Кир Буличов
Отвличането на чародея (26)

26.

— Тук ли правите злато? — запита Анна. Пламъкът в пещта беше стихнал и само под пепелта тлееха въглени.

— Моят господар — каза шутът — прави само богоугодни дела.

— Вярвам, вярвам — каза Анна. — А вярно ли е, че е изобретил и книгопечатането?

— Не познавам такава дума, господарке — каза шутът. Той приближи до тлеещите въглени и протегна към тях големите си длани.

— Ти помагаш ли на господина?

— Когато ми позволи. А защо на теб и на твоя човек ви трябва моят господар? — запита джуджето.

— Не те разбирам.

— Вие говорехте на език, който прилича на езика на саксите. Твоят човек се втурна при моя господар.

— Страхуваш ли се за него?

— Аз се страхувам от страха на моя господар. И от любовта му към тебе. Той забравя за другите. Това ще доведе до смъртта.

— Чия смърт?

— Днес смъртта очаква всички. Когато се залавяш с едно, забравяш за главното.

— А кое е главното? — на Анна й се искаше да прибави: роб или глупак, но повече не иска да участвува в тази игра.

— Главното? — Шутът се обърна към нея. Единственото му око беше смъртно печално. — Ти си чужда, ти не можеш да разбереш.

— Ще се помъча.

— Сега божиите дворяни ще тръгнат на пристъп. И няма да пощадят никого. Но ако съм се досетил вярно, ако боляринът Роман е ходил навън, за да се разбере с божиите дворяни, как да спаси себе си и всичко това… ако е така, ще пропадне главното.

— Но нали ще остане науката, ще остане неговото велико откритие.

— Ти, княгиньо, си от знатните. Ти никога не си гладувала и тебе никога не са те били, не са те горили, секли и не са издевателствували над тебе… тебе не те заплашва нищо. Никой няма да те пипне с пръст — нито тук, нито в чертога. А всички тези хора, тези, които сега спят или не спят, тревожат се, пият, ядат и плачат на улицата — те ще бъдат избити. И това никак не е важно за моя господар. Това не е важно и за тебе, защото тяхната мъка няма да стигне до вас.

Осветено от червените въглени, джуджето беше страшно.

Ето такива са били първите проповедници на средновековната справедливост, такива са отивали на кладата. Хора, които са разбрали, че всеки е достоен за живот… и са били безсилни.

— Ти не си прав, шуте.

— Не, прав съм. Дори и сега в твоите добри очи и в твоите добри приказки няма истина. Ти не знаеш дали аз имам име, имам ли думи и чест. Шут, глупак…

— Как те казват?

— Акиплеша — също е прякор. Забравил съм своето име. Но аз не съм роб! Аз ще направя онова, което Роман не иска да направи.

— Какво можеш да направиш?

— Ще се измъкна през подземния проход, ще намеря ливите в гората и ще им кажа да побързат.

— Няма да успееш, Акиплеша — каза Анна.

— Тогава ще разруша всичко това… всичко!

— Но това е животът на твоя господар, това е делото на неговия живот.

— Той те е омагьосал, княгиньо! На кого е нужно неговото дело, моето дело, твоето дело, щом ще изтече кръвта на юношите и младежите, на жените и мъжете — на всички деца Христови? Но аз не мога да разрушавам…

Шутът се изкатери на масата и провеси крака, оброни глава върху дланите си и сякаш заспа. Анна мълчаливо се взираше в широкия гърбав гръб на шута. Без да вдига глава, той запита глухо:

— Коя си ти, княгиньо? Ти не си тази, за която се представяш.

— Нима е толкова важно, Акиплеша?

— Разсъмването е близко. Аз познавам хората. Глупаците са наблюдателни. Моят господар ще ни предаде и аз не мога да му попреча.

— Кажи, Акиплеша, твоят господар наистина ли е такъв велик чародей? Наистина ли е над църковните и земните князе?

