Даниел Гилбърт
Какво е нужно да си щастлив? (6) (Само си мислиш, че знаеш…)

Това поне го знаем със сигурност: Адолф Фишер не е организирал бунта. Не е започнал бунта. Дори не е бил близо до размириците, когато са били убити полицаите. Но неговият работнически профсъюз се изправя срещу задушаващата хватка, в която мощните индустриалци на Чикаго държат мъжете, жените и децата, докато те се бъхтят за мизерни надници във фабриките им в края на деветнайсети век, и на този профсъюз е трябвало да се даде урок. Затова Адолф Фишер е бил съден и въз основа на подкупени и фалшиви свидетелски показания, осъден на смърт за престъпление, което не е извършил. На 11 ноември 1887 г. той се изправя пред бесилката и удивлява всички с последните си думи: „Това е най-щастливият миг в живота ми.“ Няколко секунди по-късно капакът под краката му се отваря, въжето прекършва врата му и той умира.^[3]

За щастие, мечтите му за справедливост на работното място в Америка не можели да бъдат унищожени толкова лесно. Една година след обесването на Фишер един млад и интелигентен мъж усъвършенства процеса на безсребърната фотография, пуска на пазара своя революционен фотоапарат „Кодак“ и моментално се превръща в един от най-богатите хора в света. През следващите десетилетия Джордж Истман разработва революционна управленческа философия, като осигурява на работниците си по-малко работни часове, дава им компенсации при нетрудоспособност, пенсия, животозастраховка, дялово участие и накрая и една трета от акциите на компанията си. На 14 март 1932 г. обичаният изобретател и филантроп сяда на бюрото си, написва кратка бележка, внимателно завинтва писалката си и изпушва една цигара. После за удивление на всички се самоубива.^[4]

Фишер и Истман представляват забележителен контраст. И двамата вярвали, че обикновените работници имат правото на справедливо възнаграждение и добри работни условия, и двамата посветили по-голямата част от живота си за осигуряването на социални придобивки в зората на индустриалната ера. Фишер се провалил главоломно и умрял като престъпник, беден и очернен. Истман постигнал абсолютен успех и умрял като победител, богат и уважаван. Защо тогава един бедняк, постигнал толкова малко в живота си, пристъпва щастливо към собственото си линчуване, докато един богаташ, постигнал толкова много, се чувства принуден да посегне сам на живота си? Начините, по който Истман и Фишер реагират на ситуацията, в която се намират, са толкова коренно противоположни, абсолютно обърнати наопаки, че човек е склонен да ги приеме като проява на фалшива смелост и душевно заболяване. Фишер явно е бил щастлив в последния ден на нещастното си съществуване, Истман явно е бил нещастен в последния ден на пълноценния си живот и знаем много добре, че ако ние самите стояхме на мястото на единия или на мястото на другия, щяхме да изпитаме абсолютно противоположни на техните емоции. Тогава какво не е наред с тези двамата? Ще ви помоля да обмислите вероятността, че на тях всичко им е наред, но на вас нещо ви има. И на мен също. И това, което не е наред и с двама ни, е, че правим систематична поредица от грешки, когато се опитаме да си представим „какво бихме изпитвали, ако“.

Да си представим „какво бихме изпитвали, ако“ звучи малко като витаене в облаците, но в действителност това е едно от най-важните мисловни дейности, които можем да извършваме и които извършваме всеки ден. Вземаме решения за кого да се бракосъчетаем, къде да работим, кога да се възпроизведем, къде да се пенсионираме и основаваме тези решения до голяма степен на вижданията си за това как ще се чувстваме, ако това се случи, а онова — не.^[5] Животът ни може невинаги да се подрежда така, както ни се иска или както сме планирали, но ние сме уверени, че ако се подреди, щастието ни ще бъде безгранично, а неволите ни дребни и бързо отлитащи. Може би е вярно, че невинаги можем да получаваме онова, което желаем, но поне се чувстваме сигурни, че знаем какво желаем. Знаем, че щастието може да намерим на игрището за голф, а не на поточната линия, с Лана, а не с Лиза, като грънчар, а не като водопроводчик, в Атланта, а не в Афганистан и знаем всички тези неща, защото можем да погледнем напред във времето и да симулираме съществуването на светове, които още не съществуват. Винаги когато се озовем на прага на решение — Да си взема ли още едно рибено филенце, или да мина направо на шоколадовите кексчета? Да приема ли работата в Канзас сити, или да стоя и да се надявам на повишение? Да си направя ли операция на коляното, или първо да опитам с физиотерапия? — ние си представяме бъдещето, което различните варианти осигуряват и после си представяме как ще се чувстваме във всеки един от тях („Ако операцията не е сполучлива, винаги ще съжалявам, че не съм пробвал първо с физиотерапията“). И не е нужно да се напъваме кой знае колко, за да разберем, че ще бъдем по-щастливи като изпълнителен директор на голяма и просперираща компания, отколкото в ролята на чувал на бесилката. Понеже сме маймуната, която гледа напред, няма нужда наистина да сме живели живота на Адолф Фишер или на Джордж Истман, за да знаем какво би било, ако се поставим на тяхно място.

