Джон Мадокс Робъртс
Съкровището на Питон (13)

Тринадесета глава
Владетелят на прокълнатото езеро

Починаха си, дори успяха да поспят до свечеряване. Събуди ги бой на барабани пред кулата. Донесоха им кани с вода и дрехи, направени от плат, явно купен от пътуващите търговци. Всички, освен Конан, свалиха дрипите и се преоблякоха в новите пъстри роби, над които препасаха оръжията си.

— Поне засега ни посрещат гостоприемно — обнадежди се Спринголд.

— Това може да се промени всеки момент — отрезви го Улфило. — Благосклонността на един крал е нещо непостоянно, а на варварските крале е най-малка.

— Жените им са доста привлекателни — отбеляза един от моряците. — Докъде според вас се простира гостоприемството на този крал?

— Ти стой по-настрана от жените — предупреди го строго Улфило. — Разрешавам само, ако самият крал ти предложи някоя.

— Не е толкова лесно да стоя далеч от тях — оплака се моряка. — Пътуваме отдавна и то без женска компания.

— Така е — замърмориха и останалите.

— Този крал отсече главата на един човек само защото той кихна в негово присъствие — усмихна се саркастично Конан. — Според вас какво би отсякъл, ако разбере, че си имате работа с жени от техния народ?

Моряците изведнъж станаха сериозни и млъкнаха.

Когато залязващото слънце обля водите на езерото със зловеща червенина, в стаята им влезе Кафи.

— Кралят приготви пир във ваша чест — обяви той. — Бъдете така добри да ме последвате.

Улфило се обърна към Спринголд:

— Вземи торбата с подаръците — нареди той. — Останали са няколко, които са подходящи и за крале. — После заповяда на останалите: — Искам всички да се държат колкото могат по-прилично. Не сме изминали толкова път, нито сме преодоляли толкова трудности, за да си оставим костите на това място, или да си тръгнем с празни ръце.

— По тази точка сме напълно единодушни — горещо го подкрепи Улфреде.

— Надявам се, че за вечеря няма да има риба — рече Малия.

— Ще ядете каквото ви сложат — посъветва ги Конан. — Има много по-страшни неща от това да хапне човек отблъскваща риба.

След като се спуснаха по стълбите през лабиринтите на кулата, те бяха настанени в една огромна стая на възглавници от зеброва кожа, където прислужници им вееха с ветрила, други свиреха на флейти и барабани, а пред тях кръшно извиваха тела танцьори. Мъже с демонични маски подскачаха на кокили и се замеряха един друг с надути мехури от животни, а полуголи жени, намазани с различни масла, се въртяха енергично, следвайки сложните ритми. Деца пляскаха с ръце и пееха мелодични, странни, многогласни песни.

Танците и песните достигнаха кулминацията на своя екстаз, когато от кулата излезе кралят със свитата си. Непосредствено зад върховния владетел крачеше противната Агла.

— Коя е тази грозна стара маймуна? — попита Улфреде Кафи.

— Внимавай какво приказваш — предупреди го преводачът. — Тя умее да чете сърцата на хората, дори и без да разбира езика им. Член е на кралското семейство и се пада май пра-прабаба на краля. Говори се, че е на повече от двеста години и е удължила живота си с някакви невероятни магии. Тя разкрива заговорите срещу краля, който събуди подозренията й, го постига ужасна смърт.

— Тогава всички тук трябва да се боят за живота си, защото никой не би могъл да мисли хубави неща за това създание — рече Конан.

Кралят седна, а Агла клекна до него, после дадоха знак да поднесат на чужденците кратуни с пенлива бира. Улфреде отпи една хубава глътка и примлясна с одобрение.

— Не е като северната, но се пие — оповести той. — Тези хора може би не са чак такива диваци, за каквито ги мислим.

Поднесоха им плодове, месо и питки, след което всички започнаха лакомо да се хранят. За всеобщо облекчение нямаше риба. Между две ястия, Улфило тържествено поднесе на крал Набо подаръците си: красива огърлица от сребърни плочки с рисунки от цветен емайл и кинжал с дръжка от гравиран кристал. Кралят изглеждаше доволен, но Агла разгледа внимателно предметите с блестящите си черни очички и ги дари със злобна, беззъба усмивка.

