Барбара Фрийти
Позлатени лъжи (9)

Осма глава

— Това не е редно — каза Пеги, когато малко преди девет и половина се озоваха в тъмния й кабинет. Магазинът затваряше в шест часа през делничните дни и в пет през празничните. В къщата „Хатауей“ дългото работно време не беше прието. Дядо й казваше, че ако хората искат да купуват от тях, ще трябва да дойдат през деня.

Запали лампите, но си остана все така напрегната. Случвало се беше и преди да остава след затварянето на магазина, но никога, за да рови из файлове. Майка й не би одобрила нейното своеволие. И все пак не беше голямо престъпление. Искаха само да вземат адреса на Реймънд Ли.

— Ти си собственицата на магазина, Пеги — припомни й Райли. — Имаш право на достъп до всяка информация.

— Не мисля, че майка ми ще се съгласи с теб. — Заобиколи бюрото си, за да включи компютъра. — Тя е шефът.

— По-голям шеф от баща ти ли е? А това не е ли бизнесът на неговото семейство?

— Да, но майка ми не мисли така. Както изглежда, тя е повече Хатауей от баща ми. След като се е омъжила за него, напълно е скъсала със своето семейство. Даже никога не съм виждала баба си по майчина линия или сестрите на майка ми.

— Така ли? — изненада се той. — Значи майка ти крие някаква позорна тайна. Ето, че стана интересно.

— Майка ми е израснала в бедност и заради това е гневна. Сега е богата и гневна заради други неща, например на дядо ми, който не иска да я признае за главен изпълнителен директор. Във вените й не тече кръвта на Хатауей, поради което няма право на титлата. Баща ми не може да бъде директор, защото не отделя достатъчно време на магазина. Но и това не е обяснение, тъй като просто не се интересува от длъжности.

— Което означава, че длъжността се пада на теб.

— Точно така. Ако докажа, че съм достойна, някой ден всичко това ще бъде мое, но няма да е скоро.

— Говориш като че ли дядо ти вечно ще води парада — отбеляза Райли.

— Дядо ми е личност с много силна воля, физически и умствено здрав, както и с непоклатими убеждения. — Тя включи компютъра и стана, за да седне Райли. — Готов е за работа. — После се настани в края на бюрото, загледана с каква бързина той преглеждаше програмите.

— Код — попита я.

Тя му го каза и видя как пръстите му полетяха по клавиатурата. Личеше си, че е много опитен. Все повече се учудваше на познанията му.

— Къде си се учил? — поинтересува се, като видя светкавичната бързина, с която той проникна в служебните файлове.

— Самоук съм — отговори той, без да отделя очи от екрана.

— Не си ли изучавал компютри в колеж?

— Не съм завършил колеж.

— Така ли? А защо не си? — Пеги не познаваше човек, който да не е завършил колеж. Дори Джери успя да завърши държавен колеж.

— Нямахме пари. Как му беше името на онзи тип?

— Реймънд Ли. Има най-различни стипендии, финансови организации, които ти дават възможност да се учиш.

— Какво ли знаеш ти за това?

— Стига ми да зная, че имаш достатъчно качества, за да учиш, където пожелаеш.

— Вместо това предпочетох военната служба. Ето го нашия човек — записа той адреса на листче.

Райли е бил войник. Ето нещо, което не бе очаквала. А и не се подстригваше като войник.

— В какъв род войски?

— Морски пехотинец.

Пеги не се изненада, като че ли вече го знаеше. Райли беше доста суров и рязък понякога, силен и здрав физически, като истински военен. Но нямаше вид на човек, който се подчинява на заповеди, повече му прилягаше да ги раздава. Може би това, че е бивш морски пехотинец, обясняваше този факт. Стана й неприятно, когато забеляза, че Райли е излязъл от служебните файлове, но продължава да работи с компютъра.

— Какво правиш?

— Искам да проверя още нещо.

— Описите ни ли?

— Дали някой не е вписал дракона, когато го донесохме. Баща ти ни даде разписка, но не я виждам тук.

— Може да е било нещо временно, преди окончателната експертиза. — Тя млъкна, можеше да изключи компютъра, но едва ли си струваше, а и вниманието й бе погълнато от него, искаше да го опознае по-добре. — Какво е да си морски пехотинец? Участвал ли си в битки?