Има само една уловка: те, които са на това място, явно не са съгласни със заключенията ни. Фишер твърдял, че е щастлив, Истман постъпил като човек, който не е, така че освен ако двамата не грешат за това как са се чувствали, докато са живели собствения си живот, сме принудени да обмислим вероятността грешката да е наша — иначе казано, когато сме се опитали да си представим как би се чувствал човек в положението на Фишер или Истман, странно защо нашето въображение не е успяло да се справи със задачата. Принудени сме да обмислим вероятността, че това, което на пръв поглед изглежда като по-добрия живот може в действителност да е било по-лошият живот и когато погледнем назад във времето към различните животи, които е можело да водим, може невинаги да сме в състояние да разберем кой какъв е. Принудени сме да се замислим върху вероятността, че сме направили основна грешка, когато на ум сме се поставили на тяхно място и че тази фундаментална грешка може да ни накара да изберем погрешно бъдеще.

Каква може да е тази грешка? Въображението е мощен инструмент, който ни позволява да създаваме образи от „нищото“. Но подобно на всички инструменти, и то има своите недостатъци и в тази и следващата глава ще ви разкажа за първия от тях. Най-добрият начин да разберете този недостатък на въображението (способността, която ни позволява да виждаме бъдещето) е да схванете недостатъците на паметта (способността, която ни позволява да виждаме миналото) и възприемането (способността, която ни позволява да виждаме настоящето). Както ще научите недостатъкът, който ни кара да си припомняме погрешно миналото и да възприемаме погрешно настоящето е същият, който ни кара и да си представяме погрешно бъдещето. Този недостатък се дължи на трик, който мозъкът ви погажда всяка минута от всеки час от всеки ден — трик, който ви върти в същия този момент. Нека ви разкрия малката мръсна тайна на мозъка.

Малка голяма глава

Има един чуден момент в повечето на ранните филми на братя Маркс, в който Харпо, мимът с вид на херувимче, бърка дълбоко в джоба на провисналия си шлифер и изважда флигорна, димяща чаша кафе, мивка за баня или овца. До тригодишна възраст повечето от нас са научили, че големите неща не се побират в малки неща и това убеждение е нарушено и води до комичен ефект, когато някой извади тръба или птица от джобовете си. Как може една флигорна да се побере в шлифер? Как може малката колица да побере толкова весели клоуни? Как може асистентката на фокусника да се сгъне в малката кутия? Не могат, разбира се, и ние много добре го знаем, затова толкова се радваме на илюзията, когато го направят.

Допълване при припомняне

Човешкият мозък създава подобна илюзия. Ако някога сте се опитвали да запазите цял сезон от любимото ви телевизионно шоу на хард диска на компютъра си, тогава вече знаете, че достоверното повторение на нещата в реалността изисква много място. А пък нашият мозък прави милиони снимки, записва милиони звуци, миризми, вкусове, материи триизмерно, последователно във времето, придружени от постоянен коментар — и го прави по цял ден, всеки ден, година след година, съхранява тези представи за света в банката на паметта, която никога не прелива и при това ни позволява мигновено да си спомним онзи ужасен ден в шести клас, когато дразнихме Фил Майърс за шината на зъбите му и той обеща да ни набие след училище. Как успяваме да натъпчем огромната вселена на преживяното от нас в относително малкото складово помещение между ушите ни? Правим същото, което прави и Харпо. Мамим. Както научихте в предишните глави, сложната плетеница от преживяванията ни не се съхранява в паметта — поне не цялата. По-скоро се компресира, като се свежда до няколко важни нишки, като например обобщаващата фраза („Обядът беше разочарование“) или малък набор ключови характеристики (жилава пържола, корк във виното, груб сервитьор). По-късно, когато искаме да си спомним преживяното, мозъкът ни бързо изтъкава отново плетеницата, като си изфабрикува — без действително да възстановява — основната част от информацията, която преживяваме като спомен.^[6] Това изфабрикуване става толкова бързо и без всякакво усилие, че ни създава илюзията (както винаги става с публиката на добрия фокусник), че всичко това е било в главите ни през цялото време.

Но не е било и фактът може да бъде лесно демонстриран. Например на доброволци в едно изследване показали поредица диапозитиви, на която било заснето как червена кола се движи към знак за път без предимство, завива надясно и блъсва пешеходец.^[7] След като изгледали диапозитивите, на част от доброволците (групата без въпрос) не били зададени никакви въпроси, а на останалата част (групата с въпрос) били. Въпросът, който им задали, бил следният: „Мина ли друга кола покрай червената, докато беше спряла на стопа?“ После на всички доброволци били показани две снимки — на едната червената кола приближавала знак стоп, а на другата червената кола приближавала знак път без предимство и ги накарали да посочат коя от двете всъщност са видели. И така, ако доброволците бяха складирали преживяването си в паметта, тогава щяха да посочат снимката, на която колата наближава знак път без предимство и действително над 90 %от доброволците в групата без въпрос направили тъкмо това. Но 80 % от доброволците от групата с въпрос показали снимката, на която колата приближавала знак стоп. Явно въпросът променил спомените на доброволците за тяхното по-раншно преживяване и тъкмо това трябва да се очаква, ако мозъкът трябва да съчини отново преживяванията — и тъкмо това не би трябвало да се очаква, ако мозъкът трябва да възстанови преживяванията.

