Колин Хигинс
Харолд и Мод (4)

* * *

Един червен автомобил с гюрук подскочи върху мръсния тротоар и направи бърз завой. Двама изплашени велосипедисти се отдръпнаха, когато колата профуча край тях и продължи по пътя на зигзаг.

— Ха! — каза Мод, овладявайки кормилото. — Мощна работа!

— Не можеш ли да караш по-бавно? — примоли се Харолд. — Ние за никъде не бързаме.

— Прав си! — каза Мод и незабавно отпусна газта. — Наистина се увличам. Не одобрявам бързането и ти благодаря, че ми го напомни. — Тя му се усмихна. — В Китай имат една пословица: „За да видиш себе си, вземи очите на някой приятел“. — Задължена съм ти, Харолд.

Харолд отвърна също с усмивка.

— Всичко е наред — каза той и погледна през прозореца.

Влизайки в града, Мод се тръшна върху спирачките при вида на един знак „стоп“. Гумите изпищяха. Те отново изпищяха, когато тя полетя.

— За бога, Мод. — Харолд въздъхна. — Начинът, по който управляваш колите. Радвам се, че не взехме моята. Никога не бих се отнасял така с моята кола.

— О, та това е само една машина, Харолд. Тя не е жива като коня или камилата. Може и да живеем в епохата на машините, но аз просто не съм в състояние да ги третирам като равни. Разбира се — добави тя, като включваше радиото, — този век наистина има и своите предимства.

Някаква рок група засвири гръмко. Мод с потупване по волана подхвана ритъма.

— Каква музика харесваш, Харолд?

— Ами…

Внезапно Харолд полетя към вратата, когато Мод направи един бърз завой на сто и осемдесет градуса, пресече улицата, качи се на тротоара и отнесе една пощенска кутия, преди най-после рязко да спре.

— Видя ли това? — попита тя.

— Кое? — каза един дезориентиран Харолд. — Какво стана?

— Виж.

— Къде?

— Ей там, на поляната пред съда.

— Какво има там?

— Онова малко дръвче. То е в беда. Хайде.

Тя слезе от колата, последвана от един объркан Харолд, и чевръсто приближи до дървото.

— Погледни го, Харолд. То се задушава. От смога е. Хората могат да живеят с него, но той причинява астма на дърветата. Виждаш ли, листата покафеняват. Горкото. Харолд, трябва да направим нещо за този живот.

— Но какво?

— Ще го пресадим в гората.

— Но ти не можеш просто така да го откопаеш.

— Защо не?

— Но това е обществена собственост.

— Именно. Хайде.

— Чакай. Не смяташ ли, че може би ще ни трябват някои инструменти? И чувал или нещо подобно?

— Да, имаш право. Ще наминем при Главк. Хайде.

Тя се запъти обратно към колата, но Харолд сграбчи ръката й.

— Гледай! — каза той.

От сградата на съда бяха излезли двама полицаи, които спряха при вида на колата. Те вече я обикаляха и си водеха бележки.

— Полицията — каза Мод безгрижно. — Да вървим. Те са мои стари приятели.

Тя тръгна към тях, докато Харолд се влачеше отзад, изпълнен с мрачни предчувствия.

— Добър ден, полицай. Проблем ли има?

— Да, госпожо — каза полицаят, накланяйки фуражката си. Някой тук има проблем с паркирането.

— Признавам, завоят беше труден.

— Ъ-ъ, да, госпожо — каза той не съвсем уверено.

— Кажете ми — рече Мод, като посочи превозното средство отпред, — тази кола правилно ли е паркирана?

— О, да. Тя е наред.

— Добре, благодаря.

Тя тръгна да върви и се обърна.

— Ъ-ъ, полицай. Можете да изключите радиото. Така няма да изтощим акумулатора. — Тя му се усмихна и се отдалечи.

Полицаят изключи радиото. Той гледаше как дребната стара дама вади връзка ключове от джоба на палтото си и отваря вратата на колата. Тя скочи вътре и отвори другата врата пред видимо доста изнервения младеж.

