Даниел Гилбърт
Какво е нужно да си щастлив? (11) (Само си мислиш, че знаеш…)

Обратно виждане

Доколкото ми е известно, никой никога не е правил систематично изследване на хора, които са били зарязани пред олтара от паникьосани годеници. Но съм готов да се обзаложа на хубава бутилка вино, че ако заформите една хубава извадка от за малко булки и почти младоженци и ги попитате дали биха описали инцидента като „най-лошото нещо, което ми се е случвало някога“ или „най-хубавото нещо, което ми се е случвало“, повечето ще предпочетат второто описание пред първото. И се обзалагам на цяла каса вино, че ако откриете хора, които никога не са преживявали подобно нещо и ги накарате да предположат кое от всички възможни бъдещи преживявания биха нарекли впоследствие „най-хубавото нещо, което ми се е случвало някога“, никой няма да отбележи „да ме зарежат пред олтара“. Подобно на много други неща, да те зарежат пред олтара е много по-болезнено в перспектива и много по-розово в ретроспектива. Когато си представяме как ни се налага да минем по този път, естествено си създаваме най-ужасния възможен образ на преживяването; но когато вече наистина ни разбият сърцето и ни унижат пред семейството, приятелите и цветарите ни, мозъците ни тръгват на пазар да търсят не чак толкова ужасна представа — и както видяхме, човешкият мозък е умен купувач. Въпреки това, понеже мозъците ни правят покупките си несъзнателно, ние сме склонни да не осъзнаваме, че изобщо го правят и затова с леко сърце приемаме, че ужасната представа, която сме имали, когато сме предвиждали случката, е ужасната престава, която ще имаме, когато си спомняме за нея. С две думи, не си даваме сметка, че вижданията ни ще се променят, защото съвсем естествено не съзнаваме процесът, който ги променя.

Този факт може да направи прекалено трудно да се предскаже нечие емоционално бъдеще. В едно изследване на група доброволци била дадена възможност да кандидатстват за добре платена работа, която се състояла само в това да се опитва сладолед и да му се измислят забавни имена.^[11] Процедурата по кандидатстването изисквала доброволецът да премине интервю пред камера. На някои от доброволците било казано, че интервюто им ще бъде гледано от експерт, от когото единствено зависело дали ще бъдат наети (експертна група). На други пък казали, че интервюто им ще бъде гледано от жури, чиито членове ще решат с гласуване дали да бъдат наети (журирана група). На доброволците в журираната група казали, че е достатъчно един член от журито да гласува за тях, за да получат работата — и така единственото обстоятелство, при което нямало да получат работата било, ако журито единодушно гласува срещу тях.

Фигура 19. Доброволци били по-щастливи, когато били отхвърлени от капризен експерт, отколкото от единодушно жури (колонки вдясно). Но не можели да предвидят този момент, преди да се случи (колонки вляво).

Всички доброволци преминали през интервюто и всички направили предположение как биха се чувствали, ако не получат работата. Няколко минути по-късно изследователите влезли в помещението и се извинили, че след внимателно обсъждане експертът или журито решили, че доброволците не били подходящи за работата. После накарали доброволците да докладват как са се почувствали.

Резултатите от изследването се виждат на фигура 19. Както показват колонките вляво, доброволците и в двете групи очаквали, че ще се почувстват еднакво нещастно. В крайна сметка, отхвърлянето си е голям удар в носа и ние очакваме да ни заболи, независимо дали го нанася експерт, жури или банда ортодоксални свещеници. И въпреки това, какво показват колонките вдясно, ударите болят повече, когато са нанесени от жури, а не от експерт. Защо? Ами представете си, че кандидатствате за работа като манекен на бански костюми и за целта се налага да наденете нещо разголени и да се разхождате напред-назад пред някакъв кретен с подпухнали от пиене очи и костюм за три долара. Ако кретенът ви погледне, поклати глава и каже: „Съжалявам, но от теб модел не става“, вероятно ще се почувствате зле. За минута-две. Но това е вид междуличностно отхвърляне, което всеки преживява от време на време и след няколко минути, повечето от нас го преодоляват и продължават нататък. Правим го бързо, защото психологичната ни имунна система няма проблем да открие начини да използва неяснотата на преживяването и да омекоти болката: „Човекът не обърна внимание на изключителното ми завъртане“ или „Той е от онези кретени, които предпочитат височината, пред формите“ или „Нима трябва да се вслушам в съвета на човек, облечен в подобен костюм?“.

