Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wildest Dream, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 34 гласа)

Информация

Сканиране
Sianaa (2011)
Разпознаване и корекция
Guster (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Дженифър Блейк. Див жасмин

Американска. Първо издание

ИК „Ирис“, София, 1994

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

ISBN: 954-445-014-2

История

  1. — Добавяне

Глава първа

В парфюмерийния магазин беше сумрачно и тихо. Помещението беше слабо осветено от уличните лампи пред витрините и от венецианския полилей, който все още светеше в лабораторията отзад. Плътни нощни сенки се диплеха между лъскавите витрини и по ъглите. Вратата към лабораторията беше скрита в полумрак.

Джолета Карес нямаше намерение да пали повече лампи. Заключи бързо и грижливо високата входна врата и сложи резето. После извади старомодния месингов ключ, застина за миг и се ослуша.

Откъм улицата долитаха стъпки, те кънтяха под аркадите на сградата и с приближаването ставаха все по-бавни. Изведнъж спряха съвсем наблизо.

Джолета дебнеше през старото шлифовано стъкло на входната врата. Зад украсения с черни панделки траурен венец на височината на очите си тя можа да различи, макар и неясно, високия силует на мъж, застанал в сянката на аркадите.

Сърцето й заби учестено, просто заблъска в гърдите. Въпреки здрача в магазина тя се чувстваше опасно изложена на всеки поглед. Обзе я непреодолимо желание да избяга, да се скрие, но й се струваше, че краката й са здраво прилепнали към пода. Стискаше така силно ключа, че зъбците се впиха в пръстите й. Мъжът пред вратата не помръдваше. Не се опитваше да се крие, а сякаш искаше да я прободе с пронизващ и решителен поглед. Изправените рамене говореха за овладяна сила и бърза реакция.

Джолета нямаше представа откога я преследва. Забеляза го едва на последното кръстовище преди магазина. Но дори там още не беше сигурна дали просто не върви в същата посока. Той не правеше усилия да я настигне, но нещо в ритъма на крачките му в такт с нейните залюля алармената камбанка в съзнанието й. Цял живот беше слушала за опасностите на френския квартал на Ню Орлиънс нощем, но днес за пръв път изпадаше в беда.

Очите й лютяха от напрегнатото усилие да различи нещо в сянката на аркадите. Затвори ги за миг, за да отпочинат. Когато погледна отново, видя празно пространство.

Мъжът си беше отишъл.

Тя облегна за миг чело на стъклената врата и изрече тихо проклятие. Не знаеше какво именно бе очаквала, но коленете й се подкосиха от облекчение. Нервите й бяха изопнати до скъсване от играта на котка и мишка, която мъжът бе играл с нея през изминалите кратки секунди.

Не беше изключено, разбира се, да си е въобразила всичко. Нищо чудно, защото след всичко, което й мина през главата през последните няколко дена, реакциите й не бяха нормални.

Но може и да не си беше въобразила.

Джолета пое дълбоко дъх и опита да се отпусне. Пое в здрача плътния дъх на парфюм — той беше като прегръдката на близък и обичан човек. Джолета се обърна бавно и се опита да се пребори с внезапната болка и чувството за загуба.

„Мими“ — това беше нейният парфюм, неизменно съпровождал Ана Перен, бабата на Джолета. Богатата смес от аромати се бе просмукала във всички дрехи на старата жена, в меката бяла коприна на кожата й и сребърните вълни на косата й. Беше част от нея, също като лъчезарната й мека усмивка, както името Мими, което Джолета й беше дала като дете. Ароматът беше завладял и горния етаж, жилището на вече четири поколения жени от семейство Фосие, собственички на магазина. С времето ароматът се бе просмукал във всяка нишка на пердетата и килимите, в най-потайните чекмеджета и всяка цепнатинка на старите мебели, та дори в гипсовите украшения по стени и тавани и в дървото на подовете. Мими обичаше тази постоянна аура от парфюм. Обичаше да казва, че е щастлива, защото живее сред душите на цветята.

Погребението на Мими беше море от цветя, последен поклон и поздрав от приятели и хора от бранша, от многобройните граждански, социални и благотворителни организации, с които Мими бе контактувала през годините на дългия си живот, прекаран изцяло в Стария квартал, както потомците на креолите наричаха френския квартал. По време на заупокойната литургия в катедралата Сейнт Луис нейният парфюм се смеси с миризмата на тамян и се издигна в топлия влажен въздух, който се олюляваше леко над мъха и дъбовете в гробището, където Мими бе положена за вечен покой в гробницата на семейство Фосие. Всички знаеха, че Мими обожава цветята. Както притежанието на парфюмериен магазин, то беше традиция за жените в семейството.

