Хенрик Сенкевич
Пан Володиовски (48)

Четирийсет и седма глава

Още преди тръгването на турците от Адрианопол във всички станици край Днестър зацари голямо движение. Особено в Хрептьов, който се намираше най-близо до Каменец, непрекъснато пристигаха куриери на хетмана и донасяха разни заповеди, а малкият рицар или ги изпълняваше сам, или ги изпращаше по-нататък чрез сигурни хора, ако не се отнасяха до него. Поради тия заповеди гарнизонът в хрептьовския форт намаля значително. Пан Мотовидло замина със своите войници чак към Гуман в помощ на Ганенко, който се бореше както можеше с шепата верни на Жечпосполита казаци срещу Дорош и съединената с него кримска орда. Пан Мушалски, несравним стрелец с лък, пан Снитко с герб полумесец в подкова, пан Ненашинец и пан Громика поведоха хоронгвата от шляхтичи и лингхаусовските драгуни към нещастната Батога, където се намираше пан Лушецки, който заедно с Ганенко трябваше да следи движенията на Дорошенко. Пан Богуш получи заповед да остане в Могильов, докато с просто око не види чамбули. Поръченията на хетмана търсеха усилено и преславния пан Рушчиц, когото само Володиовски превъзхождаше като преследвач, но пан Рушчиц беше отишъл начело на няколко десетки души в степта и бе потънал като камък във вода. За него се чу едва по-късно, когато почнаха да се носят странни вести, че около обоза на Дорошенко и около частите от ордата сякаш обикаля някакъв зъл дух, който всеки ден отвлича отделни бойци или по-малки военни групи. Досещаха се, че навярно пан Рушчиц напада така неприятеля, защото никой друг, с изключение на малкия рицар, не би могъл да върши такива нападения. И това наистина беше пан Рушчиц.

Володиовски според нареждането трябваше да отиде в Каменец, защото там хетманът имаше нужда от него, понеже знаеше, че е воин, чието присъствие ще влее надежда в сърцата и ще повдигне духа както на жителите, така и на гарнизона. Хетманът беше уверен, че Каменец няма да удържи, и той искаше само да се държи колкото е възможно по-дълго, а именно докато Жечпосполита събере някакви сили за отбрана. С това убеждение изпращаше на явна смърт най-славния рицар на Жечпосполита и любим воин.

Той изпращаше на смърт най-славния рицар и не му беше жал за него. Хетманът мислеше винаги онова, което каза по-късно при Виена: че войнишката майка може да ражда хора, но войната само ги погубва. Той самият беше готов да загине и смяташе, че загиването е най-простото задължение на войника, но когато със своята смърт може да окаже голяма услуга, тогава смъртта му е благоволение и голяма награда. Пан хетманът знаеше също, че малкият рицар е на едно мнение с него.

Най-сетне не му беше и времето да мисли за запазването на отделни бойци, когато гибел заплашваше черквите, градовете, областите, цяла Жечпосполита, когато Изтокът се беше вдигнал с незапомнена сила срещу Европа, за да покори целия християнски свят, който, закрит от гърдите на Жечпосполита, не мислеше да й дойде на помощ. Хетманът можеше да се интересува само как най-напред Каменец да прикрие Жечпосполита, а после Жечпосполита — цялото християнство.

Това би могло и да стане, ако тя имаше сили, ако безредието не ги похабяваше. Но хетманът нямаше достатъчно войска дори за разезди, а камо ли за война. Ако на едно място пратеше няколко десетки войници, веднага на друго се откриваше пролука, през която завоевателската вълна можеше да нахлуе без никаква пречка. Стражата, която султанът оставяше нощем в своя стан, беше по-многобройна от хетманските хоронгви. Лавината идеше от две страни, от Днепър и от Дунав. Понеже Дорош с цялата кримска орда беше по-близо и вече заливаше страната, като гореше и сечеше, главните хоронгви тръгнаха срещу него, а на другата страна липсваха хора дори за разузнаване.

В тия тежки времена хетманът написа следните няколко думи на Володиовски:

„Вече се колебаех дали да не те изпратя чак при Рашков срещу неприятеля, но се побоях, че когато ордата се излее от молдавския бряг през седемте брода и заеме тоя край, после ти няма да успееш да се промъкнеш обратно в Каменец, а там си крайно необходим. Едва вчера си спомних за Нововейски, който е опитен и решителен воин, а понеже отчаяният човек се осмелява на всичко, мисля, че той ще ми послужи добре. Изпрати му колкото можеш лека конница, а той нека отиде по възможност най-далече и където се покаже, да разпространява вести за наша голяма войска, а когато вече види и неприятеля, да му се мярка тук-таме пред очите, но да не се оставя да го обградят. Знае се, че те ще вървят напред, но ако той забележи нещо ново, нека да ти съобщава веднага, а ти незабавно ще изпращаш съобщение до мене и в Каменец. Нововейски нека тръгне бързо, а и ти бъди готов да заминеш за Каменец, но чакай, докато Нововейски ти изпрати вести от Молдавия.“

Понеже Нововейски се намираше временно в Могильов и се говореше, че и без това щял да пристигне в Хрептьов, малкият рицар само му съобщи да побърза с идването си, защото в Хрептьов го чака възложена му от хетмана задача.