— Приятно старо момиче — каза вторият полицай, след като приключи с описанието на щетите, нанесени на пощенската кутия. — Напомня ми за моята ба…

Писък на гуми и рев на двигател отрязаха края на изречението.

Те вдигнаха поглед, за да видят как Мод се отделя от тротоара, навестява друг тротоар и завива зад ъгъла.

— Няма нищо — каза след малко вторият полицай. — Баба ми така и не се научи да сменя скоростите.

* * *

Те пристигнаха в ателието на Главк след мръкнало. Една газена лампа хвърляше единствената светлина в помещението, но затова пък големият отоплителен уред работеше с пълния си капацитет. Леденият блок в центъра на стаята се бе смалил до скромните пет фута и бързо се топеше от горещината. На платформата в ъгъла Главк, увит в одеяла и кожи, шумно хъркаше, навлечен като ескимос, с кожух тип парка, който се допълваше с ловджийска шапка от Нова Англия, чиито краища бяха дръпнати върху ушите му. В съня си той изглеждаше много по-дребен и по-крехък. Още държеше в ръцете си с ръкавици един дървен чук и една кирка за лед.

— Мили боже — каза Мод. — Идваме твърде късно.

— Добре ли е той? — попита Харолд.

— Заспал е, както обикновено. — Тя взе инструментите от ръцете му и започна да сваля обувките му. — Няма значение. Ще се върнем сутринта.

Харолд бавно се разходи до ледения блок.

— Над какво работи? — попита той.

— Скулптура от лед. Това е Венера — богинята на любовта. Да я завърши е неговата неосъществена мечта.

— Грубовато е — каза Харолд, като се опитваше да съзре фигурата.

— Досега никога не е завършвал нещо. Огледай се. Той има всички видове инструменти, познати на човечеството, но горкото сладурче не може да не заспи. — Тя приключи с опита си да го увие добре в едно одеяло и отиде при Харолд.

— Гледай — каза Харолд. — Ледът се топи.

— Знам — каза Мод. Те понаблюдаваха известно време. — Това е един от недостатъците на посредника.

* * *

Харолд седна пред огъня във всекидневната на Мод и се загледа в пламъците, които танцуваха около цепеницата.

— Малък ликьор след вечеря? — попита Мод с една гарафа от бюфета в ръце.

— Виж, аз наистина не пия.

— О, не се бой. Натурален е.

Тя му наля питие и му подаде чашата. Сипа и на себе си, след което седна в едно кресло срещу него.

— Да вдигнем тост, Харолд — каза тя. — За теб. Както казват ирландците, „Да бъде права пътеката, върху която са стъпили краката ти“.

— Благодаря — каза Харолд и сръбна от питието си. — Много е хубаво.

— Радвам се, че ти харесва.

Той й се усмихна.

Тя му се усмихна в отговор.

Той се настани удобно на стола си и посочи мястото над камината.

— Какво е това отгоре?

— Моят чадър?

— Да.

— О, той е просто една стара реликва. Намерих го, когато си стягах багажа преди да дойда в Америка. Той беше моята защита, когато бях сред стачкуващите, на митинг или политическо събрание — когато полицаите ме влачеха насила или когато ме нападаха онези главорези от опозицията. — Тя се засмя. — Много отдавна.

— За какво се бореше? — попита Харолд.

— О, за Велики Каузи. Свобода. Права. Справедливост. Крале умираха и падаха кралства. Не съжалявам за кралствата — не виждам никакъв смисъл в границите и нациите, и патриотизма — но кралете наистина ми липсват. Във Виена, когато бях малка, ме заведоха в двореца на едно градинско парти. Още виждам слънчевите отблясъци върху фонтаните, слънчобраните и ослепителните униформи на младите офицери. Тогава си мислех, че ще се омъжа за войник. — Тя се подсмихна. — Боже господи. Как щеше да ме нахока Фредерик за това. Той разбира се, беше толкова сериозен, толкова висок и толкова благовъзпитан. Университетски професор, беше избран в правителството и през цялото време смяташе, че достойнството е в това как носиш шапката си. Така се запознахме. Съборих шапката му. Със снежна топка във Волксгартен. — Тя се усмихна на спомена. — Но всичко това беше… — тя се взря в огъня — преди.