Джолета поклати рязко глава, за да отпъди тези образи. Не искаше да мисли сега за това. Вирна брадичка и влезе във вътрешността на магазина.

Стъпките й бяха сигурни, тя познаваше тук всеки сантиметър, магазинът беше част от живота й. От дете можеше да се ориентира тук и в най-тъмна нощ. Можеше да каже със затворени очи в какъв нюанс е синьото на плата, с който са тапицирани стените. А тази парижка количка за цветя бяха преобърнали като деца с братовчедката Натали и братовчеда Тимоти при лудешка игра на криеница в един дъждовен неделен следобед. От дванайсетия й рожден ден нейно задължение беше да бърше прахта от старите витрини с покрити с дантела преградки, пълни с шишенца за парфюм с най-различна форма, цвят и големина. Първия си урок по смесване на парфюми получи на тринайсетия си рожден ден, когато й позволиха да смеси есенции от кафявите шишенца на тезгяха. В този поовехтял обюсонов килим се спъна и си навехна глезена, когато сложи за пръв път високи токове. А върху тапицирания с кремава коприна диван от розово дърво изплака мъката и объркаността си, когато развали своя годеж, траял цели четири години.

Старият магазин беше пълен със спомени, добри и лоши. Нейните родители загинаха при катастрофа. Колата им се подхлъзнала на мокрото от дъжда шосе и паднала в един канал. От тогава магазинът стана център на нейния живот, защото баба Мими я взе при себе си. Понякога си мислеше, че това е причината, заради която веднага след колежа не пожела да се върне там. Миризмата на парфюм бе съпътствала всеки миг от живота й. Вече не можеше да го понася.

Предпочете да е независима и да има личен живот, да се махне от потискащия, макар и внимателен и изпълнен с любов надзор на всяка нейна крачка, на мислите и настроенията й. Тогава реши да докаже, че няма нужда от никого, нито от Мими, нито от възрастните жени, които работеха в магазина и години наред заместваха покойната й майка. Още по-малко имаше нужда от бившия си годеник. Затова си нае преди шест месеца отделно жилище близо до специализираната библиотека, в която работеше като историчка, доста далеч от Стария квартал.

В задната част на магазина Джолета стигна до вратата към помещението за смесване на парфюми с неговите безкрайни лавици. Влезе и безбройните стъкленици, които блещукаха по дългите лавици, засилиха още повече мириса на парфюм. В средата имаше работна маса с преградки под плота, претъпкани със стари, подвързани с кожа фолианти и с нови книги в пластмасови обвивки. В тях бяха записани стотици формули на парфюми. Едни за смесите, които се приготвяха от години и се продаваха, макар и със запазена марка, на обикновените купувачи. Други, и то повечето, бяха придружени със специални уточнения и по тях се приготвяха смеси за точно определени клиенти. Много от бележките бяха с нова дата, но някои отвеждаха сто и четиридесет години назад и съставяха меланхоличен списък на любимите парфюми на отдавна починали жени. Всяка смес беше записана с помощта на сложна система от номера и символи, система, разработена от Виолета Фосие, прародителката на Джолета, основала преди толкова време, малко след Гражданската война, „Фосие Роял Пърфюмс“.

Джолета оглеждаше с меките си кафяви очи фолиантите и мръщеше ядосано чело. Лавиците бяха в същински хаос, нови книги бяха размесени със стари и натъпкани безмилостно и безразборно в преградките, някои страници бяха смачкани.

Нейната леля Естел Клементс, по-голямата дъщеря на Мими, беше виновницата за всичко това. Тази сутрин беше върлувала тук с дъщеря си Натали, за да търси една формула. Парфюмът „В градината“ беше най-старият, произвеждан в лабораторията им, и от продажбата му получаваха близо половината от годишния си приход.

Според една семейна легенда по време на Втората република „В градината“ е бил, под друго име, любимият аромат на френската императрица Евгения. Според легендата Евгения получила парфюма от някогашна прислужница на императрица Жозефина, възрастна жена, която прибрала след смъртта на господарката й. Жозефина го имала лично от Наполеон Бонапарт, а той, както е добре известно, обичал тънките парфюми повече от всичко на света. Що се отнася до този, открил го, изглежда, по време на похода в Египет. Ценял го особено високо, защото се предполагало, че е парфюмът, с който Клеопатра съблазнила Марк Антоний. Донесли й го от пустините на Далечния изток, където в прастари времена го използвали жриците на Лунната богиня.