— Видът на това същество направо ми разваля апетита — оплака се Улфреде.

— Но въпреки това добре си хапваш — отбеляза Малия.

Ванирецът си отчупи един крак от печената газела, която ухаеше приятно.

— Да не искаш да обидя домакина? Пък и кой знае кога пак ще ядем. Човек трябва да се натъпче добре, щом има тази възможност.

И той онагледи думите си, като заръфа вкусното месо.

Пирът продължи през цялата дълга, влажна вечер, докато всички бяха добре нахранени и полупияни. Конан яде доста, но, вслушвайки се в гласа на разума, предпочете да не прекалява с бирата и палмовото вино. Компанията беше прекалено подозрителна. Забеляза, че Улфило и Спринголд проявиха същата предпазливост. Улфреде нямаше подобни задръжки, но многобройните пресушени кратуни сякаш не му се отразяваха.

Когато над хълмовете от изток изгря луната, крал Набо се изправи и плясна с ръце. Барабаните млъкнаха, а прислугата почисти останките от пира. В задните редици на обкръжаващата ги тълпа се чу някакъв шум и напред излязоха двама воини, които влачеха млада жена с медна гривна около врата. Външността й я отличаваше от местните жители. Лицето й беше кръгло, с груби черти и на него беше изписан очевиден ужас. Кралят каза нещо и всички се изсмяха. Очевидно никой не изпитваше съчувствие към девойката.

— Тази какво е направила? — попита Улфило. — Не съм чул никой да киха.

— Нищо не е направила — отвърна Кафи. — Просто е робиня. Тази вечер ще я принесат в жертва на речните духове.

На Конан му се изправи косата от ужас:

— В жертва?

— Да. Това е основната причина хората тук да купуват роби, иначе работна ръка не им липсва. Духовете им обаче искат жертви. Когато има големи празници, принасят в жертва много хора в един ден.

— Това е нечовешко! — възмути се Малия.

Улфреде сви рамене:

— Сънародниците ми също правят от време на време човешки жертвоприношения. Ако питате мене, нямам нищо против тези хора да се избиват един друг колкото им душа иска.

— Вярно — изфъфли пияно един от моряците, чиито зъби бяха наполовина изпопадали. — Много пъти съм бил на лов за роби по Черния бряг и по-малко от половината от тях оцеляват по пътя. За нищо не ги бива. Не обръщай внимание на женската.

Пръстите на Конан се свиха около дръжката на меча.

— Не харесвам търговията с роби, не ми харесват и жертвоприношенията. Най-малко от всичко харесвам демони, които искат кръв.

— Напомням ти — рече му твърдо Улфило, — че ние сме малко, а те са много. А нашият високоблагороден домакин — той изрече думите с безкрайно презрение — не споделя възгледите ти по този въпрос.

Барабаните отново подеха музиката, този път с бавен, хипнотичен ритъм. Няколко жени пристъпиха напред и накичиха врата на робинята с ярки, уханни цветя. Бутнаха я със завързани ръце в една редица, която се образува пред платформата. Кралят се изправи, взе една факла, вдигна я високо и се обърна към народа си.

— Кралят казва: „Нахранихме се и се напихме от изобилния плод на земята. Нека сега с благодарност нагостим гладните си богове, които не ядат даровете на почвата, нито месото на животните, а човешка плът и кръв“ — осведоми ги преводачът.

— Трябва ли да отидем с тях — попита Малия, по-бледа от когато и да било.

— Ако не го сторите, ще обидите духовете — предупреди ги Кафи. — Ако искате да останете живи и да се ползвате с кралското благоволение, трябва да се включите.

