Хенрик Сенкевич
Пан Володиовски (25)

Двайсет и четвърта глава

Мелехович постепенно оздравяваше, но понеже още не вземаше участие във военните обиколки и седеше затворен в стаята, никой не се занимаваше с него, докато внезапно се случи нещо, което привлече всеобщото внимание.

Казаците на пан Мотовидло хванаха един татарин, който някак подозрително се въртеше около станицата, и го докараха в Хрептьов.

След незабавното разследване на пленника се оказа, че той е липек, но от ония, които неотдавна бяха изоставили службата и селищата си в Жечпосполита и бяха отишли под султанска власт. Той идваше от отвъдната страна на Днестър и носеше писмо от Кричински до Мелехович.

Пан Володиовски се силно разтревожи от това и веднага свика старшите офицери на съвещание.

— Ваша милост панове — каза той, — вие добре знаете колко много липковци, дори и от ония, които от незапомнени времена живеят в Литва и тук, в Рус, сега преминаха към ордата, като с предателство се отблагодаряват за благодеянията на Жечпосполита. Затова основателно е да не се вярва прекалено много на никого от тях и със зорко око да се следят действията им. И тук имаме липковска хоронгва от сто и петдесет добри коне, която командва Мелехович. Тоя Мелехович аз познавам от неотдавна; зная само, че за големи заслуги хетманът го направи стотник и ми го изпрати тук с хората му. Учудваше ме, че никой от ваши милости не го познаваше от по-рано, преди да постъпи на служба, и не е чувал за него… Че нашите липковци го обичат безкрайно и му се подчиняват сляпо — това се обяснява с неговата храброст и славни подвизи, но и те като че ли не знаят откъде и какъв е той. Досега не съм го подозирал в нищо, нито съм разпитвал, като съм се задоволявал с препоръката на хетмана, макар че самият Мелехович се забулваше с някаква тайна. Хората имат различен нрав, това обаче мене не ме интересува, стига всеки да си изпълнява службата. Но ето че хората на пан Мотовидло уловиха един татарин, който носел писмо от Кричински за Мелехович, а не зная известно ли е на ваши милости кой е Кричински.

— Разбира се! — каза пан Ненашинец. — Аз познавах лично Кричински, а сега всички го знаят заради лошата му слава.

— Заедно сме ходили на училище… — започна пан Заглоба, но изведнъж прекъсна, като съобрази, че в такъв случай Кричински би трябвало да бъде на деветдесет години, а на такава възраст хората обикновено вече не воюват.

— Накъсо казано — рече малкият рицар, — Кричински е полски татарин. Той беше полковник на една от нашите липковски хоронгви, но после изневери на родината и премина към добруджанската орда, където, както чувам, имал голямо влияние, защото, изглежда, се надява, че ще привлече и останалите липковци на поганска страна. Ето с такъв човек Мелехович поддържа връзка, а най-добро доказателство за това е писмото, което има следното съдържание.

Тук малкият полковник разгъна писмото, удари по него с опакото на дланта си и зачете:

„Скъпи за моята душа братко! Твоят пратеник стигна до мене и ми предаде писмото…“

— На полски ли пише? — прекъсна го пан Заглоба.

— Кричински, както всички наши татари, знаеше да пише само на украински и на полски — отговори малкият рицар. — А Мелехович също надали знае на татарски. Слушайте, ваши милости, и не ме прекъсвайте:

„… и ми предаде писмото. Бог ще помогне всичко да бъде добре и да постигнеш това, което искаш. Ние тук често се съвещаваме с Моравски, Александрович, Тарасовски и Грохолски, а на другите братя пишем и също се допитваме до тях за начина, по който най-бързо би се осъществило онова, което ти, мили братко, желаеш. А понеже, както узнахме, ти си пострадал със здравето, изпращам човек да те види, мили братко, със собствените си очи и да ни донесе утеха. Пази строго тайната, за да не би, не дай Боже, да се разкрие преждевременно. Дано Бог размножи потомството ти като звездите на небето.

Кричински“

Пан Володиовски свърши и зашари с очи по насъбраните, а понеже те, изглежда, преценяваха внимателно съдържанието на писмото и затова продължаваха да мълчат, той рече:

— Тарасовски, Моравски, Грохолски и Александрович — всичко това са бивши татарски ротмистри и предатели.

