Колин Хигинс
Харолд и Мод (2)

* * *

Седнала зад бюрото в кабинета, мисис Чейсън говореше на сина си, който стоеше срещу нея.

— Харолд, това са формуляри, изпратени от Националната компютърна агенция за запознанства — каза тя. — Струва ми се, че след като не се справяш с дъщерите на никой от моите приятели, това е най-добрият за теб начин да откриеш бъдещата си съпруга.

Харолд отвори уста, но с едно махване на ръка майка му прогони всяко възражение.

— Моля те, Харолд — каза тя. — Седни. Имаме много работа, а в три трябва да бъда при шивачката. — Тя хвърли поглед на документите. — Компютърната агенция за запознанства ти предлага най-малко три срещи срещу първоначалната такса. Казват, че отстранявали дебелите и грозните, което означава, че фирмата очевидно има високи стандарти. Сигурна съм, че могат да ти намерят поне едно момиче, с което да сте съвместими.

Харолд придърпа един стол и седна.

— Първо, това е анкета, целяща да разкрие качествата на личността, която трябва да попълниш и изпратиш. Има петдесет въпроса с по пет възможни отговора: А — твърдо да, Б — да, В — не съм сигурен, Г — не и Д — твърдо не. Готов ли си, Харолд?

Харолд погледна майка си с тъжните си кафяви очи.

— Първият въпрос е: Изпитвате ли неудобство при среща с нови хора? Ами мисля, че това е „да“. Не си ли съгласен, Харолд? Дори „твърдо да“. Тук ще маркираме „А“. Номер две: Трябва ли сексуалното образование да бъде преподавано извън дома? Бих казала не, а ти, Харолд? Тук ще се спрем на „Г“. Три: Приятно ли Ви е да прекарвате дълго време сам? Е, това е лесно, нали? Твърдо да. Отговор „А“. Трябва ли жени да се кандидатират за президент на Съединените щати? Не виждам защо не. Твърдо да. Често ли каните приятели у дома? Не, ти никога не го правиш, Харолд. Твърдо не. Често ли имате чувството, че може би животът не си струва да се живее? Хммм.

Мисис Чейсън хвърли бърз поглед нагоре.

— Какво ще кажеш, Харолд?

Харолд стоически се взираше в майка си.

— Мислиш ли, че е „А“? Или предпочиташ „Б“?

Той примига.

— Добре, да напишем „В“ — не съм сигурен.

— Седем: Смятате ли, че средствата за масова информация преексплоатират темата за секса? Това трябва да бъде „да“, нали? Протежирани ли са от съдиите някои адвокати? Да, предполагам, че са. Допустимо ли е учителят да пуши или пие на обществено място?

Докато мисис Чейсън продължаваше да бъбри, Харолд бавно разтвори сакото си и извади малък пистолет. Той бръкна в страничния си джоб, взе оттам шест патрона и, докато майка му попълваше въпросника, грижливо и без да бърза постави всеки патрон в гнездото му.

— След тежък ден болят ли Ви понякога главата или гърбът? Да, наистина ме болят. Лесно ли заспивате? Бих казала, че да. Вярвате ли в смъртното наказание за убийство? О, да. Вярвате ли, че църквите имат силно влияние върху повдигането на общото морално равнище? Пак „да“. Според Вас, губене на време ли са обикновено социалните мероприятия? Господи, не! Има ли Бог влияние върху нашия живот? Да. Твърдо да. Случвало ли Ви се е да преминавате от другата страна на улицата, за да избегнете неприятна среща? Ами, сигурна съм, че си преминавал, познах ли, скъпи?…

Харолд вкара последния патрон и прибра пълнителя. Вдигна очи към майка си. Тя бе твърде погълната в заниманието си, за да чуе нещо. Той дръпна назад петлето, запъвайки пистолета. Тя продължаваше да чете.

— Радвахте ли се на живота, когато бяхте дете? О, да. — Тя въздъхна, обръщайки страницата, и продължи: — Ти беше чудесно бебе, Харолд.

Той бавно вдигна пистолета, докато го насочи право в главата й.

— Включва ли Вашата лична религия или философия вяра в живота след смъртта? О, да, разбира се. Съвсем твърдо. Имате ли колебания в настроението без някакви видими причини? Имаш, нали, скъпи? Отбелязваме „А“.

Харолд гледаше и слушаше. Той бавно завъртя пистолета, докато не погледна в цевта му.

— Помните ли вицове и забавлявате ли се като ги разказвате на другите? Няма такова нещо, нали, скъпи? Отбелязваме „Д“.

Пръстът му постепенно прилепваше все по-плътно до спусъка.