— Славата му ще е голяма — каза шутът. — И кралете ще дойдат да му се поклонят. Иначе не бих свързал с него живота си.

— А какво би могъл да направиш?

— Бих могъл да избягам. Бих могъл да отида при друг господар.

— Мислил ли си наистина за такова нещо?

— Много пъти. Но на кого е нужен куц урод? На кого бих могъл да докажа, че в мене бие такова сърце, че имам такава глава като на знатен?

— Роман знае ли това?

— Роман го знае. Господ го е надарил с ум и талант.

— А тебе?

— Роман ми знае цената.

— И това ли е всичко?

— А какво повече? Какво му трябва повече на един роб и урод?

— Ти го ненавиждаш? Ти ме ревнуваш от него?

Шутът отскочи от масата, разсмя се, изкривявайки в гримаса и без това безобразното си лице.

— Тебе? От него? Аз имам едно око и то ми стига, за да разбера, че княгиня Магда си спи спокойно в чертога. Ти дори не си успяла да наденеш ботушките й — ти си с други, чуждестранни, ти не си много внимателна. И гласът ти те издава. И приказките. Но не се страхувай. Роман няма да се досети. Той вижда само своята любов, той самият й се радва. Ти си птица в небето, сладост неизказана, поради това си му и необходима. Властта на земята му е малко и той иска да опитоми и птичките небесни… той ще те приеме за Магда поради това, че му се иска да те приеме за Магда, лепко! Той е умен, а вярва в любовните билета!

— Значи ти вместо любовно си приготвил приспивно биле?

— А ти какво би искала? Не трябваше тя да дотърчи тука. Поради това се изненадах толкова. Билето беше изпробвано. С негова помощ на два пъти се измъквах от оките. Дори от замъка Крак.

— А как си попаднал тук?

— Ясно е как — за кражба. За глупост.

— Странно ми е, че си роб — каза Анна.

— Понякога и на мене… Господ на всекиго е определил място. Може би така и трябва… така и трябва.

— Ти си опасен роб. Не си глупак, а прикрит.

— Не, глупак съм. Само че без нас, без глупаците, умниците ще изпукат от своя ум и от скука… а ето ги и тях…

Роман се спусна по стълбата първи.

— Вие защо сте тук? — запита той. — Защо не си поканил госпожата в покоите?… — той докосна рамото на Анна.

Кин и послушникът се спуснаха по стълбата след него. Кин се поклони на Магда. Роман хвърли към него поглед и запита:

— Вярно ли е, че той е с тебе, княгиньо?

— Той е винаги с мен — каза Анна твърдо. — Изпратих го при тебе, за да те пази. И той ще те пази.

— Радвам се — каза Роман. — И всичко ще се уреди. Всичко ще се уреди! Ще постъпим така, както е необходимо за нас. Орденът вече е под стените.

— Какво? — шутът изведнъж стана мрачен. — Нима пристъпът вече е започнал?

— Те са на сто крачки и вървят към стените. Ливите все още ги няма…

— А защо си дошъл тука? — запита шутът. — Ние с тебе нямаме тук нито огън, нито мечове. Нашето място е на стените… С всички.

— Глупости говориш — каза Роман, приближавайки се до Анна и взимайки в дланта си пръстите й. Дланта на Роман беше влажна и гореща. — Ще загиват градове, ще умират и хора, но великото знание ще си остане навеки. Забрави за дребните неща и не отговаря на чина ти да мислиш за това — завърши Роман сухо, сякаш сещайки се, че шутът не му е другар, а въшка…

Шутът погледна към Анна и му отвърна:

— Аз си зная мястото, чичко.

Далечен шум стигна до подземието, намери път през оградите, стените и прозорчетата — викът на много хора, слял се в заплашителен рев, и в отговор се чуха нестройни викове и стон откъм града. Веднага откликна и камбаната на площада; унило и често, сякаш обхванато от страх сърце, тя биеше, призовавайки божията милост.

