Жечка Горчева
Крилатото момче (20)

„Циганско поле“ и „Момина могила“

Беше ранена пролет. Всичко в природата се събуждаше за нов живот. Птиците долитаха от юг, дърветата се обличаха в зелената си празнична премяна, тревите и цветята плахо подаваха главици изпод прегръдката на любящата ги земя. Пастирите започнаха да изкарват на къра овцете и говедата. Чуваше се кучешки лай и звън на хлопатари. Размърдаха се и циганите и тръгнаха по пътищата със своите катуни.

Един цигански табор пое по пътя от Берковча (сега град Берковица) за Пирот. В него имаше и една българска девойка, която циганите отгледаха от малка. Преди около 1516 години старият циганин беше намерил в едно село малкото момиченце, което плачело край умиращия си баща. Цялото семейство било изклано от турците. Кой знае как бяха пожалили детето. Бабата, дядото и майката били вече мъртви. Циганинът затворил очите на бащата и взел детето. Малкото момиченце вече беше станало хубава мома. За нея циганите казваха, че денем затъмнява слънцето, а нощем свети по-ярко и от луната. Тя беше не само красива, но сладкодумна и обичлива, та млади и стари гледаха да подхванат приказки с нея.

Привечер циганският табор разпъна шатрите си на една красива поляна над местността „Здравченица“ в берковския балкан. Мъжете напалиха големи огньове, около които започна буйно веселие. Жените бързо приготвиха храната и се присъединиха към мъжете. Скоро всички се понесоха в буен танц на поляната. Еех, буйна циганска веселба! Само циганите умеят да се веселят така истински, от сърце.

Късно вечерта оттам мина една хайдушка дружина, която скоро се присъедини към пируващите цигани.

По едно време байрактарят на четата започна да се заглежда, в българската девойка, по чието хубаво лице играеха бакърените отблясъци на огньовете. За ужас на циганите, тя също започна да отвръща на погледите му. Не след дълго хайдутинът стана и отиде при нея.

— Я кажи ми, хубава моме, защо живееш при циганите? Нямаш ли си свои баща и майка? — запита я той.

— Родителите ми са убити от турците, байрактарю, отвърна тъжно девойката — пораснала съм при циганите.

— А братя и сестри нямаш ли? — продължи да я разпитва хайдутинът.

— Зная, че сестрица нямам, но баща ми като умираше каза, че съм имала братец, който имал голяма бенка на лявата си гръд. Да съм го дирела по този белег — каза момичето.

Едва чул тези думи, четникът разкъса ризата си и показа бенката.

— Батко! — промълви смаяното до немай-къде момиче.

— Мила сестрице! Най-после те найдох! — обезумял от радост, извика байрактарят и само след миг братът и сестрата се притиснаха в здрава прегръдка след тъй дълго чаканата среща.

Свирнята и танците край огньовете секнаха. Всички наблюдаваха трогателната среща между изгубените един за друг брат и сестра в продължение на толкова време. Хайдутите се радваха с радостта на своя побратим, а циганите се косяха от яд.

После байрактарят поиска от войводата разрешение да вземе девойката в дружината. Войводата се съгласи на драго сърце, но циганите не я даваха. Един през друг започнаха да викат, че тя е отраснала при тях и че в табора й е мястото да живее и умре. Братът пък се опитваше да каже колко дълго я е търсил из всички краища на страната, когато научил, че само тя е жива от цялото нещастно семейство. Настана страшна олелия. Тъй като никой не отстъпваше, циганите измъкнаха острите си ножове, а хайдутите — пищовите.

Завърза се жестока битка. Най-яростно от всички се биеше млад и хубав циганин, който обичаше момичето и се надяваше то да му стане жена. Хайдутите неведнъж предлагаха на циганите да прекратят неравния бой и да се разберат с добро, но последните не искаха и да чуят за това. За кратко време всички цигани бяха избити освен най-стария от тях, който не взе участие в това безсмислено кръвопролитие. На другия ден старият циганин със сълзи на очи и неизказана болка в сърцето погреба на поляната всички мъртви. Затова тя оттогава и до днес носи името „Циганско поле“.

А младият циганин, влюбен в българката, макар и тежко ранен, успя да забие нож в гърба й. Брат й я взема на ръце и я изнесе горе на височината. Девойката се мъчи цяла нощ и рано сутринта издъхна като стискаше до болка ръката на неутешимия си брат, вперила жаден поглед в изгряващото слънце. Безкрайна беше мъката на хайдутина, току-що открил единствения си близък човек. Погребаха я с хайдушки почести. От тогава тази височина прие името „Момина могила“.

Старият циганин стоеше настрана докато заровят момичето, което беше отгледал и обичал като свое. За няколко часа беше загубил всичките си близки хора.

— Проклета да бъде таз черна турска робия, дето зарад нея толкоз души се затриват! — промълви той и тръгна с натежала стъпка по пътища незнайни.