— Случвало се е, но не ми се говори за това. — Погледна я той красноречиво, след което отново се съсредоточи в компютъра.

— Какъв беше девизът на морските пехотинци? Винаги нещо си.

— Semper Fi. Винаги верен.

— А ти верен ли си?

— На страната си — абсолютно.

— А на жена? — уж случайно подхвърли Пеги.

— Не съм се женил.

— Но любовни връзки си имал, сигурна съм.

— Кое те кара да си толкова сигурна?

— Защото си… ами не си грозен.

— Я гледай ти, благодаря — погледна я той развеселен.

Страните й пламнаха:

— Искам да кажа на пръв поглед… от чисто външна гледна точка.

— Така ли му се казва напоследък?

Изведнъж той завъртя стола, стана, подпря се от двете й страни и без да я докосва, бе прекалено близо, което събуди желанието й за всеки сантиметър от силното му мъжествено тяло.

— Какво… какво правиш?

— Искам да те видя по-добре — рече той — от чисто външна гледна точка.

Тя облиза устни, притеснена от погледа му върху тях:

— Да се върнем към… към…

Към какво трябваше да се върнат? Изглежда, не си спомняше. Той беше до нея. Отнемаше дъха й, възможността да разсъждава, да се съсредоточи. А после той се приближи още, устните му намериха нейните за целувка, за която тя не бе молила, целувка, която той съвсем естествено даде, целувка, на която нямаше как да не отвърне. Вкусът й бе хубав, устата му гореща, настоятелна, нетърпелива, щом езикът му докосна нейния с още повече страст, което възбуди у нея желание да се разтопи в него. Ръцете му бяха горещи, дръзки, когато я притисна към силните си гърди.

Тя погали гърба му и усети еластичните му мускули под пръстите си. Краката им се вплетоха в желание за близост. И едва когато се озова по гръб върху бюрото, осъзна с каква бързина се бе развило всичко. Нима ръцете на Райли вече се плъзгаха по бедрата й, под блузата й? Господи! Още миг и щеше да прави любов върху бюрото си!

Пеги рязко се изправи и почти без дъх прошепна:

— Спри!

Райли се втренчи в нея с потъмнели очи, преизпълнени с желание. Тя съжали, че го е спряла. Но това не бе редно. Не беше от жените, които си лягат с непознат. А не познаваше Райли, поне не толкова добре. Фактът, че бе най-сексапилният и привлекателен мъж, какъвто много отдавна не бе срещала, и който я накара да се самозабрави, не беше достатъчна причина. Внезапната логика й се стори безсмислена. Както и общоприетите схващания или пък рационалното мислене.

Райли я накара да се чувства страхотно — като жена с неустоим сексапил. Но тя не беше просто жена. Беше Хатауей. Една Хатауей не правеше любов върху бюрата в кабинетите.

Пеги дълбоко въздъхна и прокара пръсти през косата му.

— Защо го направи?

Той се замисли за миг, после каза:

— Защото го искам.

— Добре, но не можеш да постъпваш така както ти се харесва, без да попиташ.

— Мъжете винаги ли те питат, преди да те целунат?

— Да, всъщност ме питат.

— А ти обикновено какво им отговаряш?

— В зависимост от ситуацията, мъжа и всичко останало — махна с ръка тя, притеснена от ухилената му физиономия. — Никак не е смешно.

— Смешно е.

— Добре, но повече не го прави. Не ме целувай, без да ме попиташ.

— Значи не ти се хареса. Стори ми се, може и да съм си въобразил, че се задъха, когато езикът ми…

— Би ли млъкнал? — прекъсна го тя смутена. — Достатъчно лошо беше, че се целунахме. Не е нужно да го обсъждаме.

Той отново се засмя:

— Господи, колко си смешна! Не си девствена, нали?

Тя настръхна:

— Дали съм или не съм, не е твоя работа.

— А може би искам да стане моя работа.

— И защо?

— Защото те желая, госпожице Хатауей. Какво мислиш по въпроса?