Но сега си представете, че сте представили ефирното си облекло пред цяла зала, пълна с хора — мъже и жени, стари и млади — и те всички са ви огледали и са поклатили единодушно глави. Сигурно ще се почувствате зле. Наистина зле. Унижени, наранени и смутени. Вероятно ще побързате да напуснете сцената с парене в ушите, стегнато гърло и сълзи в очите. Да бъдете отхвърлени от голяма и разнообразна група хора е деморализиращо преживяване, защото е напълно ясно и поради това на психологичната имунна система и е трудно да намери как да го представи едновременно по положителен и надежден начин. По-лесно е да обвиним за неуспеха странностите на експерт, но е много по-трудно да обвиним за неуспеха странностите на единодушно жури. Твърдения като „едновременното масово мигване е причината деветдесет и четири души да пропуснат завъртането ми в един и същ момент“ са просто ненадеждни. По същия начин доброволци в това изследване открили, че е по-лесно да обвиняват за отхвърлянето си индивидуалните предпочитания на експерт, отколкото на членове от жури, поради което се чувствали по-зле, когато били отхвърлени от жури.

Това може да ви изглежда болезнено ясно, когато разсъждавате върху резултатите от удобното си канапе, но позволете ми да предположа, че то е болезнено ясно само след като някой си е направил труда да ви го изтъкне. Ако наистина беше толкова болезнено ясно, тогава защо група умни доброволци не могат да предвидят, че ще се случи така, и то няколко минути преди да се случи? Защо доброволците не са осъзнали, че ще им е много по-лесно да обвинят експерта, вместо журито? Защото когато накарали доброволците да предвидят емоционалните си реакции на отхвърлянето, те си представили остра болка. Точка. Не тръгнали да си представят как мозъците им може да се опитат да облекчат тази болка. Защото не осъзнавали, че ще облекчат страданията си, като обвинят тези, които са ги причинили, изобщо не им хрумнало, че ще им е много по-лесно, ако трябва да обвинят един човек, отколкото цяла група. Други изследвания потвърждават това важно откритие. Например хора очакват да се чувстват еднакво зле, когато трагичен инцидент е причинен от човешка небрежност или от лош късмет, но в действителност се чувствали по-зле, когато е било лош късмет и нямало кого да обвинят за него.

Непознаването на нашата психологична имунна система ни кара да правим погрешни предвиждания за обстоятелствата, при които ще обвиним другите, както и за обстоятелствата, при които ще обвиним себе си.^[12] Кой може да забрави финалната сцена на филма „Казабланка“ от 1942 г., в която Хъмфри Богарт и Ингрид Бергман стоят на пистата, докато тя се опитва да реши дали да остане в Казабланка с мъжа, когото обича, или да тръгне със съпруга си? Боги се обръща към Бергман и казва: „Вътрешно и двамата знаем, че мястото ти е при Виктор. Ти си част от работата му, нещото, което го движи напред. Ако този самолет излети и ти не си с него, ще съжаляваш. Може би не днес. Може би не утре. Но скоро, и то за цял живот.“^[13]

Този малък мелодраматичен откъс е една от най-паметните сцени в историята на киното — не защото е изключително добре изиграна или изключително добре написана, но защото повече от нас са заставали на същата писта от време на време. Нашите най-съществени избори — дали да се оженим, да имаме деца, да си купим къща, да си изберем определена професия, да се преместим да живеем в чужбина — често се определят от това как си представяме бъдещите си съжаления („О, не, забравих да имам бебе!“). Съжалението е чувство, което изпитваме, когато обвиняваме себе си за нещастния развой, който е можел да бъде избегнат, стига да сме постъпили по друг начин в миналото и понеже това чувство определено е неприятно, поведението ни в настоящето често пъти има за цел да предотврати появата му.^[14] Повечето от нас имат сложни теории за това кога и защо хората съжаляват и тези теории ни позволяват да избягваме това преживяване. Например очакваме да съжаляваме повече, когато научим за възможни алтернативи на нашите избори, отколкото, когато не ги знаем;^[15] когато приемем лош съвет, отколкото когато отхвърлим добър съвет;^[16] когато лошите избори са инциденти, а не обичайна практика^[17] и когато се провалим с малък марж, отколкото с голям марж.^[18]

Но понякога тези теории се оказват грешни. Разгледайте следния сценарий. Притежавате акции от компания А. През последната година сте обмисляли възможността да минете към акции от компания В, но сте се отказали. Сега разбирате, че сте щели да имате 1200 долара повече, ако сте го направили. Освен това сте имали акции и от компания С. Миналата година сте ги продали и сте си купили от компания D. Сега разбирате, че сте щели да имате 1200 долара повече, ако сте задържали акциите си от компания С. Коя грешка ви кара да съжалявате повече? Изследвания показват, че девет от десет хора очакват, че ще съжаляват повече, когато глупаво са прехвърлили акциите, отколкото когато глупаво не са го направили, защото повечето хора смятат, че ще съжаляват повече за глупави действия, отколкото за глупави бездействия.^[19] Но изследванията също така показват, че девет от всеки десет души грешат. Наистина в хода на живота си хора от всякаква възраст и от всякаква обществена прослойка явно съжаляват повече за неща, които не са направили, отколкото за неща, които са направили, поради което повечето обичайни съжаления са от сорта на това, че не сте ходили в колеж, че не сте се възползвали от доходоносни възможности за работа или че не сте прекарали достатъчно време със семейството или приятелите си.