— Също така Потужински, Творовски и Адурович — добави пан Снитко.

— Какво мислите за това писмо, ваши милости?

— Явна измяна… — Тук няма какво да се обсъжда — каза пан Мушалски. — Просто надушили са се с Мелехович, за да прехвърли и нашите липковци на тяхна страна, а той е съгласен.

— За Бога! Какъв periculum за нашата част! — извикаха няколко гласа. — Ами че липковците са готови да дадат душата си за Мелехович и ако той им заповяда, ще ни нападнат някоя нощ.

— Най-черно предателство под слънцето! — извика пан Дейма.

— А сам хетманът направи стотник тоя Мелехович! — каза пан Мушалски.

— Пане Снитко — обади се Заглоба, — какво казах аз, когато видях Мелехович? Не рекох ли на ваши милости, че ренегат и предател гледа от очите на този човек? Ха! Стигаше ми да хвърля един поглед върху него! Той е могъл да измами всички, но не мене! Повтори думите ми, ваша милост пане Снитко, но не ги изменяй. Не казах ли, че това е предател?

Пан Снитко пъхна крака под пейката и склони глава.

— Човек наистина може да се удивлява на проницателността на ваша милост, макар че — право да си кажа — не помня да си го нарекъл, ваша милост, предател. Каза само, че гледа като вълк.

— Ха! Значи ти, ваша милост, смяташ, че кучето е предател, а вълкът не е предател, че вълкът няма да ухапе ръката, която го милва и му дава да яде? Значи, кучето е предател? Да не би ваша милост да почнеш да защитаваш Мелехович, а всички нас да направиш предатели?…

Скастрен по този начин, пан Снитко отвори широко очи и уста и така се слиса, че някое време не можеше да каже нито дума.

А пан Мушалски, който решаваше работите бързо, каза веднага:

— Най-напред трябва да благодарим на Бога, че се разкриха такива позорни връзки, а после да се изпратят шестима драгуни с Мелехович — и куршум в главата!

— После да се назначи нов стотник — добави пан Ненашинец.

— Предателството е толкова явно, че грешка не може да има.

Но Володиовски отвърна:

— По-напред трябва да разпитаме Мелехович, а после да съобщим на хетмана за тия връзки, защото, както ми казваше пан Богуш от Жембице, коронният маршал държи много за липковците.

— Но ваша милост — каза пан Мотовидло, като се обърна към малкия рицар, — имаш пълно право да разследваш и съдиш Мелехович, защото той никога не е бил рицар от шляхтишки произход.

— Аз зная моите права — отвърна Володиовски — и няма нужда да ми ги припомняш, ваша милост.

Изведнъж другите започнаха да викат:

— Нека се изправи пред очите ни тоя синковец, този продажник и изменник!

Гръмките викове събудиха пан Заглоба, който беше задрямал, което вече му се случваше много често; той си припомни бързо за какво ставаше дума и рече:

— Не, пане Снитко, месецът се е скрил в герба ти, но умът ти се е скрил още по-хубаво, та никой и със свещ не може да го намери. Да казваш, че кучето, canis fidelis^[1] било предател, а вълкът не бил предател! Прощавай, моля ти се, но ти вече съвсем си изглупял, ваша милост!

Пан Снитко повдигна очи към небето в знак, че го обиждат незаслужено, но не искаше да дразни стареца, а пък и Володиовски му заповяда да отиде за Мелехович, та той излезе бързо, доволен, че по тоя начин може да се измъкне.

След малко се върна и доведе младия татарин, който, изглежда, че не знаеше нищо за залавянето на липковеца, тъй като влезе смело. Неговото мургаво и прекрасно лице беше много побледняло, но той бе вече здрав и главата си дори не увиваше с кърпи, а само й слагаше малка шапчица от червено кадифе.

Очите на всички бяха вторачени в него, а той се поклони доста ниско на малкия рицар и доста гордо на останалата компания.

— Мелехович! — каза Володиовски, като впи проницателния си поглед в татарина. — Ти познаваш ли полковник Кричински?

По лицето на Мелехович премина внезапна и страшна сянка.