Дъхът й секна при тези прекалено откровени думи. Не беше девица, но опитът й не беше голям. В действителност можеше да преброи любовниците си на пръстите на едната си ръка. Подозираше, че на Райли ще му трябват няколко чифта ръце, за да преброи завоеванията си. Беше нахален и самоуверен, знаеше, че жените го харесват. Тази арогантност би трябвало да я отблъсне, но откри, че по някаква причина е странно привлекателна, почти неустоима.

— Струва ми се, че просто се опитваш да ме сваляш — отговори тя. — Също ми се струва, че повече нямаме работа тук.

Плъзна се от бюрото, отстрани Райли и погледна екрана. Очите й се разшириха от изненада, когато видя данните там. По някакъв начин Райли беше влязъл в счетоводна програма, и то не на компанията, а в личния архив на баща й.

— Какво е това?

— Електронната чекова книжка на баща ти. Очевидно прави всичките си преводи онлайн. По този начин е много удобно. Сигурно защото често пътува в чужбина.

— Не трябва да любопитстваш. Това е лична територия.

Той се наведе над рамото й и натисна клавиша, за да прегледа паричните преводи от последните няколко години.

— Виждаш ли нещо интересно, Пеги?

— Не. И въобще не искам нищо да виждам. Това не ни засяга. — Приготви се да изключи компютъра, но той я спря.

— Почакай секунда. Забелязах нещо, преди да ме разсееш.

— Не съм те разсейвала, просто ти зададох няколко въпроса.

— Както и да е. Провери това — плащания на Джасмин Чен, всеки месец като по часовник.

Тя видя израза му и разбра какво си мисли. Същото си го помисли и тя.

— Това доказва, че нещо са вършели заедно — изрече със свито сърце.

— Това нещо е доста скъпичко. Говорим за хиляди месечно. Има малки разлики в сумата. — Той прехвърли няколко страници с данни от миналата и по-миналата година. — Има също вноски за университета в Бъркли. Там ли си учила?

— Не, в Станфорд.

— Все пак да не си изкарала някоя година в Бъркли.

— Не — озадачи се тя. — Сигурно е някоя от субсидиите, които къщата „Хатауей“ отпуска, въпреки че те не се изплащат от чековата книжка на баща ми.

Райли отново седна пред компютъра. Знаеше, че трябва да го спре. Това нямаше нищо общо със случая с дракона. Райли се ровеше в личния живот на баща й, за който тя току-що осъзна, че не знае нищо. Никога не й бе минавало през ума, че в живота му, освен майка й, дядо й и тя самата може да има хора, които да означават нещо за него. Като че ли нямаше приятели. В действителност повечето от двойките, с които родителите й се срещаха, бяха по-скоро приятели на майка й, отколкото на баща й.

— Коя е Алиша Чен? — прекъсна мислите й Райли.

— Не зная. Защо питаш?

— Тя е учила в Бъркли. Повечето парични преводи са на нейно име.

Алиша Чен ли? Роднина на Джасмин! Дъщеря! Пеги усети болка, която растеше с всяка секунда:

— Изключи го!

Райли я погледна:

— Ако го изключа, няма да свършим работа.

— Не, изключи го! Не искам нищо да зная.

— Тогава не гледай. Защото моята интуиция ми казва, че Джасмин Чен има нещо общо с моя дракон. И тази Алиша също.

Пеги се отдръпна и се загледа през прозореца към Юниън Скуеър. Не виждаше сградите или парка, пред очите й бяха лицето на Джасмин Чен, апартаментът й, картината с дракона на стената, снимките на момичето върху масичката. Това ли бе Алиша?

И така да е. Какво толкова, ако баща й е давал пари на Джасмин? И какво толкова, ако тази Джасмин има дъщеря и баща й щедро е плащал следването на тази дъщеря. Той беше щедър човек. Занимаваше се с благотворителност. Джасмин сигурно не е могла да си позволи разходи за колеж. Беше художничка, човек на изкуството, и баща й е искал да я подпомогне заради таланта й. Даваше всичко за изкуството, за да могат хората свободно да творят, без да се тревожат за прехраната си.

— Хм, това е интересно — мърмореше Райли зад гърба й.

Тонът му не й хареса. Беше изплашена и трябваше да го спре. Налагаше се. Бяха посегнали на тайните на баща й и тя трябваше веднага да прекрати това.

— Сега какво гледаш?

— Биографични данни.

— Чии?

