Ейми Трий
Гривната на кралицата (8)

Седма глава

— Гррррр! — изкрещя Морбреция, когато гривната и медальоните се разхвърчаха във всички посоки. Черните й очи светеха от гняв.

— Това беше мое! — извика тя на Зорган. — Мое, магворт^[1] такъв!

Магьосникът премигваше и потриваше мястото на китката си, където талисманите го бяха изгорили. Освен това мразеше да го наричат магворт. Това вече наистина болеше.

— Махни се! — извика той. — Вън!

— Отивам си — отвърна принцесата. — Но ще си върна талисманите! Тогава ще съжаляваш. Ще ги намеря и ще те унищожа!

— Точно обратното — заплаши я Зорган с тих, но смразяващ тон. — Ти си тази, която ще съжалява, Морбреция. Ще се погрижа за това!

И принцесата побягна от кулата на Зорган. Докато тичаше през утринната мъгла, черната й мантия свистеше във въздуха като крилата на прилеп.

Беше се отправила към Черната гора, за да се срещне с грибълите — те щяха да й помогнат.

Морбреция пое по пряк път покрай двореца на кралица Чаровна. Все още кълнеше гневно Зорган. А щом зърна двореца на сестра си, настроението й се развали още повече.

— Преминах през толкова много, за да открадна гривната — изсъска Морбреция през зъби, — а този луковат^[2] магьосник я съсипа!

Навлезе в гората и достигна до стена от лиани.

Виещите се пипала се закачаха в косата й и тя трябваше да си проправи път през тях.

— Балам^[3]! Плевели! — изръмжа Морбреция. — Махнете се от пътя ми!

Забързана по една криволичеща пътечка, Морбреция се натъкна на офицер Дорк и неговия спасителен отряд. Те се връщаха в двореца след неуспешното сутрешно претърсване. Офицерът се боеше да признае на кралица Чаровна, че не са открили гривната. Но когато видя Морбреция, се оживи. Какъв късмет!

— Принцесо Морбреция — той се поклони ниско, — радвам се да ви видя!

Той всъщност не искаше да каже това и се изчерви целият. А за беда хората му започнаха да се кикотят.

— Какво каза? — сопна се Морбреция. Тя никога не го бе харесвала. Смяташе го за подлец.

Той започна наново:

— К-к-к-азах, че се р-р-р-р-адвам да…

Настана неловко мълчание, преди Дорк да заговори отново. През това време той измисли интересна новина, която да й поднесе.

— Претърсваме за гривната на кралицата. Откраднаха я миналата нощ.

— Наистина ли? — отвърна спокойно Морбреция.

Не този отговор очакваше офицерът, затова се наклони към нея и добави:

— Крадецът е паяк!

Дорк се надяваше, че последният детайл ще накара Морбреция да подскочи от страх. Но и този път не позна. Очите на принцесата засияха от вълнение.

— Тя изплаши ли се?

— Кралица Чаровна не беше на себе си от страх — отвърна Дорк.

— Викси! — възкликна радостно Морбреция.

И тогава й хрумна една идея. Офицерът можеше да й е от полза, бил той и подлец. Тя му се усмихна.

— Ако намериш гривната или… — поколеба се принцесата.

Трябваше да подбере внимателно думите си. Разкриеше ли, че талисманите се бяха разпилели, Дорк щеше да заподозре нещо.

Щеше да я попита откъде знае. Затова тя завърши уклончиво:

— … или нещо друго, ще ми кажеш, нали? Ние всички трябва да се погрижим да намерим гривната и да я върнем на нейния законен собственик, нали така?

Колко хитро Морбреция скри истинските си намерения! И Дорк нищичко не заподозря. Той се поклони отново и отвърна:

— Разбира се! Ще направя всичко за вас, принцесо Морбреция!

Изведнъж му хрумна да спомене за срещата си със Сезам Браун по-рано тази сутрин. Но промени малко фактите, за да впечатли принцесата. Излезе, че той е наредил на чужденката да търси гривната. Вместо впечатлена обаче, принцесата бе разгневена.

— Блац!^[4] — изруга тя. — Не може да се вярва на чужденец! Ами ако тази Сезам Браун намери гривната и я задържи за себе си? Тогава какво? Продължавай да търсиш, Дорк! — заповяда му Морбреция. — Трябва да намерим бижуто преди нея!

След тези думи принцесата се втурна да търси грибълите.