Стефан Цвайг
Нетърпеливо сърце (12)

„По дяволите! Да върви всичко по дяволите! — си мисля аз на път за града. — Да се махна, само да се махна някъде, където никой не ме познава, където ще бъда свободен от всичко и всички! Далеч, далеч оттук, да избягам, да изчезна! Да не виждам никого, никой да не ме боготвори, никой да не ме унижава повече! Да се махна, само да се махна!“ Несъзнателно повтарям думите в ритъма на конските копита. В казармата бързо подхвърлям поводите на един улан и незабавно напускам двора. Днес не ми се ходи в офицерското казино, не желая да ми се подиграват, а още по-малко — да ме съжаляват.

Но не зная накъде да поема. Нямам никакъв план, никаква цел: и в двата ми свята — в казармата и извън нея — за мен няма място. „Само да се махна, да се махна! — бие пулсът в мен. — Далеч! Далеч оттук! — тътнат слепоочията ми. — Да изляза, да ида някъде, да се махна от проклетата казарма, да се махна от града! Да тръгна по противната главна улица и да продължа нататък, по-нататък!“ Ала внезапно някой току до мен ми подвиква сърдечно:

— Сервус!

Неволно се извръщам. Кой може да ме поздравява така топло? Някакъв висок господин в цивилни дрехи, бричове, сив спортен костюм и шотландска шапка. Никога не съм го виждал, не си го спомням. Непознатият господин е застанал до автомобил, а двама механици в сини престилки са се заели да го поправят. Той явно не забелязва моето объркване и пристъпва към мен. Това е Балинкай, когото винаги бях виждал в униформа.

— Пак го е хванал катарът — сочи той автомобила и ми се усмихва, — при всяко пътуване все същото. Май че едва след двадесет години пътуването с тези таратайки ще стане сигурно. Къде-къде по-простичко е с добрите стари коне, от тях поне разбирам малко.

Неволно ме обзема силна симпатия към този чужд човек. Всяко негово движение е толкова уверено, а погледът му е светъл и топъл като на всички лекомислени бохеми. Едва чувам неговия неочакван поздрав, когато внезапно ме осенява една мисъл: на него можеш да се довериш! И само за някаква нищожна секунда към тази първа мисъл се навързва цяла верига от мисли — това става с онази светкавична бързина, с която мозъкът ни действува в мигове на напрежение. Той е цивилен човек, сам си е господар. И е изживял нещо подобно. Помогнал е на шурея на Ференц, помага на всекиго с удоволствие, защо да не помогне и на мен? Преди още да съм успял да си поема дъх, стремителната огнена верига от мълниеносни размишления вече се е споила във внезапно решение. Набирам смелост и пристъпвам към Балинкай.

— Извинявай — изричам аз и сам се учудвам на своята непринуденост, — ще можеш ли да ми отделиш пет минути?

Трепва изненадан, сетне се усмихва широко:

— С удоволствие, драги Хоф… Хоф…

— Хофмилер — допълвам аз.

— Изцяло съм на твое разположение. Хубава работа, да не намеря време за един другар! В ресторанта ли да слезем, или да се качим в моята стая?

— Ако ти е все едно, по-добре в стаята — и само за пет минути. Няма да те задържам повече.

— Колкото искаш, толкова! И бездруго ще мине поне половин час, преди да поправят таратайката. Само че горе не е много уютно. Стопанинът всеки път иска да ми даде луксозната стая на първия етаж, но аз от сантименталност винаги наемам старата някогашна стая. Едно време… но да не говорим за това.

Изкачваме се по стълбите. Така си е, стаята е прекалено скромна за богаташ като него. Единично легло, няма шкаф, няма фотьойл, само два износени сламени стола между кревата и прозореца. Балинкай изважда своята златна табакера, предлага ми цигара и неимоверно облекчава задачата ми, защото направо пита:

— И тъй, драги Хофмилер, с какво мога да ти услужа?

„Няма какво да го усуквам“, си мисля аз и без заобикалки казвам:

— Ще те помоля за съвет, Балинкай. Искам да напусна службата и да се махна от Австрия. Може би имаш подходяща работа за мен.

Балинкай внезапно става сериозен. Изражението му става напрегнато. Захвърля цигарата.

— Глупости! Момък като теб! Как изобщо ти дойде наум!

Ала аз неочаквано съм обзет от твърдоглаво упорство. Решението, от което преди десет минути нямаше и помен, заяква в мен като стомана.

— Драги Балинкай — казвам аз с тон, който не търпи никакви възражения, — бъди така любезен и ми позволи да ти спестя обясненията. Всеки човек знае какво иска и какво трябва да направи. Другите не са в състояние да го разберат. Повярвай, трябва да си плюя на петите.

Балинкай ме поглежда изпитателно. Сигурно е забелязал, че не ми е до шега.

— Не искам да ти се меся, но повярвай, Хофмилер, ти вършиш глупост. Не знаеш какво правиш. Струва ми се, че сега си на двадесет и пет — двадесет и шест години и скоро ще станеш поручик. А това не е малко. Тук имаш чин, тук представляваш нещо. Ала в мига, в който някъде започнеш отначало, и последният негодник, и най-мръсният търгаш ще стои по-горе от теб само защото не мъкне нашите глупави предразсъдъци на гърба си. Повярвай, щом някой от нашите свали униформата, вече не е това, което е бил по-рано, и аз те моля само за едно: нека моят пример да не те подвежда. Аз наистина успях да се измъкна от калта, но това беше чиста случайност, която става веднъж на хиляда пъти. Дори не бих желал да зная каква е съдбата на другите, към които господ не се показа толкова благосклонен.

