Джон Мадокс Робъртс
Съкровището на Питон (11)

Единадесета глава
Рогата на Шушту

По пътя загинаха още двама моряци. Единият забравил да си изтръска обувките, преди да ги обуе. През нощта там се беше настанил скорпион, който побързал да изрази възмущението си срещу неочаквано нарушеното му усамотение. Кракът се поду толкова бързо, че пищящият нещастник успя да събуе обувката само наполовина. Наложи се да я разрежат от едната страна, за да освободят стъпалото. През деня носиха болния на една импровизирана носилка. След като няколко часа крещя от болка, морякът изпадна в делириум и скоро след това умря.

Всички в отряда бяха заприличали на призраци. Бяха толкова изтощени от безводието, че залитаха като пияни след водачите си. Зачервените им очи не виждаха, подутите им езици бяха изплезени, като че търсеха влага в самия въздух.

Един от моряците припадна. Едвам дишаше, имаше опасност да се задуши. Не можеха да го носят, защото останалите също нямаха сили. Конан клекна и долепи ухо до гърдите му.

— Може да оживее, ако му намерим вода — рече кимериецът. — Според Гома скоро ще стигнем следващия извор.

— Остави го — отвърна Улфило. — Почти е свършил, а не можем да се бавим. Останалите също са полумъртви.

— Вярно — съгласи се Улфреде. — Глупаво е да се рискува животът на всички, за да се спаси един. На този вече не може да се помогне.

Конан безмълвно нарами тялото на моряка и потегли. Другите свиха рамене, само Спринголд, Гома и Малия го погледнаха с очевидно одобрение, без кимериецът да забележи. Но самият Конан разбираше, че дори неговата огромна сила няма да го държи още дълго. Въпреки това не беше в характера му да изостави другар, който би могъл да оживее.

Вървяха през целия ден. Някои от моряците рухваха на земята, но успяваха някак да се надигнат и да продължат нататък. Някой изстена и взе да сочи с ръка. Видяха пред себе си няколко ниски дървета. Изворът! В този миг морякът, който Конан носи на гръб през целия ден, потрепера в ръцете му и издъхна. Кимериецът пусна мъртвото тяло на пясъка и каза:

— Истинският мъж не се предава толкова лесно.

Спринголд се приближи и го потупа по рамото.

— Така му било писано. Ти стори каквото трябва, дори повече.

От пресъхналото му гърло думите на Спринголд гласът му звучеше като крякане на жаба.

След миг отрядът вече се къпеше в чистата, хладна вода на оазиса. Пиеха, къпеха се, после пак пиеха. Измиха кървящите и гноясали рани и ги превързаха с изпраните останки от ризите и панталоните си.

Изобилната благодатна течност пълнеше един голям вир и продължаваше да тече още около половин километър надолу, преди да се скрие отново под пясъците и камъните в пустинята. Около водата имаше ниски дървета, храсти и много трева.

— Фурми! — изграка един от моряците, когато езикът му придоби нормалните си размери и му позволи да говори. — На дърветата има зрели фурми!

Всички вдигнаха глава и се увериха, че по дърветата действително имаше плод. Възстановили силите си, мъжете мигом се покатериха и откъснаха фурмите. За хора, които дни наред се бяха препитавали с жилаво месо, сочните плодове бяха като божествена амброзия.

— Смокини! — извика друг. — Тука има смокини!

— Някои е насадил на това място овощна градина — отбеляза Спринголд.

— Най-вероятно са били номади — предположи Конан.

— Внимавайте — извика Улфреде — да не би от водата и плодовете стомасите да ви заболят!

— Предупреждението няма да помогне — рече Улфило. — Хората ти нямат чувство за мярка.

— Аз също — Малия натъпка шепа фурми в устата си, мръщейки се, когато изпъваше напуканите си, изсъхнали устни. Пустинята беше отнела голяма част от хубостта й. Малия се закриваше, доколкото е възможно, но не можа да избегне пустинното слънце и то я обгори. Лъчите му не само жареха от небето, но и се отразяваха от пясъка и камъните като от огледало. От липсата на вода и силна храна Малия стана само кожа и кости. Красивата й коса висеше на масури от изящната й глава, а около хлътналите й очи имаше тъмни сенки.