Принудени, те се присъединиха към свитата на краля, за да обиколят заедно с тях кулата. От основата й в посока към езерото се простираше каменен вълнолом, дълъг сто крачки. Във въздуха се носеше миризма на гнило и на блато, която подхождаше по-скоро на морето, отколкото на високопланинско езеро. Девойката, която щеше да бъде принесена в жертва, стоеше вцепенена, с изписано на лицето волско примирение. Пред нея Агла танцуваше, подскачаше, смееше се безумно, мяташе тънките си като клечки крака и приличаше повече на разлудувало се дете, отколкото на старица. През цялото това време тя пееше, или по-скоро врещеше с висок, скимтящ глас, и викаше, изпаднала в екстаз.

В този момент запя цялата тълпа. Гласовете им се издигаха и падаха в ритъма на някакъв сложен многоглас, съпроводен от пляскане на ръце и биене на барабани, което въпреки необичайните и ужасни обстоятелства вълнуваше със странната си красота.

Предната част на процесията стигна края на вълнолома. Най-отпред, застанала почти на ръба, Агла вдигна жезъла си и призова божествата. Отначало пееше предишната вреслива песен, но постепенно взе да издава звуци, неестествени за човешкото гърло. Дрезгави гърлени съгласни, цъкания и някакъв дори още по-странен шум се изтръгваше от запенената й уста. Постепенно, докато Агла нареждаше, водата започна да се променя.

— Какво е това? — прошепна Малия.

Тя посочи появилото се върху повърхността на езерото цветно петно. Приличаше на тъмнопурпурно сияние. След малко разбраха, че то не е на повърхността, а по-скоро идва от най-дълбоката част на езерото. После петното започна да се увеличава. Явно източникът му, какъвто и да беше той, се приближаваше към повърхността.

Нещо изведнъж се показа над водата и ги стресна. Още нещо изскочи от езерото и с плисък се скри обратно. В езерото скачаха огромни обезобразени риби, подобно на океански пасаж, който бяга от акула. Странни същества се показваха над водата. Някои протягаха във въздуха пипала. Други удряха с криле като на прилеп. За свое изумление видяха как една огромна риба със странни, подобни на ръце израстъци хвана някакво същество като сепия и с помощта на тези ръце го натъпка в устата си.

— Но това е невероятно! — възкликна Малия.

— А ти какво очакваше? — попита Спринголд.

Кимериецът трябваше да напрегне докрай волята си, за да не мръдне от мястото си. Магьосничеството винаги го бе отвращавало, но това тук обещаваше да е особено противно.

Когато пеенето на Агла достигна кулминацията си, водата на езерото се вдигна нагоре и образува странен балон, който излъчваше неестествена, кървавочервена фосфоресцираща светлина. По-дребните същества разпенваха повърхността около балона. Отвътре се показа някаква ужасна фигура на същество с гърчеща се кожа, възлести пипала и множество светещи очи.

— Какво е това? — изпищя един от моряците. Всички бяха втренчили очи в страшилището и трепереха ужасени.

— Останете по местата си! — изрева Улфреде.

— Укхатун! — виеше Агла. — Укхатун! Укхатун!

Водният балон не можа да издържи повече, спука се и се изля по гигантската маса на чудовищното „божество“. Върху черната му кожа прескачаха огнени искри, а от него се носеше непоносима воня. Агла се отмести, а крал Набо бутна напред робинята. Като видя страшилището пред себе си, жената се изтръгна от скотското си примирение и на лицето й се изписа неподправен ужас. Няколко от очите на съществото се приковаха върху нея, едно тлъсто пипало се отдели от безформеното туловище и се протегна към жертвата. Жената се помъчи да избяга, но кралят стискаше в желязна хватка вързаните й китки.

Като видя пипалото да я приближава, робинята се разпищя безумно. На края на ужасния израстък имаше възглавничка с формата на листо, а върху вътрешната й повърхност се белееха остри зъби. Кралят се дръпна, пипалото обгърна жертвата си и я вдигна високо във въздуха. Тя се развика още по-силно, но страшилището само усили хватката си и започна ритмично да я стиска. Жената не спираше да крещи.