В неговата решителност има нещо убедително. Но аз чувствувам, че не бива да отстъпвам.

— Зная — кимам утвърдително, — че човек затъва. Но трябва да се махна, нямам друг избор. Бъди така добър и не ме разубеждавай. Не представлявам нищо особено, зная това, а и нищо особено не съм научил, но ако наистина ме препоръчаш някъде, мога да ти обещая, че няма да те изложа. Зная, не съм първият; намерил си работа и на шурея на Ференц.

— Йонас? — Балинкай презрително щрака с пръсти. — Но, моля те, помисли кой е той! Дребен провинциален чиновник. Лесно се помага на такъв. Стига само да го преместиш от един стол на друг, малко по-добър, и той вече се мисли за дядо господ. Все му е едно къде ще си изтърка панталоните — и без това не е способен на друго. Но по-различно е да измислиш подходяща работа за човек, който е имал звездичка на яката. Не, драги Хофмилер, горните етажи постоянно са заети. Ако в цивилния живот започнеш отначало, тръгваш от най-долу, дори от мазето, а там не мирише на рози.

— Няма значение.

Трябва да съм изрекъл това много буйно, защото Балинкай отначало ме стрелна с любопитство, а сетне спря върху мен странен, вторачен поглед, който сякаш идеше от много далеч. Най-сетне приближи своя стол и положи ръка върху рамото ми.

— Драги Хофмилер, не съм ти настойник и нямам право да те поучавам. Ала повярвай на един другар, който е изпитал същото на гърба си: има огромно значение, когато с един скок слезеш от горе — долу, от гърба на офицерския си кон — право в мръсотията… казва ти го човек, който е седял тук, в тази мизерна стаичка, от дванадесет на обед чак до вечерта и си е въобразявал съвсем същото — това „Няма значение!“ Малко преди единадесет и половина си подадох оставката. Не исках да ида при другите в офицерското казино, а посред бял ден не ми се вървеше по улиците, облечен в цивилни дрехи. Затова наех тази стая — сега разбираш защо я предпочитам — и тук изчаках да се стъмни; не желаех никой да ме сподири със състрадателни погледи, да види как Балинкай офейква в изтъркано сиво сако и смачкана шапка. Стоях на този прозорец, тъкмо на този прозорец, и още веднъж се загледах към улицата. Там се разхождаха моите другари, всички в униформи, стройни, горди и свободни, всеки бе малък бог и знаеше кой е и къде му е мястото. Едва тогава усетих, че съм излишен в този свят; струваше ми се, че заедно с униформата съм смъкнал и кожата от гърба си. Естествено, сега ти си мислиш: глупости — какво значение има дали сукното е синьо, черно или сиво; все едно е дали ще се разхождаш със сабя или с чадър. Ала до ден-днешен потръпвам, когато си спомня как посред нощ се запрокрадвах към гарата и как на един ъгъл се разминах с двама улани, които не ми козируваха.

И как сетне сам замъкнах куфарчето си в трета класа и седнах между изпотени селянки и работници — да, зная, че това са глупости, зная, че не съм справедлив и че нашата така наречена съсловна чест е вятър работа; и все пак след осем години служба и четири години военно училище тя е преминала в кръвта ни! В началото имаш чувството, че си сакат или че върху лицето ти зее гнойна рана. Пази боже да изживееш подобно нещо! За всички съкровища на този свят не бих се съгласил да се върна още веднъж в оная вечер, когато се измъкнах оттук и се добрах до гарата, като заобикалях всеки фенер. А това все пак беше само началото.

— Но, Балинкай, тъкмо затова искам да избягам някъде далеч, където всичко това го няма и никой нищо не знае за мен!

— Точно така говорех и аз, Хофмилер, точно така мислех! Само да се махна, тогава всичко ще се заличи, всичко ще изчезне! По-добре да лъскам обувки или да мия съдове оттатък океана — нали така пише по вестниците за големите милионери! Но, Хофмилер, за да стигнеш до Америка, са нужни доста пари, а ти още не знаеш какво значи за такива като нас да си превиват гръбнака! Щом старият улан престане да усеща на шията си яката със звездичките, той вече нито може да ходи, нито да говори както по-рано. Тъпо и смутено седи с най-добрите си другари и тъкмо когато трябва да ги помоли за нещо, гордостта му запушва устата. Да, драги мой, по онова време изживях доста неща, ала предпочитам да не си спомням за тях — позор и унижения, за които още на никого не съм разказвал!

Балинкай стана и направи няколко резки движения с ръце, сякаш сакото внезапно му беше отесняло. И поривисто се извърна.

— Впрочем на теб спокойно мога да разкажа всичко! Защото днес вече не се срамувам, освен това навярно ще спечелиш, ако навреме охладя романтичния ти ентусиазъм.

Седна отново и се приближи към мен.