Това важно откритие — че информация, научена след дадено събитие, променя спомена за него — е възпроизвеждано толкова много пъти в толкова много лаборатории и различни полеви изследвания, че е накарало повечето учени да се убедят в две неща.^[8] Първо, самото действие на връщане към спомена е свързано с „попълване“ на подробности, които в действителност не са били складирани и второ, не можем да кажем кога попълваме, защото го вършим бързо и несъзнателно.^[9] В действителност този феномен е толкова въздействащ, че става, дори когато знаем, че някой се опитва да ни погоди номер. Например прочетете списъка с думи отдолу и когато свършите, бързо го покрийте с ръце. После ще ви направя един трик.

Легло

Почивка

Буден

Уморен

Сън

Буден

Дрямка

Одеяло

Унес

Хъркане

Почивка

Покой

Прозявка

Сънлив

Ето го и трика. Коя от следните думи я няма в списъка? Легло, унес, спане или бензин. Правилният отговор е бензин, разбира се. Но другият правилен отговор е спане и ако не ми вярвате, вдигнете ръце от страницата. (И без това трябва да ги вдигнете, защото се налага да продължим нататък.) Ако сте като повечето хора, ще знаете, че бензинът го нямаше в списъка, но погрешно ще си спомните, че сте прочели думата спане.^[10] Тъй като всички думи в списъка са близки по значение, мозъкът ви складира същината на това, което четете („куп думи, които значат спане“), а не всяка дума поотделно. По принцип това би било умна и икономична стратегия за запаметяване. Същината би послужила като инструкция, която ще позволи на мозъка ви да съчини отново преживяването и да ви позволи да си „спомните“, че сте прочели думите, които сте видели. Но в този случай мозъкът ви е подведен от факта, че същината — ключовата дума, основната дума — всъщност липсва от списъка. Когато мозъкът ви съчинява отново плетеницата на вашето преживяване, по погрешка включва дума, която се подразбира от същината, но всъщност не се е появявала, също както доброволците в предишното изследване погрешно включват знака стоп, вмъкнат във въпроса, който им е зададен, но който иначе не се е появявал в диапозитивите, видени от тях.

Този експеримент е правен десетки пъти с десетки различни списъци с думи и изследванията правят две изненадващи открития. Първо, хората не просто смътно си спомнят, че са видели ключовата дума и не просто налучкват, че са я видели. По-скоро ясно си спомнят, че са я видели и са напълно уверени, че е била там.^[11] Второ, този феномен се получава, дори когато хората са предупредени предварително за него. Това че знаеш, че изследователят се опитва да те подмами да си спомниш погрешно наличието на ключовата дума, не ти пречи да го направиш.

Допълване при възприемане

Мощното и неуловимо допълване, свързано с припомняне на минали неща, се отнася и за възприемането на настоящи. Например ако нямате друга работа и ви хрумне да си направите дисекция на очната ябълка, ще се натъкнете на едно петно отзад на ретината, откъдето оптичният нерв излиза от окото и се отправя към мозъка ви. Очната ябълка не може да регистрира образ в точката, в която е свързан оптичния нерв и затова тази точка е известна като тъмно петно. Никой не може да види обект, който се появява в тъмното петно, защото там няма зрителни рецептори. При все това, ако се огледате във всекидневната, няма да забележите черна дупка в иначе ясната картинка, която представлява зет ви, седнал на дивана и нагъващ фондю. Защо? Защото мозъкът ви използва информация от областите около тъмното петно, за да направи логично предположение какво би видяло тъмното петно, ако можеше да вижда и после допълва сцената с тази информация. Точно така, изобретява неща, създава неща, съчинява си! Не се консултира с вас затова, не търси одобрението ви. Просто се опитва да отгатне максимално точно естеството на липсващата информация и пристъпва към допълване на сцената — затова частта от зрителното преживяване на вашия нагъващ фондю зет, което е предизвикано от истинска светлина, отразена от истинско лице и частта, която мозъкът ви е измислил изглеждат съвсем еднакви. Можете да се убедите в това, като си затворите лявото око, фокусирате дясното върху фокусника на фиг. 8 и после бавно приближите книгата към вас. Фокусирайте погледа си върху фокусника, но обърнете внимание, че когато земята влезе в тъмното ви петно, сякаш изчезва. Това, че изведнъж ще видите бяло петно на мястото, където всъщност се намира земята, се дължи на факта, че мозъкът ви вижда бялото около земята и затова погрешно приема, че и в тъмното ви петно също е бяло. Ако продължите да приближавате книгата към вас, земята ще се появи отново. Накрая, естествено, носът ви ще докосне заека.

Фигура 8. Ако съсредоточите погледа на дясното си око върху магьосника и бавно приближите книгата до носа си, земята ще изчезне в тъмното ви петно.