Жените в семейство Фосие винаги бяха пазили ревностно специалната формула. При всяка генерация точният състав беше известен единствено на собственичката на магазина и от дълги години беше предаван от майка на дъщеря. Мими беше последната, на която е била предадена формулата. Но тя не беше успяла да я предаде на свой ред.

Всички бяха наблюдавали безброй пъти как Мими смесва парфюма, известни им бяха повечето от необходимите есенции. Но „В градината“ не беше обикновена смес. За да се създаде този изключителен аромат, трябваше поне час най-прецизно да се измерва и смесва. Най-незначителна грешка, мъничка излишна капка цветна или растителна есенция и всичко трябваше да се почне отначало. Сбърканата смес също беше парфюм, за който може да се получи доста висока цена, но не и тази на „В градината“.

През кратките часове в реанимацията, между мига, в който падна по стълбата и този, в който сърцето й престана да бие, Мими се беше опитвала отчаяно да им предаде формулата. Но се оказа невъзможно. Ударът беше сковал лявата страна на тялото и лицевите мускули, тя само хъркаше и нищо не можеше да й се разбере. Толкова важната формула беше много сложна, изискваше точно описание и на най-малките подробности, не беше възможно да се предаде с малкото звуци, които Мими беше в състояние да издава.

Един след друг те се бяха опитвали да я разберат — Естел, Натали, Тимоти и Джолета. Всички се отказаха, отчаяни от безсмислените усилия. А после, когато краят наближи, Джолета разбра една-единствена дума, само три трудно различими срички.

Дневникът. Така прозвуча изреченото от Мими.

Джолета каза на останалите какво е чула и добави, че не си спомня да е виждала Мими с дневник. Леля Естел и Натали побързаха да изтичат от болницата до къщи. Лекарите ги предупредиха, че Мими няма да издържи дълго, но те не пожелаха да изчакат.

Единствен Тимоти остана с Джолета. Седеше, стиснал ръце между коленете, непрекъснато ги изпъваше, та кокалчетата да изпукат и дрънкаше каквото му падне, отмятайки от време на време рус кичур от очите си. Беше висок младеж с красива спортна фигура и би могло да се каже, че е хубав, ако не беше малко муден. За сметка на това майката и сестрата бяха направо агресивни. Джолета беше само с една година по-голяма, но Тимоти изглеждаше доста по-млад от възрастта си, навярно защото беше напълно зависим от майка си. Беше весел и кафявите му очи излъчваха чувство за хумор. Тимоти все се опитваше да разсее Джолета, но след известно време разбра, че е безсмислено и тръгна да търси кафенето на болницата, за да й донесе вечеря.

Джолета беше сама с баба си, когато вечерните сенки нахлуха в реанимацията и тишината на здрача обгърна болницата. Беше сама и когато пулсът на Мими стана по-слаб, а дишането й по-забавено, то спря за миг, възстанови се, а после заглъхна в ненарушимата тишина на смъртта. Джолета остана за малко в пълната изолация на отделената със завеси кабина, хванала вкочанените ръце на баба си с изпъкнали кокалчета и тънка бяла кожа със старчески петна. Тези ръце бяха готвили и чистили, бяха успокоявали детските й болки. Тя отметна меките сребърни кичури от слепоочията на Мими. Косата й продължаваше да изглежда толкова жива. Горещи сълзи изпълниха очите на Джолета, потекоха бавно по бузите й.

Когато се върна и разбра, че Мими е мъртва, леля Естел направи сцена в коридора пред реанимацията. Твърдеше, че Джолета нарочно я е пратила да търси нещо, което не може да се намери, за да отстрани децата й от пътя си и само тя да чуе последните думи на Мими.

Джолета беше толкова възмутена и ужасена от сцената, че дори не се опита да се оправдава от злобните обвинения. Във всеки случай щеше да мине много време преди да прости на леля си.

Джолета и сега не искаше да си спомня за скандала. Тя мина покрай шкафа с фолиантите до тежката врата в края на лабораторията. Посегна към железния прът, препречващ пътя към задния двор.

С ръка върху тежката щанга, тя се поколеба за миг, защото се сети за мъжа на улицата. Наистина дворът беше обграден със стена, но към него имаше още два входа. Единият — вратичка в голямата желязна порта, през която на времето каретите бяха влизали откъм улицата, вторият — дървената портичка, свързваща двора със съседната сграда.

Джолета поклати глава, отмести щангата и излезе на двора. От години никой не беше използвал другата врата или портата. Мими предпочиташе всички да влизат и излизат през магазина, та да може да ги държи под око. Вратите положително бяха ръждясали, но дори да не бяха, само много осведомен човек можеше да намери пътя към магазина.

