Кристин Хана
Рубинени залези (12)

Дванайсета глава

Нора се пробуди от следобедния сън замаяна. Остана още няколко минути в леглото, заслушана в прибоя. Вън падаше мрак, бе спала дълго.

Ерик.

Тя вдигна телефона и набра номера. Поговори с Лоти и зачака да се обади Ерик.

— Нора? Ти си най-хубавото нещо в това проклето време.

Тя се засмя, щастлива да чуе гласа му.

— Аз имах няколко по-особени дни напоследък. На Летния остров съм. Каролайн ме прати да си почина малко.

— Е, типично за стила на живот на богатите и известните. Надявам се програмата ти да включва посещение при стар приятел, който очаква с мрачно достойнство „жената с косата“. — Той се засмя на собствената си шега, но смехът му премина в кашлица.

Нора затвори очи и опита да си го представи преди години… През онази вечер, когато неговият отбор спечели шампионската лига и децата скандираха името му…

— Нора? Да не изпадна в кома?

— Тук съм. — Тя взе незабавно решение: не можеше да му каже за скандала. Не биваше да се тревожи за нея. Но все пак трябваше да му обясни защо пристига в дома му с инвалидна количка. — Претърпях катастрофа.

— О, боже, добре ли си?

— За петдесетгодишна жена, която е блъснала колата си в дърво, се чувствам страхотно. Помниш ли, съветваше ме да не си хвърлям парите за мерцедес. Ха! Та той ми спаси живота. Отървах се със счупен крак и навехната китка.

— Има нещо, което не ми казваш.

— Този път интуицията те лъже.

— Нора? — Той произнесе името й с безкрайна нежност и тя усети нотка на упрек, която й напомни какво бяха един за друг. За първи път, откак започна тази бъркотия, тя усети, че някой наистина е загрижен за нея.

— Не. Наистина… — Опита се да успокои сърцето си.

— Нора, знаеш, че можеш да говориш с мен за всичко.

— Няма нужда да се товариш и с моите проблеми.

— Кой стоя до мен всяка вечер, докато Чарли умираше? Кой държа ръката ми на погребението? Кой стоя до мен, когато започнах химиотерапията?

— Аз — преглътна Нора.

— Тогава говори.

Изведнъж сякаш някакъв бент у нея се скъса. Не заплака, бе я обзело хладно спокойствие. Заговори бавно:

— „Татлър“ публикува мои снимки, на които съм гола и с чужд мъж.

— Господи… — прошепна той.

— И това не е най-лошото! — Тя се засмя. — Позирах съвсем съзнателно. За мое „щастие“ на снимките има дата, която доказва, че когато са правени, все още съм била женена за Ранди. Пресата ме разпна. Станах нарицателно за лицемерие.

— Затова ли си тук? Криеш ли се?

— С кариерата ми е свършено. Не биха ми разрешили дори и да уча бебета да пишкат в гърне!

— Я стига! Това е Америка! Знаменитостите постоянно се провиняват, но това ни кара да ги харесваме още повече. Джак Никълсън потроши кола с бейзболна бухалка… и ние му дадохме още един „Оскар“. Хю Грант демонстрира не само морална гъвкавост, но и истинска глупост, след като се извини набързо на Лено и се втурна да се снима с Джулия Робъртс. Е, Америка видяла задника ти. Голяма работа! Нали снимките не показват как въртиш далавера с наркопласьори? Сведи глава, покажи, че съзнаваш грешката си, и смирено помоли за втори шанс. Почитателите ще те обичат повече, ако знаят, че си като тях.

— Затова те ценя, Ерик. Заради ненакърнимия ти оптимизъм. Ако ми беше син, щях да се гордея с теб. — Ерик се изкашля смутено. Дощя й се да се зашлеви! — Обадил си се на майка си.

— Тя е в Европа. Пазарува. — Той въздъхна — прозвуча като стон. — Не съм разговарял лично с нея.

Разбрала е, че синът й умира от рак, и не намира време да му се обади. Тази жена е направо за разстрел.

— Какво ще кажеш да дойда да те видя утре? С инвалидната количка и болничното легло ще изглеждаме като в „Полет над кукувичето гнездо“.

