Стефан Цвайг
Нетърпеливо сърце (7)

Доктор Кондор отново замълча. Отначало помислих, че е спрял само да си запали пура. Сетне забелязах внезапната му нервност. Сне пенснето, сложи го отново, приглади назад редките коси, които навярно му пречеха, погледна ме: изпитателният му поглед бе дълъг и неспокоен. После с рязко движение се облегна на креслото.

— Господин подпоручик, навярно ви доверих твърде много неща — във всеки случай повече, отколкото възнамерявах в началото. Надявам се обаче, че не ще ме разберете криво. Когато откровено ви разкрих ловкостта на Кекешфалва, с която изиграл невинното създание, аз в никакъв случай не възнамерявах да ви настройвам срещу него. Клетият старец, при когото бяхме тази вечер и видяхме колко е болен и разстроен, човекът, който ми е поверил своята дъщеря и е готов да даде и последния грош от богатството си, за да види нещастното дете здраво, този човек отдавна не е описаният Каниц, заплетен в съмнителни сделки, и аз бих бил последният, който ще го обвини днес. Тъкмо сега, когато в отчаянието си той действително има нужда от помощ, смятам, че е важно да научите истината от мен, вместо да слушате ехидните брътвежи на разни клюкари. И тъй, запомнете добре: Кекешфалва (или по-скоро тогава все още Каниц) пристигнал по онова време в имението Кекешфалва без намерението евтино да го отнеме от наивното създание. Просто мимоходом щял да направи една от своите дребни сделки — нищо повече. А невероятният късмет направо го връхлетял и той нямаше да бъде той, ако изключително добре не бе се възползувал от него. Ала ще видите, че по-късно нещата донякъде се променят. Не бих желал да бъда многословен, затова нека ви спестя подробностите. Искам само да изтъкна, че в живота на Каниц това били най-напрегнатите и тревожни часове. Преценете сам ситуацията: върху човека, който доскоро е бил само някакъв обикновен агент и тъмен търгаш, от небето внезапно пада като метеор шансът за една нощ да стане богаташ. Той видял възможността за двадесет и четири часа да спечели повече, отколкото през досегашните двадесет и четири години непосилно, жалко търгашество и при това — страхотно изкушение! — не му се налагало да преследва жертвата, да я баламосва и залъгва; тъкмо обратното: жертвата доброволно влязла в клопката и дори лизнала ръката, която вече държала ножа. Съществувала само една опасност: някой да го изпревари. Ето защо нито за миг не трябвало да изпуска наследницата, да й оставя време да се опомни. Трябвало да я измъкне от Кекешфалва, преди да се е върнал управителят, а докато вземал многобройните предпазни мерки, нито за миг не бивало да се издава, че лично е заинтересован от продажбата.

Наполеоновски дръзко и наполеоновски опасно било неговото решение да превземе с щурм обсадената крепост Кекешфалва, преди да са пристигнали подкрепленията; ала случайността често подпомага играча, който обича да рискува. Едно обстоятелство, за което Каниц дори не подозирал, тайно му разчистило пътя. То било жестоко и все пак естествено: щом влязла в замъка, клетата наследница още от първите часове се сблъскала с толкова много унижение и омраза, че самата тя вече била обладана от едно-единствено желание — да се махне, по-скоро да се махне оттук! Няма по-ужасна завист от завистта, която изпитват подчинените, щом техният събрат по зла участ се издигне, понесен сякаш от ангелски криле: дребните душици по-скоро биха простили и най-несметното богатство на своя повелител, отколкото и най-незначителното разкрепостяване на нещастника, впрегнат в същия хомот като тях. Прислугата на Кекешфалва не била в състояние да прикрие яростта си: от къде на къде тъкмо тази германка, която — нали добре си спомняли това! — разгневената княгиня често замеряла с гребени и четки по време на фризирането, защо тъкмо тя внезапно да стане господарка на Кекешфалва и следователно и тяхна повелителка? Щом Петрович получил вестта за пристигането на наследницата, тозчас се качил на влака и отпътувал, за да не я посрещне; жена му — просто същество и бивша слугиня в кухнята на замъка — я поздравила с думите: „А, май няма да живеете при нас, няма да ви се видим достатъчно благородни…“ Слугата шумно тръшнал куфара й пред вратата, тъй че сама трябвало да си го пренесе вътре — жената на управителя не си помръднала пръста, за да й помогне. Не бил приготвен никакъв обяд, никой не й обърнал внимание, а през нощта съвсем ясно слушала под прозореца си шумните разговори за онази „лъженаследница“ и „мошеничка“.

Клетата малодушна наследница разбрала по това първо посрещане, че никога не ще има дори един спокоен час в този дом. Само по тази причина — нещо, което Каниц не е подозирал — тя въодушевено приела предложението му да заминат още същия ден за Виена, където той уж познавал някакъв сигурен купувач; сериозният, любезен и осведомен човек с печални очи сякаш бил пратен от бога. Повече не го разпитвала. Признателно му връчила всички книжа, с кротък син поглед изслушала наставленията му за това как точно да вложи парите от продажбата на имота. Трябвало да приеме само сигурни, напълно сигурни официални документи. Не бивало да поверява нито грош от състоянието си на частно лице — всичко да се внесе в банката, а уреждането на въпроса да извърши нотариус, държавен нотариус. В никакъв случай нямало смисъл да наема адвокат — та работата на адвокатите била да извъртат ясните неща! Разбира се, разбира се, любезно продължавал да я оплита той, възможно било след три или след пет години да получи по-висока продажна цена. Но колко разходи щяла да има междувременно, колко неприятности със съдилищата и разните учреждения! И тъй като в очите й отново трепнал страх, той проумял какво отвращение изпитва миролюбивото създание към съдилища и сделки, затова продължил да изрежда цялата гама от аргументи е все същия заключителен акорд: по-бързо, по-бързо! В четири следобед, преди Петрович да се е върнал, те заминали с бързия влак за Виена в пълно взаимно съгласие. Всичко това станало с такава мълниеносна бързина, че госпожица Диценхоф дори не успяла да попита за името на непознатия господин, комуто поверила продажбата на цялото си наследство.