— Трябва да починем известно време тука — заяви Конан.

— Вече сме близо до Рогата — възрази Улфило. — Пред нас не остана много пустиня. Още един напън и сме там!

— Така е — рече кимериецът, — но преди да стигнем Рогата, имаме да изкачим още един склон. Моряците останаха без сили, ние, воините, също не сме много добре, а Малия сигурно ще умре от изтощение, преди да стигнем прохода. Вече дни наред я крепи само волята й и е толкова близо до смъртта, колкото онзи моряк, дето умря днес.

— Той казва истината, братко — потвърди аквилонката. — Още един ден и не ме интересува дали ще намерим Марандос, или пък съкровището. Трябва да си почина.

— Добре, тогава — съгласи се навъсен Улфило. — Ще останем тука два дни.

— Ще останем колкото е нужно, за да възстановим силите си — поправи го Конан. — Иначе цялата тази изтощителна експедиция ще се окаже напълно безсмислена.

Улфило го изгледа вбесен.

— Тука аз командвам, варварино!

— Ти си ни наел — възрази Конан. — Плати ми да намеря брат ти. Никой не би ти служил по-добре от мене.

— Може да решите спора с бой — подхвърли Улфреде. — Аз обаче залагам на кимериеца.

Внушителната сила на Улфило почти се беше стопила и енергията му се подхранваше почти изцяло от позьорство. Конан, напротив, бе доста освежен от водата и изглеждаше по-силен от всякога. Пустинята беше изличила у него и последните остатъци от цивилизован живот. Препасан с меча и копието си, почти гол, с дълга рошава коса, с мургава, обгоряла кожа, той сякаш беше самото въплъщение на дивашкото.

— Няма смисъл да се карате, приятели — успокои ги Спринголд. — Толкова сме близо. Пустинята ни изнерви. Нека починем тук известно време. Скоро бъдещето ще ни се стори по-светло.

Улфило се помъчи да запази, доколкото може, достойнството си.

— Сигурно сте прави. Ще останем тук, докато Малия се оправи напълно.

— Хич не ми харесва да изпускам хубавия бой — оплака се Улфреде. — Но така сигурно е най-добре.

Стъкмиха огън, хапнаха и пийнаха пак, после легнаха да спят. Конан се събуди малко след залез слънце, седна и се заслуша. Не бяха поставили постови и всички спяха като заклани. За разлика от друг път, това не го притесни, защото знаеше, че преследвачите им нарочно изостават. Изправи се на крака — по-добре не се беше чувствал от началото на прехода в пустинята. Възстановяваше бързо силите си и сега се чувстваше като нов. На останалите щяха да им бъдат нужни дни, докато възвърнат част от силите си и още по-дълго време, докато си починат напълно.

С копие в ръка, Конан тръгна по брега на езерото. Тук непрекъснато прииждаха всякакви животни, които идваха да пият вода, но избягваха тази част от брега, заета от странните пришълци. Конан не ги притесняваше. Наистина отрядът се нуждаеше от месо, но тук се спазваха законите на пустинята — в оазиса трябваше да цари примирие. Иначе можеха да се разгневят местните духове. А кимериецът в никакъв случай не би искал да раздразни божествата в един толкова негостоприемен край.

Като тръгна покрай потока, Конан чу плискане на вода. Веднага застана нащрек, промъкна се до храстите и внимателно разгърна клоните им. Тук потокът пълнеше втори малък вир с каменисто дъно. В средата нещо бяло и призрачно причиняваше чутия от него шум. Косата на Конан настръхна от ужас, но после той взе да ругае глупостта си. Призраците не можеха да плуват. А в радиус от хиляда километра имаше само едно толкова светло същество.

Известно време наблюдава как Малия загребва вода в шепи и я излива над главата си, а тя се стича по ръцете и главата и се плиска върху раменете и гърдите й. Аквилонката стоеше до кръста във водата и се наслаждаваше на удоволствието. Конан излезе на ръба на вира.

— Знаеш ли колко глупаво си постъпила, като си дошла тука сама?

