благодарна, ако има силата, ако помогне да ни свърже — мене с теб и тебе с мен — каза тя.

— Моля се за това — отвърна той.

Беше клетва, която трябваше да бъде подпечатана с целувка и нещо повече. По-късно, когато отново лежаха прегърнати в леглото, Виолета каза:

— Бих искала да ти благодаря за парфюма.

— Но ти току-що го стори — засмя се той.

— Негодник! — възкликна тя и дръпна черните къдрички по гърдите му, които й гъделичкаха носа. Но веднага погали мястото. Сложи ръка върху неговата и докосна нежно белега от раната с нож. — Исках да кажа, че ще се боя да се наслаждавам прекалено често на въздействието на този парфюм, защото няма да зная какво да правя, когато свърши.

— Ще помолим да ни направят пак.

— Не е ли малко екстравагантно да си го доставяме от толкова далеч?

— Благодаря. — Престори се той на обиден. — Пак си пролича мнението ти за мен. Но, скъпа, ако Наполеон е купил за своята Жозефина рецептата на този парфюм, можех ли аз да остана по-назад?

— Ти я притежаваш?

— Да, разбира се. И ти можеш да си поръчваш колкото пожелаеш, от мен да мине, дори толкова, че да можеш, ако ти скимне, да се изкъпеш в парфюм.

— Обожавам те — поклати тя глава. — Толкова си необикновен!

Той се подпря на лакът и се наведе над нея, тъй че устата му беше на сантиметър от нейната.

— Внимавай никога да не го забравяш.

Така минаваха дните, един след друг сред слънчево, безгрижно великолепие. Ядяха, пиеха и се любеха, седяха вечер до късно в лоджията и гледаха как залезът обагря града, докато премине в сивотата на нощта. Имаха нужда от шивачи и шивачки, за да попълнят оскъдния си гардероб. Един ден Ален си купи бастун със скрита в него рапира.

— В случай, че не си наблизо с чадъра — каза той.

От време на време наемаха лодка, вземаха кошница с провизии и вино и отиваха в Лидо или до някой от островите, където ловяха риба, газеха във водата и се връщаха почернели и с огромен апетит, с вълчи глад за вечерята и един за друг.

Ален купи четки и бои и почна отново да рисува, да се опитва да предаде неповторимата светлина и нежните багри на Венеция върху неголеми, леснопреносими платна.

Докато работеше, Виолета седеше понякога с бродерията си при него. От време на време ги посещаваше синьора да Алори, дама с остро езиче и добро сърце, която си правеше шеги като крещеше от прозореца подир домоуправителя си, тръгнал да изпълнява поръчки. Виолета отиваше понякога и сама на пазар и се наслаждаваше на свободата да се разхожда където си иска, без някой да й нарежда каквото и да било. Учеше езика, който говореха наоколо й, запозна се със собственици на магазини, с един красив млад гондолиер, който само я дебнеше да се появи на кея, за да се устреми към нея с риск да си строши врата, за да й предложи услугите си, без да обръща внимание на ругатните, с които го сподиряха колегите му.

Лека-полека нещата, които донасяха с Ален от разходките си — крехки украшения от венецианско стъкло, малки антични мебели, картини и фигурки — започнаха да изпълват стаите им. Бяха наели целия горен етаж на къщата на вдовицата Алори. Ширеха се с придобивките си в просторните помещения и наеха прислужница — едно момиче, племенница на домоуправителя Савио. В бавния ход на дните квартирата им започна да изглежда като истински дом.

Било случайно или на малки светски събирания Виолета и Ален се запознаха и с други чужденци в града, повечето англичани. Ходеха понякога на вечери или канеха и те хора от тези кръгове. Не правеха опити да разширяват познанствата си. Предпочитаха собствената си компания пред всяка друга.

Виолета беше щастлива. Душата й пееше понякога в толкова силен екстаз, че едва можеше да се владее. Някои дни бяха така прекрасни, така изпълнени с багри и смях, че я караха да плаче.

Но имаше и периоди, когато страх забиваше нокти в душата й и не искаше да я пусне, тогава стоеше пред прозореца и не виждаше нищо, имаше и нощи, през които лежеше будна в очакване на зората.

Една заран седеше и гледаше как Ален рисува. Беше си уредил ателие в една празна спалня с високи, обърнати на север прозорци. Светлината, която падаше върху раменете му, беше прозрачна и синкава. От това лицето му изглеждаше изпито, много съсредоточено и дори синьото петно боя на брадичката, там, където си беше избърсал ръката, не можа да я развесели. Беше така погълнат от работата си, че й се стори — забравил е изобщо за съществуването й.

Тя помръдна леко върху червения, тапициран в кадифе стол и той веднага вдигна очи.

— Омръзна ли ти тази бродерия? — попита той и погледна недовършената възглавница в скута й.