Пътували в първа класа на бързия влак — Кекешфалва за пръв път в живота си седнал върху тапицерия от червен плюш. Във Виена също я настанил в хубав хотел на улица Кертнер, където наел стая и за себе си. От една страна, Каниц още същата вечер трябвало да обсъди със своя стар другар, адвоката доктор Голингер, формалностите около продажбата, за да могат на следния ден да узаконят тлъстата плячка; от друга страна обаче, не се осмелявал нито за миг да остави жертвата си насаме. Ето защо му хрумнала — не мога да не го призная — гениална идея. Предложил на госпожица Диценхоф да се възползува от свободната вечер, за да иде на опера, където гастролирал някакъв знаменит състав, а през това време той щял да се опита да намери онзи господин, за когото знаел, че се интересува от голямо имение. Трогната от това извънмерно внимание, госпожица Диценхоф с радост се съгласила; Каниц я настанил в операта, с една дума, задържал я под арест за четири часа; тогава взел файтон — също за пръв път в живота си — и се понесъл към своя другар и съдружник доктор Голингер. Той обаче не си бил у дома. Каниц го открил в една кръчма и му обещал две хиляди крони, ако още същата нощ състави договора за продажба с всичките му подробности и още на следващата вечер в седем часа отнесе готовия документ за покупката при нотариуса за подпис.

Каниц — за пръв път разточителен в своя живот — заръчал файтонът да го чака пред дома на адвоката, докато траели преговорите с него; след като дал указанията си, той отново се втурнал към операта и пристигнал тъкмо навреме, за да пресрещне във фоайето замаяната от възторг Диценхоф и да я придружи до хотела. Започнала втората безсънна нощ; колкото повече се приближавал до своята цел, толкова повече нервничел и потръпвал от опасението, че послушната досега девица би могла да му се изплъзне. Постоянно скачал от леглото и с най-големи подробности разработвал стратегията си за другия ден. Най-важното било нито за миг да не я оставя сама. Да наеме файтон, който да го чака навсякъде, да не изминават пеш нито крачка, за да не би случайно да срещне своя адвокат на улицата. Да й попречи да чете вестници — би могла отново да види поместена някоя бележка за спогодбата в процеса Орошвар и да се усъмни; че за втори път се готвят да я измамят. Ала в действителност всичките страхове и предпазни мерки били излишни, защото жертвата изобщо не искала да се изплъзва; като агне, вързано с розова панделка, послушно подтичвала след злия пастир и когато нашият приятел слязъл в ресторанта на хотела, изтощен от безсънната нощ, тя вече търпеливо го чакала, облечена в същата собственоръчно ушита рокля. Завъртяла се странна въртележка: нашият приятел напълно ненужно помъкнал със себе си клетата госпожица Диценхоф, от сутринта до вечерта се въртели в кръг, за да й замае главата с изкуствените трудности, които сам едва бил успял да измисли за нея през безсънната нощ.

Няма да се впускам в подробности. Първо я замъкнал при адвоката си и оттам се обадил по телефона във връзка със съвсем други работи. Завел я в една банка и повикал прокуриста, за да се посъветва с него за вноските и как да й открие влогова сметка; под предлог, че се нуждае от някои сведения, я закарал в две-три ипотечни кантори и в някакво съмнително посредническо бюро. А тя го съпровождала, тихо и безропотно седяла в чакалните, докато той водел мнимите преговори: дванадесетгодишната робия при княгинята отдавна била направила чакането съвсем естествено за нея, то не я потискало, не я унижавало и тя чакала ли, чакала с кротко скръстени ръце, а когато някой минел край нея, веднага свеждала синия си взор. Търпелива и послушна като дете, тя изпълнявала всички желания на Каниц. В банката подписвала разни формуляри, които дори не поглеждала, и така безразсъдно издавала разписки за неполучени суми, че Кавиц започнал да се измъчва от натрапчивата мисъл дали глупачката не би се задоволила и със сто и четиридесет, дори със сто и тридесет хиляди крони. Казала „да“, когато прокуристът я посъветвал да купи акции от железопътната компания, казала „да“, когато й предложил банкови облигации и всеки път плахо поглеждала своя оракул Каниц. Ясно било, че всички делови операции, подписи и формуляри, дори видът на самите пари предизвиквали у нея страхопочитателно и все пак мъчително безпокойство и че копнеела да се избави от непонятните процедури, кротко да седне в някоя стая, да чете, да плете или да свири на пиано, вместо със свито сърце и неопитни ръце да бъде изправяна пред такива отговорни решения.

Каниц неуморно я въртял в изкуствения кръг, защото, от една страна, действително искал да й помогне, както й бил обещал, да вложи по най-сигурен начин сумата, получена от продажбата, а от друга — да я обърка; това продължило от девет сутринта до пет и половина вечерта. В края на краищата и двамата се изтощили до такава степен, че той й предложил да си отдъхнат в едно кафене. Важните дела вече били уредени, продажбата на имението можела да се приеме почти за извършена; оставало само в седем часа да подпише договора при нотариуса и да получи парите. Лицето й веднага светнало.