Малия въздъхна:

— Човек не може да се усамоти дори за малко. Нали ти самият ми каза, че хищниците не нападат до водата.

— Имах предвид моряците.

Аквилонката се изсмя:

— Моряците ли? Те сега искат само вода, храна и сън. Нужно им е само най-елементарното, но всъщност най-необходимото.

Тя загреба още вода и я изля върху себе си, така че струйките очертаха стройните й хълбоци. На лунната светлина ясно се очертаваше всяка извивка на тялото й.

Конан приседна на един камък.

— Аз не съм толкова зле.

Малия го дари с ленива, многозначителна усмивка.

— Вярно, прав си. При друг случай може би щях да се засрамя и да се скрия, но знам, че точно сега не съм гледка, която би възбудила мъжката похот. Нека понапълнея пак и ще съм готова да те отблъсна.

— Някои обичаме слаби жени — закачи я кимериецът, — пък и на стотици левги околовръст няма друга жена. По тези краища мъжете не могат да си позволят прекалена придирчивост.

Аквилонката се изкикоти почти като момиченце.

— Разсмиваш ме с тези ласкателства — тя изстиска водата от дългата си руса коса, после се гмурна, за да я намокри още веднъж. След като се появи пак на повърхността, заговори по-сериозно. — Има мъже, чиито ухажвания бих отблъснала къде-къде по-решително.

Конан отвърна със също толкова сериозен тон.

— Днес с нищо не се опита да предотвратиш боя ни с Улфило.

— Защото знаех, че ще спечелиш.

Малия го гледаше право в очите, застанала на плиткото, където водата едвам достигаше хълбоците й.

— Не те интересува дали няма да умре?

Жената сви раменете си, обсипани с водни капчици.

— Само глупава жена може да цени мъж, който се отнася към нея като към любимо домашно куче.

— А съпругът ти Марандос?

— Отдавна ми го отне безумното търсене на древни съкровища. Не мисля, че ще го намеря жив, но дори да не е загинал, какво мога да очаквам? — Очите й гледаха сурово и този поглед показваше, че е преживяла доста. — Ако е жив, със сигурност няма да е вече онзи млад капитан, за когото се омъжих. Никой мъж не би сключил подобна дяволска сделка със стигийския жрец, ако обича жена си. Дори да го намерим жив, бих го убила заради това!

— Жени са убивали съпрузите си и за по-малко — отбеляза Конан.

— От майка си обаче разбрах, че една жена трябва да има мъж, за да оцелее на този свят. Ако иска да живее охолно, той трябва да е силен, за да защити както богатството си, така и жена си. Това е единственият изход за онези от нас, които не са родени сред удобства, сигурност и пари. — Малия изгледа мощното му тяло от глава до пети. — Според мене малцина могат да ти отнемат каквото си взел. — Тя бавно се приближи към Конан, така че водата стигаше вече само до коленете й. — Уверявам те, че когато за мене се грижат добре, изглеждам много по-добре от сега.

По-ясна покана Конан рядко беше получавал.

Той се изправи.

— Да, убеден съм в това. Но не играя игрички със съпругите на други мъже. Ако открием, че Марандос не е сред живите… — Той замълча и премери внимателно думите си. — Ще обсъдим този въпрос допълнително.

Той се обърна и влезе отново в храстите. Зад себе си чу звънливия й смях, а после плисък, който показваше, че тя отново се бе гмурнала във водата. Конан хвана копието си и се приготви за лов в пустинята, защото знаеше, че тази нощ няма да може повече да спи.

Дните на почивка бяха извънредно ползотворни за всички. Понапълняха от изобилното месо, с което ги снабдяваха Конан и Гома, и от плодовете на оазиса. Моряците позакърпила дрехите си. Тъй като носеха със себе си кожите на убитите по пътя животни, сега имаха материал за нови обувки.

След като всички събраха нови сили, решиха на следващата сутрин да потеглят наново. Същия ден Гома отиде да поговори с Конан.

— Докато ловувах тази сутрин, видях на запад от нас един да дебне — рече водачът.

— Да — отвърна Конан. — Очаквах това. Тъкмо затова настоях да останем тука по-дълго. Исках да ги държа настрана от водата колкото се може повече време.