— Вероятно и на теб са разправяли историята за моя успешен риболов, за това как съм се запознал с жена си в хотел „Шепърдс“. Зная, че са я разтръбили по всички полкове и че дори им се иска да я отпечатат по читанките като подвиг на един императорски и кралски офицер. Да, но историята съвсем не беше героична; само едно е вярно — аз действително се запознах с нея в хотел „Шепърдс“. Ала как точно се запознах, знаем само аз и тя; тя на никого не го е разказвала, аз — също. На теб ще разкажа всичко само за да разбереш, че за такива като нас щастието не се среща под път и над път… И така, ще бъда кратък: когато се запознах с нея в хотел „Шепърдс“, аз работех там като — само не се стряскай! — като келнер, да, драги мой, като обикновен, нищожен келнер по стаите. Естествено, бях келнер не защото това ми доставяше удоволствие, а от глупост, заради нашата жалка неопитност. Във Виена, в моя мизерен пансион, живееше един египтянин и той ми бе разправил, че шуреят му е управител на кралския полоклуб в Кайро и срещу двеста крони комисиони щял да ме назначи там като треньор. Там много държали на добрите обноски и на известните имена; е, в турнирите по поло аз винаги бях пръв, а заплатата, която ми спомена, беше прекрасна — за три години щях да спестя достатъчно пари, за да се заловя с някоя почтена работа. Освен това Кайро е доста далеч, а при играта на поло общуваш с изискани хора. Ето защо приех идеята с въодушевление. Не ми се иска да те отегчавам с разказа за това как трябваше да хлопам по много врати и да изслушам доста смутени извинения от така наречените стари приятели, преди да събера с мъка неколкостотин крони за път и облекло — за такъв изискан клуб все пак е необходим костюм за езда и фрак, човек трябва да бъде облечен прилично. И макар че пътувах на междинната палуба, парите едва ми стигнаха. В Кайро се озовах със седем пиастра в джоба, а когато позвъних на вратата на кралския полоклуб, един негър се опули насреща ми и заяви, че не познава никакъв господин Ефдопулос, че не е чувал за никакъв шурей — нямат нужда от треньор и изобщо полоклубът скоро щял да бъде закрит. Разбираш вече, че онзи египтянин бе жалък негодник, който с лъжа измъкна от мен двеста крони, а аз глупакът не се и сетих да погледна фалшивите препоръчителни писма и телеграми. Да, драги Хофмилер, не сме дорасли за триковете на подобни мошеници, но това не бе единствената клопка, в която попаднах, докато си търсех работа. И все пак ударът беше нанесен право в стомаха. Защото, драги мой, аз се озовах в Кайро, без да познавам никого и с някакви си седем пиастра в джоба, а там е не само горещо, но и ужасно скъпо. По-добре е да не ти разправям как съм живял и с какво съм се хранил през първите шест дни; и сега ми е чудно как съм оцелял. А някой друг ще иде в консулството и ще изпроси да го върнат в родината на държавни разноски. Ала ето в това се състои мъчнотията — човек като нас не може да постъпва така. Човек като нас не може да седне в чакалнята на една пейка с докери и уволнени готвачки и да изтърпи погледа на някой дребен консулски плъх, който бавно ще прочете в паспорта: „барон Балинкай“. Не, по-добре да пукна от глад; затова можеш ли да си представиш какво щастие в нещастието изживях, когато случайно разбрах, че се търси помощник-келнер в хотел „Шепърдс“! И тъй като имах фрак, и то нов (от костюма за езда живях през първите няколко дни), и знаех френски, смилиха се над мен и ме назначиха временно. Е, отстрани нещата изглеждат поносими: изтъпанил си се там със снежнобял нагръдник, прислужваш и сервираш, държиш се на положение; но това, че като келнер спиш с още трима други в някоя мансарда — под нажежения покрив, със седем милиона бълхи и дървеници — и че сутрин тримата се мият в един и същ леген, и че бакшишите изгарят ръката, ти — е, стига толкова! Достатъчно е, че го преживях, достатъчно е, че оцелях!

А сетне започна историята с моята жена. Наскоро овдовяла, тя беше пристигнала със сестра си и зет си в Кайро. Нейният зет бе възможно най-противният тип, когото би могъл да си представиш: разплут, тлъст, отпуснат, арогантен. Нещо в мен го ядосваше. Вероятно му се струвах твърде елегантен, вероятно не превивах достатъчно гръб пред този господинчо — веднъж се случи така, че не му донесох закуската в точно определеното време и той ме наруга: „Дръвник!“… Ти знаеш, че щом веднъж си бил офицер, това се превръща в навик — преди да помисля, подскочих като пришпорен кон — за малко щях да го халосам с юмрук по мутрата. Е, в последния миг се въздържах, защото и бездруго цялото това келнерство ми приличаше на някакъв маскарад — не зная дали ще ме разбереш, но в следващия миг изпитах нещо като садистично удоволствие, задето аз, Балинкай, съм принуден да търпя прищевките на някакъв си мръсен търговец на сирене. Ето защо просто замръзнах на място и леко му се усмихнах — ама знаеш ли, някак високомерно, само с ъгълчетата на устните си, — тъй че негодникът позеленя от яд, понеже усети, че стоя над него. Сетне много хладно излязох от стаята, като преди това сторих подчертано ироничновежлив поклон: оня щеше да се пукне от яд! Но жена ми, тоест моята сегашна жена, присъствуваше на тази сцена; вероятно любопитството й се е събудило от случилото се между нас, някак си е усетила — по-късно ми го призна, — че съм избухнал като човек, който никога в живота си не е имал случай на подобно отношение към себе си. Ето защо ме последва в коридора (зет й бил малко възбуден, та затова да не му се сърдя) — е, и за да узнаеш цялата истина, драги мой, — тя дори се опита да ми тикне банкнота в ръката, за да заглади положението.