— Ще бъде чудесно. Няма да повярваш кой е тук.

Нора се засмя.

— И ти няма да повярваш кой е тук!

— Дийн.

— Руби.

Казаха го едновременно.

— Дийн е на острова? — възкликна Нора.

— Дойде да ме види.

— Знаех, че ще дойде, щом му съобщиш. Как са нещата между вас?

— Малко несигурни. Приличаме на стари приятели от училище, които са се срещнали на двайсетгодишнината от завършването и не знаят какво да си кажат. Но мисля, че ще открием път един към друг. А Руби?

— Гневна. Мрази ме.

— Но е тук, е теб. Това означава нещо. Между обичта и омразата границата е едва доловима.

— Благодаря ти, учителю Йода. — Тя замълча. — Трябваше да й кажа за болестта ти.

— Няма нищо. Вече не ме е грижа. — В гласа му се усещаше и болка, и примирение. — Знаеш ли какво се е случило между Дийн и Руби? Той не иска да говори за това.

— Тя също.

— Аз бях в Принстън, когато са скъсали. Сигурно е било много болезнено и за двамата. Дийн отиде в пансион, за да е далеч от нея. Но странното е, че никой от тях не се ожени.

— Да не би да мислим за едно и също?

— Как да ги съберем отново?

Нора се засмя жизнерадостно.

— Много внимателно, момчето ми. Много внимателно.

* * *

Нора затвори и се отправи към банята. Изми си зъбите и лицето и излезе от стаята.

— Руби?

Не последва отговор.

На път за кухнята видя пратката на масата. Бавно се приближи и забеляза, че е разпечатана.

Нищо чудно, че Руби се бе скрила.

Настани се внимателно на дивана, гипсирания крак сложи на табуретката.

Пръстите й трепереха, когато извади кафявата папка с надпис „новополучени писма“ и я отвори. Най-отгоре имаше малък плик, идващ от Грейт Фолс, Монтана. Тя го разпечата, извади белия лист и зачете.

„Нора,

Не бих могла вече да те наричам «скъпа». Писах ти повече от дузина пъти през последните няколко години. На две от писмата ми отговори чрез вестника, а на едно — лично, като ми даваше надежда, че нещата ще се оправят.

Не можеш да си представиш какво означаваше за мен! Животът ми бе поредица от провали, единствено ти ми даваше сили да устоя!

Как според теб се чувствам сега, когато знам в чии съвети съм се вслушвала? Та аз вярвах на всяка твоя дума!

Внезапно осъзнах, че и ти си поредната звезда, която продава продукт, който не използва.

Не си прави труд да ми отговаряш. Не ме е грижа за мнението ти и няма да погледна към вестникарската ти колонка. И мисля, че не само аз съм взела такова решение. Ако искам да чета художествени измислици, ще отворя някой розов роман.

Господ да ти прости, Нора Бридж, защото почитателите ти не могат.“

Нора върна писмото в плика.

Трябваше да се разсее с нещо.

Обърна се към телевизора. Не се изненада, че Каролайн е заменила стария с по-нов. Когато децата ти растат в един толкова завладян от медиите свят, може би това е важно.

Натисна копчето на дистанционно и първото, което чу, бе името й.

Вървеше „Шоуто на Сара Пурсел“ — женска бърборилия. Нора посегна да смени канала, но се оказа закачена като риба на въдицата на собственото си име.

На екрана Сара Пурсел тикаше микрофон в лицето на пълна жена от публиката.

— Доверих се на Нора Бридж — изстена дебеланата, — а сега се чувствам като идиотка!

На долния ред се изправи друга зрителка:

— Как си повярвала на знаменитост? Те всички лъжат, за да вдигнат рейтинга си. Това е общественият живот.

— Не допусках, че и Нора е като останалите… — проплака първата.

Сара се обърна към камерата.

— Нека да чуем мнението и на д-р Харисън — каза бодро и се отправи към мъжа, седнал на един стол до катедрата. — Хората се гневят на Нора Бридж, доктор Харисън, защото се чувстват излъгани. Но не са прави. Вие като публична личност, бихте ли разказали всичко за личния си живот?

Доктор Харисън се усмихна хладно.