Тя поклати глава.

— Не, но винаги с удоволствие те гледам. Така си се вглъбил в работата си.

Лицето му поруменя.

— Не исках да те пренебрегвам.

— Не се чувствам пренебрегната — каза тя, наклони глава и му прати бърз, весел поглед от ъгълчетата на очите. — Но си пожелавам понякога да имах и аз някакво занимание, нещо, което да ме поглъща така.

— Платно и бои има колкото щеш — защо не опиташ?

— Съмнявам се дали имам талант.

— Рисуваш много добре. Виждал съм скиците в дневника ти.

Тя поклати засмяно глава. Беше се опитвала да го нарисува, докато работи. Беше уловила доста добре същественото в израза му, но не и топлотата, която той излъчваше, поне не такава, каквато я виждаше тя.

— За какво си мислеше? — погледна я той.

— Не зная.

— А музика? Ще ти купя пиано. Или можеш да си опиташ перото, нали с такова удоволствие водиш дневник.

— Обичам музиката, но предпочитам да слушам. Дневникът, в който мога да излагам мислите си върху хартията, ми е станал втора природа, но не зная дали притежавам искрата, необходима за разкази и стихотворения.

— Нямаш високо мнение за себе си — каза той сериозно. — Но какво още би могла да опиташ, ако всичко дотук ти се вижда неподходящо?

— Бих могла да бродирам за други хора — пошегува се тя и високо се разсмя, уловила пренебрежителния поглед, който той й хвърли. — Пошегувах се, но все трябва да има нещо, което бих искала да върша и което да не е свързано с търговия.

Той остави четката и избърса ръце, преди да отиде при нея и да коленичи до стола й.

— Прави каквото искаш, само остани с мен.

Тя избърза с палец боята от брадичката му.

— Докато ме желаеш.

— О, няма да е много дълго — каза той и целуна ръката й. — Само една или две вечности.

Такива думи, колкото и да бяха сладки, почваха да приличат на разговор за бъдещето.

Виолета се замисляше понякога колко дълго можеха да живеят така, но когато се опитваше да заговори с Ален за това, той почваше да се шегува, устройваше й някаква изненада или излизаше и се прибираше с нова шапка или бижу за нея. Най-сетне разбра, че той не желае да разисква тази тема. Не беше сигурна, че изобщо има някакъв план и че някога ще го сподели с нея.

Произшествия, като това в деня на пристигането им, повече не се повториха. Дори да бяха наблюдавани и следвани, те не го знаеха. Вярно беше, че и каналите не бяха най-подходящото място за това.

И все пак в потока на дните имаше за Виолета нещо нереално. Все се канеше да пише на семейството си, на двете си сестри и на съпругата на най-малкия брат на Жилбер, нейна приятелка от училището, но не можеше да намери подходящите думи, за да обясни какво всъщност се бе случило. Те щяха да питат кога ще се върне в Луизиана и дали изобщо ще се върне. Щяха да се интересуват какво става с Жилбер, дали ще й даде развод и дали ще остане по-дълго в Европа. Отговорите на всички тези въпроси не зависеха от нея и тя не можеше да ги даде. Беше още рано за писма.

Не поддържаше връзки с роднините си, не пишеше, затова и не получаваше писма и нямаше новини от къщи. Сякаш се беше отказала от света и от всичко, което й е било близко.

Ален беше любвеобилен, верен, винаги готов да я успокои, но тя не можеше да не мисли какво ще стане с нея, ако я напусне. Не разполагаше със собствени средства. Можеше да пише до Луизиана и да помоли да й пратят пари за път, но бяха необходими седмици и месеци, докато роднините й уредят завръщането, а от какво щеше да живее дотогава?

Всичко това, разбира се, само в случай, че изобщо може да се върне в Ню Орлиънс. Ако се озове отново там, трябва да знае, че ще бъде отвергната, изолирана, жена, напуснала съпруга си заради някаква долнопробна любовна авантюра с художник. Не беше истина, но тя добре познаваше бъбривите свахи от Ню Орлиънс, за да знае, че ще е невъзможно да ги убеди в противното.

Дълбоко в себе си се боеше. Не знаеше защо непрекъснато се страхува, знаеше само, че е така.

Навярно затова не се изненада, когато една вечер някой заудря силно по вратата.

Савио се качи да попита дали синьор Масари ще приеме двама мъже, които искат да говорят с него. На тясното лице на Савио беше изписана обида, когато подаде визитните картички на двамата господа.

Ален дълго разглежда картичките, навъсил чело. После си пое дълбоко дъх и каза:

— Кажи им, че идвам веднага.

— Какво има? — попита Виолета, когато Савио излезе. Сложи с инстинктивно, молещо движение ръка върху неговата.