Но защо хората съжаляват повече за бездействията, отколкото за действията си? Едната причина е, че психологичната имунна система изпитва по-големи затруднения да произведе положителни и надеждни възгледи от бездействията, отколкото от действията.^[20] Когато приемем предложение за женитба от някого, който после започва да коли с брадва, можем да се утешаваме, като си мислим за всички неща, които сме научили от преживяното („Събирането на томахавки не е здравословно хоби“). Но когато бездействието ни стане причина да отхвърлим предложение от някой, който по-късно става филмова звезда, не можем да се утешим с мисълта за всичко, което сме научили от преживяването… тъй като такова няма. Абсурдът е пределно ясен: понеже не осъзнаваме, че психологичната ни имунна система може по-лесно да даде разумно обяснение на прекалената смелост, отколкото на прекалената страхливост, гледаме да се застраховаме, когато има възможност да сбъркаме. Както студентите по кинематография си спомнят, предупреждението на Богарт за бъдещото съжаление кара Бергман да се качи в самолета и да отлети със съпруга си. Ако беше останала с Богарт в Казабланка, вероятно щеше да се чувства доста добре. Не веднага, може би, но скоро, и то до края на живота си.

Малки детонатори

Цивилизованите хора са научили по трудния начин, че шепа злодеи често могат да причинят повече смърт и разрушения, отколкото цяла армия завоеватели. Ако враг изпрати стотици самолети и ракети срещу Съединените щати, има голяма вероятност нито една от тях да не достигне мишената си, тъй като нападение в такива размери би задействало отбранителните системи на Америка, които вероятно ще могат да се справят със заплахата. От друга страна, ако врагът изстреля седем мъже с провиснали панталони и бейзболни шапки, тези мъже може и да достигнат целите си и да взривят бомби, да пуснат токсични вещества или да забият похитени самолети във високи сгради. Тероризмът е стратегия, основана върху идеята, че най-доброто нападение е това, което не успява да задейства най-добрата отбрана и ограничени по численост набези има по-малка вероятност да задействат алармите, отколкото мащабно организирани нападения. Макар че е възможно да бъде създадена отбранителна система, която да премахне и най-малката заплаха (охранявани с ток граници, забрана за работа, електронно наблюдение, случайни проверки), подобни системи са изключително скъпоструващи както по отношение на средствата, нужни за тяхната поддръжка, така и по отношение на фалшивите тревоги, които създават. Подобна система би била напълно излишна. За да е ефективна, отбранителната система трябва да реагира на заплахи; но за да е практична, тя трябва да реагира само на заплахи, които надхвърлят даден критичен праг — което означава, че заплахи, които не надхвърлят критичния праг, може да притежават деструктивен потенциал, който надхвърля малкия им размер. За разлика от големите заплахи, малките могат да се промъкнат под радара.

Мощен детонатор

Психологичната имунна система е отбранителна система и се подчинява на същия принцип. Когато преживяването ни кара да се чувстваме достатъчно нещастни, психологичната имунна система преиначава фактите и прехвърля вината, за да ни осигури по-положителна нагласа. Но не го прави всеки път, когато почувстваме и най-малкото парене на тъга, завист, гняв или раздразнение. Провалени бракове и загубени работи са широко мащабни нападения върху нашето щастие, които задействат психологичната ни отбрана, но тази отбрана не се задейства от счупен молив, настъпени пръсти или бавни асансьори. Счупените моливи може да са досадни, но не представляват сериозна заплаха към психичното ни здраве и следователно не задействат психологичните защити. Парадоксалното последствие от този факт е, че понякога е по-трудно да си изградиш положителен възглед за лошо преживяване, отколкото за много лошо преживяване.