— Ах, ами тогава още утре заран бих могла да замина? — Двете метличини засияли върху лицето й.

— Разбира се — успокоил я Каниц. — След един час ще бъдете най-свободният човек на земята и повече няма да ви се налага да се безпокоите за пари и имоти. Ще бъдете обезпечена с годишна рента от шест хиляди крони, ще можете да живеете където и както си искате по света.

От учтивост се осведомил къде възнамерява да отиде, просветналото й лице пак се помрачило.

— Смятам, че най-добре ще бъде на първо време да посетя роднините си във Вестфалия. Струва ми се, че утре заран има влак, който минава през Кьолн.

Каниц незабавно проявил бурно съпричастие. Поискал от оберкелнера разписанието на влаковете, прегледал го и съставил нейния маршрут. Бързият влак Виена-Франкфурт-Кьолн с прехвърляне в Оснабрюк. Най-удобен е сутрешният влак в девет и двадесет, който привечер пристига във Франкфурт — там я посъветвал да пренощува, за да не се преумори. Усърдно запрелиствал указателя за хотелите и открил някакъв протестантски пансион. За билет нямало защо да се грижи, той щял да й го осигури и утре непременно щял да я изпрати на гарата. Благодарение на тези разисквания времето минало по-бързо, отколкото предполагал; най-сетне погледнал часовника и настоял:

— А сега да вървим при нотариуса.

Само след час всичко било готово. Само за един час нашият приятел ограбил наследницата с три четвърти от състоянието й. Когато неговият съучастник видял да се вписва името на замъка Кекешфалва и до него незначителната покупка цена, той намигнал скришом от Диценхоф и смаяно се вторачил в своя отколешен другар. Изразено с думи, колегиалното учудване означавало горе-долу следното: „Браво, мошенико! Направил си страхотен удар!“ Нотариусът също погледнал с любопитство през очилата към госпожица Диценхоф; и той бил проследил във вестниците битката за наследството на княгиня Орошвар и като застъпник на закона прибързаната продажба му се видяла съмнителна. „Клетнице — помислил си той, — попаднала си в лоши ръце!“ Ала нотариусите не са длъжни да предупреждават продавача или купувача при подписване на покупния договор. Тяхно задължение е да сложат печатите, да заведат акта и да съберат таксите. Ето защо добрият човечец свел глава — неведнъж бил ставал свидетел на тъмни сделки, които скрепявал с държавния печат, — грижливо разгънал договора и учтиво поканил Диценхоф да го подпише първа.

Плахата женица трепнала, нерешително погледнала към своя ментор Каниц и едва след като той я окуражил с едно кимване, пристъпила към масата и изписала с чист, ясен, готически почерк: „Анета-Беата-Мария Диценхоф“. Нашият приятел я последвал. Така всичко било уредено, актът бил изготвен, покупната цена — предадена на нотариуса, банковата сметка, където на другия ден трябвало да се препрати чекът — определена. С това драсване на перото Леополд Каниц удвоил или утроил своето състояние и отсега нататък се превърнал в единствен господар и владетел на Кекешфалва.

Нотариусът грижливо попил мастилото на подписите, сетне и тримата му стиснали ръка и се спуснали по стълбата — първа Диценхоф, след нея, останал без дъх, Каниц, а най-отзад доктор Голингер; Каниц страшно се ядосал, защото съучастникът му не преставал да го ръчка в ребрата и патетично да боботи с пиянския си глас (разбираемо само за него): „Мошеникус максимус, мошеникус максимус!“ И все пак не му станало приятно, когато доктор Голингер още на изхода се сбогувал с иронично дълбок поклон. Защото останал сам със своята жертва, а това го уплашило.

— Драги ми господин подпоручик, опитайте се да разберете този неочакван обрат в Каниц — не бих желал да си служа с надути изрази и да твърдя, че съвестта на нашия приятел внезапно се пробудила. Ала от момента на полагането на последния подпис външното съотношение между двамата партньори решително се променило. Помислете само: в продължение на цели два дни Каниц се борил с клетата жена като купувач с продавач. Тя била негов противник, когото той трябвало по правилата на стратегията да обкръжи, да притисне и да принуди към капитулация; ала ето че дошъл мигът, в който финансово-военната капитулация приключила. Наполеон-Каниц победил, победил безусловно, ето защо клетата кротка жена, която като сянка вървяла редом с него по Валфишгасе, облечена в простичка рокля, престанала да бъде негов противник и съперник. И — колкото и странно да прозвучи! — в мига на светкавичната победа нищо не потискало нашия приятел повече от самия факт, че неговата жертва е направила победата му твърде лесна. Когато даден човек причинява зло другиму, някакви неведоми подбуди карат злодея да търси и изнамира лоши или несправедливи черти в поведението на своята жертва; съвестта винаги се облекчава, когато на измамения се припише поне някаква незначителна вина. Но Каниц не можел да упрекне тази своя жертва в нищо, не можел да й отправи дори най-нищожния упрек; жената се предала в неговата власт със завързани ръце и на всичко отгоре постоянно го гледала със своите невинни признателни очи-метличини. Какво ли още да й каже? Да й честити продажбата на имението, тоест загубата му? Чувствувал се все по-неловко. „Ще я придружа поне до хотела — бързо премислил той — и ще сложа точка на тази история.“

Ала и жертвата до него показала видими белези на безпокойство. И нейната походка станала някак си по-различна, умислена и колеблива. И макар че Каниц вървял със сведена глава, тази промяна не убягнала от вниманието му: по неуверените й стъпки (лицето й не смеел да погледне) забелязал, че тя напрегнато обмисля нещо. Обзел го страх. „Най-сетне е проумяла — рекъл си той, — че аз съм купувачът. Сега сигурно ще ме упрекне, сигурно вече съжалява за глупавата си прибързаност и вероятно още утре ще хукне при адвоката си.“

Като две сенки извървели безмълвно цялата Валфишгасе. Тогава тя най-после събрала смелост, поизкашляла се и започнала:

— Простете… но тъй като утре заран потеглям, много ми се иска да уредя всичко… Преди всичко искам да ви благодаря за огромния труд и… и… да ви помоля да ми кажете още сега… колко ви дължа за услугата. С вашето посредничество загубихте толкова много време, а… аз заминавам утре рано… ето защо ми се иска да уредя всичко.