Един от моряците изпищя и понечи да избяга. Улфреде се опита да го хване, но морякът се изтръгна от ръцете на капитана. Едно от очите на чудовището проследи движението му и едно от пипалата се стрелна невероятно бързо. Зъбатия край се уви около ревящия мъж и го дръпна рязко към туловището. Съществото вдигна високо гърчещата се жертва, а в същото време на върха му се отвори подобен на паст процеп, който разкри тресящи се влажни мембрани и гърчеща се като купчина червеи тъкан. Пипалата стиснаха здраво и в пастта се изляха мощни струи кръв. Кървавочервените искри запрехвърчаха и по грубата кожа на чудовището. Най-накрая възглавничките на края на пипалата се отвориха. Телата вътре се бяха превърнали в разпокъсана плът, залепена за изпочупените кости. Тези остатъци паднаха в пастта и тя се затвори с отвратителен звук. Чудовището изръмжа и започна да потъва под водата. Когато то си отиде, по-дребните обитатели на езерото го последваха.

Без по-нататъшни церемонии местните жители се обърнаха и се помъкнаха към домовете си. Чужденците стояха на място потресени. Трябваше да запазят самообладание, макар че това бе за тях страшно трудно, особено за четиримата живи моряци, които почти бяха умрели от страх. Минавайки покрай тях, кралят им се усмихна саркастично, а Агла ги удостои с безмълвен, беззъб смях, като че ли знаеше, че те ще бъдат следващите жертви и тази мисъл извънредно й допадаше.

Пътешествениците мълчаливо се прибраха в стаята си. Малия заговори първа, докато се настаняваха на тръстиката.

— Какво беше това нещо? Наистина ли беше божество?

— Мисля, че не — отговори Спринголд, докато събуваше многократно кърпените си обувки. — Мисля, че беше нещо далеч по-непознато.

— Какво искаш да кажеш? — попита Улфило.

— Формата му, цялостният му вид предполагат морета, които са далеч от този свят — Гласът му звучеше немощно, без обичайната жизнерадостност. — Мисля, че произходът му не е земен.

— Но е божество, нали? — настоя Улфреде.

Ученият сви рамене:

— Кой знае какво е бог и какво не е? Това същество упражнява силна власт върху тукашните хора. Мисля, че е променило същината на всички езерни обитатели. Божество или не, силата му е божествена.

— Не ме интересува какво е това отвратително нещо — ядоса се Конан — и не ми харесват хората, които го тачат. Според мене трябва да се измъкнем оттук колкото се може по-бързо.

— За това няма спор. Тук не намерихме следа нито от брат ми, нито от съкровището. Но къде можем да отидем?

Конан се изправи до един от прозорците и посочи отвъд езерото:

— Погледнете!

Всички се надигнаха от пода и се скупчиха до кимериеца. По хълмовете от другата страна на езерото, където по-рано бяха видели втория град, сега блещукаха огньове.

* * *

На следващия ден поискаха разрешение да отидат на лов.

— За какво ви е да ловувате? — попита кралят чрез преводача си. — Нима нямам месо в изобилие?

— Вярно е, крал Набо — потвърди Улфило, — гостоприемството ти е безкрайно щедро. Но в нашата страна ловът е основното развлечение на благородниците и ние го харесваме повече от всичко.

— А, харесва ви да убивате! — усмихна се разбиращо кралят. Това той можеше да проумее. — Тогава, разбира се, можете да отидете на лов. Ще ви дам ескорт от воини с бели пера.

— Не ни трябват пазачи — възрази Конан.

— Настоявам — усмихна се пак Набо.

— За нас ще бъде чест — побърза да вметне Спринголд. — Ще бъдете ли така добър, господарю, да ни предоставите вашия слуга Кафи? С негова помощ ще можем да говорим с ескорта си и, ако се наложи, с останалите ви поданици.

Крал Набо махна с ръка в знак на съгласие:

— Приятен лов, приятели — сърдечно се засмя той.