— На Алиша Чен. На двайсет и две години е. Майка — Джасмин Чен, баща — неизвестен.

Сърцето на Пеги подскочи:

— Защо да е важно това? Много жени имат деца, без да знаят кой е бащата.

Той я погледна замислено:

— Така е. Но колко жени получават пари от някого всеки месец през последните четири години най-малко.

— Добре, може би баща ми има връзка с тази жена, но това няма нищо общо с твоя дракон, така че приключвай!

— Тя има картина на моя дракон, окачена на стената. Не смятам, че това е случайно. А баща ти е отишъл право при нея с дракона — още една случайност.

— Но си е тръгнал с него. Тяхната връзка не те засяга. Засяга мен и моето семейство.

Райли нищо не каза, но мълчанието му беше още по-неприятно. А тя нямаше нужда от разяснения, за да реши уравнението.

— Пеги…

— Не го казвай!

— Добре, няма да го казвам.

— Предполагаш, че Алиша Чен е… — Как би могла да изрече думата? Беше немислимо.

— Дъщеря — погледна я той право в очите. — Предполагам, че Алиша Чен е дъщеря на баща ти.

* * *

Джасмин лесно разбра в коя стая е Дейвид. Съседката й работеше в педиатрията на болницата. Така че направо взе асансьора и слезе на четвъртия етаж. Часовете за посещения бяха приключили и коридорите бяха тихи. Обзе я несигурност. Не се беше замислила дали постъпва правилно, но толкова се разтревожи за Дейвид, че пренебрегна разумните доводи. Ами ако умре? Не искаше да мисли за подобна възможност, но тя съществуваше.

Дейвид Хатауей беше изпълнил живота й с толкова много чувства. Беше го харесвала, обичала, ненавиждала и пак го бе обичала. Всеки път, когато се бе опитвала да скъса с него, той се завръщаше. Освен болка и тревоги нищо друго не й бе донесъл. Беше я опозорил, а тя бе опозорила семейството си. През изминалите двайсет и две години хората, които я бяха обичали, я отбягваха. И всичко заради Дейвид. И тогава защо дойде тук? Още е влюбена в него. Бог да й е на помощ.

Застана пред вратата на стаята му. Дали беше сам? Какво обяснение щеше да даде, ако имаше някой при него? Щяха да я попитат коя е и защо е дошла. А може би знаеха за нея. Спомни си посещението на Пеги. В очите й имаше въпрос, който не се отнасяше до дракона или до нещастието с баща й. Пеги се досещаше, но не й стигна смелост да попита, за което й беше благодарна.

Почука тихо на вратата. Никой не отговори. Плахо я открехна. Болничната стая беше малка, само за един пациент. В леглото съвършено неподвижен лежеше човек, свързан с най-различни уреди. Къде бяха те — семейството му, което той обожаваше, което не можеше да изостави, което предпочете пред нея? Защо не бяха до леглото му, да се молят за него, да му държат ръката, да му говорят, че трябва да се върне към живота.

Влезе и се приближи до леглото, а сърцето й лудо заби, когато погледна лицето му. Главата му бе бинтована, и там, където нямаше превръзка, се виждаха страшни синини и отоци. Очите й се напълниха със сълзи. Чаровният, вечно неспокоен Дейвид, който умееше като никой друг да говори за изкуството, за историята, за живота, не можеше така нелепо да си отиде от този свят.

Джасмин взе ръката му. Не беше я докосвала много дълго време. Беше студена, като че ли кръвта не оросяваше пръстите му, като че ли сърцето му беше замряло и от тялото му се изцеждаше животът. И все пак то беше живо. Вените неравномерно пулсираха. Гърдите му едва доловимо се повдигаха. Беше жив.

— Не ме оставяй — прошепна тя. — Моля те, недей така, събуди се поне да си кажем „сбогом“.

— Какво, по дяволите правите, тук?

Когато Джасмин се обърна, знаеше кого ще види.

Виктория Хатауей беше застанала на прага, елегантно изправена с вдигната брадичка. Беше толкова красива — с руса коса и сини очи, безупречен грим, без нито една бръчка или следа от безпокойство. Беше облечена с бял костюм, като че ли току-що се връща от работа и животът й с нищо не е помрачен.