— Това беше опасна игра — предупреди Гома. — Ако се бяха отчаяли, можеше да дойдат и да завладеят мястото със сила.

— Напротив, те бяха в по-добра позиция от нас. Разполагат с многочислен, добре организиран отряд от дисциплинирани войници. Ние разчитахме единствено на себе си и неколцина окуцели моряци. Те имат бумбана, които са много по-силни от хората и могат да мъкнат далеч по-тежки товари.

— Искаше да ги накараш да страдат, да отслабиш мощта им, та да имаме по-голям шанс, ако решат да ни нападнат?

— Точно така. Сега вече трябва да са горе-долу в същото положение, като нас. А пък бумбана са силни, но краката им не са по-добри за ходене от тези на маймуните. Бас държа, че доста от тях са загинали по време на прехода.

— Все пак те са повече и са добре въоръжени.

— Можем единствено да продължим напред. Не знаем какво ни чака. Затова ще се опитам да ги измъча колкото мога повече. А когато дойде време за битка… — Е, тогава ще действаме според пословицата: воювай, когато това ти се вижда подходящо, но ако се налага — бягай.

Напълниха меховете и потеглиха при първите лъчи на слънцето в сравнително добро настроение. Пред тях се извисяваше планината, но вече нищо не можеше да им се стори по-страшно от пустинята. Тази беше по-малка от първата, която изкачиха, и беше прорязана от дълбокия проход, ограден от Рогата на Шушту.

Докато вървяха, Конан оглеждаше с тревога прохода. Там, горе, на пътя им щеше да се изпречи свръхестественото — черна магия, сътворена преди векове. Презираше магьосничеството и беше уверен, че щом е издържало толкова дълго, значи в него се крие голямо зло. Избягваше го при всяка възможност. И все пак през наситения си с приключения живот се бе сблъсквал с магиите безброй много пъти. Съдбата като че го преследваше и насочваше непрекъснато стъпките му натам, откъде с готовност би избягал. Не разбираше причината, но го приемаше като част от своя живот, различен от онзи на останалите хора.

— Наближаваме края — рече Спринголд, докато вървеше редом с Конан. Кимериецът отдавна не беше виждал характерната за него енергична походка.

— Не говори за край, преди да сме изминали поне половината път към къщи — скара му се Конан. — Носи лош късмет.

— Суеверия! — изсумтя презрително ученият.

— Може да са суеверия, но предпазливостта се отплаща добре.

Към двамата се приближи Улфило.

— Признавам, че беше прав, Конан — каза аквилонецът с неохота. — Почивката се отрази добре на всички ни.

Това не звучеше съвсем като извинение, но повече Конан не беше и очаквал.

— Да, сега вече сме готови да прекосим планината — отвърна кимериецът. — Мислиш ли, че Марандос се е погрижил за магиите, които пазят прохода?

— Ако не се е погрижил, доста ще загазим — заключи Спринголд. — Дори всичките ми познания няма да ни помогнат в този случай. Можем да си стоим пред прохода, докато свят светува, освен ако, разбира се, Сетмий не ни се притече на помощ.

Книжовникът весело се засмя, а Конан едвам устоя на изкушението да му каже колко е близо до истината. Помисли си, че почти си струва да им отвори очите — как ли щяха да изглеждат, когато разберат, че докато са си играли на тайни, са станали жертва на най-голямото предателство.

— Хайде, да не изпадаме в униние — намеси се Малия и хвана Спринголд и Улфило подръка. — Проходът вече се вижда, планината не е висока. Всичко ще е наред. Ще заварим съпруга ми жив и здрав, ще намерим съкровището и ще си живеем щастливо.

— Ето това вече е приказка! — похвали я Спринголд.

Малия се беше възстановила и изглеждаше невероятно добре. Изгарянията бяха избледнели, устните й вече не бяха напукани и не кървяха. Косата й блестеше, а тя беше почнала да си възвръща стопените по време на най-големите лишения килограми.