— Не ми харесва как си играе с нас този дивак — оплака се Малия, докато се отдалечаваха от града с преметнати през рамо копия. Четиримата моряци следваха водачите си, а зад тях маршируваха в две редици двайсетина бойци с бели пера на главите.

— Обаче каква игра би могъл да играе? — зачуди се Улфреде. — Нищо не иска от нас, почти не ни е разпитвал, освен дето искаше да знае кой ни е довел дотук.

Конан се обърна към Кафи:

— Защо кралят смята, че ни е нужна охрана?

Кимериецът посочи с палец през рамо към воините с безизразни лица, които ги следваха по петите.

— Господарят ми се бои, че може да ви нападнат — отвърна робът.

— Да ни нападнат? — повтори Улфило. — Кой да ни нападне? Тука има ли разбойници?

— Разбойници, да, а също така, ъ-ъ-ъ, бунтовници.

Кафи почти прошепна последната дума, като хвърляше неспокойни погледи назад към войниците, макар те да не разбираха кушитски.

— Най-накрая се добрахме до нещо — рече Конан. — Кафи, разкажи ни за бунтовниците. Забрави кучетата отзад. Ако някой подразбере какво си говорим, ще го убия.

— Добре. Ако ме попитат, ще кажа, че съм ви разказвал за местността и за дивеча.

— Браво на тебе — похвали го Улфило. — А сега говори.

— Крал Набо имаше брат. Той беше по-голям от него и след смъртта на баща им, се изкачи на престола. Този крал, чието име беше Чайяк, изостави ритуалите на езерния бог и с това много разгневи Агла.

— Защо направо не уби отвратителното нещо? — попита Спринголд.

— Дори кралете се боят от Агла, защото магиите й са силни, а проклятията й действат надалеч. Тя започна да говори пред народа, като предричаше страшни бедствия заради това, че кралят е отхвърлил божеството. Хората започнаха да негодуват, особено сред бойците с белите пера.

— А кой командваше тези бойци? — попита Улфило, който беше най-наясно от всички по политическите и военните въпроси.

— По много древна традиция техен командир е по-малкият брат на краля.

— Следователно, командвал ги е Набо — рече Улфреде.

— Точно така.

— Моля, продължавай — подкани го Малия.

— Агла хвалеше Набо като богобоязлив принц с чувство за дълг, като човек, който е подходящ за крал и който би възобновил древните обичаи. Той организира въстание и прогони законния крал от града с помощта на своите войници. На негова страна минаха и войниците със сини пера, макар и не много охотно.

— А бившият крал не е ли имал поддръжници? — попита Улфило.

— По-голямата част от собствения му клан му остана вярна, а също така и воините със зелени пера, които съставляваха личната му гвардия. Имаше големи сражения по цялото протежение на долината. Решаващата битка се проведе близо до Забранения проход, онзи, през който вие сте влезли в долината.

— Кралят беше ли убит? — попита Конан.

— Да. Редом с него се биеше и малкият му син, който също се смята за убит, но така и не намериха тялото му.

— Видяхме само войници с бели и сини пера. Какво е станало със зелените? — попита Спринголд.

— Избягаха. И онези, които останаха живи… — Кафи пак погледна неспокойно към воините след себе си.

— Останалите сега сигурно живеят в града от другата страна на езерото? — довърши вместо него кимериецът.

— Да, той е много по-малък от града до езерото, но стените му са високи и здрави. Всъщност повече прилича на крепост, също като крайбрежните крепости на стигийците. Бунтовниците живеят там и нападат кралските стада и житници, за да си набавят храна.

— А моят съпруг Марадос? — попита Малия. — Кажи ми сега истината: уби ли го крал Набо?

— Кълна се — отвърна Кафи, — че нито съм виждал, нито съм чувал за такъв човек. Ако беше идвал тук, кралят несъмнено щеше да ме извика да превеждам.

Ловуваха цяла сутрин и убиха няколко дребни, охранени газели. По обед Улфило обяви почивка, одраха дивеча и го опекоха на огън. Докато се хранеха и си подаваха един на друг меховете с вино, водачите на експедицията обсъдиха плановете си.