— Всички имаме право на тайни, ако те не влизат в противоречие с това, което вършим. Нора Бридж няма право да дава съвети относно любовта, семейството и съпружеската вярност. Безспорно ситуацията е обидна за тези, които са й вярвали досега. Тя е една необразована жена, чиято известност е изградена от всекидневна вестникарска колонка. Доверието трябва да бъде дадено на професионалистите, които са обучени да помагат на хората.

Тук Сара го прекъсна:

— Почакайте, докторе! Не мисля, че образованието…

— Нора Бридж претендираше, че знае всички отговори, но никой не я запита как и откъде. За щастие на американците им е известно, че за да помагат, не е достатъчно да застанеш пред микрофон. Нужно е образование, професионализъм и съчувствие, качества, които мисис Бридж не притежава.

— Тя е страхливка — извика някой в залата. — Тя се крие! Длъжница ни е…

Нора изключи телевизора. Цялата трепереше. Гърлото й бе пресъхнало.

— Нора?

Сърцето й подскочи. Дори не беше чула стъпки. Боже, не искаше дъщеря й да я вижда в това състояние…

Руби влезе в дневната, мина бавно покрай количката и седна на коженото кресло срещу майка си.

— Добре ли спа?

Нора заби нокти в дланите си. „Моля те, иди си… Не ме питай нищо точно сега…“

— Да — каза с мъка. — Благодаря.

— Прочетох някои от нещата за вестника — подхвана Руби след малко.

— Наистина ли?

— Бива си те.

— Благодаря ти — прошепна нечуто Нора. Вдигна очи и срещна погледа на Руби.

— Виждам, че си прочела някои от новите писма — кимна към папката Руби.

На Нора много й се искаше да каже, че тези писма всъщност нямат никакво значение, но не можеше.

— Сега всички ме мразят.

— Те са ти чужди. Дори не те познават. Не могат истински да те обичат или мразят. — Руби се усмихна лукаво. — Бурни емоции има само в нашето разбито семейство.

Тези думи само влошиха положението.

— Разбито семейство? — повтори Нора. — Обясни ми, Руби, как разбих семейството ни?

Дъщеря й я гледаше изпитателно.

— Като четох писмата, знаеш ли какво си спомних? — рече след малко.

— Какво?

— Когато бях на дванайсет, ме избраха да открия Празника на остров Лопес. Помниш ли? Беше голямо събитие.

— Да, спомням си — кимна Нора.

— Исках да ме снимат за вестника. Ти беше единствената, която не ми се подигра. — Руби се усмихна. — Помня колко ме изненада лекотата, с която убеди редактора да направи това, което исках…

Нора си припомни този ден за първи път от години.

— Още в мига, в който влязох в тясната, претъпкана редакция, се влюбих в това място. Мирисът на хартия, тракането на пишещи машини… Изпитах завист към журналистите заради изцапаните им с мастило пръсти. За първи път в живота си се почувствах… на мястото си. Винаги съм знаела, че главата ми гъмжи от думи, но дотогава не бях разбрала какво да правя с тях. — Тя вдигна поглед.

Лицето на Руби бе придобило сериозно изражение.

— По-късно осъзнах, че аз съм станала причина да срещнеш хората, които те отдалечиха от нас.

Нора въздъхна дълбоко.

— Не ви напуснах заради кариерата, Руби! Това няма нищо общо с решението ми. Абсолютно нищо.

— Амии!

— Ех, Руби, искаш отговори, а не знаеш дори въпросите. Трябва да се вгледаш в началото, не в края. Раздялата с баща ти беше започнала, преди да го срещна.

— Не разбирам.

Отвори уста да попита дъщеря си дали този разговор ще ги отведе донякъде, или само си убиват времето. Искаше й се да смени темата, но реши, че този път няма да позволи на страха си да диктува постъпките й.

Загледа се през прозореца. Нощта беше обвила вечнозелените дървета в тъмното си було.

— Баща ми беше алкохолик. Когато беше трезвен, се държеше човешки, но напиеше ли се, ставаше звяр. Както всяко дете на пияница, и аз пазех тази тайна да не напусне дома ни. Цели петнайсет години ми бяха нужни, за да произнеса отново думата алкохолик.