Но когато отказах да взема тези пари, тя за втори път трябва да се е убедила, че с моето келнерство нещо не е наред. Ала историята би приключила дотук, защото през последните седмици бях спестил достатъчно, че да се прибера у дома, без да прося в консулството. Отидох там само за някои сведения. Тогава случайността ми се притече на помощ — това бе случайност, която е равносилна на печалба, изтеглена сред стотици хиляди билети, а именно: консулът тъкмо пресичаше чакалнята и не бе никой друг, а Елемер фон Юхаш, с когото безброй пъти бях седял на една маса в жокейския клуб. Веднага ме прегърна и ме покани в своя клуб, а там — нова случайност (с една дума, случайност плюс случайност, разказвам ти всичко това, за да видиш колко удивителни случайности трябва да си определят среща, за да измъкнат от калта човек като нас!), — там бе моята сегашна жена. Когато Елемер ме представи за своя приятел барон Балинкай, тя се изчерви като божур. Естествено, беше ме познала незабавно и историята с бакшиша й се струваше в този миг ужасна. Ала скоро разбрах що за човек е — тя бе благородна и откровена, защото не започна да се преструва, сякаш нищо не се е случило, а прямо и почтено побърза да си признае всичко. Останалото се реши светкавично, но то не е предмет на нашия разговор. Повярвай, подобно стечение на обстоятелствата не се повтаря всеки ден и въпреки парите, и въпреки жена си, за които всяка сутрин и всяка вечер хилядократно благодаря на бога, не бих желал повторно да изживея всичко отначало.

Неволно протегнах ръка към Балинкай.

— Искрено ти благодаря за предупреждението. Сега още по-добре знам какво ми предстои. Но, честна дума, не виждам друг изход. Действително ли не можеш да ми предложиш нищо? Ти навярно се занимаваш с големи сделки.

Балинкай замълча за миг, сетне съчувствено въздъхна:

— Горкото момче, сигурно здраво са те стиснали за гушата! Не се бой, няма да те разпитвам, и сам виждам достатъчно. Щом ножът опре до кокала, не помагат никакви приказки и увещания. Остава само да се намеся като приятел, не бива да се съмняваш в това. Но запомни, Хофмилер — бъди разумен и не си внушавай, че веднага бих могъл да ти осигуря топло местенце. В никое почтено предприятие няма подобни места. Само бихме озлобили другите, ако някой ни в клин, ни в ръкав ги прескочи през главите. Ще трябва да започнеш най-отдолу, вероятно няколко месеца ще се занимаваш с глупави писания в канцеларията, преди да те изпратя в плантациите или да измислим нещо друго. Жена ми и аз заминаваме утре, осем или десет дни ще се мотаем из Париж, сетне ще прескочим за няколко дни до Хавър и Антверпен, ще направим проверка на агенциите. Ще се върнем обаче точно след три седмици, ще ти пиша още в Ротердам. Не се безпокой, няма да те забравя! Можеш да разчиташ на Балинкай.

— Зная — отвърнах аз, — много ти благодаря.

Но Балинкай трябва да бе усетил лекото разочарование, скрито зад моите думи (вероятно самият той беше имал подобни изживявания, защото само човек, който вече е минал по същия път, е в състояние да полови своеобразните отсенки на гласа).

— Или… или ти е твърде късно?

— Не — колебливо отвърнах аз, — естествено не, след като вече го знам със сигурност. Но… но по-добре щеше да бъде, ако…

Балинкай се замисли за миг.

— Ами днес, днес например нямаш ли време?… Имам предвид следното: жена ми все още е във Виена и тъй като предприятието е нейно, а не мое, все пак тя има последната дума.

— О, разбира се, свободен съм! — бързо изрекох аз. Тъкмо ми бе хрумнало, че полковникът днес не желае да вижда моята „физиономия“.

— Браво! Прекрасно! Тогава най-разумно е да тръгнеш с мен, с таратайката! Мястото до шофьора е свободно. Отзад няма да можеш да седнеш, защото съм поканил своя стар тукашен приятел барон Лайош със семейството му. В пет ще бъдем в „Бристол“ — веднага ще разговарям с жена си и ще уредим работата; никога не ми е отказвала, когато съм я молил за някой другар.

Стиснах ръката му. Спуснахме се по стълбата. Механиците тъкмо бяха свалили сините си престилки, автомобилът беше готов; след две минути колата запърпори по шосето.

 

 

Скоростта въздействува хем възбуждащо, хем успокоително както на душата, така и на тялото. Колата едва бе напуснала улиците и се бе озовала в просторното поле, когато почувствувах странно облекчение. Шофьорът караше бързо; дърветата падаха като покосени, телеграфните стълбове хвърчаха назад, селските къщи политаха една към друга като върху разлюляна картина, километражните камъни се открояваха със своята белота, но бързаха да изчезнат, преди да разчетем цифрите върху тях, и по бурния вятър, който ме шибаше в лицето, разбрах, че се носим напред с шеметна скорост. Ала аз навярно се учудвах повече на бързината, с която летеше моят собствен живот: колко много решения взех само през последните няколко часа! В други случаи колебливите неясни чувства в безброй нюанси витаят и се лутат между смътните желания, неоформените намерения и окончателните действия — едно от съкровените удоволствия на сърцето е първо боязливо да си поиграе с решенията, а чак сетне да ги вземе съзнателно. Този път обаче всичко ме беше сполетяло с призрачна скорост и както зад шумната кола окончателно и невъзвратимо изчезваха в нищото села, улици, дървета и ливади, така се заличаваше и онова, което до този миг бе представлявал моят всекидневен живот — казармата, кариерата, другарите, семейство Кекешфалва, замъкът, моята стая, училището по езда, цялото мое съществуване, което изглеждаше така сигурно и предопределено. Един-единствен час бе променил целия ми вътрешен свят.