Трикът с допълването не се отнася само за видимия свят. Учени записали на касета изречението „Губернаторите на всички щати се срещнаха с представителите на изпълнителната власт в столицата“. После подправили лентата, като заменили с кашлица „с“ в „представителите“.^[12] Доброволците чули кашлицата, но я доловили между буквите, защото чули и липсващото „с“. Дори когато били специално инструктирани да се вслушат за липсващия звук и дори когато им дали хиляди пъти да опитат, доброволците не били в състояние да назоват липсващата буква, която мозъкът им знаел, че трябва да е там и услужливо я бил подсигурил.^[13] В едно още по-забележително проучване доброволци слушали записа на думата eel^[14], предшествана от кашляне (което ще отбележа с -). Доброволците чули думата peel^[15], когато била вкарана в изречението „The eel was on the orange“^[16], но чули думата heel^[17], когато била вкарана в изречението „The -eel was on the shoe“^[18].^[19] Това е удивително откритие, тъй като двете изречения се различават само по последната дума, което означава, че мозъците на доброволците е трябвало да чакат до последната дума на изречението, преди да могат да доставят информацията, която е липсвала от втората дума. Но са го направили и са го направили толкова гладко и бързо, че доброволците наистина са чули липсващата информация, изречена на точното място.

Подобни експерименти ни снабдяват с пропуск зад кулисите, за да видим как мозъкът изпълнява чудния си магически номер. Разбира се, ако отидете зад кулисите на едно магическо шоу и видите всички жици, огледала, трапове, шоуто вече ще е провалено, когато отново се върнете на мястото си. В крайна сметка, ако знаете как става фокуса, няма да можете да му се насладите, нали така? Е, ако се върнете назад и опитате трика от фигура 8 отново, ще забележите, че въпреки подробното научно обяснение на зрителното тъмно петно, което получихте през последните няколко страници, трикът още си го бива. Всъщност няма значение колко знаете за оптиката и колко дълго сте си навирали носа в заека, трикът никога няма да ви разочарова. Как е възможно? Опитах се да ви убедя, че нещата не са винаги такива, каквито изглеждат. А сега нека да се опитам да ви убедя, че не ви остава нищо друго, освен да вярвате, че са.

Мръвката месо от Оз

Освен ако не сте пропуснали детството и не сте преминали директно от пюрето от моркови към ипотечните вноски, вероятно си спомняте сцената от книгата „Магьосникът от Оз“, в която Дороти и приятелите й треперят пред огромния и страшен Оз, който изглежда като ужасна гигантска глава. Кучето Тото изведнъж се откъсва, преобръща екрана в ъгъла на стаята и разкрива едно джудже, което дърпа лостовете на машина. Главните герои са сащисани и Плашилото обвинява джуджето, че е измамник.

— Точно така! — заяви дребното човече, като потриваше доволно ръце. — Аз съм измамник.

— Знае ли още някой, че си измамник? — попита Дороти.

— Никой, освен вас и мен самият не знае — отвърна Оз. — Понеже заблуждавах всички толкова дълго, реших, че никога няма да ме разкрият…

— Но не разбирам — отвърна учудено Дороти. — Как така ми изглеждаше като голяма глава?

— Това беше един от триковете ми — отвърна Оз…

— Мисля, че си много лош човек — каза Дороти.

— О, не, скъпа моя, аз съм много добър човек, но много лош магьосник.^[20]

Откриването на идеализма

Към края на осемнайсети век философите ги споходило прозрение, подобно това на Дороти, и заключили (с известна неохота), че макар човешкият мозък да е много добър орган, той е много лош магьосник. До този момент философите смятали сетивата за проводници, които позволяват на информацията за свойствата на обектите от материалния свят да стигнат до съзнанието. Съзнанието било като филмов екран, на който обектите повторно се излъчвали. Понякога операцията се проваляла и хората виждали нещата такива, каквито не са. Но когато сетивата работели както трябва, показвали каквото имало в действителност. Теорията на емпиризма била описана през 1690 г. от философа Джон Лок:

„Когато сетивата доведат до знанието ни някаква идея, можем само да сме доволни, че в този момент нещо наистина съществува без нас и влияе на сетивата ни, като чрез тях дава знак за съществуването си на способностите ни да разбираме и създава идеята, която после ние възприемаме: затова не можем да не се доверим на сведенията им, както и да се съмняваме, че подобен сбор от прости идеи, които наблюдаваме чрез сетивата си, са свързани помежду си и наистина съществуват заедно.“^[21]

С други думи мозъците вярват, а не си представят. Когато хората виждат огромни плаващи глави, то е защото пред погледа им наистина се носят гигантски глави и единственият въпрос пред настроения на вълна психология философ бил как мозъците извършват този удивителен акт на достоверно отражение. Но през 1781 г. един самотен немски преподавател на име Имануел Кант възроптал, преобърнал екрана в ъгъла на стаята и изобличил мозъка като измамник от най-висша класа. Новата теория за идеализма на Кант твърдяла, че възприятията ни не са резултат от психологичен процес, чрез който очите ни по някакъв начин предават образ от света към мозъка ни, а че по-скоро са резултат от психологичен процес, който съчетава това, което виждат очите ни, с това, което вече мислим, чувстваме, знаем, искаме и вярваме и после мозъкът използва тази комбинация от сетивна информация и предварително съществуващо познание, за да изгради нашето възприемане на реалността. „Разумът не може да знае нищо по интуиция, сетивата не могат да мислят нищо“, пише Кант. „Само чрез техния съюз се ражда познание.“^[22] Историкът Уил Дюрант успява забележително да пресъздаде идеята на Кант в едно изречение: „Светът такъв, какъвто го познаваме, е структура, завършен продукт, почти — може да се каже — манифактурна стока, към която разумът допринася толкова чрез калъпите си, колкото и обекта допринася чрез стимулите си.“^[23] Кант твърди, че индивидуалното възприемане на плуваща глава е структурирано от представата му за плуващи глави и съчетана с нещо реално — но невинаги — от действителното съществуване на плуващата глава. Възприятията са портрети, не фотографии и формата им разкрива ръката на художника също толкова, колкото и отразява нещата, изобразени върху тях.