Нашият приятел загубил и ума, и дума. Това надминавало всички очаквания! Не бил подготвен за подобно нещо. Изпитал неловкото чувство, което човек изпитва, когато в гнева си удари куче и битото животно се дотътри при него по корем, загледа го умолително и близне жестоката му ръка.

— Не, не — възпротивил се той потресен, — нищо, съвсем нищичко не ми дължите! — И в същото време усетил как от всичките му пори избива пот. Умеел да преценява нещата предварително, от години предвиждал всяка възможна реакция, ала сега се сблъскал със съвършено ново поведение. В горчивите времена, когато си вадел хляба като агент, той бил свикнал да захлопват портите пред носа му, да не отговарят на поздрава му, а в района му имало улици, където предпочитал да не стъпва. Ала никога досега не му се било случвало някой да му благодари. И Каниц се засрамил от този пръв човек, който въпреки всичко, въпреки всичко изпитвал доверие към него. Против волята си почувствувал нужда да се извини.

— Не — промълвил той, — за бога, не… Нищо не ми дължите… няма да приема нищо… надявам се само, че сторих всичко както си му е редът и така, както пожелахте вие… Може би беше по-добре да се изчака, да, страхувам се, че можехте… че можехте да вземете малко повече, ако не бързахте толкова… Но вие искахте да продадете бързо… и аз смятам, че за вас така е по-добре. Господи, повярвайте, така е по-добре за вас!

Отново успял да се овладее и в този миг бил почти искрен.

— Човек като вас, който нищо не разбира от сделки, постъпва най-добре, като не се занимава с тях. Човек като вас по-добре… по-добре да има по-малко, но сигурно състояние… И моля ви — той преглътнал болезнено, — най-настойчиво ви умолявам, не позволявайте на други хора да ви заблуждават сега с внушението, че сте продали имота зле или, да речем, евтино. След всяка продажба се появяват определени лица, които високомерно твърдят, че щели да дадат повече, много повече… но стигне ли се дотам, те не плащат нищо, пробутват ви какви ли не менителници, полици и акции… Това не е за вас, наистина не е, кълна ви се, вашите пари са на сигурно място, в първокласна банка, кълна ви се, че това е толкова вярно, колкото е вярно, че стоя пред вас. Ще получавате рентата си редовно до ден и час, нищо не може да ви се случи. Повярвайте ми… кълна ви се… така е по-добре за вас.

Междувременно стигнали до хотела. Каниц се подвоумил. „Дали поне да не я поканя на вечеря — рекъл си той — или, да кажем, на театър?“ Ала тя му протегнала ръка.

— Струва ми се, че не бива да ви задържам повече… и бездруго непрекъснато се притеснявах — отнех ви толкова време. Цели два дни посветихте само на моите дела и аз действително имам чувството, че никой не би могъл да се държи по-предано с мен. Още веднъж… много… много ви благодаря. Никой досега — тя леко поруменяла, — никой досега не е бил толкова добър, толкова внимателен към мен… и през ум не ми минаваше, че така бързо ще се отърва от тези неща, че всичко ще протече така гладко и леко за мен… Благодаря ви много, благодаря ви много!

Каниц взел ръката й и по неволя я погледнал. Топлината на чувствата била стопила част от обичайната й боязливост. Винаги бледото й и уплашено лице внезапно се съживило и засияло, изглеждала почти като дете със своите сини изразителни очи и леката благодарна усмивка. Каниц напразно се мъчел да намери някакъв отговор. Ала тя се сбогувала и си тръгнала — лека, стройна и уверена: походката й била по-различна отпреди, това била походка на човек, освободен от някакво бреме, походка на свободен човек. Каниц я изгледал с недоумение. Не можел да се отърси от чувството, че има да й казва още нещо. Но портиерът вече й подал ключа, малкият пиколо я придружил до асансьора. Всичко свършило.

Така жертвата се разделила със своя палач. Ала Каниц не можел да се пребори с усещането, че брадвата е отсякла собствената му глава; постоял няколко минути като зашеметен и се взирал в пустия салон на хотела. Най-сетне уличната вълна го повлякла със себе си, без сам да знае накъде. Никой досега не го бил поглеждал така: толкова човечно, с такава благодарност! Никой досега не бил разговарял така с него. В ушите му неволно прозвучали словата: „Благодаря ви много!“ Тъкмо този човек бил ограбил той, тъкмо него бил измамил! Каниц постоянно се спирал и бършел потта от челото си. И когато внезапно се озовал пред големия магазин за стъкло на Кертнерщрасе, по която залитал като пиян и безсмислено се олюлявал, от огледалната витрина го погледнало собственото му лице и той се втренчил в себе си така, както човек разглежда фотографията на някой престъпник във вестника, за да открие дали престъпните му наклонности личат в изпъкналата брада, в злобните устни или в суровия поглед. Вглеждал се в себе си и когато съзрял зад очилата своите собствени, широко разтворени уплашени очи, внезапно си спомнил за очите, които видял преди малко. „Човек би трябвало да има такива очи! — съкрушено си помислил той. — Не като моите: възпалени, хищни, неспокойни… Такива очи би трябвало да има човек: сини, лъчисти, одухотворени от вяра! Майка ми понякога гледаше така — в петък вечер. Да, такъв би трябвало да е човек: по-добре да се остави да го мамят, отколкото сам да мами — да бъде порядъчен и незлобив. Само тези хора са благословени от бога. Всичките ми хитрувания не ми донесоха щастие, останах си пропаднал човек, лишен от покой.“ И Леополд Каниц продължил да върви по улицата, чужд на самия себе си; никога не се бил чувствувал по-жалък, отколкото в този ден — в деня на най-големия си триумф.