В пет и половина спряхме пред хотел „Бристол“, неописуемо раздрусани и прашни от главата до петите, ала приказно освежени от шеметната бързина.

— Така не можеш да се явиш при жена ми — усмихна се Балинкай. — Върху теб сякаш са изсипали цял чувал брашно. И изобщо май е по-добре да поговоря с нея насаме, ще мога да се изразявам много по-свободно, а и ти няма да се срамуваш. Най-разумно е да идеш в гардероба, хубаво да се измиеш и да седнеш в бара. Ще дойда след няколко минути и ще ти дам отговор. И не се притеснявай. Ще направя всичко, което искаш.

И наистина: не ме накара да го чакам дълго. Само след пет минути се появи засмян.

— Нали ти казах, всичко е наред — впрочем, ако ти допада. Можеш да размисляш колкото ти се иска, а и да се откажеш по всяко време. На жена ми — тя наистина е умна жена — отново й хрумна най-подходящото решение. И тъй, незабавно се качваш на един кораб, за да научиш преди всичко езиците и да поразгледаш положението зад океана. Ще бъдеш помощник на платеца, ще получиш униформа, ще се храниш на офицерската маса, ще направиш няколко рейса до Холандска Индия и ще помагаш в канцеларията. Сетне ще те наредим някъде, дали тук или там — ти ще кажеш, жена ми твърдо обеща.

— Благо…

— Няма защо да ми благодариш. Съвсем естествено бе да ти помогна. Но пак повтарям, Хофмилер, не прави нищо прибързано! Според мен можеш да заминеш още вдругиден и да им се представиш, аз при всички положения ще телеграфирам името ти на директора; ала по-добре ще бъде основно да премислиш работата още веднъж; предпочитам да останеш в полка, но не искам да ти се бъркам. И тъй, разбрахме се: ако дойдеш — дойдеш, ако не — няма да ти се разсърдим… — Той ми протегна ръка. — Да или не, каквото и решение да вземеш, искрено ще ме зарадваш. Сервус!

С истински възторг погледнах човека, когото ми бе изпратила съдбата. Със своята очарователна непосредственост той ми беше спестил най-тежкото: молбите и колебанията, както и мъчителното напрежение, преди да се реша. Сега не ми оставаше да направя нищо друго, освен една малка формалност: да напиша прошението за оставката. Сетне щях да бъда свободен и спасен.

 

 

Така наречената „канцеларска хартия“ — лист с точно определен формат, уточнен до милиметър от устава — беше навярно най-необходимият реквизит в австрийския граждански и военен бюрократичен апарат. Всяко прошение, всеки документ, всяко съобщение задължително трябваше да бъдат написани върху тази чистичко разрязана хартия, която чрез неподражаемата си форма ясно разграничаваше служебните от личните дела; най-достоверен източник за житието и страданието на Хабсбургската монархия са милионите и милиардите листове такава хартия, натрупани по канцелариите. Ако дадено съобщение не беше написано върху този бял четириъгълен лист, то не се признаваше за действително. Ето защо първата ми работа бе да купя от най-близката будка два листа от тази хартия, както и тъй наречената „мързеливка“ — линиран лист за подлагане — и съответния плик. Сетне прескочих до едно кафене — във Виена всяка работа — и най-сериозната, и най-лекомислената — се върши по кафенетата. След двадесет минути, в шест часа, прошението щеше да бъде написано; тогава отново щях да принадлежа на себе си, само на себе си.

Със зловеща точност си спомням всяка подробност от вълнуващото събитие — нали това бе най-важното решение в досегашния ми живот! — за кръглата мраморна масичка до прозореца в кафенето на Рингщрасе, за папката, върху която положих хартията, а сетне внимателно я прегънах с един нож по средата, за да може линията на пречупване да излезе безукорна. С фотографска точност виждам пред себе си синьочерния, малко разводнен цвят на мастилото и усещам лекия замах, с който започнах да изписвам началните букви, за да им придам яснота и изящество. Защото страшно ми се искаше да изпълня своето последно военно задължение изключително безупречно; тъй като съдържанието бе точно предписано, можех да изразя тържествеността на тази постъпка единствено чрез особената чистота и красота на почерка.