Докато Харолд я гледаше, тя неочаквано започна да му се струва много малка и уязвима. Даде си сметка, че губи дар-слово и че се чувства несигурен.

— Значи вече не използваш чадъра? — каза той, нарушавайки тишината.

Тя го погледна.

— Не — каза тихо. — Вече не.

— Край на бунтовете?

— В никакъв случай! — искреше отново Мод. — Има ги. Всеки ден. Но вече не се нуждая от защита. Аз прегръщам! Още се боря за Великите Каузи, но сега го правя по мой си малък, индивидуален начин. — Тя се усмихна. — Какво ще кажеш за една песен, Харолд?

— Но аз не…

— О, хайде — каза Мод на път към пианото. — Не ми разправяй, че не пееш. Всеки може да пее.

Тя седна и запя една проста песничка, която започваше така:

Чуруликането на червеношийката е песента на утринта,

Славеят корнет надува късно вечерта,

На пауна трелите са трепет мъртъв пред света.

Чуй, обаче, куку-куку-кукувицата —

ЦЯЛ ДЕН НЕ СПИРА ТЯ!

Когато тя свърши, Харолд се смееше и пляскаше с ръце.

— Как се казва песента? — попита той.

— Без заглавие е. Аз я написах.

— Харесва ми.

— Добре! Хайде да я изсвирим заедно.

— Но аз не мога да свиря на никакъв инструмент.

Мод седна с изправен гръб.

— Той не свирел! Боже мой, кой се е занимавал с твоето образование? Всеки би трябвало да умее да възпроизведе някаква музика. Тя е универсалният език на човечеството. Тя е ритъм, хармония, космическият танц. Ела с мен.

Тя отиде в спалнята и отвори един голям шкаф, пълен с всякакви видове музикални инструменти — корнети, струнни, барабани, дайрета. Порови малко и издърпа едно банджо.

— Ето го къде било — каза тя. — Това търсех. Хвани го сега ето така и сложи пръстите си ето тук.

Тя му показа как да изсвири няколко акорда, след което двамата се върнаха във всекидневната.

— Сега запомни — каза Мод, докато сядаше зад пианото. — Недей просто да дрънкаш на него. Бъди импулсивен. Свири с въображение. Нека музиката се лее свободно от теб, все едно че говориш. О’кей?

— Дадено.

— О’кей. Отначало. Да импровизираме!

Тя започна песента с туш, като пееше текста, докато Харолд старателно се опитваше да я следва, дрънкайки на банджото. Той успя да хване такта и те завършиха заедно.

А куку-куку-кукувицата

На себе си остава вярна, ю-хууу! —

Със песничката скромна „куку-куку“

ЦЯЛ ДЕН НЕ СПИРА ТЯ!

Той я погледна, сияейки от щастие.

— Добре ли беше? — попита той.

Мод подсвирна.

— Великолепно — каза тя.

* * *

След закуска Харолд седна край басейна и започна да се упражнява на своето банджо. Той изсвири песента на Мод отново и отново, но нито веднъж не остана доволен. Неопитните му сковани пръсти продължаваха да пропускат акорди и мелодията беше на практика неразпознаваема.

— Харолд — извика майка му от терасата. — Харолд!

Той скри банджото зад един храст.

— Ето къде си бил — каза мисис Чейсън, която идваше през градината с розите. — Имам една разкошна изненада за теб. Един малък подарък, който знам, че ще ти допадне. Ела с мен.

Харолд последва майка си към гаражите.

— Ето го — каза мисис Чейсън с драматичен жест. — Не е ли сладък?

Тя посочи един чисто нов зелен ягуар ХКЕ.

