Кир Буличов
Отвличането на чародея (3)

3.

Свечеряването беше изпълнено със звуци, възникващи от тишината и прозрачността на въздуха. Гласове от кладенеца, женски смехове, бъбренето на телевизор, далечна свирка на камион и дори тракането на колелата на влака в неимоверната далечина зад гората — всичко това беше необходимо, за да може колкото може по-дълбоко да бъде осъзната необятността на небето, блясъка на оглеждащата се в черната рекичка луна, мълчанието на гората, изпляскването на подскочила риба и звънът на закъснял комар.

Анна се изкачи до къщата и без да бърза, усмихвайки се, си припомняше приказките на дядото и отвори този път покорния катанец. Държейки в ръка катинара и гърненцето със свареното мляко, тя влезе в тъмния пруст, направи крачка и внезапно се блъсна в нещо твърдо и тежко. Гърнето трясна на пода, а катинарът падна и я удари по крака. Анна изохка, хвана с ръце коляното си и в този момент зад преградката, отделяща пруста от задната стая, рязък мъжки глас запита:

— Какво има, Кин?

От тавана се обади друг нисък глас:

— Аз съм горе.

Без да обръща внимание на острата болка, Анна замря. За миг я изпълни нелепата мисъл, че е попаднала в чужда къща. Но от тази страна на реката имаше само една и тя току-що я беше отключила.

Стъпалата на таванската стълба заскърцаха.

Вратата в задната стая тракна.

Едновременно се запалиха две електрически фенерчета и тя замижа.

Когато отвори очи, примижавайки, видя, че в пруста стоят двамина, а на пода по средата на помещението се издига огромен жълт куфар, изпръскан с мляко. Млечната локвичка се беше разляла по пода и сред нея като червени глинени корабчета се поклащаха парчетата на гърнето.

Единият беше млад, само малко по-възрастен от Анна, елегантен, със син костюм, връзка — пеперуда, с къдрави черни коси и хусарски нагли очи. Вторият, който слезе от тавана, беше по-възрастен и масивен. Лицето му беше скулесто, загоряло и на него като светли точки горяха малките му очички. Беше облечен в черен пуловер и изтъркани джинси.

Анна се изправи, мръщейки се от болка, и запита:

— През прозореца ли влязохте?

Мъжете държаха силните фенерчета, насочени като пистолети.

— Какво правите тук? — запита скулестият бандит.

— Че аз живея тука. Временно. — И сякаш искайки да ги срази мигновено, Анна добави: — Ето, даже пода съм измила.

— Пода? — запита скулестият и се взря в млечната локвичка.

Анна беше толкова озлобена, а и кракът я болеше, че забрави да се изплаши.

— Ако нямате къде да пренощувате — каза тя, — преминете през реката и идете в първата къща оттатък. Там има празна стая.

— Защо пък ние да трябва да отидем? — запита младият хусар.

— Какво, да не искате аз да си отида?

— Разбира се — каза младият. — Вие няма какво да правите тук.

— Но това е къщата на леля ми. На Магда Иванкевич.

— Дявол знае каква е тая работа — каза младият хусар. — Тук не трябваше да има никаква леля.

— Точно така! — възкликна Анна, изпълвайки се с оправдан гняв. — Леля не трябваше да бъде тук, но и вие също.

— Струва ми се — заяви скулестият бандит, — че ние трябва да си поговорим. Няма ли да благоволите да влезете вътре?

На Анна й направи впечатление тази лека старомодност в думите му, която я накара да си помисли, че той може би е завършил в някоя гимназия преди революцията.

Без да дочака отговор, бандитът бутна вратата към нейната стая. Там беше уютно. Диванът беше постлан, върху масата лежаха книгите, една част от тях на английски, което веднага убеждаваше, че стаята се обитава от интелигентен човек — т.е. от Анна Иванкевич.

Очевидно тази мисъл дойде и в главата на бандита и затова неговите следващи думи се отнасяха не към Анна, а към спътника му.

— Жул — каза той. — Някой е сглупил.

Жул се приближи, взе от масата някаква английска книжка, помръдна устни, разчитайки заглавието, и отбеляза:

— Не съм я чел.

Очевидно искаше да покаже своята образованост. Беше напълно възможно той да е от тези, които продават икони на чужденците, занимават се с контрабанда и не се спират пред нищо, за да се избави от някой свидетел.

— Добре — каза скулестият бандит. — Няма да се караме. Вие предполагахте, че къщата е празна и решихте да поживеете в нея? Така ли?

— Точно така. Аз знаех, че е празна.

— Но не знаехте, че стопанката на този дом ни го даде под наем за две седмици. Получило се недоразумение.

— Какво недоразумение? — каза Анна. — Та стопанката съм именно аз.

Хусарят приседна на дивана и започна бързо да прелиства книжката.

Далеч някъде залая куче, а след това избръмча кола. В полуотворения прозорец влезе пеперуда и полетя към фенерчето. Анна, куцайки, се приближи към масата и запали газената лампа.