Но някаква странна мечтателност ме накара да прекъсна още при първите редове. Спрях и си представих какво ще се случи утре, когато прошението се получи в канцеларията на полка. Вероятно най-напред ще се смае погледът на фелдфебела, сетне изненадано ще зашушукат и подчинените му писари — ами да, не всеки ден някой подпоручик чисто и просто захвърля военната си служба! После листът ще мине по каналния ред от стая в стая, докато накрая попадне при самия полковник; той внезапно изплува пред мен като жив, видях как слага пенснето върху далекогледите си очи, как се стъписва още при първите слова, а сетне невъздържано стоварва юмрук върху масата; този грубиян бе свикнал подчинените, които здравата бе наругал, още на следия ден щастливо да махат с опашка, щом с някоя шегичка им дадеше да разберат, че бурята окончателно е отминала. Ала този път щеше да установи, че се е сблъскал с друг твърдоглавец — с дребния подпоручик Хофмилер, който не понася да го ругаят. А когато по-сетне се разбереше, че Хофмилер си е подал оставката, двадесет, четиридесет глави неволно щяха да трепнат в почуда. Всички другари — всеки поотделно — щяха да си рекат: „По дяволите! Бива си го! Държи на себе си!“ Дори за господин полковник Бубенчич тази работа можеше да стане ужасно неприятна — ала както и да е, доколкото си спомням, в полка не е имало по-почтено сбогуване, никой досега не се е отървавал по-достойно.

Не се срамувам да си призная, че докато си представях всичко това, ме обзе странно самодоволство. Все пак суетността е един от най-силните подтици за всяко наше действие и особено слабите натури не могат да устоят пред изкушението да сторят нещо, което отстрани прилича на сила, смелост и решителност. За пръв път имах възможност да докажа на своите другари, че съм човек с достойнство, че съм истински мъж! Все по-бързо и, както ми се стори, все по-енергично довърших двадесетте реда; онова, което в началото приемах за досадно задължение, внезапно ми достави лично удоволствие.

Оставаше само да се подпиша — ето, всичко бе готово. Поглед към часовника: шест и половина. След това да извикам келнера и да платя. Сетне още веднъж, за последен път, да се разходя по Рингщрасе в униформа, после да се прибера с нощния влак. Утре заран да пусна писъмцето и тогава нямаше да има връщане назад — започвах нов живот.

Така че взех листа, прегънах го първо по дължина, сетне по ширина и грижливо скрих в джоба си съдбовния документ. В този миг се случи нещо неочаквано.

 

 

Случи се следното: в секундата, когато сигурен, самоуверен и дори радостен (всяка свършена работа ни разведрява) пъхах във вътрешния си джоб обемистия плик, усетих някакво прошумоляване и съпротива. „Какво ли има вътре?“, помислих неволно и бръкнах в джоба. Ръката ми се отдръпна, сякаш преди мен се досети за онова, което бях забравил. Беше писмото на Едит, нейните две писма от вчера — и първото, и второто.

Не съм в състояние да опиша чувството, което ме завладя при този внезапен спомен. Струва ми се, че беше не толкова уплаха, колкото безграничен срам. Защото в този миг се разкъса някаква мъгла или по-скоро — самозамайване. Светкавично проумях, че всичко, което бях сторил и мислил през последните часове, е чиста лъжа: ядът, че съм се изложил, както и гордостта, че геройски си подавам оставката. Защото моето внезапно офейкване не се дължеше на спречкването с полковника (та това в крайна сметка ставаше всяка седмица!); всъщност бягах от семейство Кекешфалва, бягах от своята измама, от своята отговорност, бягах, защото не можех да понеса, че ме обичат против волята ми. Също както неизлечимо болният заради някакъв си случаен зъбобол забравя за мъчителните, действително смъртоносни болки, така и аз забравих (или исках да забравя) онова, което наистина ме измъчваше, плашеше ме, караше ме да бягам и в същото време да изтъквам като мотив за тръгването си онова малко и, общо взето, безобидно произшествие на учебния плац. Сега обаче проумях: това не бе героично сбогуване поради оскърбяването на честта ми. Това бе страхливо, жалко бягство.

Ала извършените дела винаги упражняват някакво въздействие. Тъй като вече бях написал молбата за оставка, нямах никакво желание да отстъпвам. „По дяволите — ядосано си рекох аз, — какво ме засяга, че ме чака и хленчи! Достатъчно ме ядосваха, достатъчно ме объркваха. Какво ме засяга, че някакъв си чужд човек ме обичал? Милионите ще й помогнат да си хване друг, а ако не успее, това не е моя работа. Достатъчно е, че офейквам, достатъчно е, че захвърлям мундира! Какво ме засяга тази истерична история — ще оздравее ли, или няма? Та да не съм лекар…“

Ала при думата „лекар“, която изрекох в себе си, мислите ми внезапно се заковаха така, както бясно завъртяната машина спира при даден сигнал. При думата „лекар“ си спомних за Кондор. И веднага си казах: „Това си е негова работа, негов ангажимент! Плащат му, за да лекува болните. Тя е негова пациентка, а не моя. Да си изсърба попарата, която е надробил. Най-добре би било незабавно да го посетя и да му обясня, че излизам от играта.“

Поглеждам часовника. Седем без четвърт. А моят бърз влак тръгва едва след десет. Имам предостатъчно време, и бездруго няма какво толкова да му обяснявам: само това, че по-нататък ще я карат без мен. Но къде ли живее? Казвал ли ми е изобщо, или аз съм забравил? Впрочем като лекар-практик трябва да го има в телефонния указател, така че бързо влизам в една телефонна кабина и прелиствам указателя. Йе… Йо… Ка… Ко… ето ги всички Кондор, Антон — търговец… Д-р Кондор, Емерих — лекар-практик, VIII, Флориангасе 97, няма друг лекар на цялата страница — значи той е. Изтичвам навън и два-три пъти си повтарям адреса — нямам молив, всичко забравих при това ужасно бързане, — сетне го подвиквам на първия фиакър и докато колата бързо и меко се плъзва върху гумените си колела, аз изработвам своя план. Трябва да бъда кратък и непоколебим. В никакъв случай да не проявявам нерешителност. В никакъв случай да не ме заподозре, че бягам заради семейство Кекешфалва, да му представя своето сбогуване като свършен факт. Ще му кажа, че от месеци съм задвижил въпроса, но едва днес получавам прекрасната служба в Холандия. Ако продължи да ме разпитва, ще млъкна и ще престана да му давам обяснения! Нали самият той не ми каза всичко. Крайно време е да не се съобразявам с другите.