— Трябва да бягаме — заяви Конан. — Крепостта на хълмовете е единственото възможно убежище.

Кимериецът би предпочел изобщо да се махне от долината, но беше дал дума, че ще помогне да намерят Марандос, и щеше да й остане верен, докато работодателите му не се откажеха от издирването.

— Да — съгласи се Улфило, — ако Марандос е минал жив през прохода, трябва да е някъде там.

— Освен това трябва да има някаква причина крепостта да е тъкмо там — вметна Улфреде.

— Какво искаш да кажеш? — попита Малия.

— Помислете само: ясно е защо има град до езерото. Питонците, или който и да било друг, са го построили там, защото това е единственото подходящо място за град в долината — в центъра на плодородната земя, близо до езерото, в което се вливат всички потоци. Съвсем естествено място за средище на кралската власт и за пазар на селата. Но защо трябва да има крепост в хълмовете наблизо? По-логично е да я разположат на границата или до прохода, откъдето може да се очаква враг.

— Защо ли наистина? — попита озадачена Малия.

— Съкровищница! — възкликна ученият със светнали очи.

— Да — потвърди ванирецът. — Кралете обичат да държат богатствата си наблизо, но от друга страна, искат съкровищата им да са в безопасност, а не там, където могат да ги докопат алчни благородници или разбойници.

— Да, това е разумно — потвърди Конан. — В Немедия, Коринтия, Замора, Туран и много други места също съм виждал да пазят кралската хазна на сигурно място близо до столицата. Тези замъци често служат за убежище на краля по време на бунт.

— Този път явно е станало обратното — рече Улфило. — Ако Марандос е срещнал бунтовниците, след като е минал прохода, твърде вероятно е сега да се намира там.

— Тогава може би е намерил съкровището! — развълнува се Улфреде.

Спринголд се обърна към Кафи на кушитски:

— Преди бунтовниците да превземат двореца, някой живееше ли в крепостта на хълмовете?

Преводачът поклати глава:

— Не. Беше изоставена.

— Точно както предполагах — обади се Спринголд. — През вековете много народи са минали през долината и част от тях са се заселвали в развалините до езерото. Но крепостта не е била нужна никому. Сигурно е стояла празна от смъртта на последния питонец преди много хилядолетия.

— Тогава съкровището може би стои непокътнато! — тържествено възкликна Улфреде.

— Ако е така, най-вероятно е скрито в запечатани тайници. Може да се наложи дълго да ги търсим — предположи ученият.

— Какво от това, като се има предвид какво преживяхме досега? — извика капитанът.

— Оптимист, както винаги — кисело го сряза Малия. — Напомням ти, че ни охранява отряд войници. Виж ги само!

Тя кимна към охраната, която почиваше малко встрани. Половината мъже ядяха, със забити в земята до тях копия, а другата половина стояха нащрек с оръжие в ръка.

— А сега ни виж нас — продължи аквилонката.

Петимата с Кафи седяха близо до огъня. Четиримата моряци, с пълни стомаси и приятно замаяни от виното глави, кротко похъркваха на припек.

— Момчетата се бият добре, когато са будни — защити се Улфреде, — а и при такива добри фехтовачи като нас — той махна с ръка към другарите си, — ще се справим без проблем с чернокожите разбойници. Трябва само да обмислим внимателно всичко и да нападнем внезапно, когато най-малко очакват.

— Само че те имат лагери из цялата долина — изтъкна Улфило. — Бас ловя, че на всички е пратено съобщение да ни държат под око.

— Вярно, може да се наложи да бягаме и да се бием — увереността на ваниреца беше непоклатима. — Обаче мъже като нас не бива да се плашат от тази възможност. Само си помислете каква награда ни чака, ако успеем!

— Кога ще бъде най-добре да опитаме? — попита Спринголд.

Улфило помисли известно време.

— Привечер, докато се връщаме обратно към града. Най-добре е през целия следобед бавно да се придвижваме към крепостта. Щом се насочим към града, те би трябвало да отслабят малко бдителността си. Тогава трябва да нанесем удара. Като почне да се стъмва, е по-вероятно да стигнем крепостта, без да ни забележат.