— Не се тревожи, няма нищо общо с Жилбер — отвърна той и хвана ръката й. — Това е нещо, което отдавна трябваше да направя.

Не можеше повече да разпитва, нямаше право да се намесва в живота, който бе водил, преди да се срещнат. Но не искаше той да отива, инстинктът й подсказваше, че не бива.

— Толкова ли е наложително? Ами ако е капан?

Той я привлече към себе си, взе лицето й в ръце и я целуна, преди да каже:

— Радвам се, че се тревожиш за мен, но това не е капан. Имай ми доверие. Излизам само за малко.

Забави се много дълго.

Не искаше да подслушва, но високите им гласове я привлякоха в лоджията. Посетителите бяха напуснали къщата и сега стояха долу на каменния кей, където нейната гондола я очакваше. Ален беше излязъл с тях.

Единият, ако се съди по гласа възрастен мъж, беше вдигнал юмрук и лицето му беше разкривено от гняв. Говореше френски, но с толкова силен гърлен акцент, че едва му се разбираше нещо.

— Ще имате власт, каквато не сте сънували. Казвам ви, ще дойде ден, в който ще съжалявате за онова, което отхвърляте.

— Не искам повече да слушам за това, нито сега, нито когато и да било — каза Ален сърдито и твърдо. — Вашата страна не е моя страна и никога не е била.

— Дебелоглав глупак! Готови сме да рискуваме всичко заради вас, бихме го сметнали за чест. Но срамът за такова поведение е само ваш.

— Ще го понеса.

— Но той ще падне и върху нашата страна. А сега моментът е толкова подходящ — можете да спасите живота на толкова хора, да промените толкова неща! Всичко!

— Или нищо — каза уморено Ален, сякаш беше отдавнашен спор. — Някои неща не могат да бъдат промени за десетки и дори стотици години. Нали баща ми се опита.

— О, вашият баща. Той обеща свобода и справедливост, но те никога не настъпиха. Нашите сърца продължават да туптят за вас, но напразно. Помнете го. Помнете го добре.

— Не мога да сторя нищо повече за вас.

Възрастният мъж издаде възглас, изпълнен с презрение. Той се обърна и тръгна към гондолата. Другият го последва. Когато излязоха от сянката на лоджията, Виолета видя, че не са мъжете от гарата, както се бе страхувала. Не бяха и двамата мъже, преследвали Ален и нея в Париж.

Бяха явно богати хора с достойна, почти военна стойка. Бяха добре облечени, дрехите им скъпи, от копринените връзки на шиите до блестящата кожа на ботушите. Въпреки това човек имаше впечатлението, че не се чувстват удобно в тези дрехи, сякаш им липсваше нещо, може би оръжие.

Възрастният мъж стоеше в гондолата, той погледна още веднъж към Ален.

— На два пъти ви питахме и два пъти ни отпратихте. Ваше право. Но не е толкова просто. Ще дойдат и други.

— Да — каза Ален и гласът му беше твърд като каменната колона, на която тя беше облегнала ръка. — Да, зная.

— Повече няма да ви безпокоим, Ваше Височество, виждаме лицето ви за последен път. Сбогом.

Ален отговори само с поклон, бърз жест на учтивост, но изпълнен с почти церемониално достойнство. Когато гондолата потегли, той се обърна и влезе в къщата.

Цялата вечер Ален беше много мълчалив. Беше втренчил невиждащ поглед в нищото, стряскаше се, когато тя го заговаряше, обръщаше се отново и отново към нея и я гледаше с очи, които бяха уморени, нерешителни, понякога сякаш отчаяни.

Виолета чакаше той да й се довери, искаше да му помогне, да поеме дял от онова, което го потискаше. Но той не каза нищо, нито когато мъжете си отидоха, нито когато фитилът на лампата, на която четяха, догоря, нито по-късно, докато се приготвяха да си лягат. Тя беше уверена, че иска да я пощади, но не ценеше такава готовност. Чувстваше се прогонена от мислите му, изолирана от проблемите му.

Събуди се през нощта. Нямаше луна и стаята беше тъмна, с изключение на синия четириъгълник на отворения прозорец, през който навлизаше морският въздух. Ален стоеше гол до прозореца, опрял ръка на перваза.

— Какво има? — прошепна тя. Той видя през рамо бледите очертания на тялото й, едва забележими върху огромното легло с балдахин.

— Прости ми — каза той меко. — Трябваше да те оставя нелюбена. Беше егоистично от моя страна да те взема и да те отведа.

— Какво говориш? — Тя седна и притегли чаршафа с непослушни, изстинали ръце.

— Причиних ти зло. Разруших спокойния ти, сигурен живот, без да мога да ти предложа същото.

В думите му звучеше примирение. Болезнен ужас сви гърлото й и тя с огромна мъка произнесе думите:

— Не ми трябва нищо повече от онова, което имаме.