Например студенти, доброволци в едно изследване, били поканени да се запишат в извънкласен клуб, като според ритуала на посвещаването трябвало да бъдат подложени на три електрошока.^[21] Някои от доброволците имали наистина ужасно преживяване, защото шоковете, на които били подложени, били доста силни (силно посветени), а други имали леко неприятно преживяване, тъй като шоковете, на които били подложени, били сравнително слаби (слабо посветени). Макар че сигурно очаквате хората да мразят всичко, свързано с физическа болка, силно посветените доброволци харесали повече клуба. Тъй като страдали повече, силата на страданието им задействала защитните им системи, които незабавно се заловили да им помагат да се сдобият с надежден и положителен възглед по отношение на преживяното. Не е лесно да се открие подобен възглед, но може да се направи. Например физическото страдание е лошо („О, боже, това наистина боли!“), но не е съвсем лошо, ако нещото, заради което страдате, е изключително ценно („Но аз ставам член на много елитна група от много специални хора“). Изследвания показват, че когато хора бъдат подложени на електрошокове, те наистина изпитват по-малко болка, когато вярват, че страдат в името на нещо много ценно.^[22] Силните шокове били достатъчно неприятни, за да задействат психологичната отбрана на доброволците, за разлика от леките шокове, затова доброволците ценели клуба повече, когато посвещаването им в него било по-болезнено.^[23] Ако успеете да простите на съпруга си за някакво сериозно прегрешение, но продължавате да се ядосвате за вдлъбнатината върху вратата на гаража или редичката от мръсни чорапи, хвърлени по стълбите, значи преживявате същия парадокс.

Силното страдание задейства процесите, които го унищожават, докато слабото страдание не го прави и този противен на здравия разум факт може да ни затрудни да предвидим собственото си емоционално бъдеще. Кое ще е по-лошо: ако най-добрият ви приятел обиди вас или обиди братовчед ви? Колкото и да обичате братовчед си, на бас, че себе си обичате повече, следователно сигурно си мислите, че би било по-лошо, ако епитетът е бил насочен към вас. И сте прав. Би могло да е и по-лошо. Първоначално. Но щом силното страдание задейства психологичната имунна система, а лекото страдание — не, тогава с течение на времето по-вероятно би било да си създадете положителен възглед относно обидата, която е била насочена към вас („Фелисия ми каза, че съм тъпак… боже, понякога наистина ме вбесява“), отколкото към обидата, отправена към братовчед ви („Фелисия нарече братовчед ми Дюейн тъпак… права беше, разбира се, но не беше много хубаво от нейна страна“). Иронията е, че в края на краищата може да се чувствате по-добре, когато станете жертва на обида, отколкото, когато станете свидетел на обида.

Тази възможност е изпитана в изследване, в което двама доброволци се подлагат на тест, който разкрива характера им, след което единият от тях получава оценка от психолог.^[24] Оценката е професионална, подробна и изцяло отрицателна. Например, съдържа заключения то сорта на: „Притежавате малко качества, които ви различават от останалите“ и „Хората ви харесват най-вече, защото не застрашавате самочувствието им“. И двамата доброволци прочели оценката и после споделили колко харесали психолога, който я бил написал. Обратно на очакванията, доброволецът, който бил жертва на отрицателната оценка, харесал психолога повече, отколкото доброволецът, който бил просто случаен свидетел. Защо? Защото свидетелите са кисели („Боже, колко гадно е постъпил с другия доброволец!“), но не и сразени, следователно тяхната психологична имунна система не предприема нищо, за да отстрани слабите отрицателни чувства. Но жертвите са сразени („Ужас, аз съм освидетелстван неудачник!“), следователно мозъците им бързо тръгват на пазар за положителни възгледи по отношение на преживяването („Но като се замисля, тестът дава само бегъл поглед върху моята много сложна личност, така че съмнявам се, че има кой знае какво значение“). Ето го и важното откритие: когато накарали друга група доброволци да предвиди колко ще харесат психолога, те предположили, че ще го харесат по-малко, ако са жертви, отколкото, ако са свидетели. Явно хората не осъзнават факта, че има много по-голяма вероятност защитите им да се задействат от силно, отколкото от слабо страдание, и затова предвиждат погрешно емоционалните си реакции към различни по размер нещастия.