Конан огледа планината пред тях. Склоновете бяха покрити със зеленина, но тя не изглеждаше толкова гъста, колкото при предишното изкачване. Надяваше това да е знак, че пътят им ще бъде по-лек. Според пресмятанията му те би трябвало, заради почивката при оазиса, да се движат по-бързо от стигийците, които ще се окажат принудени да останат при водата по-дълго време. Конан се надяваше собствения му отряд да премине прохода преди Сетмий с неговите хора и с получовеците му да стигне подножието на планината.

На втория ден, след като оставиха оазиса, пътешествениците се озоваха пред последното препятствие. От дясната им страна широка пътека се виеше нагоре по склона. Видяха, че доста по-нагоре тя рязко извива наляво.

— Изглежда необичайно правилна — отбеляза Спринголд, като поглаждаше с ръка брадичката си. — Да не би да е част от отдавна строен път?

— Това е просто една измита от пороите стара пътека, макар и да е доста широка — възрази Улфило. — Наоколо не се вижда никакъв камък от настилка.

— Би било странно каквато и да е настилка да оцелее през хилядолетията — рече ученият. — От Питон не би могло да остане и един камък.

— Аз се интересувам само от ония камъни, които лъщят и блестят в много цветове — намеси се Улфреде, — а ако са сложени върху златни корони и пръстени, диадеми и огърлици, толкова по-добре!

— Нашият приятел от Ванахайм никога не забравя кое е най-същественото — разсмя се Спринголд.

— Може би най-сетне ще намерим и мъжа ми, Марандос — вметна Малия. Конан подозираше, че го казва само заради другите двама.

— Ако не се размърдаме, нищо няма да намерим — подтикна ги Улфило. — Хайде да тръгваме!

След тези думи започнаха изкачването. Наклонът беше стръмен, но не беше толкова трудно в сравнение с предишния етап от пътя. Тежките люлеещи се мехове, пълни с вода, затрудняваха изкачването, но след опита в пустинята не смятаха да проливат напразно и една капка вода, преди да намерят сигурен извор. Въпреки зеленината в планината като че нямаше много вода.

От време на време се виждаха представители на пернатите и дребни зверчета, но големи хищници нямаше. По билото на планината се извисяваха скали и тук-там върху тях стояха едри диви кози с дълги, грациозно извити рога. Над главите им се рееха големи птици с широки криле, но не видяха нито една от тях да се приземява. Понякога минаваха покрай големи камъни с необичайно правилна форма, които винаги се намираха близо до пътеката.

— Готов съм да се закълна, че тези камъни са обработвани от човешка ръка — каза Спринголд замислено.

— На мене ми изглеждат най-обикновени парчета скала — отсече Улфило.

Но колкото по-високо се изкачваха, толкова по-неоспорими ставаха доказателствата. На половината разстояние по пътеката взеха да се срещат плоски камъни с почти правоъгълна форма. Малко след това се появи настилка. Някога, в някакво невъобразимо далечно минало, със сигурност това е било път.

— И какво ни помага това? — мърмореше Улфило. — По какво личи, че питонците са построили тук път?

— Това е първия път, който виждаме, откакто сме напуснали цивилизования свят — каза Малия. — Да се порадваме на възможността да вървим по настилка.

Спринголд клекна и намръщен взе да оглежда внимателно каменните плочи.

— Да не би нещо да не е наред? — попита Конан.

— Не, обаче… Не съм напълно сигурен, но тези павета ми се виждат ужасно древни.

— Питон е бил превзет много отдавна — отбеляза Улфило.

— Не, вижда ми се по-стар. Пък и пазителите на съкровището не са имали мотив да строят тук път. Най-малко от всичко биха искали по тези места да има път, който да води към богатствата им. Той е съществувал дълго преди питонците да минат през прохода.

— Е, и какво? — Въпреки че се опита да омаловажи факта, Конан изпитваше безпокойство. — Светът е пълен с древни руини, които се намират на най-обезлюдени места. Няма да е кой знае какво чудо, ако тези плочи са от времето на Атлантида.

— Може би… Може би си прав, приятелю. Вероятно това няма никакво значение — Гласът на Спринголд звучеше като на човек, който се опитва да убеди сам себе си.