Нововейски пристигна на третия ден. Познатите едва го познаха и помислиха, че пан Бялогловски с право го нарече скелет. Той вече не беше оня силен мъжага, буен, весел, който някога се хвърляше срещу неприятеля с неудържим смях като конско цвилене и удряше с такъв замах, с какъвто се въртят крилата на вятърна мелница. Той беше отслабнал, пожълтял, почернял и така слаб, изглеждаше още по-грамаден. Като гледаше хората, мигаше с очи, сякаш не познаваше най-добрите си познати; и трябваше да му се повтаря два пъти едно и също нещо, защото изглеждаше, че не разбираше изведнъж. Явно беше, че в жилите му вместо кръв течеше терзание; явно беше, че се мъчеше да не мисли за някои неща и предпочиташе да забравя, за да не подлудее. Наистина по тия места нямаше човек, нямаше семейство, във войската нямаше нито един офицер, когото да не бе попарило нещастие от погански ръце, който да не оплакваше някого от познатите си, приятелите, близките, скъпите; но върху Нововейски просто се беше излял цял облак от нещастия. В един ден той бе загубил баща си, сестра си и годеницата си, която обичаше с всичките сили на буйната си душа. Той повече би желал сестра му и тая сладка, любима девойка да са умрели; би желал да са загинали от нож и огън. Но съдбата им беше такава, че в сравнение с мисълта за тях най-голямото страдание беше за Нововейски нищо. Той гледаше да не мисли за това, защото чувстваше, че такива размисли граничат с лудост — и все пак не можеше да постигне това.

Спокойствието му беше някак престорено. Душата му съвсем не беше примирена и още от пръв поглед всеки би могъл да отгатне, че под тая мъртвота се спотайва нещо зловещо и страхотно, което ако избухне, тоя великан ще извърши някакви ужасни дела, подобно на развилняла се стихия. Това беше толкова ясно написано на челото му, че дори приятелите му се приближаваха до него с известен страх, а в разговора си избягваха да споменават за това, което се беше случило.

Срещата с Баша в Хрептьов изглежда, че разведри засъхналата му рана, защото, когато целуваше при пристигането си ръката й, изведнъж започна да стене като доубиван зубър, очите му се наляха с кръв и жилите на шията му се издуха като въжета. А когато Баша, обляна в сълзи и с майчино чувство му стисна главата с ръце, той падна пред краката й и дълго не можеха да го откъснат. Но като узна каква задача му възлага хетманът, той се много оживи; лъч на зловеща радост блесна по лицето му и той каза:

— Ще извърша това, ще извърша и нещо повече!

— А ако срещнеш онова бясно куче, разправи се с него! — намеси се Заглоба.

Отначало Нововейски не отговори нищо, само гледаше пан Заглоба; внезапно безумие се отрази в очите му, той стана и тръгна към стария шляхтич, сякаш искаше да се нахвърли върху него.

— Ще повярваш ли, ваша милост — каза той, — че аз никога не съм направил зло на тоя човек и винаги съм бил добре настроен към него?

— Вярвам, вярвам! — отговори пан Заглоба бързо, като се оттегли благоразумно зад малкия рицар. — Аз сам бих тръгнал с тебе, но подагра ме яде в краката.

— Нововейски! — каза малкият рицар. — Кога искаш да тръгнеш?

— Тази нощ.

— Ще ти дам сто драгуна, самият аз ще остана тук с други сто освен пехотата. Ела на плаца!

И излязоха, за да издадат заповеди.

На прага чакаше Зидор Люшня, изпънат като струна. Вестта за експедицията се беше вече пръснала по плаца и вахмистърът от свое име и от името на ротата си започна да моли малкия полковник да му позволи да тръгнат с Нововейски.

— Как така? Искаш да се разделиш с мене ли? — попита Володиовски учуден.

— Пане командир, ние се заклехме да отмъстим на тоя кучи син. А може да попадне в наши ръце!

— Вярно! Пан Заглоба ми говори за това — отговори малкият рицар.

Люшня се обърна към Нововейски:

— Пане командир!

