Бренда Джойс
Чудото (7)

Глава 7

Джулиън стоеше на прага на стаята си облечен в риза с навити ръкави, откриващи мускулестите му ръце, покрити със златисти косъмчета. Ризата беше разкопчана до колана. Лиза едва не извика, когато видя широката му гръд и мускулестия корем. Той все още беше с черните вълнени панталони, но бос. Лиза никога преди не бе виждала полугол мъж и едва успя да вдигне поглед.

Когато погледите им се срещнаха, времето сякаш спря. Лиза чуваше биенето на собственото си сърце. Джулиън направи крачка назад, закривайки вратата.

— Искаш да поговориш с мен ли? — попита той.

Беше й трудно да диша.

— Да — прошепна тя с треперещ глас.

Той отново я погледна изпитателно, и Лиза помисли, че ще я изгони. Но Сейнт Клер отстъпи встрани. Лиза влезе в гостната. Тя забеляза само камината, в която гореше огън, и изтъркания килим на пода. Нищо повече. Всичките й чувства бяха съсредоточени във високия, златокос мъж до нея. Лиза се опитваше да си спомни наставленията на Робърт, но не можа. Само една дума се бе запечатила в съзнанието й — съблазняване.

— Лиза — дрезгаво повтори той. — Искаш да поговориш с мен ли?

Лиза трепна. Обхвана я паника. Какво трябваше да каже? О, да, замъка!

— Замъка — прошепна едва чуто тя.

— Замъка? — като ехо повтори той.

Лиза си припомни думите на Робърт.

— Касъл Клер…

— Знам името на замъка си — прекъсна я Джулиън.

Той се обърна и прокара ръка през косите си, после мрачно устреми поглед към нея.

— Е, казвай. Касъл Клер… После. Какво искаш?

Лиза не можеше да откъсне очи от устните му. Неговите пълни, красиви устни. Кръвта нахлу в лицето й и тя кимна, като се стараеше да събере мислите си. Трябваше да седне и да се наклони напред. Но къде да седне? В този момент Лиза видя дивана. Събра смелост и премина през стаята, усещайки, че Джулиън я наблюдава като сокол дебнещ плячката си и неловко приседна в крайчеца.

— Имаме нужда от прислуга — едва каза Лиза, накланяйки се напред.

Погледа му не се промени.

— Да — бавно провлачи той. Изведнъж очите му се спряха на деколтето на роклята й.

Лиза не можеше да повярва, че плана на Робърт сработва. Джулиън наистина гледаше деколтето й. Сърцето й заблъска. Той вдигна рязко глава и я погледна в очите със странно изражение. Нима беше истина, че той я желаеше? Тя почти спря да се страхува, дори й стана весело.

След секунда Джулиън започна да крачи из стаята, а Лиза очаровано следеше стройните му крака. Без да се обръща, той каза:

— Можеш да наемеш още прислуга. Направи списък на слугите, които са нужни. Утре ще го погледна.

Лиза не се помръдна. Тя така се развълнува, че й стана студено. Джулиън се обърна:

— Нещо друго?

Като си спомни наставленията на Робърт, тя стана бавно и като на сън тръгна към него, полюшвайки бедра. Очите на Джулиън се разшириха. Щом видя това, тя с още по-голямо усърдие започна да се полюшва. Напред-назад, от една страна на друга. Джулиън се взираше в нея с широко отворени очи.

Лиза се приближи до него, леко задъхана от усилията си. Тя го погледна, припомни си какво говореше Робърт за очите и вдигна кокетно ресници. Джулиън мълчеше.

Лиза положи своята малка, мека длан на голото му рамо. Това докосване предизвика трепет в тялото й. Тя едва дишаше, виеше й се свят…

— Джулиън — прошепна Лиза, и отново вдигна ресници.

Той дишаше задъхано. Ноздрите му се разшириха, очите му блестяха.

— Какво, по дяволите, правиш?

Той почервеня. Като че ли ток удари Лиза. Отначало й се стори, че не е чула. Но не, не грешеше — гнева му беше истински. Изведнъж той силно стисна ръката й и я отблъсна от рамото си.

— Какво става?

Лиза потрепери и с ужас осъзна, че не го е очаровала, а само го е разгневила. Той се наведе към нея.