Теорията е голямо откритие и в следващите векове психолозите я разширяват, като предлагат, че всеки индивид минава, грубо погледнато, по същия път, по който е минала и философията, за да стигне до това откритие. През 20-те години на XX век, психологът Жан Пиаже забелязва, че малкото дете често пъти не може да направи разлика между възприемането на даден обект и истинската същност на обекта, тъй като е склонно да вярва, че нещата всъщност са такива, каквито изглеждат — и че следователно и останалите ги виждат по същия начин, по който и то ги вижда. Когато едно двегодишно дете види другарчето си да напуска стаята и после види възрастен да взима сладка от буркана със сладки и да я крие в чекмеджето, то очаква другарчето му по-късно да потърси сладката в чекмеджето — независимо от факта, че другарчето му не е било в стаята, когато възрастният е преместил сладката от буркана в чекмеджето.^[24] Защо? Защото двугодишното дете знае, че сладката е в чекмеджето и затова очаква, че и всички останали го знаят. Без да прави разликата между нещата в света и нещата в ума, детето не може да разбере как различните умове могат да съдържат различни неща. Разбира се, колкото повече съзряват, децата преминават от реализъм към идеализъм и осъзнават, че възприятията са просто гледни точки и че това, което виждат невинаги е такова, каквото е в действителност, и поради тази причина двама души могат да имат различни възприятия или виждания за едно и също нещо, Пиаже стигнал до извода, че „детето е реалист в мисленето си“ и че „развитието му се състои в освобождаването от този първоначален реализъм“.^[25] С други думи, подобно на философите, обикновените хора започват като реалисти, но скоро го преодоляват.

Бягство от реализма

Но дори когато реализмът си тръгва, той не стига кой знае колко далече. Изследванията показват, че дори и възрастни хора се държат като реалисти при определени обстоятелства. Например в едно проучване двойка възрастни доброволци били сложени да седнат от двете страни на един куб с кутийки, както е показано на фигура 9.^[26] В някои от кутийките били поставени обикновени предмети. Някои от кутийките били отворени и от двете страни, така че предмети като големия камион и средния камион ясно се виждали и от двамата доброволци. Другите кутийки били отворени само от едната страна, така че предмети като малкия камион можели да се видят само от единия доброволец, а от другия — не. Доброволците играели на игра, в която този, който не виждал всички кутийки (директорът) карал другият, който виждал ясно всичко (работникът) да премества определени предмети на определени места. Какво би трябвало да се случи, когато директорът каже: „Премести малкия камион на най-долния ред“? Ако работникът е идеалист, той ще премести средния камион, защото ще осъзнае, че директорът не може да види малкия камион, следователно има предвид средния камион, който от гледна точка на директора е най-малкият. От друга страна, ако работникът е реалист, тогава ще премести малкия камион, независимо от факта, че директорът не може да го види, за разлика от него и следователно няма как да има него предвид, когато дава инструкциите. Е, кой камион в действителност е преместил работникът?

Фигура 9.

Средният камион, разбира се. Какво — да не мислите, че е бил глупак? Това е нормален възрастен човек. Притежава нормален мозък, добра работа, банкова сметка, изискани маниери на масата — както си му е редът. Знае, че гледната точка на директора е различна и той сигурно има предвид средния камион, когато казва: „Премести малкият камион“. Но докато тези нормални хора с нормални мозъци се държат като съвършени идеалисти, ръцете им говорят съвсем друго. Освен, че следели движенията на ръцете на работника, учените използвали уред за следене на очите, за да установят накъде е насочен погледът му. Уредът разкрил, че в момента, в който работникът чул изречението „Премести малкия камион“, той за кратко погледнал към малкия камион — не към средния камион, който бил най-малкия камион, който директорът можел да види, а към малкия камион, който виждал самият той. С други думи, мозъкът на работника изтълкувал, че изразът „малкия камион“ се отнася за най-малкия камион от негова гледна точка, независимо от факта, че гледната точка на директора била друга. Чак след като пофлиртувал малко с идеята да премести малкия камион, мозъкът на работника взел под внимание факта, че директорът има различна гледна точка и затова сигурно има предвид средния камион и в този момент мозъкът изпратил до ръцете инструкции да преместят камиона, който трябвало. Ръката се държала като идеалист, но окото разкрило, че мозъкът за миг бил реалист.

Подобни експерименти показват, че не надрастваме реализма чак толкова, че да се научим да го надхитряваме, и че дори и възприятията ни на възрастни се характеризират от първоначален момент на реализъм.^[27] В този ред на мисли ние автоматично приемаме, че субективното ни преживяване на нещо е вярно представяне на свойствата на това нещо. Чак по-късно — ако имаме време, енергия и способност — бързо отхвърляме това предположение и обмисляме вероятността реалният свят всъщност да не изглежда така, както ни се струва.^[28] Пиаже описва реализма като „спонтанна и непосредствена склонност да объркаме знака и нещото, което означава“^[29] опитът показва, че тази склонност да уеднаквяваме субективното си усещане за нещата с обективните свойства на тези неща остава спонтанна и непосредствена цял живот. Не я загубваме завинаги и не я губим само понякога. По-скоро тя незабавно, бързо и безмълвно е разкрита, но си остава завинаги първата ни крачка във възприемането на света. Ние вярваме в това, което виждаме и после спираме да вярваме, когато трябва.