Джолета мина през арката на лоджията, подпираща задната врата на магазина и стигна до стълбата към задния балкон и помещенията над магазина. Погали с ръка протрития махагонов парапет на стълбата и се заизкачва. Когато хвърли поглед към двора, помисли за миг за Виолета Фосие, жената, основала парфюмерийното предприятие.

Виолета беше превърнала в магазин приземния етаж на градската къща — сватбен подарък от нейния съпруг. Тази сграда на една от най-известните улици в квартала, беше построена по проект на Джеймс Галие, тогава на върха на славата си като архитект на плантаторите от Луизиана. Стаите бяха просторни и светли, с фино моделирани гипсови тавани. Мебелировката — мраморната камина, картините и скулптурите, огледалата и скъпите завеси с копринени пискюли, среброто, кристалът и изящните порцеланови фигурки — всичко това Виолета Фосие беше донесла от голямото си пътуване из Европа, от сватбеното си пътешествие. През тази двегодишна обиколка Виолета открила страстта си към парфюмите, а също и формулата на един чудесен аромат, който кръстила „В градината“. Мими винаги разказваше с удоволствие на клиентите, че парфюмът е бил кръстен на двора зад магазина. За разлика от къщата, изградена и обзаведена по поръчка на съпруга на Виолета, дворът беше нейно лично дело. За Джолета той беше от край време онова място в Ню Орлиънс, което най-добре предразполагаше към съзерцание и щастливо спокойствие. Високите, боядисани в кремаво стени с римска арка под лоджиите по протежение на целия долен етаж хармонираха по съвършената си форма с геометричните лехи с цветя и треви, обрамчени във френски стил с чемшир. И те, както и пътеките, започващи като лъчи от водоскока и обвитата в лози каменна беседка в средата на двора, говореха за влиянието на онова пътуване из Европа преди толкова много време. Всички растения, които Виолета бе избрала тогава, излъчваха аромат: пълзящите розови храсти и глициниите покрай стените, огромната стара маслина и жасминовите храсти, заели ъглите между петуниите и тютюна, а също и ранните кремове в лехите. Сладкият им дъх, светлината на газените фенери, които хвърляха трепкащи сенки над водоскока и образуваха тук и там тайнствени любовни гнезда, превръщаха двора в едно излъчващо чувственост, би могло да се каже дори изкусително убежище.

От дълго Джолета беше заинтригувана от личността на Виолета. Толкова искаше да разбере що за човек е била, за какво е мислила, когато е създавала градината, какво я е подтикнало да отвори магазина с дъхавия малък рай зад него. Като историчка Джолета проявяваше огромен интерес към викторианската епоха, свързана с разтърсили света събития, с толкова строги морални принципи и правила за поведение. Но начинанието на Виолета трябва да е било твърде необичайно за онези времена, особено сред креолската аристокрация от френски и испански произход в Стария квартал, където търговията е била подозрително занимание даже за мъж, та камо ли за жена.

Джолета беше разпитвала неведнъж Мими и тя все й обещаваше, като му дойде времето, да й разкаже цялата история. Кой знае как не остана време за това, както и за предаване на формулата.

В дъното на двора се движеха сенки. Някакво скърцане се смесваше с плисъка на водоскока, сякаш нощният вятър търкаше клоните на дърветата о каменната стена. Дали не бяха духовете на любовни двойки, които са си шепнали в беседката.

Беше малко страшно да си сам тук в тъмното, трябваше да почака до сутринта — помисли си Джолета. Но дори тогава присъствието й щеше да е странно, защото магазинът беше затворен заради траура до края на седмицата. Камбанката нямаше да звънти радостно, нямаше да се смесват нови парфюми и вече нямаше да се чуят веселите поздрави и милите закачки на Мими, откъм кухнята на първия етаж нямаше да долита миризмата на ястие, приготвено с много лук, целина и чесън, с хубава брашнена запръжка. Обзе я странното чувство, че отсега нататък тук всичко ще е различно.

Всъщност нямаше намерение да нарушава тишината на празните стаи горе. Струваше й се, че с това би навлязла в чужда интимна сфера. Но в края на краищата, имаше ли значение, че ще я наруши още веднъж? Другите отдавна бяха нахлули тук, бяха прелиствали книгите и бумагите на Мими, бяха претърсвали чекмеджета и гардероби. Ако и тя потърси, нахлуването нямаше да е по-лошо от тяхното. Тя мина по горната галерия до малката входна врата, отвори я с ключа си и влезе в градската къща.

В салона запали лампата, но не спря при позлатените мебели, нито при онези от розово дърво, мрамор и позлатен бронз. Заобиколи масата, над която висеше кристален полилей и влезе в съседната спалня.