Руби стоеше със зяпнала уста.

— Никога не си ни го казвала!

— Фермата ни беше отдалечена и съседите не можеха да чуят женските писъци… нито детските. Скоро разбрах, че плачът няма да ми помогне. Тогава опитах да се „смаля“ дотолкова, че да спре да ме забелязва.

— Тормозеше ли те?

— Тормоз не е точната дума. Не ми е правил лошите неща, които може да направи един баща на дъщеря си, но ме… обезличи. Аз растях, опитвайки се да бъда незабележима. Освободих се от това чувство, когато напуснах баща ти. — Тя вдигна очи и срещна погледа на Руби. — Дълги години си мислех, че ако не говоря за баща си, ще го премахна от живота си, от… кошмарите си. Че ще го забравя.

— Забрави ли го?

— Не. Властта на миналото над мен растеше. Превърнах се в жена, която не може да си представи какво е да си обичана.

— Само защото собственият ти баща не те е обичал?

— Не е по-различно от чувствата на момиче, изоставено от майка си. — Нора замълча. — Влюбвала ли си се… след Дийн?

— Амии… Живях с Макс близо пет години.

— Обичаше ли го?

— Стараех се.

— Той обичаше ли те?

Руби отиде до библиотеката и затърси нещо след плочите.

— Мисля, че да. Поне в началото.

— Как приключи връзката ви?

Руби вдигна рамене.

— Един ден се върнах от работа и видях, че си е отишъл. В „наследство“ ми бе оставил кафемашината и шише шампоан, почти празно.

На Нора много й се искаше да каже на Руби, че разбира как се е чувствала, но се съмняваше, че това ще помогне.

— Казвала ли си му, че го обичаш?

— Даа… на практика.

— Аха.

— Какво значи „аха“?

— Той казвал ли ти е, че те обича?

— Ами… веднъж заявил на касиера в супермаркета, че „много си пада по това момиче“.

— Колко време ти е нужно, за да се влюбиш?

— Щом не съм обичала Макс истински, тогава защо плаках, когато ме напусна?

— Живяла си с един човек пет години и нито веднъж не си му казала, че го обичаш. Въпросът не е защо те е напуснал, а защо е останал толкова дълго.

Руби зяпна.

— О, боже, никога не ми е идвало наум да погледна проблема от тая гледна точка!

— Казах на баща ти, че го обичам, когато се любихме за първи път. Не бях го казвала на никого преди това. В моето семейство тези думи бяха невъзможни. А знаеш ли кога Ранди ми го каза?

— Кога?

— Никога! Копнеех за тези две кратки думички, както дете очаква коледното утро. Всеки път, когато ги изричах, очаквах да ми отвърне със същото, и всяка секунда мълчание беше малка смърт за мен.

Руби затвори очи.

— Престани. Моля те…

— Исках да те направя силна, уверена в себе си, а те превърнах в свое копие. Накарах те да се страхуваш да обичаш, за да не бъдеш изоставена. Бях лоша майка. Сега ти плащаш за грешките ми. Наистина съжалявам.

— Ти не беше лоша майка, докато не ни напусна — промълви Руби.

Нора почувства как я залива вълна от благодарност.

— Помня малкото момиченце, което плачеше всеки път, когато някое голо птиче паднеше от гнездото.

— Това момиченце отдавна го няма.

— Ще го срещнем отново — каза нежно Нора. — Може би, когато се влюбиш… любовта ще изличи всичко лошо.

* * *

След вечеря Руби влезе да се изкъпе и остана във ваната, докато водата изстина.

Светът се бе променил, но тя не бе разбрала как.

Излезе от банята, навлече дълга фланелка, среса косата си с пръсти и се настани в леглото с жълтия бележник и химикалката в ръка.

„Днес разговарях с майка си. Водихме диалог. Накрая и двете плакахме поради една и съща причина.

Не знам докъде ще ни отведе това, но не мога да се преструвам, че нищо не се е променило.

Ние с нея, разбира се, сме си чужди.

Но ако е така, откъде извират сълзите? И защо внезапно се почувствах отново дете? Защо се запитах: «Ами ако…»?“