Всичко това показва, че психологът Джордж Милър е бил прав, когато пише: „Върхът на интелектуалните способности на мозъка е реалният свят.“^[30] Мръвката месо с тегло кило и половина между ушите ни не е просто записващо устройство, а забележително умен компютър, който събира информация, прави проницателни преценки и още по-проницателни догадки и ни представя най-добрата си интерпретация на начина, по който стоят нещата. Тъй като тези интерпретации обикновено са толкова добри, тъй като обикновено поразително приличат на начина, по който в действителност е устроен света, ние не осъзнаваме, че виждаме интерпретация. Вместо това се чувстваме така, сякаш сме се настанили удобно в главите си, гледаме навън през прозрачното предно стъкло на очите си и виждаме света такъв, какъвто е. Склонни сме да забравяме, че мозъците ни са изкусни измамници и втъкават в едно плетеницата от спомени и възприятия, като всеки детайл е толкова убедителен, че неавтентичността му рядко може да бъде забелязана. В известен смисъл всеки от нас е фалшификатор на пари, който печати фалшиви доларови банкноти и после с радост ги приема като разплащателно средство, без да съзнава, че е едновременно извършител и жертва на добре организирана измама. Както сами ще се уверите след малко, понякога плащаме голяма цена за това, че си позволяваме да изпуснем от поглед този основен факт, защото грешката, която правим, когато забравим за трика с допълването и без да мислим приемаме нашите спомени и възприятия за валидни е същата грешка, която правим, когато си представяме бъдещето си.

Обърканото утре

Когато Джон Ленън ни кара да си „представим, че няма държави“, бърза да добави „не е толкова трудно да го направим“. Така е, въображението обикновено не изисква усилия. Когато си помислим за сандвича с пастърма върху ръжено хлебче, който възнамеряваме да хапнем за обяд или за новата фланелена пижама, която майка ни се кълне, че е изпратила по пощата миналата седмица, не трябва да отделяме специално време между другите задачи, да си запретваме ръкавите и да се залавяме за работа да извикваме в съзнанието си образи на пижами и сандвичи. Напротив, в мига, в който усетим и най-лекото влечение да си помислим за тези неща, мозъците ни без грам усилие използват това, което знаят за деликатесите и обедите и пакетите и майките, за да изградят мислени представи (топло ръжено хлебче с пастърма, карирана пижама с пантофи като зайчета), които преживяваме като плод на въображението. Подобно на възприятията и спомените, тези умствени представи изскачат в съзнанието ни напълно завършени. Трябва да сме признателни за лекотата, с която нашето въображение ни осигурява тази удобна услуга, но понеже не надзираваме съзнателно изграждането на тези умствени образи, сме склонни да се отнасяме към тях, както се отнасяме към спомените и възприятията — първоначално приемаме, че са точно представяне на обектите, които си представяме.

Например в момента можете да си представите чиния спагети и да ми кажете колко ще се радвате утре да си хапнете спагети за вечеря. Добре. Сега обърнете внимание на две неща. Първо, не беше кой знае колко уморително. Можете да си представяте паста цял ден, без да си мръднете и пръста, като оставите мозъкът ви да свърши тежката работа по изграждането, докато се излежавате в новата си пижама. Второ, обърнете внимание, че спагетите, които си представяте, са много по-богати от спагетите, които ви помолих да си представите. Вашите въображаеми спагети може да са блудкав бълвоч от консерва или прясна паста с босилек и розмарин, залята с копринен сос болонез. Сосът може да е доматен, сметанов, със скариди, дори и с желе от грозде. Спагетите може да са на куп под двойка традиционни кюфтенца или поръсени с половин дузина парченца патешка наденица, пълна с каперси и борови семки. Може да сте си представили как ядете спагетите на барплота в кухнята с вестник в едната ръка и кока-кола в другата или пък сте си представили как вашият сервитьор ви е дал малката маса до камината в любимото ви квартално ресторантче и ви е налял гъсто „Бароло“ 1990 за начало. Каквото и да си представяте, е почти сигурно, че когато аз казах спагети, вие не изпитахте на свой ред желание да ме разпитате за нюансите на соса и мястото, преди да си представите и един макарон. Вместо това мозъкът ви се държа като портретист, на когото е поръчано да нарисува цветно маслено платно от груба скица с въглен, да допълни всички детайли, които липсваха във въпроса ми, и да ви поднесе конкретна купчина въображаема паста. И когато оценявахте насладата си от бъдещите спагети, реагирахте на този конкретен въображаем образ така, както реагирате и на конкретни спомени и конкретни възприятия — сякаш подробностите са определени от нещото, което си представяте, а не съчинени от вашия мозък.