— Мислите ли, че сексуалната революция е стигнала твърде далеч? Безспорно. Трябва ли еволюцията…

Раздаде се трясък — пистолетът стреля, събаряйки го по гръб от стола на пода. Той безжизнено лежеше там, докато кръвта се отцеждаше от кръглата чиста дупчица на челото му.

Мисис Чейсън погледна нагоре.

— Харолд — каза нетърпеливо тя. — Харолд, моля те! Чуваш ли ме? Трябва ли еволюцията да бъде преподавана в нашите държавни училища?

* * *

— Не мисля, че успявам да достигна до майка ми като преди — призна Харолд на доктор Харли по-късно същия ден.

— О, нима? — каза лекарят.

За кратко Харолд потъна в размисъл. — Мисля, че се отчуждавам.

* * *

Откъм крайбрежието се търкаляха тъмносиви облаци, а на гробищата вятърът шумолеше в листата на дърветата. Отец Финеган отклони вниманието си от погребалната служба, хвърляйки бърз поглед нагоре, и реши, че сигурно ще вали. Той пропусна светената вода и подхвана последните молитви.

Харолд огледа малката група опечалени. Някои отвориха чадърите си и се сгушиха под тях. Други стояха тихо с шапки в ръце.

— Пс-ст!

Харолд се обърна.

От отсрещната страна на гроба Мод, екипирана с жълт дъждобран и непромокаема шапка в същия цвят, му махна с ръка, за да привлече вниманието му.

Смутен, той бързо сведе поглед към ковчега, преструвайки се, че не я е забелязал.

— Пс-ст!

Той не помръдна.

— ПС-С-С-СТ!

Той погледна нагоре.

Тя му подари една голяма усмивка, придружена с намигване.

Той леко кимна.

Отец Финеган затвори книгата си и, мънкайки последната благословия, забеляза Мод. За миг си помисли, че я познава отнякъде, но преди да успее да се увери в това, тя, видимо потопена в скръб, изчезна зад нечии гърбове.

Той се взря в Харолд. Харолд гледаше към ковчега. Отец Финеган приключи молитвата.

Опечалените отвърнаха „амин“, прекръстиха се и забързаха към колите си.

— Един момент, моля — изравнявайки се с Харолд, каза отец Финеган.

— Ти не беше ли момчето на семейство Чейсън?

— Ъ-ъ, да — отговори Харолд.

— Кажи ми, коя беше старата госпожа, на която махаше преди малко?

— Не аз махах на нея, а тя на мен.

Точно тогава Мод приближи с катафалката на Харолд и спря. Подаде се през прозореца.

— Мога ли да те закарам, Харолд? — попита тя.

Харолд онемя, потресен. Отец Финеган застана до прозореца.

— Извинете ме, госпожо — каза той, — но Вие не бяхте ли жената, която вчера подкара колата ми?

— Онази ли, с медальона на свети Кристофър на таблото?

— Да.

— Тогава трябва да съм била аз. Скачай вътре, Харолд.

Харолд реши да не търси обяснения. Той отвори вратата и се качи.

— Но къде е тя? — попита отец Финеган, вече леко обезпокоен.

— Къде е кое? — попита Мод.

— Колата ми. Къде я оставихте?

— О, това ли било. Мисля, че беше пред дома за сираци. Не, не беше, защото още бях с нея при Центъра за африканско изкуство. Някога били ли сте там, отче? О, ще Ви хареса. Имат най-колоритните дърворезби. Примитивни, разбира се, но някои са доста еротични.

Един проблясък споходи отец Финеган.

— Вие изрисувахте статуите — каза той.

— О, да — каза весело Мод. — Харесаха ли Ви?

— Ами, там е работата, че не.

— Не губете кураж — каза тя, освобождавайки спирачките. — За естетическото възприятие винаги е нужно малко време. Довиждане.

— Чакайте! — каза отец Финеган, но гласът му се изгуби в писъка на гумите и ръмженето на двигателя, докато Мод отпрашваше с катафалката и завиваше зад ъгъла.

Харолд се отлепи от пода и погледна през прозореца. Чакълът на пътя се сливаше в едно размазано сиво петно. Мод приближи входа на гробищата и излезе на главния път. Движейки се с около шейсет мили в час, тя се облегна назад и се отпусна.

— Какво удоволствие е, Харолд — каза тя, — отново да попадна на теб. Знаех си, че ще станем големи приятели от мига, когато те видях. Често ходиш на погребения, нали?

С едната си ръка Харолд се подпираше на таблото, а с другата — на задната седалка.

— Да — отговори той, без да сваля очи от пътя.

— О, аз също. Те са толкова забавни, нали? Всичко се променя. Всичко извършва кръговрат. Погребения и раждания. От края към началото и от началото към края. Великото колело на живота.