Всички замряха, ослушвайки се. Роман бързо се приближи към сандъка в ъгъла на стаята и провери катинара.

— Помогни ми! — каза той на шута и натисна сандъка, избутвайки го към вътрешността на подземието.

— Ще избягаме ли? — запита послушникът.

— Не — каза Роман.

— Ще се биеш ли? — запита шутът.

— Да, да — каза Роман. — Не е твоя работа… Иди виж какво става на стената. Може би твоят меч там е необходим?

— Няма да отида — каза шутът.

— Няма да избягам, не се бой.

— От друго се боя — каза шутът.

— От какво? Казвай.

— От измяна се боя.

— Глупак си и ще умреш по глупашки — каза Роман, хващайки дръжката на ножа си.

— Ще ме убиеш ли? — шутът беше изненадан.

— Когато един роб не е верен — каза Роман, — него го убиват.

— Да не сте посмели! — извика Анна. — Как не ви е срам!

— Срам? — Шутът започна да се катери по стълбата.

— Ти къде? — запита Роман.

— Ще огледам какво има вън — каза шутът. — Ще видя държат ли още вратата…

Той изчезна и Роман се обърна към Кин, но помисли и премести поглед към послушника. — Върви след него — каза той. — Наблюдавай го.

— Какво? — не разбра послушникът.

— Да не се приближава до никой от хората на княза. Да не се доближи до княза… но впрочем остави. Той няма да успее.

Роман беше делови, сух и студен. Хвърли поглед към пясъчния часовник. След това огледа онези, които бяха останали в подземието.

— Княгиньо Магда — каза той. — Душа моя, качи се горе. Иди в задните покои. И не излизай оттам. Под никакъв предлог. А ти — каза той на Кин — гледай да не излезе.

— Роман — каза Анна, — моят човек ще остане с тебе. На него вярвам повече, отколкото на другите хора.

— Така да бъде — Роман се усмихна и неговата усмивка беше поразително добра и щастлива. — Благодаря. С тебе ще дойде Глузд.

— Върви — каза Кин. — Боляринът е прав. Върви, княгиньо, там, където е по-безопасно. Ти няма какво да правиш тук повече.

Анна се изкачи по стълбата първа. Зад нея пристъпваше послушникът. Той беше уморен, лицето му се беше смъкнало и по него се четеше уплаха. Звън и викове се носеха над града и когато главата на Анна се подаде над пода, оглуши я шумът, вмъкнал се през високите прозорци на високата горница… Освен това Анна успя да види как шутът се метна към изхода. Оказа се той не е отишъл никъде. Подслушвал е. Може би това е по-добро. Може би за нея е време да се докосне до обичката под ухото…

Тя тръгна към задните покои. Послушникът я изпревари и отвори пред нея вратата; влизайки, Анна хвърли поглед назад; шутът стоеше зад горния праг и се очертаваше неясно като купчина дрипи. Ах, не би трябвало да се обръща, тъй като послушникът проследи погледа й и забеляза движението около вратата.

Вероятно той просто се изплаши. Вероятно не се досети, че там е Акиплеша. Неочаквано и мълчаливо като вълк, достигнал жертвата си, послушникът се хвърли към ъгъла, държейки ножа пред себе си — и беше сляп и неудържим. Тя само успя да изохка беззвучно…

Шутът леко отскочи встрани, послушникът се удари в стената и падна, заемайки мястото на шута до нея, и изглеждаше също като купчина дрипи. Гърбавият изтри тънкото острие на стилета и проговори, сякаш извинявайки се:

— Той с мен не може да се мери… научих някои работи при сарацините.

— Не мога повече — каза Анна. — Повече не мога…

— Жестоко време — каза шутът. — Вероятно не е имало друг такъв жесток век и аз съм жесток… Но не съм подъл. Разбираш ли, не съм подъл! Защищавам се, но не предавам…

Шутът се приближи до отворения люк и спря там така, че от вътре беше трудно да бъде видян.