Като правите това, вие допускате грешка, за която бъдещото ви похапващо спагети „аз“ може да съжалява.^[31] Фразата „спагети за вечеря утре вечер“ не описва толкова едно събитие, колкото цяло семейство от събития и конкретния член от семейството, който сте си представили, е повлиял на предвижданията ви колко много ще ви хареса да го изядете. Всъщност да се опитвате да си представите колко много ще ви хареса чиния спагети, без да знаете коя чиния спагети, е като да се опитвате да предвидите колко ще платите за кола, без да знаете коя кола (ферари или шевролет), или да се опитате да предвидите колко ще се гордеете с постижението на половинката си, без да знаете кое постижение (спечелването на Нобелова награда или наемането на най-добрия бракоразводен адвокат в града), или да се опитате да предвидите колко тъжни ще бъдете, когато почине някой от близките ви, без да знаете кой близък (скъпият стар татко или заядливия прачичо Шърман на мъжа на братовчедката Ида). Има безкрайно много варианти на спагети и конкретният вариант, който вие сте си представили, със сигурност е повлиял на това колко много очаквате да се насладите на преживяването. Понеже тези подробности са толкова важни за точното предвиждане на реакцията ви на събитието, което си представяте и понеже тези важни подробности са неизвестни, ще бъде по-разумно да задържите предвиждането си за спагетите или поне да го смекчите с възражение от сорта на: „Очаквам спагетите да ми харесат, ако са ал денте със сос «Помодоро».“

Но съм готов да се обзаложа, че нито сте се въздържали, нито сте направили горната уговорка, а вместо това сте си спретнали наум чиния въображаеми спагети по-бързо от прочутия Боярди на ролкови кънки^[32], след което сте направили уверено предвиждане за отношенията, които очаквате да имате с въпросната храна. Ако не сте го направили, тогава поздравления. Дайте си медал. Но ако сте го направили, знайте, че не сте единствен. Проучвания показват, че когато хората правят предвиждания относно реакциите си на бъдещи събития, са склонни да пренебрегват факта, че мозъците им са изпълнили трика с допълването като неразделна част от акта на въображение.^[33] Например накарали доброволците в едно проучване да предвидят как биха постъпили в различни бъдещи ситуации — колко време биха искали да отделят за отговори на въпроси от телефонно проучване, колко пари биха искали да похарчат за празнуването на специален повод в ресторант в Сан Франциско и така нататък.^[34] Накарали ги също така да кажат доколко уверени се чувстват, че всяко едно от предвижданията им ще излезе вярно. Преди да направят предвижданията, помолили някои от тях да опишат подробно как си представят бъдещето събитие (Представям си как ям мариновани във вино ребърца с печени зеленчуци и пюре от магданоз в „Жардиниер“) и после им казали да приемат, че всяка една подробност е абсолютно вярна (приемащи). Останалите доброволци не били карани да описват в подробности и да приемат каквото и да било за вярно (неприемащи). Резултатът показал, че не приемащите били също толкова уверени, колкото и приемащите. Защо? Защото когато ги попитали за вечеря, не приемащите бързо и несъзнателно създали в ума си представа за конкретно ястие в конкретен ресторант и после приели, че подробностите са точни, а не просто появили се магически от въздуха.

Всички ние попадаме в подобно положение от време на време. Половинката ни кара да присъстваме на парти следващия петък, мозъкът ни незабавно си изработва образ на коктейл в луксозен хотелски апартамент със сервитьори с черни вратовръзки, които разнасят сребърни подноси с ордьоври покрай леко отегчената арфистка и предвиждаме каква ще е реакцията ни на въображаемото събитие с прозявка, която поставя нов рекорд по продължителност и разтягане на челюстта. Това, което не ни минава през ума е колко много вида партита има — рождени дни, откриване на галерии, офис партита, яхтени партита, оргии, бдения — и колко различни биха били реакциите ни на всяко едно от тях. И така, казваме на половинката си, че предпочитаме да пропуснем партито, обаче въпреки всичко тя ни завлича и ние си прекарваме чудесно. Защо? Защото на партито има евтина бира и гюрултия, а не от класическа музика и хапки от водорасли. Било е точно в наш стил и ни е харесало това, което според предвижданията е нямало да ни хареса, защото предвижданията ни са били основани на детайлно изображение, отразяващо най-добрата догадка на нашия мозък, която в този случай се е оказала абсолютно погрешна. Въпросът тук е, че когато си представяме бъдещето, често го правим в тъмното петно на нашето вътрешно око и тази склонност може да ни накара да си представим погрешно бъдещи събития, чиито емоционални последици се опитваме да претеглим.

Тази склонност надхвърля светски предвиждания за партита, ресторанти и чинии със спагети. Например повечето от нас няма да имат и грам съмнение, че повече би ни харесало да бъдем Истман, отколкото да бъдем Фишер — несъмнено така е, ако не спрем и не се замислим колко бързо и безусловно мозъкът ни допълва подробностите около живота и смъртта им и какво голямо значение имат тези измислени подробности. Помислете върху двете истории в началото на тази глава, които мозъкът ви със сигурност не е съчинил за вас.

