Бренда Джойс
Чудото (11)

Глава 11

Балът продължаваше. Звуците на оркестъра, смеха и разговорите изпълваха замъка, но Джулиън нищо не виждаше и не чуваше. Сякаш беше в кошмарен сън. Разтваряйки парадната врата, той блъсна портиера и излезе от замъка. Почти пробяга покрай каретите и двуколките, мина покрай крепостните врати и започна да се спуска надолу по пътеката. Не знаеше накъде върви и му беше все едно. Само една мисъл се блъскаше в съзнанието му: Лиза заминаваше и той трябваше да я пусне. Нощта бе лунна, звездите блестяха. Образът на плачеща девойка преследваше Сейнт Клер. Не беше странно, че тя искаше да го напусне. И той искаше същото. Разбира се, че го искаше. Нали така?

Изведнъж пред очите на Джулиън изплува лицето на Мелани. Но този път то бе неясно, сякаш той вече забравяше как изглежда. А после вместо Мелани видя Лиза.

Джулиън се затича с все сила. Искаше да падне от изтощение. Пот се стичаше по челото му. Но не можеше да избяга от себе си. Внезапно той се спря, задъхан от умора.

Стоеше на хълма. Долу проблясваше езерото — черно, изпъстрено със сребристи отблясъци. Сърцето на Джулиън трепна. Думите сами излязоха:

— Бъди проклета, Мелани, бъди проклета!

Той се вкамени потресен. Дори по-лошо. Почувства как вътре в него се надига ненавист към първата му жена. Не можеше да помръдне. Но това не беше истина! Той обичаше Мелани, обичаше я от първия миг, когато я видя! И все още я обичаше, десет години след смъртта й!

А може би просто си бе внушил, че още я обича? Нали тя му причини това страдание!

За всичко, за всичко бе виновна тя! За смъртта на Еди; за това, че Джулиън сега бе толкова нещастен. А сега Лиза си тръгваше. И за това също бе виновна Мелани.

Лиза… Джулиън закри лицето си с ръце. Той се разкъсваше между мъртвата си жена, която го предаде, и живата съпруга, която той отново и отново обиждаше, когато тя искаше само да го обича. Той се обърна с гръб към езерото. Завладя го отчаяние. Искаше му се да вие от безизходица. Мелани… Колко я ненавиждаше сега!

Джулиън простена. Какво му ставаше? Как можеше да мисли така за Мелани! Това не бе по нейна вина! Тя бе толкова крехка. От самото начало той знаеше, че тя е крехка като кристал.

Вината беше само негова, само негова. Той не трябваше да позволява тя да умре!

От замъка се носеха звуците на оркестъра. Красиви, щастливи звуци на фортепианото и цигулките — толкова красиви и щастливи, каквато беше преди неговата втора жена. Тя съумя да съживи дома му. Да го направи такъв, какъвто беше преди да се превърне в гроб, населен с духове. Краката му сами го понесоха към замъка. Зад него остана езерото, лобното място на Мелани. Отпред светеше замъка. И вътре Лиза плачеше.

 

 

Лиза изтри зачервените си, подпухнали очи, но нямаше сили да се върне при гостите. Как можеше да се върне? Джулиън разби сърцето й. Никога не беше обичала толкова силно, никога повече нямаше да обича така. Но любовта й беше безнадеждна. Да се обича човек като Джулиън, упорито обладан от миналото и завладян от чувство за вина, бе прекалено тежко. Тя жадуваше да го утеши, но той дори не я допускаше да себе си. Край, стига вече! Утре щеше да си отиде в къщи.

Внезапно вратата на спалнята се отвори. На прага стоеше Джулиън. Панталоните му бяха изцапани с кал, ризата разкопчана. Той я гледаше странно. Устата на Лиза пресъхна.

Тя видя в очите му нежност и… любов. Да, любов!

— Джулиън! — Тя затрепери.

— Аз дойдох… — започна той и не можа да продължи. — Дойдох да се сбогуваме.

От очите на Лиза рукнаха сълзи. Тя хвана здраво облегалката на леглото. Ако имаше сили щеше да я счупи. Трябва да опитам още веднъж, последен път да променя нещо, премина през главата й. Тя направи крачка към него:

— Джулиън, може би не трябва да тръгвам…

Той трепереше и изглеждаше така, сякаш щеше да заплаче.

