Жечка Горчева
Крилатото момче (28)

Рускино бърдо

Около средата на деветнадесетия век в околностите на сегашното село Ушинци живееше момиче на име Руска. То беше дребно и слабичко, но много пъргаво и работливо. С радост вършеше всякаква къщна и полска работа, но най-много от всичко обичаше да пасе палавите агънца от стадото на баща си.

Хората бяха свикнали да виждат Руска на поляната с каменист терен, близо до местността „Пчелина“. Заболо хурката под връзките на престилката си, момичето чевръсто сучеше тънката нишка и пееше. Често, често подвикваше на отдалечилите се агънца, като припкаше от камък на камък. Тънкото й гласче ехтеше по цял ден из чукарите. Познаваха го не само агънцата и кучетата от стадото, но и всички, които минаваха оттам. Селяните се чудеха кога почива това момиче. Рано, рано сутрин то се изкачваше на бърдото и поздравяваше изгряващото слънце. Вечер пак оттам го изпращаше като му махаше с ръце за сбогом.

По онова време по тези земи скитаха най-различни разбойници. Те нападаха мирните хора в полето и горите, вземаха где що намерят у тях. Понякога ги измъчваха жестоко и дори убиваха. Отвличаха добитък и млади девойки. Неведнъж налитаха те и на рускините агънца. Баща й се страхуваше и все я молеше да не излиза вече на паша. Ала момичето имаше храбро сърце и не се боеше от разбойниците. Когато те се приближаваха до стадото и опитваха да отмъкнат някое агне, Руска вземаше камък от бърдото и го хвърляше по тях с думите:

„На̀ ви, проклетници! Бял ден дано не видите, дето сте зинали на чуждо да налитате!“ А бърдото беше осеяно с много камъни, които в слабичките ръце на момичето придобиваха страшна сила. Всеки камък, хвърлен от Руска по разбойниците, поразяваше. Едни оставаха на място, а други със счупен крак или ръка бързаха да се отдалечат от това място.

Скоро славата на смелото момиче се разнесе из околните земи. Вече никой не смееше да посегне на агънцата му. Така Руска запази стадото на баща си, а съселяните му започнаха да наричат бърдото — „Рускино“.

В една свежа майска утрин Руска чу свирня на кавал някъде откъм върха на бърдото. Свирнята се лееше като планински поток. Девойката остави агънцата и заприпка нагоре по бърдото да види кой свири така хубаво. Младостта в нея пееше като вятър в листата на брези. Скоро тя съгледа един хубав момък, който седеше на голям камък и унесено свиреше.

— Ей ти, какво си се разсвирил така? Ще ми подплашиш агънцата — подвикна Руска на момъка.

— Толкова лошо ли свиря? — засегна се той.

— Аа, не… — смотолеви Руска и засрамена наведе глава.

— А тебе не те ли е страх да бродиш сама по чукарите? — запита я момъкът!

— Че защо ще ме е страх? Ти не си ли чувал за мене? Аз съм страшилището за разбойниците — изпъчи се Руска.

— Чувал съм, чувал — отвърна момчето като гледаше крехката й фигурка.

— Защо тогава не се боиш от мене? Ами ако взема някой камък и го запратя по тебе? — заплаши Руска.

— Че как тъй ще вземеш камък? Та нали аз не крада агънцата ти? — възмути се момъкът.

— Вярно бе, не крадеш — прихна Руска да се смее. От смеха й се зарази и момчето. Дълго се смяха двамата млади.

А после… хората наоколо започнаха често да виждат Руска и момчето на Рускино бърдо. Тя пасеше агънцата и предеше, а той свиреше на кавал. Чудната мелодия насищаше въздуха с неземно очарование. Дори птиците се запираха да я послушат.

Двамата млади се задомиха й живяха дълго и щастливо. Създадоха челяд, чиито внуци и правнуци и днес живеят в селата Ушинци, Желязковец и Пороище, в градовете Разград и Русе. А каменистото бърдо все тъй напомня за храброто момиче Руска, което бродеше из него и се справяше както може с размирниците от онези смутни времена.