— За теб е, скъпи. Казах да откарат онова твое черно чудовище и да оставят на негово място това малко бижу. Новата ти кола е далеч по-приятна, не мислиш ли? И далеч по-подходяща за теб.

Харолд понечи да каже нещо.

— О, щях да забравя — прекъсна го майка му. — Говорих по телефона с второто момиче от онази агенция за запознанства — една много симпатична и скромна млада дама; във всеки случай не така истерична като първата. Тя ще бъде тук утре следобед и съм намислила да хапнем сандвичи и да пием кафе в библиотеката. Моля те, чуй ме, Харолд. Нека покажем най-добрите си маниери и тя да се почувства наистина като у дома си. Чао, скъпи. Отивам при фризьорката. — Тя хвърли прощален поглед на ХКЕ-то. — Страхотен дребосък, нали? На мен много ми харесва.

Харолд постоя за момент, загледан в новата си кола. Той взе решение и влезе в гаража. Свали сакото си и подкара към ягуара една голяма ацетиленова горелка. Оглеждайки преценяващо колата, той направи няколко груби изчисления. След това запали горелката и постави голямата заваръчна маска на главата си.

* * *

Мод влезе в ателието на Главк.

— Добро утро — каза тя.

Главк, чевръст и облечен в дрехи, подходящи за есента, радостно дълбаеше нов, висок девет фута леден блок.

— Заповядай! Заповядай! — извика той, без да се оглежда. Направи една широка драскотина през леда с метална лъжица и се отдръпна да разгледа резултата.

— Виждал ли си Харолд? — попита Мод.

— Един момент — каза Главк и направи друга драскотина върху леда. Отстъпи крачка назад. Този път беше удовлетворен и скочи от своя пиедестал.

— О, мадам М! Приветствам Ви — извика той и целуна ръката й.

— Съжалявам, че закъснях — каза Харолд, който влетя през вратата. Главк вдигна поглед. — Преводът е доста свободен, но при все това — коректен. Приветствам и теб, мой дългучести млади приятелю.

— Добро утро — каза Харолд. — Здрасти, Мод.

— Здравей, Харолд. Готов ли си за днешната операция „Пресаждане“?

— Аз съм готов, ако и ти си готова.

— А-ха! — каза Главк, като стовари длан на гърба му. — Духът на Агамемнон и смелостта на Ахил! Ела тук, момчето ми. Кажи ми сега — попита той, като посочи леда. — Какво виждаш?

Харолд погледна.

— Една буца лед — каза той.

— Именно! Попитай ме сега какво виждам аз.

— Какво виждате?

— Виждам вечната богиня на красотата и любовта. Виждам Афродита, съвършената жена, изпълнена с топлина и огън — вледенена. — С вик: И аз съм този, който ще те освободи! — той грабна една малка пневматична бургия.

Атакувайки леда, той направи една рязка и отстъпи назад, за да я оцени. Избърса челото си.

— Всяка сутрин ми доставят по един нов леден блок. Всяка вечер очите ми се изморяват, ръцете ми натежават и аз поемам по реката Лета на съня — докато моята богиня, наполовина родена, се топи капка по капка — незървана и невъзпята.

Той замлъкна, завладян от чувства.

— Може ли да вземем една лопата? — попита любезно Мод.

— Чакайте! — извика Главк. — Оставете ме да помисля. Днес трябва ли ми лопата? Не! Трябва ми горелка. — С думите: Вземете която искате лопата. И пак заповядайте — той грабна една горелка.

— Благодаря ти, Главк — каза Мод с лопата в ръце. — Ще се видим по-късно. Хайде, Харолд.

— Довиждане, Главк — каза Харолд и двамата излязоха.

— Довиждане — викна разсеяно Главк. — Довиждане, приятели.

Той запали горелката и пристъпи към леда.

— „Където и да отидеше той, богинята пътя му осветяваше“ — цитира той и добави с почтителен шепот — Омир.

* * *

Мод караше пикапа по магистралата с постоянна скорост. Тя хвърли поглед на Харолд.