Отново се заизкачваха. Въпреки лекия терен всички освен Гома бяха потиснати. Пътят представляваше просто пътека, покрита с каменни плочи, но усещането за древност и вечност напомняше за мимолетността на човешкия живот.

Докато вървяха, кимериецът се отделяше от време на време от останалите, изкачваше се на някоя скала и оглеждаше склона пред тях, а също и този, който беше останал зад гърба им. Поведението му направи впечатление на Улфило.

— Пътят пред нас крие опасности, за които нищо не знаем, а ти отделяш толкова голямо внимание на това, което вече е зад гърба ни — учуди се той.

— Никога не бива да се мисли, че опасността може да дойде само от едната страна. Виждал съм много армии, унищожени от неочаквана атака по фланга или от преследвач, за който са мислели, че е далеч.

— Не съм очаквал полугол дивак да ми дава уроци по военно дело. Пък и защо говориш за армии, когато най-близката цивилизована страна е на другия край на света, а в продължение на десетки километри не сме видели и едно село?

— Нае ме, за да ти помогна да намериш брат си — напомни му пак кимериецът. — До сега ти служих добре, но ще изпълнявам задачата си, както намеря за необходимо.

— Много добре — сърдито отвърна Улфило, — но не съм доволен от обяснението ти. Гледай да не ми удариш нож в гърба.

— Да не би да ме обвиняваш в предателство? — в очите на Конан светеше опасно пламъче.

— Вие двамата няма ли да престанете с глупавото си заяждане? — остро каза Малия. — Почти стигнахме Рогата на Шушту! Да не искате, след като изминахме целия този път, след като преодоляхме планините, пустинята и джунглата, сега да ви гледаме как си прерязвате гърлата заради глупости? Забранявам! Вече е прекалено късно за това!

— Да, сега трябва да бъдем единни повече от всякога — съгласи се Спринголд. — Близо сме до целта, но изпитанията ни не са свършили. Нека запазим силите си за онова, което ни предстои. Сдържайте нрава си, приятели.

Двамата разгневени воини бавно дръпнаха ръце от оръжието. Моряците гледаха уплашено, а Гома ги наблюдаваше с иронична усмивка.

— Готов съм да забравя това — рече Конан. — Но обикновено отговарям на подобни думи със стоманено острие.

— За благото на мисията ни съм готов да оставя нещата дотук — обади се и Улфило. Понечи да каже още нещо, но един гневен поглед на Малия го накара да се откаже.

— Ако сме решили проблема, да тръгваме — подкани ги Гома. — Можем да стигнем Рогата на свечеряване.

Останалата част от пътя мина в мрачно мълчание. Конан не оглеждаше повече пътя зад тях, но вече се бе уверил, че отрядът на стигийците е доста назад. Подозираше, че още почиват при оазиса и не са започвали да изкачват планината.

Рогата на Шушту се издигаха злокобно пред тях. Двата зъбера бяха съвсем еднакви, ако се изключи странната им окраска. Чувството за безпокойство се засилваше с всяка крачка. На небето се скупчиха облаци, а над острите върхове на Рогата проблясваха светкавици.

— Никак не е приятно на това място да те завари буря — предрече Спринголд.

— Ако е силна, може направо да ни издуха от планината — присъедини се към него Конан.

— По-бързо! Трябва да стигнем прохода, преди да е дошла бурята! — излая Улфило.

Тръгнаха по-бързо, а после дори затичаха в тръс. Тъй като и без това бяха уморени от дългия преход, този последен напън едва не ги довърши. Когато стигнаха платото преди Рогата на Шушту, повечето бяха на края на силите си. Много от моряците се хвърлиха задъхани на земята, повръщаха, кашляха до задушаване. Нямаха време да огледат околността, тъй като бурята ги застигна още докато изостаналите членове на отряда с мъка се добираха до основната група.

Зловещо проблясваха мълнии, съпроводени всеки път от оглушителен гръм. Пътешествениците пуснаха товара си на земята и се свиха до него, за да устоят на виещия вятър. Всеки път, когато падаха в долината между двата зъбера, мълниите издаваха злокобен, свирещ пукот и до носовете им достигаше непозната, остра миризма.