Колата спира. Навярно кочияшът е сбъркал или пък аз съм му дал погрешен адрес. Нима Кондор наистина живее толкова мизерно? Сигурно само от Кекешфалва получава купища пари — лекар, който си е създал име, не може да живее в такава барака! Ала не, той наистина живее тук, ето, в коридора виси табелката: „Д-р Емерих Кондор, втория двор, трети етаж, приема от 2 до 4 часа“. От два до четири, а сега е почти седем. Както и да е, мен трябва да приеме! Бързо се разплащам и освобождавам фиакъра, сетне пресичам зле настлания двор. Каква мръсна вита стълба с изтъркани стъпала, изронени, надраскани стени, мирис на бедняшки кухни и лошо затворени клозети, жени в мръсни халати, които разговарят по коридорите и недоверчиво поглеждат кавалерийския офицер, дето смутено ги отминава в мрака и подрънква с шпори!

Ето го най-сетне и третия етаж, отново следва дълъг коридор; вдясно, вляво и по средата — врати. Тъкмо понечвам да бръкна в джоба, за да драсна клечка кибрит и да открия търсената врата, когато отляво излиза слугинче в раздърпана дреха и празна кана в ръка — сигурно е тръгнало за бира. Питам за доктор Кондор.

— Да, тук живее — отвръща тя със силен чешки диалект. — Само че не се е прибирал. Замина за Майдлинг, но скоро ще си дойде. Каза на милостивата госпожа, че със сигурност ще бъде тук за вечеря. Влезте и го почакайте!

И преди да размисля, вече ме въвежда в антрето.

— Съблечете се. — И посочва стар гардероб от меко дърво, навярно единствената мебел в малкото мрачно помещение. Сетне отваря вратата на чакалнята, която има по-представителен вид: около масата са наредени четири-пет кресла, а лявата стена е запълнена с книги.

— Можете да поседнете тук — кимва тя към едно от креслата с леко пренебрежение. Веднага разбирам: Кондор лекува бедни хора. Богатите пациенти се приемат другояче. „Странен човек, странен човек! — мисля си аз. — Стига да е искал, можел е да забогатее само от Кекешфалва.“

И тъй, аз чакам. Това е обичайното нервно чакане пред кабинета на някой лекар, когато постоянно прелистваш изпомачканите, отдавна остарели списания, без да имаш намерение да ги четеш, а само колкото да залъжеш своето собствено нетърпение с привидното занимание. Тогава постоянно ставаш и постоянно присядаш, постоянно гледаш часовника, който сънливо тиктака в ъгъла: седем и дванадесет, седем и четиринадесет, седем и петнадесет, седем и шестнадесет, сетне се взираш като хипнотизиран в дръжката на кабинета. Най-сетне — в седем и двадесет — вече не ме сдържа на едно място. След като съм затоплил две кресла, аз се надигам и пристъпвам към прозореца. Долу, на двора, някакъв куц старец — вероятно слуга — смазва колелетата на ръчната си количка, зад осветените кухненски прозорци една жена глади, а друга, доколкото виждам, къпе детенцето си в корито. Някъде — не мога да определя етажа с точност, но трябва да е непосредствено над или под мен — някой разучава гамите, все същите, повтаря все същите гами. Отново поглеждам часовника: седем и двадесет и пет, седем и тридесет. Но защо ли не се прибира? Не мога, не искам да го чакам повече! Усещам как чакането ме прави неуверен и безпомощен.

Най-сетне — отдъхвам си — някъде наблизо се затръшва врата. Веднага си придавам важен вид. „Дръж се на положение, бъди напълно непринуден!“, повтарям си аз. Съвсем небрежно ще разкажа, че просто минавам оттук, за да се сбогувам, и само между другото ще го помоля скоро да навести семейство Кекешфалва и за да не възникнат у тях някои подозрения, да ги уведоми, че ми се е наложило да замина по служба за Холандия. Господи, мили боже! По дяволите! Защо ме кара да го чакам толкова дълго! Ясно долавям, че някой премества стол в съседното помещение. Само това липсва — онази глупачка да не е съобщила за мен!

Понечвам да изляза и да напомня на слугинчето за себе си. Ала внезапно замръзвам на място. Защото човекът в съседната стая не може да бъде Кондор. Познавам неговите стъпки. Запомних ги в онази нощ, когато го изпровождах: той върви тежко и несръчно с късите си крака, задъхва се и обувките му скърцат; стъпките в съседната стая, които ту се приближават, ту се отдалечават, са много по-различни, колебливи, несигурни, провлечени. Всъщност не мога да си обясня защо се вслушвам така напрегнато в непознатите стъпки. Ала не мога да се освободя от усещането, че и човекът в съседното помещение се вслушва несигурно и неспокойно — също като мен — в шумовете от моята стая. Внезапно долавям слаб шум при вратата, сякаш някой натиска дръжката или си играе с нея; и наистина тя се раздвижва. Тъничката месингова ивица видимо се накланя в здрача, вратата се открехва, появява се тесен, черен процеп. „Сигурно е от течението, сигурно е подухнал вятър — казвам си аз, — защото никой нормален човек не отваря вратите толкова крадливо, ако изключим нощните престъпници.“ И все пак процепът се разширява. Сигурно някаква ръка много внимателно разтваря вратата отвътре, ето, в мрака се откроява човешки силует. Взирам се като омагьосан. Иззад процепа долита колеблив женски глас:

— Тук… има ли някой?