Най-сетне седнал в някакво кафене, защото му се сторило, че е гладен; поръчал си нещо за ядене. Ала всяка хапка го отвращавала. „Ще продам Кекешфалва — разсъждавал той, — незабавно ще го продам! За какво ми е това имение, да не би да съм чифликчия? Нима сам ще обитавам осемнадесет стаи и ще се боря с банда арендатори? Какво безразсъдство проявих, че купих имението на свое име… трябваше да го купя за ипотечното дружество… Ами когато то разбере, че купувачът съм аз?!… Впрочем дори нямам намерение да търся кой знае каква изгода! Ако е съгласна, ще й го върна с двадесет или с десет на сто печалба, ще може да си го има отново по всяко време, ако започне да се разкайва за продажбата.“

Тази мисъл го успокоила. „Утре ще й пиша; или не — утре заран ще й направя предложението лично, преди още да е заминала. Да, това ще бъде най-правилното: доброволно да й предоставя правото на откупуване.“ Помислил си, че сега ще може спокойно да спи. Ала въпреки двете безсънни нощи Каниц и тази нощ спал твърде лошо; в ушите му продължавали да звучат словата: „много“ и „Благодаря ви много“ — имали чужд северногермански акцент, но звънтели така искрено, че нервите му тръпнели от възбуда. През последните двадесет и пет години нито една сделка не била създавала на нашия приятел толкова грижи като тази — неговата най-голяма, най-сполучлива и най-безочлива сделка.

В седем и половина Каниц вече бил на улицата. Знаел, че бързият влак през Пасау потегля в девет и двадесет. Ето защо на бърза ръка искал да купи шоколад или шоколадови бонбони — изгарял от желание да прояви своята признателност и навярно тайно жадувал да чуе повторно словата: „Благодаря ви много“ с трогателен акцент. Купил голяма бонбониера, най-красивата и най-скъпата, но пак му се струвала недостатъчно красива за прощален подарък. Ето защо от съседния магазин взел и огромен яркочервен букет. Така натоварен, се върнал в хотела и поръчал на портиера незабавно да изпрати всичко в стаята на госпожица Диценхоф. Но портиерът, който по виенски маниер веднага му прикачил благородническа титла, раболепно му отвърнал:

— Моля да ме извините, господин фон Каниц, милостивата госпожица вече е в залата за закуска.

Каниц за миг се замислил. Вчерашното сбогуване било за него така покъртително, че се уплашил да не би новата среща да развали хубавия спомен. Сетне все пак се решил и с бонбониерата и цветята в ръце влязъл в залата за закуска.

Открил я с гръб към него; дори без да я погледне в лицето, само заради скромния и кротък начин, по който крехкото създание седяло на самотната маса, той усетил как против волята му го обзема трогателно вълнение. Плахо пристъпил към нея и бързо положил бонбониерата и цветята на масата:

— Една дреболия за из път.

Тя се стреснала и пламнала. За пръв път в живота си получавала цветя, не, всъщност веднъж един от роднините, кандидат за наследството, й бил изпратил в стаята няколко невзрачни рози с надеждата да се съюзи с нея. Но княгинята, това бясно чудовище, незабавно й заповядала да ги върне. А ето сега при нея бил дошъл човек, който й носел цветя, и никой не можел да й забрани да ги вземе.

— Ах, не — промълвила тя, — нима ги заслужавам? Те са твърде… твърде красиви за мен.

Но въпреки всичко го погледнала с благодарност. Дали това било отражение от цветята, или кръвта обагрила страните й, но във всеки случай смутеният й лик бил залян от розово сияние; посърналата жена изглеждала в тези миг почти красива.

— Няма ли да седнете? — смутено рекла тя и Каниц несръчно седнал насреща й.

— Значи наистина заминавате? — попитал той и в гласа му неволно трепнало искрено съжаление.

— Да — отвърнала тя и свела глава. Това „да“ било лишено от радост, но и от печал. От надежда, но и от разочарование. Прозвучало кротко, безропотно и без всякакъв по-особен оттенък.

В смущението си и от желание да й услужи Каниц се осведомил дали е изпратила телеграма на своите роднини, че пристига. Не, о, не, това само щяло още повече да уплаши хорицата, които от много години не са получавали никаква телеграма.

— Но те са ваши близки родственици, нали? — продължил да я разпитва Каниц.

Близки родственици ли? Не, съвсем не. Имала нещо като племенница — дъщеря на нейната покойна доведена сестра; мъжа й изобщо не познавала. Притежавали малко селско имение с пчелин; много любезно й писали, че за нея там имало стая, където можела да остане, докогато иска.

— Но какво ще правите в това затънтено селце? — попитал Каниц.

— Не зная — отвърнала тя със сведен взор.