— Познавам го! — каза той.

— Чети — рече малкият рицар и му подаде писмото, намерено у липковеца.

Мелехович започна да чете, но преди да го свърши, спокойствието се възвърна върху лицето му.

— На вашите заповеди — каза той и върна писмото.

— Откога си започнал да кроиш измяна и какви съучастници имаш тук в Хрептьов?

— Значи, аз съм обвинен в предателство?

— Не питай, а отговаряй! — каза малкият рицар заплашително.

— Тогава ще дам такъв отговор: не съм възнамерявал никакво предателство, съучастници не съм имал; а ако съм имал, те са такива, които вие, ваши милости, няма да ги съдите.

Като чуха това, военните започнаха да скърцат със зъби и веднага няколко страшни гласа се обадиха:

— По-покорно, кучи сине, по-покорно! Пред по-достойни от себе си стоиш!

При тия думи Мелехович плъзна по тях поглед, в който светеше студена омраза.

— Аз зная какво съм длъжен на пан командира като мой началник — отговори той и се поклони повторно на Володиовски, — зная и това, че съм по-долен от ваши милости, затова не търся компанията ви; ваша милост (тук той отново се обърна към малкия рицар) ме питаше за съучастници; аз имам двама в тази си работа: единият е пан новогродският подстолник Богуш, а другият — великият коронен хетман.

Като чуха тия думи, всички се слисаха и някое време цареше мълчание, накрай пан Володиовски замръдна мустачки и попита:

— Какво значи това?

— Това — отговори Мелехович, — че Кричински, Моравски, Творовски, Александрович и всички други наистина преминаха към ордата и вече много злини нанесоха на отечеството, но не намериха щастие в новата си служба, а може и съвестта им да се е пробудила — важното е, че ги боли от прозвището предатели. Пан хетманът добре знае това и нареди на пан Богуш и на пан Мишлишевски да ги привлекат отново под знамето на Жечпосполита, а пан Богуш използва мене за това и ми заповяда да вляза във връзка с Кричински. Аз имам в квартирата си писма от пан Богуш, които мога да покажа и на които, ваша милост, ще повярваш повече, отколкото на думите ми.

— Иди с пан Снитко за тия писма и ги донеси веднага.

Мелехович излезе.

— Ваша милост панове — каза бързо малкият рицар, — ние може би много онеправдахме този войник с прекалено бързото си обвинение, защото ако той притежава такива писма и казва истината — а аз почвам да мисля, че е така, — тогава той е не само прославен с военните си подвизи рицар, но и човек, който мисли за доброто на отечеството си и трябва да бъде награден, а не обвинен неоснователно. За Бога, ще трябва бързо да поправим това!

Другите бяха потънали в мълчание и не знаеха какво да кажат, а пан Заглоба бе притворил очи и тоя път се преструваше, че дреме.

В това време Мелехович се върна и подаде на Володиовски писмо от Богуш.

Малкият рицар зачете, както следва:

„От всички страни чувам, че няма друг по-подходящ за такава работа от тебе, и това е поради чудната обич, която те хранят към тебе. Пан хетманът е готов да им прости и поема отговорността за прошка и от страна на Жечпосполита. С Кричински поддържай чрез сигурни хора колкото е възможно по-честа връзка и му обещай praemium. Пази внимателно тайна, защото иначе би погубил всички тях. Само на пан Володиовски можеш да откриеш arcana, защото той е твой началник и е в състояние много да те улесни. Не си жали труда и грижите, като имаш предвид, че finis coronat opus^[2] и бъди сигурен, че за тази твоя готовност нашата майка ще те награди със същата обич.“

— Ето ми наградата! — измърмори мрачно младият татарин.

— За Бога, защо не си споменал нито дума никому?! — възкликна Володиовски.

— Аз исках да кажа всичко на ваша милост, но нямаше кога, защото боледувах след оная злополука; пред техни милости (тук Мелехович се обърна към офицерите) ми беше заповядано да пазя тайна и навярно ваша милост ще благоволиш да заповядаш и на техни милости да мълчат, за да не погубим тия хора.