— Мисля, че трябва да се прибереш в стаята си — злобно каза той.

Очите на Лиза се насълзиха. О, боже! Оказа се в много глупаво положение! Тя се обърна, за да избяга, но края на роклята й се закачи за стола и тя падна на пода.

— Лиза! — възкликна Джулиън и целия гняв изчезна от гласа му.

Искаше да избяга далеч оттук! Не трябваше да слуша Робърт! Тя се опита да стане, но полите й попречиха, и тя едва виждаше през сълзи. Лиза почувства, че Джулиън клекна до нея и замря. Сейнт Клер я хвана през талията със своите големи и силни ръце. Те й се сториха като разтопено желязо. Ръцете му я държаха, но погледа му бе устремен към устните й. Лиза изпита желание да го целуне. Тя никога нищо не бе искала толкова силно. Името му се въртеше на езика й.

— Джулиън — въздъхна тя.

Той отвърна поглед.

— Ще ти помогна да станеш — глухо каза той.

След минута Лиза беше на крака и Джулиън се дръпна. Не можеше да успокои сърцето си. От гърдите на Джулиън се изтръгна тих стон. Лиза го погледна и застина, без да може да откъсне очи от панталоните му, под които се надигаше мъжествеността му.

— Лиза, моля те, върви си.

Лиза не смееше отново да го погледне. Тя тръгна към вратата с треперещи крака. Обърна се:

— Джулиън…

Не можа да продължи. А и не знаеше какво да каже. Той я изяждаше с поглед, чийто блясък я плашеше и очароваше.

— Моля те да си отидеш — настойчиво повтори Сейнт Клер.

— И дори няма да ме целунеш?

Той рязко си пое въздух. На слепоочието му запулсира жилка.

— Струва ми, че ясно ти обясних всичко — произнесе той. — Бракът ни е само на думи.

— Но защо? — възкликна с отчаяние Лиза. — Джулиън, защо?

— Защото — на челото му изби пот — аз искам така.

Очите й отново се насълзиха.

— Значи, до края на живота си ще останеш верен на мъртвата си съпруга?

Той се напрегна. Но Лиза не можеше да спре.

— Знам, че си я обичал и че тя е била забележителна жена и съпруга. Не искам да й съпернича — не бих се осмелила, но няма ли да ми дадеш шанс?

— Не — продума той.

Лиза изстина, но продължи с необичайна за нея смелост:

— Тя е мъртва, Джулиън, Мелани и Еди са мъртви. Твоята вярност няма да ги възкреси. Моля те, помисли за това, което ти казах.

— Млъкни! — изкрещя Джулиън. — Млъкни!

Но Лиза реши да довърши.

— Джулиън, разбери ме правилно. Ако можех да променя миналото и да ти помогна, бих го направила. Бих върнала жена ти и сина ти. Не знам защо имам такова желание. Не знам, защо се тревожа за теб. Ние сме си чужди и ти не си спрял да ме обиждаш. Но независимо от това, Джулиън, разбери, време е да им позволиш да си отидат. Много съжалявам, Джулиън.

— Махай се! — изкрещя той, и й обърна гръб. Тялото му трепереше.

Беше му болно, ужасно болно. Лиза виждаше тази болка, чувстваше я. Тя отчаяно искаше да го притисне към гърдите като обидено, изплашено дете. Приближи се до него, прегърна го и допря буза до потреперващия му гръб.

Той така рязко се обърна, че Лиза едва не падна.

— Върви си! Остави ме! — прогърмя той.

Лиза подскочи и се удари в масата. Изведнъж той направи крачка към нея. Лиза от страх се притисна към стената, очаквайки да я удари. Но той просто се наклони към нея.

— Не смей да говориш за тях! — извика грубо той. — Нямаш право!

Лиза искаше да каже, че това не е така. Че вече тя е неговата съпруга, неговата жива съпруга, а не някой призрак. Но не се осмели. По бузите й се стичаха сълзи, сълзи от отчаяние.

Изведнъж той се отдръпна от нея и тихо застена. Скри лице в шепите си и прошепна:

— Върви си, Лиза!

Тя не помръдваше.

— Моля те — добави той.

Раменете му потрепваха…

Сърцето на Лиза беше разбито. Тя се промъкна покрай него и се втурна навън.