Нашият приятел все повече се вълнувал. Около това създание царяла такава пустош и самота, а в безпомощното му отношение към себе си и своята съдба — такова безразличие, че Каниц си спомнил за своето собствено непостоянно и бездомно битие. В нейния безцелен живот той съзрял и своя.

— Но това е безсмислено! — почти извикал той. — Не е хубаво да се живее при роднини, човек никога не се чувствува добре при тях! И освен това вече не сте принудена да се погребвате в подобен пущинак!

Тя го погледнала признателно и в същото време печално.

— Да — въздъхнала, — и аз самата се страхувам малко. Но какво друго ми остава да направя?…

Произнесла тези думи безучастно, а сетне го погледнала със сините си очи, сякаш очаквала от него съвет — „Човек би трябвало да има такива очи“, си спомнил Каниц своите вчерашни разсъждения и внезапно, необяснимо и за самия него, бил обзет от една мисъл, едно желание се изтръгнало от устните му.

— Но тогава по-добре останете тук — казал той. И без да иска, тихо добавил: — Останете при мен.

Тя се сепнала и се взряла в него. Едва сега проумял, че е изразил някакъв свой неосъзнат порив. Думите се изтръгнали от него, без предварително да ги е преценил, пресметнал и обмислил, както постъпвал обикновено. Някакво неведомо желание, чието значение все още не му било известно, внезапно се превърнало в звук и слово. Едва по нейната силна руменина разбрал какво е казал и веднага се уплашил, че тя би могла да го разбере неправилно. Сигурно си е рекла: като моя любовница. И за да не си помисли нещо обидно, побързал да добави:

— Исках да кажа: като моя жена.

Тя била поразена. Устните й трепнали — той не знаел дали ще избухне в ридания или в ругателства. Сетне внезапно скочила и избягала от залата.

Това бил най-страшният миг в живота на нашия приятел. Едва сега проумял глупостта на своята постъпка. Бил унизил и оскърбил най-добрия човек, единственото създание, което изпитвало доверие към него! Как посмял той — възрастен човек, некрасив и смачкан евреин, жалък търгаш и гешефтар — да се предлага на това благородно и нежно създание! Неволно я оправдал, че е избягала от него с такова отвращение. „Добре! — гневно си рекъл той. — Така ми се пада. Най-сетне разбра какъв съм, най-сетне ми показа презрението, което заслужавам. По-добре така, отколкото да ми благодари за моята измама.“ Каниц ни най-малко не се засегнал от нейното бягство, напротив: в този миг — той сам ми го призна — направо се зарадвал. Почувствувал, че си е получил наказанието; справедливостта изисквала отсега нататък тя да мисли за него със същото презрение, което сам изпитвал към себе си.

Но ето че тя отново се появила на вратата с разплакани очи, била неимоверно развълнувана. Раменете й тръпнели. Приближила се до масата и преди да седне, с две ръце се хванала за облегалката. Сетне леко въздъхнала, но не вдигнала поглед.

— Простете… простете, че така невъзпитано… избягах. Но страшно се изплаших… как можахте? Та вие не ме познавате… изобщо не ме познавате…

Каниц не бил в състояние да й отвърне. Осъзнал потресен, че в душата й няма гняв, а само страх. Че също като него се е уплашила от безразсъдството на внезапното му предложение. Никой нямал смелостта да заговори на другия, никой нямал смелостта да погледне другия. Ала този предобед тя не отпътувала. От сутринта до вечерта не се разделили. След три дни той повторил своето предложение, а след два месеца се оженили.

 

 

Доктор Кондор замълча.

— Така, имаме още по една глътка, а и аз вече свършвам. Иска ми се отново да подчертая следното: по този край се носи мълвата, че нашият приятел хитро се бил усукал около наследницата и я оплел с предложението за женитба, за да докопа имението. Пак повтарям: това не е вярно. Както научихте, Каниц вече е притежавал замъка, когато е направил предложението, на него не му е било нужно да се жени, в женитбата му изобщо не е имало никаква сметка. Дребният агент никога не би се осмелил да се задоми от користни подбуди със синеокото крехко момиче. Нищо подобно — против волята си той бил завладян от едно чувство, което било искрено и което — странно наистина — се запазило искрено.

Защото от това абсурдно сватосване излязъл рядко щастлив брак. Когато противоположностите са съчетани правилно, винаги се получава пълна хармония, а онова, което е изглеждало изненадващо, често се оказва съвсем естествено. Разбира се, първата реакция на тази неочаквана двойка бил страхът — те се страхували един от друг; Каниц се опасявал, че някой може да й подшушне разни историйки за тъмните му сделки и тя в последния момент да го отблъсне с презрение; ето защо с неимоверна енергия се впуснал да заличава своето минало. Прекратил всички съмнителни дела, ликвидирал на загуба полиците, преустановил връзките си с бившите съучастници. Покръстил се, избрал си влиятелен кръстник и с помощта на една солидна сума добил правото да прикачи към името Каниц благородното и звучно допълнение „фон Кекешфалва“. И както често става в подобни случаи, първоначалното име скоро изчезнало безследно от визитните му картички. Ала до деня на сватбата не успял да се отърси от натрапчивата мисъл, че още днес, утре, вдругиден тя би могла да се отдръпне и да го лиши от своето доверие. Тя пък, която в продължение на двадесет години всекидневно била обвинявана от бившата си бясна господарка в непохватност, глупост, злоба, ограниченост, тъй че самочувствието й било смазано от сатанинската тирания, очаквала от своя нов повелител постоянно да я измъчва, осмива, ругае, унижава; предварително примирена, тя гледала на робството като на своя неизбежна съдба. Но виж ти! Всичко, което вършела, било на място; човекът, в чиито ръце поверила живота си, всеки ден й повтарял все нови и нови думи на признателност, не преставал да се отнася към нея с неизменно страхопочитание. Младата жена била изумена; тази безкрайна нежност й била направо непонятна. Позалинялото създание постепенно разцъфнало. Разхубавило се, закръглило се; минала година, втора и чак тогава действително се осмелила да повярва, че и тя, отритнатата, унизявана и потискана жена може да бъде уважавана и обичана като всички останали жени. Ала двамата изпитали истинско щастие едва с раждането на детето.