С леглото и тоалетката в стил Луи XIV-ти, с избелелите сатенени пердета в меко розово, поръбени с пожълтяла дантела, стаята приличаше на музей. И тук, както и в салона имаше камина от карарски мрамор с богато украсена решетка от лято желязо. До една стена стоеше висок шкаф от скулптирано и позлатено дърво. Долната му част се състоеше от чекмеджета с различна големина, горната от ред тесни преградки зад двойни вратички, украсени в стила на Буше с пасторални сцени с влюбени пастири и пастирки и летящи ангелчета.

Мими го наричаше скринът на спомените. В него пазеше неща особено скъпи на сърцето й: мида, която бе намерила при първото си пътуване до Билокси още като дете, ветрила, сребърно огледало и какви ли не предмети, подарени за спомен на първия й бал от момчетата, които я бяха канили на танц през онази вечер в края на карнавала. Там пазеше и червените стъклени копчета от роклята, която е носила в нощта, когато бъдещият й съпруг й беше направил предложение за женитба, изсушен карамфил от един от надгробните му венци и какви ли не още, все такива скъпоценности. Джолета беше сигурна, че някъде под всички тези вещи е и онова, което търсеше.

Намери го в третата преградка, скрито зад рокличка от кръщене. Вързопчето беше превързано с разнищена черна панделка, заедно с една миниатюра. Рамката беше много тежка, а патината с опалов блясък, сигурно беше от сребро.

Онова, което Мими наричаше свой дневник, беше бележник, приличен на кутия, подвързан в кафяво кадифе и с месингови ъгли. Беше всъщност викториански пътен дневник с листа от тежка, специално избелена хартия. Страниците бяха изписани с елегантен почерк, тук-таме бяха скицирани нежни цветя, няколко малки фигури и пейзажи. Джолета го беше виждала само веднъж и то преди години. Сега стоеше с вързопчето в ръка, опипваше месинговите ъгли и разглеждаше сложената до дневника миниатюра.

Малката рисунка с маслени бои в нежни, меки тонове беше свежа, като в деня, в който е била създадена. Художникът беше нарисувал главата и раменете на млада жена. Тя сякаш се канеше да се усмихне, а погледът на очите й, кафяви като на сърна, беше целомъдрен, но любопитен, буден, но уязвим. Веждите й бяха нежно извити, миглите дълги и гъсти. Носът й беше леко вирнат, а нежните очертания на устата — с яркия естествен цвят на корал. Меката кестенява коса беше прибрана в свободен възел, но палави къдрици обрамчваха слепоочията и бузите й. На ушите се олюляваха обеци с гранати и ориенталски перли, брошка със същите камъни беше забодена на дантелената яка. Не беше красавица в класическия смисъл на думата, но в нея имаше нещо, приковаващо погледа. Художникът беше рисувал модела си грижливо, точно и толкова талантливо, че човек имаше чувството — жената ей сега ще се засмее, ще наклони глава и ще отговори на няколко въпроса, чието ехо отдавна е заглъхнало.

Виолета Фосие.

Джолета си спомни деня, когато видя за пръв път дневника и прибраната заедно с него миниатюра. Мими лежеше с простуда, а Джолета, тогава тринайсет или четиринайсет годишна, се опитваше да я гледа. Толкова несвикнала да бездейства, Мими не можеше да реши дали да чете или да спи. Заръча на Джолета да извади от скрина дантелата, която плетеше. Докато я търсеше, момичето вадеше едно след друго скътаните в него съкровища, а Мими разказваше историята на всяко от тях.

— Донеси ми го, скъпа — заповяда баба й, когато Джолета извади дневника.

Обкованата с месинг книга беше тежка, а сложната закопчалка с мъничка ключалка и ключе на черен шнур издрънчаха, когато Джолета тръгна към леглото. Мими пое внимателно книгата, погали протритите места на кадифената подвързия. По молба на Джолета баба й отвори внимателно ключалката и отгърна корицата, за да може детето да види пожълтелите страници с красивия почерк и нежните скици с пръснати тук-таме мастилени петна.

— Този дневник е на твоя прапрабаба — каза Мими. — Тя го е държала в ръце цели две години, докато е пътувала из Европа и е писала в него всеки ден. Изливала е на тези страници мислите и чувствата си и който ги прочете, разбира каква е била. Срамота е, че в наши дни вече не водим дневници.

Джолета беше очарована от витиеватия почерк и замайващия дъх на прашна хартия, тя протегна шия да прочете първия ред.

— Не, не, скъпа — каза баба й и затвори дневника. — Това не е за теб.

— Но защо, Мими?

— Още си малка, може би след някоя и друга година, като пораснеш.