Вие сте млад имигрант от Германия, който живее в пренаселен, мръсен град, какъвто е бил Чикаго през XIX в. Няколко богати фамилии — Армър, Маккормик, Суифт и Фийлд — са монополизирали индустриите си и имат право да използват вас и семейството ви, както биха използвали машини и коне. Посвещавате времето си на малък вестник, чиито статии призовават за социална справедливост, но не сте глупак и знаете, че писанията няма да променят нищо и че фабриките ще продължат да бълват хартия, месо, трактори и да сдъвкват и изплюват изтощените работници, които с кръвта и потта си задвижват производствените машини. Вие сте незначителен и винаги могат да ви заменят. Добре дошли в Америка. Една вечер става сблъсък между група работници и полицаи на Хаймаркет Скуеър и въпреки че вие не сте били там, когато е хвърлена бомбата, арестуват ви с още „лидери анархисти“ и ви обвиняват в подбуждане на размирици. Изведнъж името ви се появява на първите страници на всички големи вестници и ви се дава трибуна да изразите вижданията си пред цялата нация. Когато съдията ви осъжда въз основа на изфабрикувани доказателства, осъзнавате, че този позорен момент ще присъства в учебниците по история, че ще станете известен като „Мъченикът от Хаймаркет“ и че екзекуцията ви ще постеле пътя към реформите, към които сте се стремили, но не сте били в състояние да осъществите, След няколко десетилетия ще има една по-добра Америка и гражданите й ще ви почитат заради саможертвата, която сте направили. Вие не сте религиозен човек, но няма как да не се сетите за миг за Иисус на кръста — лъжливо обвинен, несправедливо осъден и жестоко екзекутиран — отдал живота си, за да живее през бъдните векове една велика идея. Докато се приготвяте да умрете, естествено сте нервен. Но по-дълбоко погледнато, в този миг сте извадили късмет, това е кулминацията на една мечта — вероятно можете дори да кажете, най-щастливият момент в живота ви.

Да минем на втората история: Рочестър, Ню Йорк, 1932 г., средата на Голямата депресия. Вие сте седемдесет и седем годишен мъж, който цял живот е градил империи, създавал нови технологии и използвал богатството си, за да дарява библиотеки, симфонии, колежи и зъболекарски клиники, които са направили по-добър живота на милиони. Най-щастливите мигове от вашия живот са били, когато сте усъвършенствали фотоапарати, обикаляли музеите за изящно изкуство в Европа, ходили на риболов, ловували или сте се занимавали с дърводелство на вилата ви в Северна Каролина. Но заболяване на гръбначния стълб ви пречи все повече и повече да водите активния живот, на който винаги сте се радвали и всеки ден, прекаран на легло, е гавра с неуморимия човек, който някога сте били. Вече няма да се подмладите, нито ще оздравеете. Хубавите дни са отминали и още дни означават само още по-голяма немощ. Един понеделнишки следобед сядате на бюрото си, отвинтвате любимата си писалка и написвате следното върху бележника си: „Скъпи приятели, работата ми е свършена. Защо да чакам?“ После запалвате цигара и когато й се насладите докрай, загасяте я и внимателно опирате пистолета до гърдите си. Личният лекар ви е показал как да намерите сърцето си и сега усещате как бие ускорено под ръката ви. Докато се приготвяте да дръпнете спусъка, естествено сте нервен. Но по-дълбоко погледнато знаете, че този точно прицелен куршум ще ви позволи да оставите прекрасно минало и да избягате от горчиво бъдеще.

Добре, светнете лампите. Тези подробности за живота на Адолф Фишер и Джордж Истман са верни, но не в това е смисълът. Смисълът е, че както има партита и паста, които харесвате и партита и паста, които не харесвате, така има начини да бъдеш богат и начини да бъдеш екзекутиран, които правят първото не толкова чудесно и второто не толкова ужасно, колкото бихме очаквали. Причината, поради която смятате реакциите на Фишер и Истман за толкова ненормални е, че почти сигурно сте си изградили грешна представа за подробностите около положението им. И без да се замислите, сте се държали като непоправим реалист и уверено сте основали предвижданията си за това как вие бихте се чувствали върху подробности, които мозъкът ви е създал, докато не сте го гледали. Грешката ви не е била в това, че си представяте неща, които не можете да знаете — в крайна сметка нали точно за това е въображението. Грешката ви е била в това, че без да помислите сте приели това, което сте си въобразили като вярно предаване на фактите: Вие сте чудесен човек, сигурен съм. Но сте много лош магьосник.

Нататък

Ако по време на зачеването ви бяха дали правото да си изберете мозък, със сигурност нямаше да си изберете такъв, дето да ви върти номера. Добре, че никой не ви е питал. Без трика с допълването щяхте да имате щрихи от спомени, празно въображение и малка черна дупка, която да ви преследва навсякъде. Когато Кант написал, че „възприятие без представа е сляпо“^[35], той искал да каже, че без трика с допълването не бихме имали нищо дори далечно наподобяващо на субективното преживяване, което всички ние смятаме за даденост. Виждаме неща, които ги няма в действителност и си спомняме неща, които не са се случили в действителност и дори и да звучат като симптоми на отравяне с живак, това всъщност са жизненоважни съставки от рецептата за непрекъснато гладка и прекрасно нормална реалност. Дори и да имаме някакво неясно академично усещане, че умовете ни погаждат трика с допълването, нищо не можем да направим, освен да чакаме бъдещето да се развие с подробностите, които си представяме. Както сами ще се уверите, подробностите, които мозъкът допълва, изобщо не са толкова смущаващи, колкото детайлите, които пропуска да допълни.