Една светкавица бе последвана от два резки, остри писъка, които заглушиха дори съпровождащия ги гръмотевичен трясък. Двама от моряците бяха изпепелени за миг, за секунда се превърнаха в овъглени скелети.

В теснината се извиваше воден порой, който приличаше на придошла река. Пътниците се вкопчиха в камъните, забиха пръсти в земята, опитаха се по всякакъв начин да задържат на място, за да не бъдат отнесени обратно през прохода към стръмния път и скалите, които ги чакаха долу.

Конан, съобразителен както винаги, извади ножа си минута преди върху му да връхлети водната стена. Заби дългото един лакет острие в земята до самата дръжка и обви около нея ръце с цялата си огромна мощ. Тъкмо се закрепи и в него се удари нещо, носено от пороя. Конан веднага разпозна нежното тяло и обви силната си ръка около тънкия кръст. Малия обви ръце около врата му и се долепи до Конан плътно, трепереща от страх и от смразяващата студенина на водата. На всичко отгоре духаше и неестествено студен вятър. Макар и при такива извънредни условия Конан можа да оцени стройната фигура, която прегръщаше.

Дъждът и виелицата спряха така внезапно, колкото бяха и започнали. След няколко минути водата се изцеди от прохода и пътниците се изправиха.

— Кой би предположил — провикна се пръв Спринголд, — че съвсем неотдавна се оплаквахме от недостиг на вода!

Улфреде гръмко се засмя:

— Не само това, ами мърморехме, че ни било горещо!

Над червената брада дъхът му се превръщаше в струя бяла пара и колкото и невероятно да беше, по раменете му се бяха настанили няколко снежинки. Температурата рязко беше паднала и всички трепереха в дрипите си.

— Малия! — извика Улфило. — Жива ли си?

— Тук съм — обади се аквилонката и се отдели от кимериеца, който я пусна с известна неохота. — Водата едва не ме отнесе, но Конан ме спаси.

Конан стана и извади ножа си от твърдата пръст.

— Колцина от нас оцеляха?

Бързата проверка установи, че освен водачите на експедицията живи са останали петима моряци. Намериха двамата изгорени от светкавица при западния край на прохода, заклещени между един камък и отвесната скала. Гледката беше отвратителна — по костите бе останала съвсем малко овъглена плът, а от ужасяващата маса странно проблясваха белите зъби и златните им обеци.

— О-о! Митра! — възкликна Малия, извърна глава и скри лице в шепите си. През краткия си живот беше виждала много кръв и жестокост, но за пръв път пред очите й се разкриваше толкова страшна сцена.

От останалите членове на екипажа нямаше и следа. Очевидно потокът ги беше отнесъл със себе си през прохода и сега те лежаха размазани на пътя или някъде из скалите по склона.

Конан погледна на всички страни.

— Къде е Гома?

— Как къде? — изненада се Улфило. — Че като почна бурята, той беше много пред нас! Когато го видях за последно, беше на петдесет крачки пред мене. Трябва да го е отнесла реката и него.

— Някой виждал ли го е да минава покрай него? — попита Конан.

— Да не би някой да е гледал? — намеси се Улфило. — Всеки беше зает да спасява собствената кожа. Било е страхотен късмет, че Малия се е блъснала в тебе. Да не мислиш, че иначе щеше да я забележиш?

— Значи вече нямаме водач? — попита Малия. — Това е цяло бедствие.

Улфило сви рамене.

— Човекът се съгласи да ни заведе до Рогата и си изпълни обещанието. Жалко, че не остана жив да си прибере парите, но вероятно така или иначе оттук щеше да тръгне обратно.

— Може би е още жив и е някъде нагоре по прохода — предположи Спринголд. — Нека проверим.

— Да, няма да е зле. И без това трябва скоро да се махаме оттук, иначе ще замръзнем — каза Улфреде, обвил ръце около треперещото се тяло. — Роден съм в мразовита страна, но вече години наред не съм ходил там, пък и, Имир ми е свидетел, никак не съм очаквал да видя сняг в земите на чернокожите!

От небето все още се сипеха редки снежинки и от целия отряд сякаш само Конан не страдаше от студа.