— Ще има ли по-добро време? — запита сякаш сам себе си той, гледайки надолу. — Ще има ли по-добро време, или конниците на смъртта вече препускат по нашата земя?

— Ще има — каза Анна. — Непременно ще има.

Но шутът не отвърна и Анна усети как се напрегнаха рамената и късата му шия. Той направи крачка напред и надзърна в подземието. Роман се беше долепил до тайната врата и се ослушваше. Кин беше зад него.

— Отдръпни се — отпъди го Роман.

Кин послушно отстъпи няколко крачки.

По вратата удариха два пъти. След това още три пъти.

— Така си и знаех! — прошепна шутът. — Знаех си… Трябваше да изтичам до княза!

Роман свали мандалото и тежката врата се отвори.

В прохода стоеше рицарят Фридрих. Ризницата беше покрита от сиво наметало, а мечът му беше оголен.

Роман се отдръпна встрани.

Рицарят Фридрих запита:

— Всичко ли е в ред?

— Да — каза Роман. — По-бързо. Как е при вратите?

— Скоро ще паднат — каза Фридрих. — Скоро.

Той се върна обратно в тъмния проход и викна нещо по немски.

Внезапно шутът изквича като ранено животно и скочи долу, без да си служи със стълбата. Въпреки двуметровата височина със следващия си скок той беше вече до вратата, мъчейки се да досегне мандалото.

Роман първи съобрази каква е работата и се хвана за дръжката на меча и на Анна й се стори, че той неестествено бавно вади меча си и шутът също така бавно, като в забавена снимка, се обръща, така и не успял да заключи вратата, и в ръката му блясва стилетът…

— Кин! — извика отчаяно Анна. — Не е той!

Кин се обърна към нея. Очите на номада се бяха свили като резки. Гласът му беше тих, но страшен и не можеше да не му се подчиниш:

— Махни се веднага.

Анна направи крачка по стълбата. Главното сега за нея беше да обясни на Кин…

— Натисни обицата! Ще провалиш всичко!

Анна стоеше в малката стаичка на лелиния си дом. Тя се държеше за ухото примижала от светлината и Жул, наведен над пулта, й викаше, без да се обръща:

— Пристъпи встрани! Излез от полето!

Анна послушно прекрачи — главата й се въртеше и тя видя пред очите си кълбото, като прозорец в подземието.

Мъничкият, прекалено мъничкият в кълбото шут се бореше с Роман и ръката му, стисната в менгемето на Романовата ръка, се дърпаше, стискайки стилета. Със свободната си ръка Роман се мъчеше да достигне меча си и викаше нещо, но Анна не чуваше думите му.

— Не е той — извика тя. — Не е той!

Шутът се изви и Анна видя как стилетът потъна в тялото на болярина Роман, който започна да се свлича надолу, без да изпуска шута. В подземието нахлуваха един след друг германските ратници. Рицарят Фридрих издигна меча си… И в този миг се метна сянката на Кин…

— Не е той! — успя още веднаж да извика Анна.

И в този миг от кълбото изчезнаха двама души: Кин и шутът.

Мечът на Фридрих разсече въздуха. Като го захвърли, рицарят се отпусна на колене над тялото на Роман, правейки знаци на своите да тичат нагоре. И ратниците един след друг започнаха да се изкачват по стълбата — пъргаво и ловко…

Кълбото изгасна.

— Това е всичко — каза Жул.

— Къде са те? — запита Анна.

— Преминаха през нас. Те вече са там, у дома… Нямаш представа колко съм уморен.

— Аз също — каза Анна. — Аз също съм уморена. — Тя беше овладяна от някаква силна тъга.

— Ти сигурен ли си, че е взел със себе си Акиплеша?

— Та ти видя сама — каза Жул.

Той вдигна пулта и го сложи в куфара.