— Магда Фьодоровна Иванкевич — каза скулестият бандит с началнически глас — ни даде под наем тази къща за две седмици.

— Кога сте се видели с леля? — запита Анна.

— Вчера — отвърна младият човек, без да вдига глава от книгата — в Минск.

Лъже, досети се Анна. Вчера сутринта тя беше изпратила леля си в Крим. След като беше преживяла половината от живота си на село, леля й смяташе, че селото не е място за почивка. Екзотичната блъсканица по ялтинската крайбрежна улица привличаше много повече нейната романтична белоруска натура… Те са тук случайно. Довела ги е тук някаква обмислена цел. Но какво могат да правят в тази къща? Колкото са по-сериозни намеренията на бандитите, толкова по-безжалостни са те към своите жертви — целта оправдава средствата. Трябва да се измъкне оттук и да изтича до дядото. Как са постъпвали смелите разузнавачки по време на войната? Искали са да идат до тоалетната? А след това през задното прозорче са се измъквали в гората при партизаните?

— Съдейки по всичко — каза замислено по-старият бандит, докосвайки с пръст края на носа си, — вие не ни повярвахте.

— Повярвах ви — каза Анна, свивайки се под студения му поглед. И това се издаде окончателно. Сега й оставаше само да бяга. Още повече, че младият човек остави книгата, леко се изправи от дивана и се оказа зад гърба й. Или сега, или никога. И Анна каза бързо:

— Трябва да изляза. На улицата.

— Защо? — запита по-големият бандит.

Анна се хвърли към полуотворения прозорец и се блъсна в него с главата напред, към нощната прохлада, аромата на ливадите и мириса на дим от някакъв огън в гората. Наистина тя не успя да оцени тази симфония, защото хусарят я замъкна за краката обратно в стаята. Анна си удари брадичката в перваза на прозореца, едва не изби своите прекрасни бисерни зъби и увисна на ръцете си, вкопчани в рамката.

— Пусни ме — изстена Анна.

Гласът й беше изпълнен с такава ненавист и унижение, че скулестият бандит каза:

— Пусни я Жул.

Оправяйки се, Анна каза:

— Никога няма да ви простя това.

— Вие много рискувахте. Под прозореца има коприва.

— Френско грозде — каза Анна.

— А защо не извикахте? — деловито запита скулестият бандит. — Тук се чува надалеч.

— Ами аз ще се развикам — каза Анна, мъчейки се да не заплаче.

— Госпожице — каза по-възрастният бандит. — Успокойте се. Няма да ви причиним зло.

— Тогава се махайте! — каза Анна с неочаквано креслив кухненски глас. — Веднага се махайте от моята къща.

Тя стисна с ръка челюстта си и добави през зъби: — Сега няма да мога да си отварям устата.

Могъщият бандит погледна над главата й и каза:

— Жул, виж дали не можеш да й махнеш болката.

Анна разбра, че няма да я убиват, а Жул внимателно и твърдо я хвана за брадичката със сухите си и тънки пръсти и каза, гледайки я в очите със своите сини, обрамчени от гъстака на ресниците, хусарски езера:

— Нима ви правим такова смайващо впечатление?

— Правите ми — каза Анна упорито. — И ще ви се наложи да измиете пода в пруста. Тупнали си там куфара…

— Това ще го направим — каза Кин, по-старият бандит, като се приближи до прозореца. — И вероятно ще се наложи да оставим взимането на решения за утре. Днес всички сме развълнувани и нещо повече, дори раздразнени. Ще станем по-рано…

— Вие въпреки всичко имате намерение да нощувате тук? — каза Анна.

— А къде да се денем?

Анна разбра, че той е прав.

— Тогава ще спите в задната стая. Само че нямам чаршафи за вас.

— И така ще мине — каза Жул. — Ще взема само книжката със себе си. Много е интересна. Утре ще ви я върна. — Анна само махна с ръка.

— Къде е парцалът? — запита Кин.

— Сега ще ви го дам — каза Анна и тръгна към кухнята. Кин я последва. Взимайки парцала, той запита:

— Може би ще ви задоволи една парична компенсация?

— За да напусна собствената си къща?

— Да речем, 1000 рубли?

— Охо, че аз получавам толкова за половин година.

— Значи сте съгласна?

— Вижте, в селото има други къщи. В тях живеят самотни бабички. Това ще ви струва по-евтино.

— За съжаление — каза Кин — ние се нуждаем от този дом.

— Нима под него има имане?

— Имане ли? Едва ли. А за две хиляди какво ще кажете?

— За тези пари тук можете да купите три къщи. Не си прахосвайте парите. Или може би са държавни?

— Иронията ви е неуместна — каза строго Кин, сякаш Анна беше ученичка в неговия клас. — Парите, разбира се, са държавни.

— Слушайте — каза Анна. — Измийте пода и вървете да спите.