— Доказателствата за твоята честност са толкова очевидни, че и слепият не би могъл да ги отрече — каза малкият рицар. — Продължавай работата с Кричински. Никаква пречка няма да имаш в това отношение, а помощ, за което ти подавам ръка като на достоен кавалер. Ела днес на вечеря у мене.

Мелехович стисна подадената му ръка и се поклони за трети път. И другите офицери тръгнаха към него от всички страни, като казваха:

— Ние не сме те познавали, но който обича честността, той няма да отбегне днес ръката ти.

Обаче младият липковец се изправи внезапно и наведе назад глава като хищна птица, готова да кълве.

— Пред по-достойни стоя — каза той. После излезе от стаята.

След излизането му се вдигна глъч. „Нищо чудно — говореха офицерите помежду си, — сърцето му е още възмутено от това обвинение, но ще му мине. Ние ще трябва да се отнасяме към него другояче. Той има истинска рицарска фантазия! Знаел е хетманът какво прави! Чудеса стават, да, да!…“

Пан Снитко тържествуваше скрито и накрай не можа да издържи, приближи се до пан Заглоба, поклони се и рече:

— Прощавай, ваша милост, но ето че този вълк не е предател…

— Не е предател ли? — отвърна Заглоба. — Предател е, само че благороден предател, защото изменя не на нас, а на ордата… Не губи надежда, ваша милост пане Снитко, всеки ден ще се моля за ума на ваша милост, може би свети дух ще се смили!

Баша се радваше много, когато пан Заглоба й разказа цялата работа, защото тя изпитваше симпатия и съчувствие към Мелехович.

— Ще трябва — казваше тя — двамата с Михал нарочно да вземем и него в първия опасен поход и по тоя начин да му окажем най-добре доверие.

Но малкият рицар започна да милва Башка по розовото й лице и отговори:

— Ах ти, непоносима мухичке, знам те аз! Не мислиш ти за Мелехович, ами ти се иска да хвръкнеш из степта и да вкусиш от боя! Знам си аз…

След тия думи започна буйно да я целува по устата. Mulier insidiosa est!^[3] — каза Заглоба сериозно.

В това време Мелехович седеше в квартирата си с изпратения му липковец и разговаряха тихо. Те бяха седнали толкова близо един до друг, че челата им почти се допираха. Светилникът с овча лой гореше на масата и хвърляше жълти отблясъци върху лицето на Мелехович, което въпреки цялата му хубост беше просто страшно — такава упоритост, жестокост и дива радост беше изписана върху него.

— Халим, слушай! — шепнеше Мелехович.

— Ефенди — отговори пратеникът.

— Кажи на Кричински, че е постъпил умно, като в писмото не е писал нищо, което би могло да ме погуби. Кажи му, че е умен. Нека никога да не пише ясно… Сега те ще ми вярват още повече… Всички! Самият хетман, Богуш, Мишлишевски, тукашният гарнизон — всички. Чуваш ли? Дано ги чума изпотръшка!

— Слушам, ефенди.

— Но по-напред трябва да отида в Рашков, а после да се върна тук.

— Ефенди, младият Нововейски ще те познае.

— Няма да ме познае. Виждал ме е вече при Калник, при Брацлав и не ме позна. Гледа ме, мръщи вежди, но не ме познава. Той беше на петнайсет години, когато избяга от къщи. Оттогава зимата покри осем пъти степта. Аз съм се изменил. Старият би ме познал, но младият няма да ме познае… Ще ти се обадя от Рашков. Кричински да бъде готов и да се върти наблизо. Ще трябва да бъдете във връзка с перкулабите^[4]. В Ямпол също има наша хоронгва. Ще убедя Богуш да ми издейства заповед от хетмана за преместване в Рашков, защото там ще мога по-лесно да бъда във връзка с Кричински. Но тук трябва да се върна… трябва!… Не зная какво ще се случи, но някак ще се нареди… Огън ме гори, нощем сънят бяга от мене… Ако не беше тя, щях да умра…

— Благословени да са ръцете й.

Устните на Мелехович затрепераха, той се наведе още повече към липковеца и започна да шепне сякаш в треска:

— Халим! Благословени да са ръцете й, благословена главата, благословена земята, по която ходи — чуваш ли, Халим! Кажи им там, че съм вече здрав — благодарение на нея…