— Трябва да си тръгнеш — печално каза той. — Аз разбирам.

Сърцето й едва не се пръсна от болка. Лиза почти беше сигурна, че той не искаше тя да го напусне. Тя се хвърли към него, но Джулиън я спря.

— Не трябва! — извика той. — Нима не виждаш, че толкова се опитвам… — В очите му заблестяха сълзи. — Толкова се опитвам да те пусна.

Лиза се вкамени. Бедният, колко му беше трудно да се бори със себе си! Той я искаше, тя не се съмняваше в това. Но яростта, която виждаше в очите му, я плашеше. Тя протегна ръка към него:

— Позволи ми да ти помогна, Джулиън.

— Не можеш — обречено продума Джулиън. — Никой не може. — Изведнъж той вдигна юмрук и го размаха във въздуха.

Лиза се отдръпна.

— Да върви по дяволите Мелани! — извика той.

Лиза не можеше да понесе това.

— Прокълни я още веднъж, Джулиън, ако така ти е по-леко. Тя е била слаба — тя те е оставила.

Джулиън я погледна с невиждащи очи.

— Ненавиждам я! — Взе каната от масата и я запрати към стената.

Лиза едва успя да отскочи, за да не я ударят парчетата.

— Ненавиждам я — повтори той. — Ненавиждам!

— Джулиън…

— Проклета да е! — извика той и избута всичко, което стоеше на масичката. — Тя позволи на Еди да потъне, а после се самоуби! Остави ме сам. Проклета да е!

— Джулиън, успокой се.

Но Джулиън не чуваше. Той буйстваше. Обърна масата, хвърли стола. Лиза го гледаше като хипнотизирана. Той се опря на бюрото и го избута към средата на стаята. Съвсем обезумял, извади горното чекмедже и го запрати в ъгъла. След него последваха и останалите четири. Издърпвайки покривките от леглото, той ги късаше на части. Лиза се залепи до стената. Газовата лампа падна на пода, когато Джулиън започна да хвърля книгите във всички посоки. Накрая, извън себе си от ярост, той вдигна венецианското огледало и го удари в стената. Парчетата се посипаха на пода. Лиза го гледаше и плачеше. Беше уплашена, но разбираше, че Джулиън трябва да изстрада болката си, иначе никога нямаше да може да забрави миналото и да я обича.

Когато Сейнт Клер се успокои, в стаята цареше хаос. Джулиън стоеше по средата на стаята сред счупените столове, преобърнатите маси, скъсаните покривки и щори, разбитите вази и лампи и дишаше задъхано. Смокингът му беше скъсан. Надвисна напрегната тишина.

А после той заговори:

— Аз също съм виновен.

Лиза направи крачка към него.

— Не, ти не си виновен! За нищо! Бог е взел Еди, Джулиън, не мога да обясня защо. Никой не може, но Мелани е била зряла жена, нейното самоубийство е само по нейна вина.

— Тя беше като малко дете — простена Джулиън.

Лиза понечи да се добере до мъжа си през хаоса. Джулиън закри лице. Сълзи капеха по пода. Най-накрая Лиза го достигна и го прегърна.

— О, Джулиън, скъпи, това не е по твоя вина. Не се обвинявай.

За един миг той отново искаше да я отблъсне. Но Лиза го държеше здраво. Галеше гърбът, косите, бузите, шептеше ласкави думи, повтаряше му, че не е виновен. Че такава е Божията воля. И внезапно той престана да се съпротивлява, притисна я към себе си и произнесе името й. Те се прилепиха един към друг и времето сякаш спря. Погледите и душите им се срещнаха.

Лиза разбра, че е победила. Джулиън много нежно я поглади по бузата. После бавно се наклони към нея и докосна с устни нейните. Изведнъж я вдигна на ръце, прекрачи чекмеджетата и я положи на леглото. Лиза протегна към него ръце.

— Да — прошепна тя. — О, да!

Той не отделяше очи от нея. Лиза се повдигна и обхвана главата му, радостно усмихвайки му се. Джулиън започна да я целува: по челото, очите, бузите, носа, а Лиза сякаш в унес се отдаваше на ласките му. Тялото й се отпусна, а в него се разгаряше огъня на желанието.