Непредотвратими детонатори

Силното страдание е един от факторите, които могат да задвижат защитите ни и така да повлияят на преживяванията ни по начини, по който не очакваме. Но има и други. Например защо прощаваме на потомците си поведение, което не бихме простили на приятел? Защо не се тревожим, когато президентът направи нещо, което би ни спряло да гласуваме за него, ако го беше направил преди изборите? Защо не обръщаме внимание на постоянните закъснения на даден служител, но отказваме да назначим на работа кандидат, който закъснява две минути за интервюто си? Едната възможност е, че кръвта вода не става, знамената са направени, за да се развяват и първото впечатление е най-важно. Но съществува и друга възможност и тя е, че е по-вероятно да търсим и намираме положителната гледна точка към неща, от които не можем да се отървем, отколкото към неща, от които можем.^[25] Приятелите идват и си отиват, а да си смениш кандидатите е толкова лесно, колкото и чорапите. Но децата и президентите са си наши, за добро и зло, и не можем да направим кой знае какво по въпроса, след като веднъж са били родени или избрани. Когато преживяването, което имаме, не е преживяването, което искаме да имаме, първата ни реакция е да излезем и да си набавим друго, за това връщаме взети под наем коли, от които не сме доволни, напускаме лоши хотели и преставаме да дружим с хора, които си бъркат в носа на публични места. Само когато не можем да променим преживяването, започваме да търсим начини да променим възгледите си относно преживяването, именно поради тази причина харесваме бричката на магистралата, паянтовата барака, която принадлежи на семейството от години и чичо Шелдън, въпреки наклонностите му към назална изследователска дейност. Търсим доброто в злото само когато се налага, поради което изпитваме увеличение на щастието, когато генетичните изследвания покажат, че нямаме опасно генетично увреждане, както и когато тестовете покажат, че имаме опасно генетично увреждане, стига обаче изследванията да са окончателни.^[26] Не можем да се възползваме максимално от съдбата, освен ако не е неизбежно, неминуемо и необратимо наша.

Неизбежни, неминуеми и необратими обстоятелства задействат психологичната имунна система, но хората невинаги осъзнават, че това ще се случи. Например студенти, участници в едно изследване, се записали на курс по черно-бяла фотография.^[27] Всеки студент направил дузина фотографии на хора и места, които имали специално значение за него, след което отишъл на частен урок. По време на тези уроци в продължение на час-два учителят показвал на студентите как да си извадят двете най-хубави фотографии. Когато снимките изсъхнали и били готови, учителят заявил, че студентът можел да задържи една от двете, а другата трябвало да остане за архив. На част от студентите (необратима група) казали, че изберат ли си веднъж коя снимка да отнесат у дома, няма да имат право да променят решението си. На другата част (обратима група) казали пък, че могат да си изберат снимка и имат няколко дни на разположение да променят решението си — и ако го направят, учителят с радост ще размени двете снимки. Студентите направили избора си и занесли едната снимка у дома. След няколко дни участвали в проучване, в което (освен другите неща) ги питали колко харесват фотографиите си. Резултатите показали, че студентите от обратимата група харесвали фотографията си по-малко от студентите от необратимата група. Интересното било, че когато нова група студенти били накарани да предвидят колко ще харесат фотографиите си, ако имат и ако нямат право да променят решението си, тези студенти предвидили, че обратимостта няма да окаже никакво влияние върху удовлетворението от фотографията. Явно неизбежните обстоятелства задвижват психологичните защити, за да ни осигурят положителен възглед относно същите тези обстоятелства, без да очакваме, че това ще стане.

Пропускът ни да предвидим, че неизбежността ще задейства психологичните ни имунни системи (и така ще повиши щастието и задоволството ни) може да ни накара да допуснем някои болезнени грешки. Когато попитали нова група студенти по фотография дали предпочитат да имат или да нямат възможност да променят решението си за това коя фотография да задържат, голяма често от тях предпочели да имат възможност — иначе казано, голяма част от студентите предпочели да се запишат в курс по фотография, в края на който щели да бъдат недоволни от фотографията, която са направили. Защо всеки предпочита по-малко удовлетворение, а не повече? Никой не предпочита, разбира се, но повечето хора явно предпочитат повече свобода, а не по-малко. Когато свободата ни да взимаме решения — или да променяме решенията, след като веднъж сме ги взели — е застрашена, сме обзети от силен импулс да си я възстановим,^[28] именно поради това търговците понякога заплашват свободата ви да притежавате техните продукти с твърдения от сорта на „Ограничени наличности“ или „Трябва да поръчате до полунощ“.^[29] Фетишът ни към свободата ни кара да бъдем постоянни посетители на скъпи търговски центрове, които ни позволяват да върнем стоката, отколкото да ходим по търгове; да купуваме коли на лизинг с драматична добавка в цената, отколкото да ги купуваме преоценени и така нататък.