— Планът е добър — съгласи се Конан. — С копията си стигат надалеч, а и щитовете им са големи. Но нямат ризници. Червенобради, кажи на моряците си да метнат бързо копията, после да извадят мечове и веднага да започнат ръкопашен бой. Така ще имат преимущество.

— Ще им кажа. Ами той? — Ванирецът кимна към Кафи. Преводачът беше задрямал, тъй като не можеше да следи разговора, който се водеше на северно наречие.

— Трябва да дойде с нас — намеси се Спринголд. — Ще ни трябва, за да се разберем с бунтовниците.

— Всички ли сте убедени, че планът е добър? — попита Малия, която силно се съмняваше, че ще успеят.

— Трябва да сторим нещо и то скоро — отговори й Конан. — Иначе ще се превърнем във вечеря за гадния рибешки бог.

Останалите кимнаха в знак на съгласие.

— Значи всичко е решено — сложи край на разговора Улфило. — Ще следваме плана.

Продължиха да ловуват през целия следобед, но не бяха особено съсредоточени и често пропускаха лесен дивеч. Непрекъснато говореха и се смееха, за да приспят бдителността на охраната. Улфреде се правеше на отчаян от лошия си късмет, но в същото време тайно даваше нареждания на хората си. Моряците се хилеха при мисълта за предстоящата схватка. Те се бояха много повече от езерното чудовище, отколкото от численото превъзходство на противника си.

Слънцето докосна върховете на западните планини и Улфило обяви почивка.

— Кажи им, че се връщаме обратно — нареди той на преводача.

Кафи каза няколко думи на охраната и войниците се обърнаха в посока към града.

Известно време се влачеха бавно, сякаш бяха уморени от заниманията през деня. Навлязоха в едно дефиле между хълмовете, където не можеха да ги виждат от съседните селища и Улфило викна:

— Сега!

В миг пътешествениците се обърнаха и метнаха късите си ловни копия. Трима воини паднаха пронизани. Други бяха ранени, трети останаха без щитове. Водачът на охраната извика нещо и воините се хвърлиха напред.

Конан успя едновременно да отскочи, за да избегне едно тежко копие, и да отреже със свистящия си меч ръката на един висок боец. Около себе си чуваше ударите на мечовете върху кожените щитове и зловещия звук, който издаваха остриета, когато се забиваха в човешка плът. Видя как един от моряците падна със забито в гърлото копие, докато се опитваше да извади кортика си от корема на своя противник.

Изненадата донякъде компенсираше численото превъзходство на бойците, но при ръкопашен бой липсата на щитове им пречеше. Всеки от мъжете трябваше ловко да отскача и умело да върти меча. Улфреде посичаше враговете си със своя тежък ванирски меч. Аквилонците също се биеха смело. Но и местните воини се сражаваха с ярост и умееха да си служат с оръжието.

Изведнъж Малия изпищя. Бяха й казали да стои настрани от боя. Кимериецът рискува да хвърли един поглед към нея, за да разбере какво не е наред. Видя, че я обкръжават няколко космати фигури.

— Бумбана! — извика Конан и в същия миг разсече на две един от чернокожите бойци. Повечето от охраната бяха мъртви, но на тяхно място се появиха косматите получовеци. Кимериецът прониза един с меча си и отряза главата на втори, но видя как трима плениха Спринголд. Улфило и ванирецът стояха с допрени гърбове и се защитаваха яростно.

Конан нямаше време за останалите. Пред него се изпречи море от озъбени муцуни, криви ръце и безформени пръсти, които стискаха груби оръжия. В сравнение с гъвкавия като тигър кимериец получовеците изглеждаха тромави, но бяха бързи и силни. Конан знаеше, че трябва да се отскубне и да избяга, но едва взел това решение, една тояга го удари по тила, пред очите му причерня и той рухна на тревата. Тоягата се стовари още веднъж върху главата му и всичко потъна в мрак.