— Какво искаш?

— Ако го хванем, аз да се разправя с него.

И върху лицето на мазура се изписа такава зверска упоритост, че Нововейски веднага се поклони на Володиовски и каза умолително.

— Ваша милост, дай ми тоя човек!

Володиовски не мислеше да се противопоставя и още същата вечер на мръкване сто конника начело с Нововейски тръгнаха в поход.

Те се движеха по познатия път за Могильов-Ямпол. В Ямпол се срещнаха с някогашния рашковски гарнизон, от който по силата на хетманската заповед двеста души се присъединиха към Нововейски, а останалите под командването на пан Бялогловски щяха да заминат за Могильов, където се намираше пан Богуш.

А Нововейски продължи надолу чак до Рашков.

Околността на Рашков беше вече пълна пустиня; самото градче бе превърнато на куп пепел, който ветровете бяха вече успели да издухат на всички страни, а малобройните жители бяха изпобягали поради очакваната буря. Защото беше вече началото на май и добруджанската орда можеше всеки миг да се покаже по тия места, та беше опасно да се седи в тях.

В действителност ордите заедно с турците още стояха на Кучункайурийските ливади, но в рашковския край не се знаеше това и всеки от бившите жители на Рашков, оцелели след последното клане, криеше от по-рано главата си, където му видеха очите.

През време на пътуването Люшня си кроеше планове и хитрости, които според него пан Нововейски би трябвало да възприеме, ако искаше да напада неприятеля щастливо и успешно. И той споделяше благосклонно тия си мисли с редниците.

— Вие, конски глави — казваше им Люшня, — вие не разбирате от тия неща, но аз съм стар, аз разбирам. Ще отидем в Рашков, там ще се спотаим в скривалищата и ще чакаме. Като дойде ордата при брода, най-напред се прехвърлят малки части, както обикновено постъпват те, а чамбулът стои и чака, докато те му дадат знак, че е безопасно. Едва тогава ние ще тръгнем тихо подир тях и ще ги подгоним чак до Каменец.

— Ами така можем да не хванем оня кучи син! — забеляза един от редниците.

— Ти си затваряй муцуната! — отвърна Люшня. — Кой ще върви напред, ако не липковците.

И наистина предвижданията на вахмистъра изглежда, че се сбъдваха. Като стигна в Рашков, Нововейски даде почивка на войниците. Те бяха вече уверени, че след почивката ще отидат към пещерите, с каквито беше пълна цялата околност, и там ще се спотаят чак до идването на първите неприятелски разезди.

Но на другия ден след спирането командирът вдигна хоронгвата на крака и я изведе от Рашков.

„Дали ще вървим чак до Ягорлик?“ — питаше се вахмистърът.

Обаче веднага зад Рашков се приближиха до самата река и след около половин час спряха край така наречения Кървав брод. Тогава Нововейски вкара коня си във водата, без да каже нито дума, и започна да се прехвърля на другата страна.

Войниците взеха да се споглеждат помежду си слисани.

— Как така? В Турция ли отиваме? — питаха се един друг.

Но това не бяха „техни милости панове“ от опълчението, готови да съветват и протестират, а прости войници, привикнали на желязната дисциплина в станиците; затова първата редица вкара конете във водата подир командира си, след нея втората, третата. Нямаше ни най-малко колебание. Учудваха се, че само триста конници навлизат в турската държава, с която не може да се справи целият свят, но вървяха.

Скоро разбълниканата вода заплиска около конските хълбоци и те престанаха да се чудят, а мислеха само да не намокрят торбите с храна за себе си и конете.

Едва на другия бряг взеха отново да се споглеждат.

— Божичко! Ами че ние сме вече в Молдавия! — прозвучаха тихи шепоти.

И тоз-онзи се огледа назад, към Днестър, който лъщеше като златна и червена лента при залеза на слънцето. Крайбрежните скали, пълни с пещери, бяха също така окъпани от ярките блясъци. Те се издигаха като стена, която в тоя момент беше отделила тая шепа хора от родината. За мнозина от тях навярно това беше последно сбогуване.

През главата на Люшня се мярна мисълта, че може би командирът е полудял; но работа на командира беше да заповядва, а негова — да слуша.

В това време конете излязоха от водата и почнаха да пръхтят силно в редиците.

— Наздраве! Наздраве! — чуха се войнишки гласове. Това се смяташе за добро предзнаменование и някаква надежда изпълни сърцата.

— Тръгвай! — изкомандва Нововейски.

Редиците тръгнаха и се насочиха към залеза и към ония хиляди, към оня човешки мравуняк, към ония народи, които стояха на Кучункаурийските ливади.