Повечето от нас биха платили отгоре днес, за да имат възможността да променят решението си утре и понякога има смисъл от това. Няколко дни пробно каране на малък червен спортен автомобил ни показва до голяма степен какво значи да го притежаваш, затова понякога е по-разумно да платиш скромна сума отгоре за договор, който включва период, през който можеш да върнеш закупеното. Оставянето на отворени вратички, освен преимущества, си има и цена. Малките червени спортни автомобили са с ограничено пространство и докато запаления собственик ще открие начин да погледне на това от положителна гледна точка („Уоу! Чувстваш се като в изтребител!“), купувачът, чийто договор включва клауза за отказване може и да не го направи („Тази кола е прекалено малка. Може би трябва да я върна“). Запалените собственици се придържат към преимуществата на колата и пренебрегват дефектите й, като по този начин изопачават фактите, за да си създадат по-голямо удовлетворение, но купувачът, който все още може да се откаже (и чиито защити още не са активирани), е по-вероятно да оцени по-критично новата кола и да обърне специално внимание на недостатъците й, докато се опитва да реши дали да я задържи. Цената и преимуществата на свободата са ясни — но, уви, не са еднакво ясни: нямаме проблем да очакваме преимуществата, които свободата може да ни даде, но сякаш сме слепи за радостите, които може да подрине.^[30]

Задоволително обяснение

Ако сте си изповръщали червата малко след като сте се наяли с чили кон карне^[31] и откриете, че не сте в състояние да хапнете повече от него години наред, имате доста добра представа какво означава да си винарка. Не, винарките не ядат чили и не, винарките не повръщат. Но свързват най-добрите и най-лошите си преживявания с обстоятелствата, които ги съпътстват и предшестват, което им позволява да търсят и избягват съответните обстоятелства в бъдеще. Изложете една винарка на миризма от маратонки, подложете я на мъничък електрошок и през остатъка от кратичкия си живот тя ще избягва места, които миришат на маратонки. Способността да свързваш удоволствие или болка с обстоятелствата, които ги пораждат, е толкова жизненоважна, че природата е инсталирала това умение във всяко едно от своите творения, от Drosophila melanogaster^[32] до Иван Павлов.

Но дори подобно умение да е необходимо на създания като нас, то със сигурност е недостатъчно, защото видът обучение, което то спомага, е прекалено ограничено. Ако един организъм е способен единствено да свързва определено преживяване с определени обстоятелства, тогава може да научи само един много малък урок, а именно — да търси и да избягва тези конкретни обстоятелства в бъдеще. Шок в точния момент може да научи винарката да избягва миризмата на маратонки, но няма да я научи да избягва миризмата на ботуши, цвички, обувки с марка „Маноло Бланик“ или учени, въоръжени с миниатюрен електрошоков пистолет. За да увеличим максимално удоволствията си и да намалим до минимум страданията, трябва да умеем да свързваме преживяванията си с обстоятелствата, които ги пораждат, но трябва също така да можем да обясняваме как и защо тези обстоятелства пораждат съответните преживявания. Ако ни се завие свят след няколко кръгчета с виенското колело и нашето обяснение е свързано с проблеми с равновесието, тогава избягваме виенски колела в бъдеще — така както би направила и винарката. Но за разлика от нея, ние също така избягваме някои неща, които не са свързани с преживяното виене на свят (като скачане с бънджи и яхти) и не избягваме други неща, които са свързани с преживяното виене на свят (като музика от латерна и клоуни). За разлика от обикновената асоциация, обяснението ни позволява да открием причината за нашето преживяване в определени аспекти на дадено обстоятелство (въртене) и да отделим аспектите, които нямат връзка. Като правим това, ние научаваме много повече от нашите повръщания, отколкото винарката би успяла някога.

Обясненията ни помагат да се възползваме напълно от преживяванията си, но освен това те променят и същността на тези преживявания. Както видяхме, когато преживяванията са неприятни, ние бързаме да си ги обясним по начини, които ни карат да се чувстваме добре („Не получих работата, защото експертът имаше предубеждения към хора, които драйфат от виенски колела“). И наистина, изследвания показват, че самият акт на обясняване на неприятно събитие може да помогне за неговото заличаване. Самото описване на една травма — като смъртта на любим човек или физическо посегателство — може да доведе до изненадващи подобрения както в субективното благосъстояние, така и във физическото здраве (например по-малко посещения при доктора и увеличаване броя на произведените антитела срещу вируси).^[33] И още нещо, най-голяма полза от тези писмени упражнения са изпитали хората, чиито описания съдържат и обяснение на травмата.^[34]