— Аз съм вече голяма! Вече съм почти порасла и не съм малко дете. — Идеше й да се разплаче.

— О, колко била голяма! — засмя се Мими. — Въпреки това има неща, които не знаеш и които ще научиш едва когато пораснеш достатъчно, за да можеш да ги разбереш.

Джолета я изгледа с упорито присвити устни.

— А кога ще е това?

— Кой може да знае! — въздъхна Мими. — Има хора, които никога не проумяват някои неща. А сега върни, моля те, дневника на мястото му и ела тук нещо да ти разкажа.

Джолета се подчини неохотно. Последва поканата на баба си да се покатери на леглото и седна до нея. Мими протегна меката си, белязана от времето ръка, и повдигна тясната брадичка на детето.

— Ти си кръстена на прабаба си Виолета, знаеше ли го? Джолета е латинска форма на Виолета. И ти много й приличаш. Очите ти не са толкова тъмнокафяви, косата ти е с един-два нюанса по-светла. Навярно от слънцето, защото Виолета, сигурна съм, никога през живота си не е излизала без шапка и чадър. Но имаш същата структура на лицето, същите вежди и нос, да, да, същия нос. Le nez, носа на парфюмер.

— Наистина ли, вярно ли? — От радост на Джолета едва не й секна дъхът.

Мими кимна бавно.

— Да, забелязах го. Някой ден ще изглеждаш също като нея.

— Но тя е толкова хубава!

— Ти също, скъпа, винаги съм го казвала, нали? — В тона на Мими се долавяше упрек.

— Да, но ти го казваш ей така. — Джолета не се съмняваше в любовта на Мими, а в себе си.

Мими я погали по косата.

— Не се тревожи, един ден ще се убедиш. Ще имаш и темперамента на Виолета, така ми се струва. Повечето време си кротко малко същество, но имаш буйни мечти, които един ден ще излязат на бял свят. Оставяш се да те водят и да те покоряват с разумни доводи, но не се поддаваш на натиск. Ще отстъпваш, ще отстъпваш, докато чашата прелее и тогава ще покажеш истинската си същност и ще се бориш, без да мислиш за загубите, може би дори безмилостно и докрай. Понякога се страхувам за теб, малката ми. Имаш такава нужда от малко щастие и опора, а могат да те наранят много зле, ако не внимаваш.

Джолета разглеждаше сега миниатюрата и вече не можеше да си спомни всичко, което бе казала тогава баба й, но помнеше все пак достатъчно, за да се опитва упорито да разгадае лицето на Виолета Фосие.

Като размисляше сега, не можеше да не се запита дали зад нежеланието на Мими тя да прочете дневника не се криеше повече, отколкото бе предположила тогава. Тези страници съдържаха може би нещо срамно, някоя тъмна семейна тайна, за която Мими да я е сметнала за още твърде невинна. Да, Мими си беше такава. Бе възпитана в манастирски пансион и се бе омъжила невинна, затова вярваше, че нейните дъщери и внучки са също така чисти. Беше наистина трогателно, но едва ли съответстваше на действителността.

Наистина ли приличаше на Виолета Фосие? Джолета наведе глава и се замисли. Беше сега на годините, на които е била Виолета, когато е позирала за миниатюрата. Възможно е да имаше прилика, но разликите във фризурата, облеклото и израза затрудняваха отговора. Ако имаше сходство, то беше само повърхностно. Джолета си даваше сметка, че никога няма да е толкова привлекателна като жената от миниатюрата. Беше независима жена с професия, която й доставяше удоволствие, със собствено жилище и без спътник на хоризонта. Единственото неоспоримо сходство беше носът.

Стоеше неподвижно, дишаше бавно и поемаше ароматите, които се бяха насъбрали в стаята. Е, да, наистина имаше нос.

Не помнеше време, когато да не си е давала сметка за неизброимите различни миризми, които я заобикаляха. Отначало вярваше, че това е еднакво лесно за всекиго, че всеки е способен да ги поема със същата лекота, с която го правеше тя. Да ги забележи, подреди, а понякога и да извърне глава, за да ги проследи. Сега вече знаеше, че някои хора различават повечето миризми, които ги заобикалят, но не всички, някои могат да определят само половината, други да разграничат само подчертано хубавите или лошите.

Това помещение беше изпълнено с насъбралите се миризми на прах и огън, пален с въглища, на политура за мебели, восък за подовете и сухите, остри миризми на стара коприна, кожа, вълна и памук от скрина на спомените. Но всички тези миризми бяха потиснати от безбройните аромати, които прииждаха от магазина долу и трептяха във влажната тишина.