Тя направи внезапен ляв завой, който принуди един ужасен фолксваген към смразяваща смяна на платната.

„Боже мой, тази старица се справя добре.“

— Някога карал ли си катафалка, Харолд?

Харолд преглътна.

— Да — каза с дрезгав глас.

— Е, за мен това е нещо ново.

Тя взе с пълна скорост един малък хълм, при което главата на Харолд на няколко пъти отскочи от тавана, а след това направи още един внезапен ляв завой, причина задните колела да поднесат за миг.

— Добра е на завоите — възкликна тя и сложи крак на газта. — Да те закарам ли вкъщи, Харолд?

Харолд едва избърбори от положението си някъде между седалката и пода.

— Но това е моята кола.

— Ти имаш катафалка?

— Ддд-да!

Мод натисна спирачките и намали скоростта сред облаци прахоляк, като спря отстрани на пътя.

Тя го погледна внимателно.

— Представи си — изгука тя. — Боже, боже. Тогава ти ще ме закараш у дома.

* * *

Харолд караше бавно и внимателно, докато слушаше как Мод излага допълнителни подробности относно системата си за придобиване на коли.

— След като го пуснаха от затвора, Големият Суийни започна работа в една печатница, където го срещнах и станахме приятели. После, когато бе „призован“ и замина за онзи манастир в Тибет, той ми подари колекцията си от ключове. Не е ли мило. Естествено, трябваше да направя някои попълнения заради по-новите модели, но не бяха кой знае колко. Имаш ли основния набор, останалото е само въпрос на вариации.

— Искаш да кажеш, че с тази връзка ключове ти влизаш във всяка кола, която пожелаеш и просто си я подкарваш?

— Не във всяка. Обичам разнообразието. Винаги търся новото преживяване, като това. Хареса ми.

— Благодаря.

— Няма за какво. О, ето онова там е къщата ми.

Харолд даде на задна скорост и спря пред една неголяма, облицована с дъски постройка с орех в предния двор. Наблизо имаше още няколко стари къщи с просторни дворове, някои с хамбари или конюшни в задната част на дворовете, но от отсрещната страна на улицата и по хълма земята беше парцелирана. Къщите там много си приличаха, всичките малки, подобни на кутийки и скупчени на едно място.

— Времето сякаш се е прояснило — каза Мод на излизане от катафалката. Харолд затвори вратата. Той продължаваше да се безпокои.

— Но когато взимаш тези коли — попита той — не мислиш ли, че… ами… че ощетяваш собствениците?

— Какви собственици, Харолд? Ние не притежаваме нищо. Това е един преходен свят. Идваме на Земята без нищо и си отиваме без нищо, така че не е ли собствеността един малък абсурд? Чудя се дали пощата е дошла.

Тя отвори една дървена кутия на верандата и извади съдържанието й.

— О, виж. Още книги. Аз само подписвам техните картончета и продължават да ми ги изпращат. Миналата седмица получих една енциклопедия на датски. Ето, Харолд, би ли ги подържал?

Харолд взе книгите, докато Мод прехвърляше писмата си.

— Доста странно — каза тя, — защото не говоря датски. Немски, френски, английски, малко испански, малко италиански и малко японски. Но не и датски. Разбира се, нямам нищо лично против датчаните. Мисля, че кралица Вилхелмина е била чудесна жена. Ела, Харолд. Ще ги прегледам по-късно.

Харолд влезе в къщата и сложи книгите на една маса.

— Що се отнася до онези ключове — настоя той, докато Мод закачваше шапката и палтото си. — Продължавам да мисля, че ти разстройваш хората, когато открият, че колите им ги няма и не съм сигурен, че това е редно.

— Добре — отвърна тя, — ако някои хора са разстроени, защото чувстват, че притежават някои неща, тогава аз просто деликатно им напомням, че грешат. Не можеш да ме вържеш за нищо. Днеска сме тук, утре ни няма, така че нека не се вкопчваме в това или онова. И при все това, аз не съм против колекционирането. Защо пък не, огледай се само. Събирала съм какви ли не работи.

Харолд огледа голямата всекидневна и беше поразен от странния асортимент от мебели. Нямаше два еднакви стола. Леглото беше застлано с персийски килим. По стените висяха пъстроцветни картини, в един от ъглите, до голяма отлично полирана дърворезба, се виждаше мини-роял, а върху рогозка до огнището, близо до някакъв параван в японски стил, се мъдреше самовар, пълен с изсушени цветя.

— Много е… интересно — каза Харолд, изпитвайки недостиг на думи. — Много е различно.