Джулиън покриваше с целувки шията и раменете й. После устните му се спуснаха надолу, там където корсета свършваше. Дишаше дрезгаво и задъхано.

Лиза тихо стенеше. Желанието им беше пламенно. Джулиън потърка буза в гръдта й и също простена. Главата му се спускаше все по-надолу. С едната си ръка галеше корема й.

— Лиза, толкова те искам! — прошепна той, целувайки гърдите й през балната рокля. — Искам те от първия миг, когато се срещнахме.

— О, Джулиън! — промълви тя.

— Лиза, нужна си ми. — Сейнт Клер вдигна глава и я погледна в очите. — Господи, колко си ми нужна!

Тя разбра какво се опитваше да й каже и го помилва по бузата.

— И ти си ми нужен, Джулиън. — Лиза замълча, чувствайки, че потъва в страстния му поглед. — Обичам те.

Той се засмя радостно.

— Обичам те — страстно повтори Лиза. — И винаги ще те обичам.

— Аз също те обичам — каза той с дрезгав от вълнение глас.

По бузите на Лиза потекоха сълзи. Целувката им бе дълга и страстна. Времето за тях сякаш спря.

Лиза не възрази, когато той започна да разкопчава роклята й. Сърцето й толкова силно биеше, че тя едва не изгуби съзнание. За първи път изпитваше такава мъчителна и сладка болка ниско в корема си. Тя му позволи между целувките да съблече роклята й. Цялото й тяло гореше. Лиза смътно осъзна, че една дама не би трябвало да се люби докато е още светло, да не говорим, че бала долу беше в разгара си. Но въпреки това не можеше да спре.

Затвори очи и почувства как ръцете на възлюбления й галят гърдите й през тънката риза. Зърната й се втвърдиха.

— Ти си най-красивата жена, която съм виждал някога — прошепна той.

Лиза искаше да възрази, но в това време Джулиън започна да целува зърната й и да ги ближе с език. Тя шумно въздъхна. Без да изпуска зърното от устните си, той започна да гали бедрата й. Тя задиша учестено, вълна от непознати усещания я връхлетя.

— О, Джулиън…

Сейнт Клер издаде рязък, отривист звук и притисна устни към най-съкровеното й място. Лиза беше поразена. Даже повече — очарована, особено след като той започна да я целува там, да я целува така… О, боже!

Бедрата й сами започнаха да се движат в синхрон. Съзнанието й се замъгли. Когато разтвори краката й, Джулиън започна отново да целува тялото й, вдишвайки аромата на младата й плът. Изведнъж тя се изви и извика името му. Пред очите й избухнаха звезди, които я ослепиха и опияниха.

— Да, Лиза, любима… — шептеше Джулиън.

Лиза притисна главата му към разгорещеното си тяло, шептейки името му.

Джулиън разтвори краката й колкото се може повече и тя почувства как нещо топло, твърдо и влажно прониква в нея. Тя видя, че очите му горят от страст, а после погледа й се спусна по надолу към неговата мъжественост.

О, боже, помисли си тя, колко е красив и силен.

— Джулиън, вземи ме — прошепна тя.

И той нахлу в нея. Лиза се напрегна цялата, очите й се разшириха.

— Не се страхувай — промърмори той. — Ще боли, но само за един кратък миг.

Лиза облиза устни.

— Аз не се страхувам — смело заяви тя.

Той се усмихна, наведе се и целуна устните, ухото, а после и зърното, прониквайки през това време внимателно навътре. Когато Лиза се отпусна, той влезе още по-дълбоко, до там, докъдето можеше да не й причини болка. Тя обви шията му и се притисна към него.

— Сега — простена той, прониквайки по-нататък.

Болката бе кратка и слаба… А той беше изцяло в нейна власт — тялото му, сърцето му, душата му. Той се движеше вътре в нея все по-бързо и по-бързо. Лиза усещаше все по-силна възбуда.

— Джулиън! — викаше тя, докато той не заглуши вика й с целувка.

Той продължаваше неистово да я целува и накрая замря в последния спазъм на удоволствие. Все още в нея, от очите му потекоха сълзи, беше преизпълнен от чувства. Двамата заедно намериха любов и блаженство.