— На мен обаче ми трябва — заради теб. И за нашето дете, което носиш под сърцето си.

Думите, които той отронваше така нежно в мрака, й се струваха известно време без значение. Тя дишаше тежко и постепенно си възвръщаше разсъдъка.

— Ти знаеш?

— Някои неща се издават сами. Милата закръгленост на тялото ти ми носи повече радост, отколкото съм мечтал, въпреки това си мисля, че…

— Какво? — Тя очакваше със затаен дъх той да завърши изречението.

— Мисля, дали е възможно да накараме Жилбер да повярва, че това е негово дете?

Отчаянието, което я обзе, я направи за известно време безмълвна. Най-сетне каза:

— Може и да е негово.

— Имаш ли основания да смяташ, че може да е негово? — В думите му имаше колебание, но и съмнение.

— Кой би могъл да каже. Имах месечното си неразположение след Париж, докато бяхме в Швейцария, но не и след Лугано. Имам основания да мисля, че може да е негово.

— Разбирам. — Той се обърна бавно към нея, но не се приближи, а облегна гръб в тежката врата. — Може това да е най-доброто решение — каза той с глас, който прозвуча сякаш точене на нож с точило.

— Не!

Викът се изтръгна от нея, раздра гърлото й с безкрайното отчаяние, което не можеше да скрие. Щом го чу, той стигна с няколко огромни крачки до нея. Скочи върху леглото, взе я в прегръдките си. Шепнеше й успокоителни думи на любов. Тя се опитваше да се изтръгне от прегръдката му, бореше се с него, не искаше да я успокояват, защото от ужас вече губеше разсъдък.

— Виолета, Виолета, умолявам те — каза той и хвана здраво ръцете й в своите. — Не става дума за това, което искам, а за това кое ще е най-доброто за теб и бебето. Зная, че е мое, толкова съм сигурен, колкото, че сърцето ми бие в моите гърди — не може да е другояче. Но трябва да мисля за опасността. Никой не бива да знае, че ще родиш мое дете. Не бих могъл да продължа да живея, ако зная, че ти се е случило нещо заради мен.

Болката в гласа му я поуспокои.

— Каква опасност? — поиска да разбере тя. — Какви бяха тези мъже днес? Какво искаха от теб?

Сянка премина по лицето му.

— Бих ти казал, ако от това можеше да ти олекне. Но няма да е така. Моля, повярвай ми.

— Ти няма да ми кажеш?

— Така ще е най-добре. — Гласът му звучеше безизразно.

Тя сви ръце в юмруци и преглътна, преди да каже:

— Но ако Жилбер трябва да повярва, че детето е негово, аз трябва да замина от тук, да отида при него.

— Да — изрече той тихо и неясно.

— Но как бих могла? — изкрещя тя. — Как бих могла?

Той я привлече към себе си, зарови лице в мекия облак на косата й, разпиляна по раменете.

— О, господи — прошепна той, — нима мислиш, че бих го допуснал, ако имаше друг изход? Тази мисъл разкъсва като с тъп нож сърцето ми. Ти си моя, сега и завинаги, ти ще си винаги част от мен, двойник на моята душа. И все пак предпочитам да те видя жива в неговите прегръдки, отколкото мъртва в моите.

— Дори ако животът там е като смърт? — Тя затвори очи, за да поеме по-пълно силата му, аромата му, близостта му, на която скоро щеше да дойде край. — За това решение нямам ли думата и аз?

— Ако ме обичаш — не.

— Не е честно — каза тя.

— Какво ли е честно — прошепна той. — О, моя скъпа Виолета, така се надявах, че войната в Крим е променила всичко, отклонила е вниманието от мен, затова последвах влечението си, затова реших, че мога да живея за себе си. Но съм грешил. Има хора, решени повече от когато и да било да ме изтръгнат от анонимността, да не ми позволят да бъда щастлив. Твоето нещастие е, че стана част от грешката ми.

— Не го възприемам като нещастие.

Произнесе го твърдо. Беше се поуспокоила, защото долови мъката в гласа му, усети, че ръцете, които я прегръщат, са разтреперани.

— Нито пък аз — потвърди той развълнувано. — Но то не значи, че не се укорявам.

Тя помълча малко. Най-сетне каза:

— Нищо друго ли не ни остава? Не можем ли да отидем някъде, да избягаме?

— Да избягаме, да се скрием, непрекъснато да поглеждаме през рамо. Наистина ли искаш такова нещо?

— Все е по-добре, отколкото да сме разделени. — Гласът й беше тих, но решителен.

Вятърът, нахлуващ през отворената врата, си играеше с косата на гърба й. Ален взе топлите къдрици в ръката си, поднесе ги към устните си. Най-сетне каза с въздишка:

— Може би. Може би е възможно да намерим такова място.