Най-силен беше дъхът на роза, най-старият сред парфюмите и все така най-любимият в цял свят. Той беше първият, който Мими я научи преди много години да отмерва и смесва. Беше държала ръката й с гарафата и беше избърсала излетите капчици с кърпичка, която пъхна после в джобчето на Джолета.

— Това носи щастие — беше й намигнала и я беше целунала, — щастие и любов.

Лавандула, момина сълза, канела — в магазина ги смесваха всяка заран отново и отново. Майката на Джолета често бе използвала този парфюм и чистият, леко старомоден сладък дъх беше за Джолета неделим от спомена за нейната майка.

Друга силна смес с корени от теменужки й напомни въпреки волята й за леля Естел. Макар и вече немлада, тя имаше навика да ръси изобилно себе си и дрехите си с всеки нов и моден парфюм. Напоследък се движеше в облак от някакъв силен аромат, който ужасно напомняше далеч ненатурален гроздов сок.

Смесицата от аромат на портокал и други цитрусови плодове й напомни за стаята й в колежа. С този свеж дъх се бе опитвала да надвие на миризмата на вехта боя и къси спортни чорапки. По онова време тези аромати й се струваха свежи и модерни, макар в тях да имаше и примес на сватбени портокалови цветчета. След като развали годежа, привързаността й към този парфюм рязко отслабна.

Едва доловима нотка мускус я върна към онзи зимен ден, когато братовчедка й Натали събори едно пълно с тази есенция шише от лавицата върху каменния под на лабораторията. Натали се опита да твърди, че го е направила Джолета. То си беше всъщност точно така, но Натали я беше блъснала срещу етажерките. Въпреки това Джолета трябваше да измете парчетата стъкло и да избърше лепкавата течност. Миризмата, която мъчно се издържаше в такова количество, беше проникнала в порите на кожата и в носа й. Но най-лошото беше, че Мими месеци наред се боеше да я оставя сама в лабораторията.

Джолета се опита тогава да обясни какво е станало, но Натали викаше по-високо, тя се разрева и се разкрещя, отхвърляйки всички обвинения. В края на краищата Джолета се отказа от опита си да бъде чута. През изминалите години трябваше да свикне с това, че по-голямата й братовчедка беше във всичко първа. Тя и сега продължаваше да се възхищава на решителността на Натали, на умението й да се облича ярко и модерно и да носи скъпи бижута, на категоричността, с която налагаше желанията си, без да се замисля за последиците. Джолета знаеше, че тя самата също има свой, много сдържан стил. Умееше да прави майсторски комбинации от своите по-малобройни, но скъпи тоалети, повечето в неутрални тонове. С подходящи красиви аксесоари и няколкото стари бижута, които притежаваше, знаеше как да ги направи интересни. Въпреки това й се струваше, че прави впечатление на твърде скромно и бледо облечена, когато братовчедката се появяваше с последен модел от „Сакс“ или „Найман Маркус“.

Мирисът на карамфили й напомни за Тимоти, в чийто мъжки одеколон те преобладаваха. Братовчед й обичаше силни аромати, а не както Джолета бе очаквала, по-малко сложни и спортни смеси. Тимоти беше доста сдържан, с непринуден чар, придобит през дългите лета из басейните на кънтри клубовете или в упражняването на рисковани спортове като сърфинг или състезания с плавници. Като единствен внук на Мими и единствен мъжки потомък в семейството от две поколения насам той беше много разглезен, но с годините сякаш все по-рядко го показваше.

Още много и различни аромати изпълваха стаята. Сред тях доминираше, съперничейки си с розата, индийският нард. Свежият му горски дъх, близък до този на евкалипта, се използваше като отсянка в много от предлаганите в магазина парфюми. Нардът е бил донесен от Индия в Ню Орлиънс, когато градът е бил френска колония. В тропически климатични зони нардът е замествал години наред лавандулата — навсякъде, където това английско растение вирее трудно. Сега вече се внасят големи количества лавандула, но хората в Ню Орлиънс продължават да обичат онзи лесно различим за тях оттенък, който придава на парфюмите любимият им нард.

Е да, тя наистина има нюх. За добро или за лошо, но е точно така.

Джолета занесе дневника до леглото и махна лентата, с която беше превързан. Отключи го и запрелиства бързо страниците с безкрайните избледнели нови редове и скици, после разгледа особено внимателно първата и последната страници. Но не откри списък от номера и мерки, който би могъл да представлява формула.

Присви разочаровано устни и пое дълбоко въздух. Трябваше да се досети, че няма да е толкова лесно.