В онези години Кекешфалва с утроени сили подел своите служебни задължения. Дребният агент вече не съществувал, работата му добила размах. Модернизирал захарната фабрика, станал акционер в металургичното предприятие във Винер-Нойщад и осъществил блестяща операция в спиртния картел, която вдигнала навремето доста голям шум. Станал богат, действително богат, но това с нищо не променило уединения, пестелив живот на брачната двойка. Рядко канели гости, сякаш не им се искало да напомнят на хората за себе си, а къщата, която познавате, в онези години била несравнимо по-скромна и провинциална — но, разбира се, неизказано по-щастлива от днес!

Сетне го слетяло първото изпитание. Жена му отдавна страдала от вътрешни болки, храната я отвращавала, отслабнала, все повече се уморявала и изнемощявала; ала от страх, че може да обезпокои своя твърде зает съпруг с незначителните си оплаквания, тя стискала зъби по време на пристъпите и премълчавала болките си. И когато най-сетне не можела вече да ги крие, било твърде късно. До Виена я закарали с линейка, за да оперират предполагаемата стомашна язва, която в действителност се оказала рак. Това беше поводът да се запозная с Кекешфалва. Никога не съм виждал по-диво и неописуемо отчаяние от неговото. Не можеше, просто не желаеше да проумее, че медицината е безсилна да спаси жена му; лекарите не правеха нищо, вече нищо не можеха да сторят, а той смяташе, че са лениви, безразлични и неуки. Предложи на професора петдесет, сто хиляди крони, ако я излекува. За деня на операцията извика телеграфически най-големите авторитети от Будапеща, Мюнхен, Берлин с надеждата да намери поне един, който да каже, че може да я спаси и без операция. До края на живота си не ще забравя обезумелия му поглед, когато ни крещеше, че до един сме убийци, защото след операцията неизлечимо болната почина — този изход бе неизбежен.

Това се оказа фатално за него. От същия ден нещо се промени в този аскет на комбинаторството. Умряло бе божеството, на което бе служил още от дете — парите бяха изгубили за него своя смисъл. Останало му бе едно-единствено нещо на този свят: детето. Нае гувернантки и слуги, преустрои къщата; човекът, който някога е бил така пестелив, сега търсеше все по-голям разкош. Помъкна девет-десетгодишното дете из Ница, Париж, Виена, глезеше го като принцеса, угаждаше му и пилееше парите си пак така неистово, както до този миг ги бе пестил; пилееше ги с презрение — и вие навярно имахте право, когато го нарекохте изискан и благороден, защото от този миг действително го бе обзело странно безразличие към печалби и загуби; започнал бе да презира парите, защото с всичките си милиони не бе успял да откупи живота на своята жена.

И понеже стана късно, няма да ви описвам подробно обожанието, което изпитваше към своето дете; но то е разбираемо, защото в онези години малката наистина бе очарователна — нежна, стройна, лека, като истинска нимфа, със сиви очи, които ведро и дружелюбно потапяха всекиго в своето сияние; от майка си бе наследила плахата душевност, а от баща си — проницателния разум. Наблюдателна и мила, тя разцъфтя като вълшебно цвете, естествена като децата, които никога в живота си не са се сблъсквали с враждебност или суровост. И само онзи, който познаваше опиянението на застаряващия човек, дето не смееше дори да се надява, че от неговата тежка тъмна кръв би могло да се роди такова жизнерадостно и лъчезарно създание, само той би бил в състояние напълно да разбере отчаянието му, когато го слетя второто нещастие. Не можеше, не искаше да повярва — и до ден-днешен не е в състояние да разбере, — че тъкмо това дете, тъкмо неговото дете е трябвало да пострада, да осакатее; и на мен действително не ми е удобно да описвам многобройните безумства, които той извърши във фанатичното си отчаяние. Не ми се иска да споменавам, че със своята настойчивост довежда до песимизъм всички лекари по света, че ни предлага баснословни суми, за да ни принуди незабавно да излекуваме детето му, че през ден ми се обажда по телефона — напълно безсмислено, само защото трябва да удовлетвори безумното си нетърпение; ала неотдавна един колега сподели с мен, че старецът всяка седмица посещавал университетската библиотека, седял сред студентите и несръчно вадел всички чужди думи от речниците, след което в продължение на часове се ровел из учебниците по медицина с лудешката надежда, че сам би могъл да открие нещо, което ние лекарите сме пропуснали или забравили. От друго място разбрах — вероятно ще се изсмеете, ала тъкмо по безумствата човек би могъл да съди за величината на дадена страст, — че старецът е обещал и на синагогата, и на тукашния свещеник доста големи дарения в случай, че детето му оздравее; понеже не е знаел към кой господ да се обърне — към изоставения бог на своите деди или към новия, — понеже го е измъчвал смъртен страх да не би да разгневи единия или другия, той се е кланял едновременно и на двамата.