Отговорът засяда в гърлото ми. Незабавно разбирам: измежду всички хора само слепецът може да задава такива въпроси. Само слепите говорят неуверено и ходят бавно, с провлечени, колебливи стъпки. И в същия миг ме осенява един спомен. Не беше ли казал Кекешфалва, че Кондор се е оженил за сляпа жена? Сигурно е тя, да, само тя е: стои зад открехнатата врата, пита, ала не ме вижда. Напрегнато се взирам към нея, за да уловя силуета й в сянката, най-сетне различавам хилава жена в широк халат, със сиви, леко разчорлени коси. Боже мой! Тази непривлекателна, некрасива жена е неговата! Колко страшно е да усещаш погледа на мъртвите зеници и да знаеш, че не те виждат; в същото време съглеждам как протяга шия и се вслушва, как напряга всичките си сетива, за да открие присъствието на чуждия човек в незримото пространство; това усилие още повече разкривява нейната огромна уста.

За секунда онемявам. Сетне се изправям, покланям се — да, покланям се, въпреки че е напълно безсмислено да се покланям пред сляп човек — и промълвявам:

— Аз… аз чакам тук господин доктора.

Сега е отворила цялата врата. С лявата ръка продължава да стиска дръжката й, сякаш търси някаква опора в мрака. Сетне се придвижва напред, веждите по-рязко се изпъват над угасналите й очи и с друг, много суров глас повелително ми заговаря:

— Приемът свърши. Когато мъжът ми се върне, първо ще яде и ще си почине. Не можете ли да дойдете утре?

С всяка дума лицето й става все по-неспокойно, личи й, че едва се владее. „Истеричка — незабавно си помислям аз. — Само да не я раздразня.“ Като някой глупак отново се покланям пред нищото и промърморвам:

— Простете, милостива госпожо… аз, разбира се, не възнамерявам да моля господин доктора да ме преглежда толкова късно. Исках само да му съобщя нещо… за един от неговите болни.

— Неговите болни! Все тия негови болни! — Огорчението й преминава в плачевен тон. — Извикаха го в един и половина през нощта, тази заран излезе в седем, а след приема отново изчезна. Сигурно самият той ще се разболее, ако не го оставят на мира! Но стига вече! Казах ви, че приемът свърши. Свърши в четири. Напишете му нужното или ако е спешно, идете при друг лекар. В града има достатъчно лекари, ще ги намерите на всеки ъгъл.

Приближава се, а аз отстъпвам, сякаш съм виновен, пред гневното възбудено лице, чиито широко разтворени очи внезапно засияват като бели огньове.

— Вървете си, ви казах! Вървете си! Оставете го да яде и да спи като другите хора! Какво сте се вкопчили всички в него! И нощем, и в ранни зори, и през целия ден — все тези болни, за всички се мъчи и все напразно! Хванали сте се за него, само за него, защото усещате, че е слаб… ах, колко сте жестоки всичките! Знаете си само вашата болест, вашите грижи, нищо друго не ви интересува! Но аз няма да търпя, няма да позволя това. Вървете си, ви казах, веднага си вървете! Най-сетне го оставете на мира, оставете го поне за един час да си отдъхне привечер!

Придвижва се чак до масата. Някакъв инстинкт сигурно й е подсказал къде приблизително се намирам, защото очите й се взират право в мен, сякаш могат да ме видят. В гнева й има толкова много искрено и в същото време болезнено отчаяние, че внезапно ме досрамява.

— Разбира се, милостива госпожо — извинявам се аз. — Напълно съм съгласен, че господин докторът изпитва нужда от спокойствие… и няма повече да преча. Позволете само да му драсна няколко думи или, да речем, след половин час да позвъня по телефона.

Но тя отчаяно ми изкрещява:

— Не! Не! Никакъв телефон! По цял ден му звъните, всички искате нещо от него, всички питате и се оплаквате! Още не е успял да преглътне — и се втурва към телефона! Елате утре в приемния час, вече ви казах, не може да е чак толкова спешно. Нека си отдъхне поне веднъж. А сега се махайте!… Махайте се, ви казвам!

И свила юмруци, сляпата опипом тръгва с неуверени стъпки към мен. Ужасно е. Имам чувството, че в следващия миг ще ме сграбчи с протегнатите си ръце. Ала в този момент дворната врата скръцва и звънко се затръшва. Сигурно е Кондор. Тя се заслушва и трепва. Изражението й незабавно се променя. Започва да трепери с цялото си тяло; ръцете, доскоро стиснати в юмруци, внезапно се сключват умолително.

— Не го задържайте — прошепва тя. — Нищо не му казвайте! Сигурно е уморен, цял ден е на крак… Моля, имайте милост! Смиле…

В този миг вратата се отвори и Кондор влезе в стаята.