— Много пъти са ме застигали планински бури — рече кимериецът, — но тази беше необичайна. Откъде се взе този сняг? Планината не е толкова висока. Това да не са пак магии? Да не е част от древните заклинания, които са пазели съкровището на Питон?

Всички погледнаха Спринголд в очакване да получат разяснения. Той ровеше в торбата си, разтревожен, че водата е проникнала вътре и е повредила книгите. След като се успокои, че всичко е наред, ученият се обърна към останалите.

— Твърде е възможно. Също така е вероятно магията да е изгубила голяма част от своята сила, защото, ако питонците са имали такава власт над мощните природни стихии, то сега би трябвало всички да лежим мъртви. Това може би беше последното немощно издихание на древното проклятие, особено след като стигийският жрец е поверил на Марандос заклинания, с които да го неутрализира.

— Немощно! — възкликна Малия. — Тогава значи да се радвам, че не изпитахме проклятието в цялата му сила!

— Цялото това безумно начинание е прокълнато! — извика един от моряците. В опулените му очи се четеше ужас. — Ако продължим нататък, всички ще загинем! Трябва да се връщаме!

Въпреки очевидното си изтощение те изглеждаха напълно готови да пробягат целия обратен път по склона на планината. Лицето на Улфило почервеня и той тъкмо се канеше да се впусне в поток от гръмки ругатни, когато Улфреде го спря с жест.

— Няма да споря с тебе, Алкат. Освобождавам всички ви от задълженията, които имате към мене и към нашите работодатели. — Той говореше спокойно, без следа от злоба. — А сега тръгвайте, имате благословията ми.

Моряците стояха объркани.

— Ами ти, капитане? — попита един от тях.

Рижите вежди на Улфреде се вдигнаха в престорена изненада:

— Аз ли? О-о, аз продължавам нататък с останалите, както съм обещал. — Капитанът се завъртя и се обърна към Улфило, Спринголд, Малия и Конан. — Вие наистина смятате да продължите, нали? — Всички кимнаха в отговор и Улфреде пак заговори на хората си: — Свободни сте от задълженията си. Можете да тръгвате.

— Но, капитане — възрази Алкат, — ще загинем сами в пустинята или в джунглата, ако изобщо стигнем чак дотам.

Улфреде се усмихна благосклонно:

— Личи, че сте общували с нашия книжовник. Вече говорите като мъдреци. — Улфреде се обърна и тръгна нагоре през процепа между скалите. — Хайде, приятели, бих искал да премина този проход, преди да се е стъмнило съвсем.

Другите тръгнаха подир него. Колебливо и с неохота го последваха и оцелелите моряци.

— Ето, видяхте ли? Нима не решихме проблема съвсем просто? — попита ванирецът. — Нямаше нужда да се държим строго с момчетата. Имаха право да се тревожат. Но могат да различат сериозна опасност от сигурна смърт. И избраха първото.

— Знаеш как да се оправяш с хората си, капитане, признавам — похвали както винаги неохотно Улфило.

— О-о, Кром! — възкликна Конан. — Я вижте това!

Бяха се върнали на мястото, където изчакаха бурята, и сега видяха, че по вертикалните скали от двете страни са издълбани рисунки. Ред върху ред, те се издигаха докъдето поглед стига. Конан ги разгледа внимателно на избледняващата светлина.

— Някои приличат на стигийски йероглифи — каза накрая кимериецът, — но като другите не съм виждал никога.

— Прав си — съгласи се Спринголд. Той вдигна една от книгите си и почна да гледа ту нея, ту издълбаните в скалата фигури. — По-ясните изображения са йероглифи, които са се променили малко от дните на Питон досега. Другите обаче са доста по-заличени и, освен това, вижте — той посочи една част, където фигурите се наслагваха, — питонските знаци са издълбани върху другите!

— Значи са отпреди Питон? — заключи Малия. — Явно. Може би датират от времето на Атланта?

Спринголд поклати глава, а лицето му добиваше все по-уплашено и по-уплашено изражение:

— Не, по-стари са от Атлантида. Митра! Мисля, че са по-стари от самото човечество!