Харолд се усмихна.

— Дотук добре — каза той и погледна през задния прозорец към малкото дръвче, което стърчеше от каросерията.

— Как е пациентът? — попита Мод.

— Дървото е добре — каза Харолд, — но ченгето ми изглежда бясно.

— Какво ченге?

— Онова, което кара след нас — отвърна мрачно Харолд.

Полицаят изравни мотора си с пикапа на Мод и й даде знак да отбие встрани. Той паркира превозното си средство и застана до прозореца на Мод.

— Госпожо — каза хладно той, — движехте се със седемдесет мили в час в зона, където ограничението е четиридесет и пет. Може ли да видя разрешителното Ви, моля?

— Разбира се — каза Мод. — То е върху амортисьора.

— Не — каза търпеливо полицаят, — трябва ми Вашата шофьорска книжка.

— Имате предвид онези малки късчета хартия със снимката ми върху тях?

— Да.

— О, нямам такива.

— Бихте ли повторили?

— Нямам такива. Не вярвам на хартийки.

Ченгето погледна към обувките си, а след това надолу по пътя. Намести слънчевите си очила.

— Откога шофирате? — попита той.

— От около четиридесет и пет минути, какво ще кажеш, Харолд? Надявахме се да тръгнем по-рано, но, знаете ли, не е никак лесно да се намери товарен автомобил.

— Мога ли да видя регистрационния Ви номер?

— Струва ми се, че нямаме такъв, освен ако не е в жабката. Би ли погледнал, Харолд?

— Този автомобил Ваш ли е?

— Не, не. Аз само го взех.

— Взели сте го?

— Да. Разбирате ли, аз трябва да посадя дървото си.

— Вашето дърво?

— Е, да кажем, че всъщност не е мое. Изкопах го на поляната пред съда. Смятаме да го пресадим. За да може да диша, нали разбирате. И е в реда на нещата да искаме да го заровим в почвата възможно най-скоро.

Ченгето намести ремъка на пистолета си и се почеса по носа. Отново заби поглед в обувките си.

— Госпожо — каза бавно той, — давайте без заобикалки.

— Добре, тогава — каза Мод, докато палеше двигателя. — Така и ще направим — няма да Ви губим повече времето. — Тя включи на първа скорост. — Беше ми приятно да си побъбрим — извика тя и изчезна в далечината.

Ченгето се завъртя около оста си, когато автомобилът профуча покрай него. Погледа безмълвно известно време. След което се затича към мотоциклета си, метна се върху него и започна преследването.

— Мисля, че той ни гони — каза Харолд и неспокойно поклати глава.

— Наистина ли? — каза весело Мод. — Това неговата сирена ли е? Боже, боже. Спор няма, те толкова обичат да си играят на разни игри. Е, играта започва.

Мод превключи скоростите и ускори до най-голямата. Криволичейки по магистралата, тя заобикаляше коли и сменяше платна. Ченгето на мотоциклета не изоставаше, а сирената му пищеше като някоя грешна душа от дълбините на ада. Внезапно Мод направи един сложен ляв завой, който запрати пикапа в стържещ полукръг. Тя бясно подкара обратно по магистралата, подминавайки ченгето от другата страна на пътя. Колите се отдръпваха от пътя й, а ченгето направи подобен завой на сто и осемдесет градуса и препусна след нея. Мод веднага направи друг стържещ сто и осемдесет градусов завой и полетя в първоначалната си посока. Изненаданото ченге направи опит да я последва, но трафикът около него беше напълно объркан. Той избягна един идващ насреща му форд, прегази мантинелата и най-накрая с плъзгане и въртене спря в една канавка.

Харолд си позволи да се обърне напред и прочисти гърлото си.

— Спря — докладва той.

Мод се засмя и намали скоростта.

— Има си хас. Добрият стар завой на сто и осемдесет. Никога не са на висотата му.

Известно време тя караше по магистралата, след което отби от пътя в посока към Националния горски парк.