Но вие разбирате, че разказвам тези донякъде смешни подробности не от желание да клюкарствувам. Просто трябва да си изясните какво значение има за този съкрушен, сломен, смазан старец всеки човек, който изобщо го изслушва, всеки човек, който разбира грижите му или поне се старае да ги разбере. Зная, не е леко да се общува с него заради сприхавостта му, заради егоцентричното му безумие, които го карат да се държи така, сякаш в целия свят, преизпълнен с нещастия, съществува само неговото, само нещастието на детето му. И все пак тъкмо сега не бива да го изоставяме, защото мъчителната безпомощност е започнала да подкопава собственото му здраве, и вие, драги господин подпоручик, действително, действително вършите добро дело, като дарявате този опечален дом с частица от своята младост, жизненост и непринуденост. Само заради това, само от страх, че някои хора биха могли да ви заблудят, аз навярно ви разказах за неговия частен живот повече неща, отколкото би следвало да ви разкажа; ала смея да разчитам, че всичко, което чухте от мен, ще си остане само между нас.

— Естествено — машинално отвърнах аз; това бе първата дума, която промълвих от началото на неговия разказ. Бях като зашеметен — не само от изненадващите разкрития, които коренно променяха всичките ми представи за Кекешфалва; бях смаян и от собствената си безчувственост и глупост. На двадесет и пет години все още бродех по света като слепец! От седмици гостувах всеки ден на този дом, ала опиянен от своето състрадание и от глупава дискретност нито веднъж не се осмелих да попитам за самата болест, за майката, която видимо липсваше в дома, или за произхода на богатството на този странен човек. Как така не ми беше направило впечатление, че тези премрежени, бадемови, печални очи не можеха да принадлежат на един унгарски аристократ, че в проницателния и същевременно морен поглед се отразяват хилядолетните трагични борби на еврейството? Защо не бях забелязал, че в Едит са смесени и други черти, защо не бях усетил, че над този дом тегне призрачното бреме на странно минало? И сега със закъснение и светкавична бързина ми хрумнаха редица подробности: с каква студенина в погледа нашият полковник беше приел поздрава на Кекешфалва при една тяхна среща, едва опрял два пръста до козирката; или как другарите го бяха нарекли в кафенето „дърт манихеец“… Имах чувството, което човек изпитва, когато се намира в тъмна стая и някой внезапно дръпне завесите — слънцето ярко заслепява очите му, пред тях започват да играят червени кръгове, той полита под яростния тласък на нетърпимата струя светлина.

Ала сякаш прочел мислите ми, Кондор се приведе към мен; неговата малка, мека ръка успокоително докосна моята — това бе истинско докосване на лекар.

— Естествено, не можехте да подозирате тези неща, господин подпоручик… И от къде на къде! Та вие сте израсли в съвършено затворен, уединен свят и освен това сте в онази щастлива възраст, когато човек все още не се е научил да възприема с недоверие странностите. Повярвайте ми — аз съм по-стар от вас, — няма нищо срамно в обстоятелството, че животът от време на време ни подвежда; по-скоро е истинска благодат, когато погледът ни е лишен от свръх изострената проницателност и ние гледаме на хората и нещата с доверие. Иначе никога не бихте могли така великодушно да помогнете на стареца и на клетото болно дете! Не, не се чудете и преди всичко не се срамувайте — без да съзнавате, вие сте постъпили по най-правилния начин!

Той хвърли угарката в ъгъла, протегна се и отмести креслото:

— Струва ми се, че вече е време да си тръгвам.

Изправих се заедно с него, въпреки че още бях замаян. Защото нещо странно ставаше в душата ми. Бях страшно развълнуван, дори обзет от безмерна възбуда, защото бях научил толкова изненадващи неща; ала в същото време усещах смътен натиск по едно точно определено място. Ясно си спомних: докато Кондор разказваше, исках да го попитам нещо, ала ми липсваше смелост да го прекъсна — исках да го попитам за някаква подробност на точно определено място от неговия разказ! И сега, когато вече можех да задам въпроса си, мисълта ми се беше загубила, отнесена от възбудата, която разказът бе породил. Напразно проследих всичките му криволици — така се чувствува човек, който усеща ясно изразена болка, но не може да определи какво го боли. И докато напускахме полуопустялата кръчма, ме завладя стремежът да си припомня забравеното.

Излязохме навън. Кондор погледна небето.

— Аха! — засмя се той с известно задоволство. — През цялото време го усещах; лунната светлина ми се видя твърде ярка. Задава се буря, и то каква! Трябва да побързаме.

Имаше право. Макар че задушният въздух между сънените къщи все още не трепваше, от изток по небето се гонеха тъмни, тежки облаци и закриваха матовожълтия диск на луната. Небосклонът вече наполовина бе затъмнен; плътната черна метална маса пълзеше като огромна костенурка, сегиз-тогиз я поразяваха далечни мълнии, а при всяка светкавица нещо в далечината недоволно изръмжаваше като разярено животно.

— След половин час бурята ще се разрази — предсказа Кондор, — аз при всички положения ще се добера сух до влака, но вие, господин подпоручик, по-добре се връщайте, защото ще се измокрите до кости.

Ала аз смътно съзнавах, че трябва да го питам нещо, макар че все още не си спомнях какво бе то; споменът се бе удавил в някаква неведома тъма, също като луната сред буреносния бяг на облаците. Неясната мисъл обаче не спираше да гложди мозъка ми като постоянна, неспокойна и остра болка.

— Не, ще рискувам — отвърнах аз.

— Тогава по-живо! Колкото по-бързо вървим, толкова по-добре; от дългото седене краката ми съвсем се схванаха.

Краката ми се схванаха — ето я ключовата дума!