Щеше да е необходимо време, а сега беше много късно да предприема нещо. Трябваше да вземе дневника със себе си и може би да го ксерографира, за да не го повреди, а после внимателно да го проучи. Не беше изключено също да не е разбрала добре Мими. Шансът да е на прав път беше малък.

Джолета пъхна дневника в чантата през рамо, изгаси всички лампи и излезе от градската къща.

Навън пролетният вятър си играеше с боклуците по улицата. Той долиташе откъм езерото Понтшартрен и хладният му повей носеше мирис на дъжд. Джолета вдигна ремъка на чантата върху подплънката на жакета си, пъхна ръце в джобовете и се запъти към паркинга, където беше оставила колата си.

Улиците бяха почти пусти, беше вече късно. По отсрещния тротоар вървеше силно притисната любовна двойка. Бавното трополене на подкови подсказваше, че по близката пресечка минава файтон с туристи. Срещна и група студенти, които почнаха да свиркат подире й, пияни от бира и свобода и твърде млади, за да не го съобщят на всичко живо. Някъде далеч джазов музикант изпращаше в нощта тъжната мелодия на своя тромпет.

В Ню Орлиънс оживлението замираше с падането на нощта. Беше останала в магазина по-дълго, отколкото имаше намерение. Шумовете станаха по-слаби, когато сви от главната улица на квартала, в края на краищата остана единствено потракването на токчетата й по неравния тротоар.

Отначало реши, че с ехо. Но дори когато проумя, че стъпките, които чува, са по-тежки от нейните, продължи да се надява, че който и да върви след нея, ще свие в някоя пресечка, ще влезе в къща или ще изостане, когато тя ускори темпото.

Но това не стана. Стъпките продължиха, решителни, непрекъснати и така синхронизирани с нейните, че това можеше да означава само едно.

Беше почти забравила мъжа, който я преследва днес. Беше изчезнал така ненадейно, че беше вече почти сигурна — лъгала се е.

Изглежда, не се беше лъгала.

Устата й пресъхна. От бързането усети бодежи в хълбока. Сега се сети за безброй неща, които можеше да направи, за да избегне подобна ситуация: например да извика полицията или да пренощува в дома на Мими. Но от това нямаше вече никаква полза.

Имаше два варианта: този мъж или искаше пари, или беше от онези извратени типове, които обичат да плашат жени. Можеше да захвърли чантата и да хукне с надеждата, че това ще го задоволи. Но пък от друга страна дневникът правеше чантата толкова тежка, че я превръщаше в добро оръжие.

Обърна се и стъпките спряха. Видя силуета на мъж в сянката, която един от многото балкони хвърляше върху тротоара, но не можеше да разпознае нито лицето, нито дрехите, за да го прецени по-добре. Стори й се еднакво висок с мъжа, който я бе преследвал днес, но не беше напълно сигурна и в това.

Погледна отново напред и забърза. Стъпките пак я последваха. Шумът им кънтеше между сградите и ту се усилваше, ту затихваше, следвайки странен, неравен ритъм. Или само така й се струва и чува собствения си учестен пулс?

Всичко прочетено за самозащитата на сами жени се въртеше сега в главата й, всички добри намерения да вземе няколко часа по самозащита или да купи оръжие, което да носи в чантата си. Всичко това наистина не й беше от полза сега. Защото си беше останала с добрите намерения.

Още две пресечки я деляха от паркинга. Но докато стигне щеше да е вече съвсем тъмно и пазачът щеше да е заспал или да си е отишъл в къщи. Дано все пак успее.

Наведе глава и ускори темпото, вече почти тичаше. Още малко и щеше да хукне. Стъпките зад нея също станаха по-бързи.

— Ето те най-сетне и тебе, скъпа!

Дълбокият, изпълнен със загриженост мъжки глас прозвуча точно пред нея. Вдигна ужасена глава, плъзна бърз поглед по тъмната коса и пронизващите очи, молещи, но смели, усети дъх на нощна свежест и колосан плат, а приятният дъх на сандалово дърво от превъзходен афтършейв погъделичка ноздрите й. Само след миг мъжът стоеше вече до нея, прегръщаше я и я притискаше към себе си с дългите си мускулести ръце.

— Госпожице, преследва ви някакъв тип и, изглежда, е с нож в ръка — прошепна той тихо и настойчиво. — Аз ще играя ролята на рицар, готов да го убие заради вас, но не съм сигурен дали няма и приятели. Играйте заедно с мен, може да ни помогне.

Тя беше прекалено напрегната, за да схване какво й говорят. Разбираше само, че нещо не е на ред и че цялата й кожа е настръхнала. Пое си дъх, за да извика.

В същия миг мъжът я прегърна още по-силно и коравата му уста се наведе към разтворените й устни.