Но както обясненията намаляват въздействието на неприятни събития, така намаляват въздействието и на приятни събития. Например студенти участвали доброволно в едно изследване, в което вярвали, че контактуват онлайн в чат стая със студенти от други университети.^[35] В действителност контактували със сложна компютърна програма, която симулирала присъствието на други студенти. След като симулираните студенти дали на истинския студент информация за себе си („Здрасти, аз съм Ева и искам да работя като доброволка“), изследователят се престорил, че кара симулираните студенти да решат кого от хората в чат стаята харесват най-много, да обяснят с няколко реда защо и после да го изпратят на въпросния човек. Само за няколко минути се случило нещо забележително. Истинският студент получил имейл от всеки един от симулираните студенти, в който пишело, че харесвали най-много него! Едно от симулираните съобщения гласяло: „Усетих, че нещо трепна помежду ни, когато прочетох отговорите ти. Жалко, че не сме от един и същи университет!“ В друго пък пишело: „Ти се открои като човека, който би ми харесал най-много. Особено ме заинтригува начина, по който описа интересите и целите си.“ А в трето имало следното: „Иска ми се да можехме да си поговорим директно, защото… бих те попитала дали обичаш водата (обожавам водните ски) и дали харесваш италианската кухня (тя ми е любима).“

Ето и уловката: Някои от истинските студенти (информирана група) получили имейли, на които се виждало точно кой симулиран студент е написал всяко от съобщенията, а други (неинформирана група) получили имейли, на които липсвал подател. С други думи, всеки истински студент получил едни и същи съобщения, които гласели, че той е спечелил сърцата и умовете на всички симулирани хора в чат стаята, но само истинските студенти от информираната група знаели кой от симулираните кое точно съобщение е написал. И следователно истинските студенти от информираната група били в състояние да дадат обяснение за късмета си („Ева хареса ценностите ми, защото и двамата участваме в «Подслон за човечеството» и е съвсем логично, че Катарина споменава италианската кухня“), докато истинските студенти от неинформираната група не можели („Някой харесва ценностите ми, чудя се кой ли? А защо някой ще споменава италианска кухня?“). Изследователите измерили колко щастливи се чувстват истинските студенти веднага след получаването на съобщенията и още веднъж петнайсет минути по-късно. Въпреки че истинските студенти и в двете групи първоначално се радвали, че били избрани за най-добър приятел на всички, само истинските студенти от неинформираната група продължавали да се радват петнайсет минути по-късно. Ако някога сте имали таен обожател, тогава разбирате защо истинските студенти в неинформираната група останали на седмото небе, докато истинските студенти от информираната група бързо слезли на по-долните.

Необяснените събития имат две качества, които увеличават и удължават емоционалното им въздействие. Първо, те ни впечатляват като редки и необичайни.^[36] Ако ви кажа, че брат ми, сестра ми и аз сме родени на една и съща дата, вероятно ще решите, че това е рядко и необичайно събитие. Когато ви обясня, че сме тризнаци, вече няма да ви струва чак толкова необичайно. В действителност, каквото и обяснение да ви предложа („Под един и същи ден имам предвид, че и тримата сме родени във вторник“ или „Родени сме със секцио, защото мама и татко са планирали ражданията ни, така че да получат максимални данъчни облекчения“), то ще намали удивителността на съвпадението и ще направи събитието по-вероятно. Обясненията ни позволяват да разберем как и защо се случва едно събитие, което веднага ни позволява да разберем как и защо може да се случи отново. Наистина, винаги когато кажем, че нещо не може да се случи — например четене на мисли или левитация или закон, който ограничава властта на президентите — обикновено просто имаме предвид, че няма по какъв начин да го обясним, ако наистина стане. Неочакваните събития изглеждат редки, а редките събития естествено оказват по-силно емоционално въздействие от често срещаните събития. Удивляваме се на слънчевото затъмнение, но почти не забелязваме залеза, независимо от факта, че той е далеч по-зрелищен спектакъл.

Втората причина, поради която необяснимите събития оказват несравнимо по-силно емоционално въздействие, е, че е твърде вероятно да продължим да мислим за тях. Хората спонтанно се опитват да си обясняват събития,^[37] и изследванията показват, че когато хората не завършат нещата, които са си поставили за цел да направят, е твърде възможно да мислят за тях и да си спомнят недовършените си работи.^[38] Когато веднъж си обясним дадено събитие, можем да го сгънем като току-що изпрано пране, да го приберем в някое чекмедже на паметта и да продължим към следващото; но ако дадено събитие не се поддава на обяснение, то се превръща в мистерия или загадка — и ако знаем нещо за мистериозните загадки, то това е, че по принцип те отказват да останат в дъното на съзнанието ни. Създателите на филми често извличат полза от този факт, като снабдяват историите си с мистериозен край и изследвания показват, че по принцип е много по-вероятно хората да продължат да мислят за даден филм, когато не могат да си обяснят какво се е случило с главния герой. И ако филмът им е харесал, това късче мистерия ги кара да останат щастливи по-дълго.^[39]