— О, глупави спомени от отминали дни — каза Мод, прекосявайки стаята, за да застане до прозореца. — Вещи оттук и оттам, които не са части от една неделима цялост, ако разбираш мисълта ми. О, ела да видиш. Птичките.

Тя отвори прозореца и напълни със семена малка тенекиена купичка. После с помощта на пружина изстреля купичката по една жица и изтърси семената на дъска за птици. Харолд беше впечатлен от техническата изобретателност, вложена в устройството.

— Не е ли очарователно? — каза Мод. — Това е един мой ежедневен ритуал. Толкова ги обичам. Единственият див живот наоколо. Погледни ги. Да бъдеш свободен като птица.

Тя отнесе в кухнята празната кутия от семената.

— Някога имах навика да нахлувам в зоомагазините и да освобождавам канарчетата, но се отказах от тази напредничава идея. Зоологическите градини са пълни, а затворите преливат. Господи боже. Колко много светът обича клетката.

Тя погледна през прозореца над мивката.

— Виж, Харолд. Това е мадам Аруе, която обработва градината си. Ю-хуу!

Тя помаха на облечената в черно стара жена, която старателно прекопаваше голямата си леха със зеленчуци, но старата жена не забеляза.

Мод въздъхна.

— Тя наистина е много мила. Но е толкова старомодна. Седни, ако обичаш, Харолд. Ще сложа чайника и ще пийнем по чаша чудесен топъл чай.

— Благодаря — каза Харолд. — Но аз наистина трябва да тръгвам.

— Това е чай от овесена слама. Ти никога не си пил чай от овесена слама, нали?

— Не.

— Добре тогава. — Тя се усмихна и взе чайника.

— Не, наистина. Благодаря, но имам ангажимент, който не трябва да пропускам.

— О, час при зъболекаря.

— Нещо такова.

— Значи трябва да дойдеш пак някой път.

— Добре — каза Харолд и се запъти към вратата.

— Вратата ми е винаги отворена.

— Добре.

— До скоро.

— Става.

— Обещаваш ли?

Харолд се обърна.

— Обещавам — каза той и се усмихна.

* * *

Таванът в кабинета на доктор Харли беше измазан и боядисан в бяло. На случайния наблюдател, помисли си Харолд, той би се сторил гладък, равен и безинтересен.

— Харолд.

Обаче за търсещото око и след известно време майсторството на бояджията и мазача ставаше несъмнено, и онова, което някога бе изглеждало скучно и обикновено придобиваше забележителна импресионистичност.

— Харолд.

Един слой мазилка със светлина и сянка се превръщаше в скалиста пустиня, а едно спираловидно образувание сред боята създаваше впечатлението за мъртво вълнение в полярно море.

— Като че ли не ме слушаше, Харолд. Попитах те дали имаш някакви приятели.

Харолд се откъсна от размишленията си и се концентрира върху въпроса.

— Не — отговори той.

— Нито един?

Харолд помисли. — Ами, един, може би.

— Би ли искал да поговорим за този твой приятел?

— Не.

— Познава ли го майка ти?

— Не.

— Били ли сте приятели, когато ходеше на училище?

— Не.

— Разбирам. — Доктор Харли прокара ръка по тила си. Той реши да промени курса на действие.

— Беше ли щастлив в училище? — попита той.

— Да.

— Харесваше ли учителите си?

— Да.

— Съучениците си?

— Да.

— Уроците си?

— Да.

— Тогава защо напусна?

— Запалих химическата лаборатория.

Доктор Харли бавно се изправи и се приближи до прозореца. Нагласи щорите.

— Днес разговорът не върви, Харолд — каза той. — Усещам явна липса на участие от твоя страна. Ние не комуникираме. За мен ти несъмнено си много интересен случай, Харолд. Случай, с който бих желал да продължа, но това нежелание да се включиш пълноценно е пагубно за психоаналитичния процес и може единствено да попречи на възможността за ефикасно лечение. Разбираш ли?

— Да — каза Харолд.

— Много добре — каза доктор Харли.

Той седна.

— Кажи ми, Харолд — започна той след известна пауза. — Помниш ли изобщо баща си?

— Не — каза Харолд и добави, — но бих искал.

— Така ли? Защо?

— Бих искал да говоря с него.

— Какво би му казал?

— Не съм сигурен. Бих му показал катафалката си, нещата си.

— Какви неща?

— Всичко в моята стая — тезгяха ми, комплекта за химически опити, въжения ми хамут за бесене, кислородното ми устройство за давене, плаката към „Фантомът от операта“ — имам много работи.

— Звучи интригуващо.

— Е — каза замислено Харолд, — те са откъде ли не, без да са части от една неделима цялост, ако разбирате мисълта ми.