Обяснението ограбва събитията от тяхното емоционално въздействие, защото ги прави да изглеждат вероятни и ни позволява да престанем да мислим за тях. Колкото и да е странно, едно обяснение всъщност не трябва да обяснява нищо, за да има подобен ефект — просто трябва да изглежда така, сякаш го прави. Например в едно проучване изследовател отишъл при студенти в университетската библиотека и им раздал по една от две възможни картички с прикрепена монета от един долар, после си отишъл. Вероятно ще се съгласите, че това е странно събитие, което се нуждае от обяснение. Както е показано на фигура 20, двете картички показвали, че изследователят е член на „Усмихнато общество“, което се е посветило „на случайни актове на добра воля“. Но едната картичка съдържала две допълнителни изречения: „Кои сме ние?“ и „Защо правим това?“ Тези кухи фрази всъщност не давали никаква нова информация, разбира се, но накарали студентите да се чувстват така, сякаш странното събитие е било обяснено („Аха, сега разбирам защо ми дадоха един долар!“). Пет минути по-късно друг изследовател се приближил до един студент и заявил, че разработвал курсов проект върху „общи мисли и чувства“.

Изследователят накарал студента да отговори на няколко въпроса, единият от които бил: „Колко положителни или отрицателни са чувствата ви в момента?“ Резултатът показал, че студентите, които били получили картичка с псевдообяснителни фрази се чувствали по-малко щастливи от тези, които получили картички без такива. Явно дори най-измисленото обяснение може да ни накара да приберем едно събитие и да продължим към следващото.

Несигурността може да запази и удължи щастието ни, затова очакваме хората да я ценят. В действителност обикновено нещата стоят тъкмо обратното. Когато нова група студенти били попитани коя от двете картички, показани на фигура 20, ще ги направи по-щастливи, 75% избрали картичката с безсмисленото обяснение. Същото се получило и с групата студенти, които били попитани дали предпочитат да знаят или предпочитат да не знаят кой от симулираните студенти е написал ласкавите отзиви в проучването с чат стаята, 100 процента избрали да знаят. И в двата случая студентите избрали сигурността пред несигурността и яснотата пред мистерията — въпреки факта, че и в двата случая се оказало, че яснотата и сигурността намаляват щастието. Поетът Джон Кийтс отбелязал, че докато великите автори са „способни да съществуват в несигурност, мистерии, съмнения, без дразнещия стремеж към факт и разум“, останалите от нас са „неспособни да останат доволни от половинчато знание“.^[40] Неумолимото ни желание да обясним всичко, което се случва може и да ни различава от винарките, но е в състояние да убие тръпката ни.

Нататък

Окото и мозъкът са конспиратори и както е при повечето конспирации, водят разговорите си при закрити врати, в задната стая, за да не можем да ги разберем. Понеже не осъзнаваме, че сме създали положителен възглед от настоящето преживяване, не осъзнаваме и че ще го направим пак и в бъдеще. Наивността ни не само ни кара да надценяваме силата и продължителността на страданието при сполетяло ни бъдещо нещастие, но ни кара и да предприемаме действия, които могат да подкопаят конспирацията. По-вероятно е да създадем положителен и надежден възглед за действие, отколкото за бездействие; за болезнено преживяване, отколкото за дразнещо преживяване; за неприятна ситуация, която няма как да избегнем, отколкото за такава, която можем. И въпреки това рядко избираме действието пред бездействието, болката пред раздразнението и обвързването пред свободата. Процесите, чрез които създаваме положителни възгледи са много: обръщаме по-голямо внимание на благоприятна информация, обграждаме се с хора, които ни я дават и я приемаме безкритично. Тези склонности ни улесняват да обясняваме неприятни преживявания по начини, които ни оправдават и ни карат да се чувстваме по-добре. Цената, която плащаме за непреодолимия стремеж към обяснение е, че често разваляме най-приятните си преживявания, като търсим здравия разум в тях.

Пътешествието из въображението премина през много места — от реализъм през настоящност до обяснение, — така че преди да се отправим към финалната точка на нашето пътуване, може би ще е от полза да видим точното си местоположение на голямата карта. Виждате колко е трудно да се предскажат точно емоционалните ни реакции на бъдещи събития, защото е трудно да си представим как точно ще се случат и какво ще мислим за тях, когато се случат. В цялата книга непрекъснато сравнявам въображението с възприятието и паметта и се опитвам да ви убедя, че предвиждането е толкова подвеждащо, колкото виждането в момента или отправянето на поглед назад. Лошото зрение може да бъде излекувано с очила, погрешният поглед към миналото може да бъде коригиран с писмени записки — ами грешното предвиждане? Няма очила, които да изострят погледа ни към утре и няма записки на нещата, които предстоят. Можем ли да излекуваме проблема с предвиждането? Както ще видим, можем. Но обикновено предпочитаме да не го правим.