Джасмин се почувства прекалено ниска и тромава, почувства неудобство от износените си старомодни дрехи, от гъстата си черна коса, която от години не беше виждала фризьор. И не за пръв път се учуди как е могъл Дейвид да забрави Виктория и да дойде при нея. Беше време, когато мъжете я харесваха, когато се смееше и се радваше на живота. След като срещна Дейвид, всичко се промени.

— Коя сте вие? — попита Виктория и затвори вратата след себе си.

— Джасмин Чен.

Виктория пребледня. Дали името й бе познато? Или може би Дейвид й бе казал. Джасмин се поуспокои.

— Нямате право да влизате тук — грубо изрече съпругата. — Как влязохте? Къде е болногледачката?

Джасмин не отговори веднага, не знаеше какво да каже. Разбираше, че не трябва да е тук, но след като веднъж бе дошла, искаше да остане. Заради този мъж беше загубила толкова много. Нима не заслужаваше да поседи поне за малко до леглото му? Всеки щеше да каже „не“ — не беше съпруга, не беше роднина.

— Как е той — попита, като пренебрегна въпросите на Виктория.

— Не е ваша работа. Моля, излезте.

— Защо не ме попитахте коя съм, откъде познавам Дейвид? — Джасмин прочете истината в очите на другата жена. — Знаете, нали?

— Зная, че мястото ви не е тук, в стаята на съпруга ми.

— Аз също го обичам. — Джасмин бе шокирана от думите, които се отрониха от устните й. Не ги бе изричала двайсет години, на никого не ги бе казвала, дори на себе си.

Виктория онемя, не повярва на ушите си.

Но думите останаха. Джасмин гледаше Дейвид и се питаше дали ще се разсърди, когато излезе от комата. Беше я помолил да бъде дискретна и тя беше пазила тайната. До днес. Предаде го пред собствената му жена. Щеше ли да й прости? Каза си, че това не е нейна грижа. И съжали. Щеше ли да има възможност да му каже колко много съжалява?

— Напуснете веднага — изсъска Виктория. — Нямате право да стъпвате тук. Не ме интересува кого обичате, всъщност не ме интересува и той кого обича. Той е мой съпруг. Аз съм негова съпруга. И това няма да се промени.

— Не дойдох, за да ви притеснявам. Просто исках да го видя. — Джасмин се загледа в Дейвид, питайки се дали не го вижда за последен път. Искаше й се да запечата образа му в душата си завинаги. Той никога не й беше принадлежал. Тя му бе любовница, а не съпруга. Жената от другата страна на леглото носеше титлата. — Извинявам се — със закъснение прибави.

— Нямам нужда от вашите извинения.

— Не бих разговаряла с вас, но…

— Отдавна знаех — грубо я прекъсна Виктория. — За глупачка ли ме взимате? Въобразявате си, че не зная!

Двете се спогледаха и Джасмин осъзна, че е било безсмислено да пази тайната на Дейвид — тайна никога не е имало, може би само за кратко в началото на любовната им връзка. Жена му не бе глупава. Глупавата бе тя. По странен начин тайната задълбочи любовта им. Но обществото не приемаше и забраняваше подобна любов. Винаги бе вярвала, че само голямата любов се осмелява да прекрачи общоприетите граници.

— Нима си въобразявате, че сте били единствената му любовница? — добави Виктория, изпитвайки наслада да я нарани още веднъж. — О, разбрах, убедена сте, че друга не е имало. Колко жалко!

Това не беше вярно. Дейвид много пъти й бе казвал, че тя е единствената. Той ли е лъжец или съпругата му?

Джасмин се обърна, за да излезе, но се закова на място, тъй като видя на вратата друга жена — Пеги. Зад нея беше мъжът, с когото идваха при нея. Зачуди се откога са там и какво са чули.

— Мамо — попита Пеги, — всичко наред ли е?

— Да, разбира се — отговори тя с леден тон. — Госпожа Чен тъкмо си тръгваше и повече няма да се връща.

Наистина, повече нямаше да се върне. Не й бе тук мястото. Нито пък ролята, която й отредиха, й подхождаше. Тя не търсеше Дейвид; той винаги идваше при нея, и след като видя безсърдечната жена, която се назова негова съпруга, разбра още по-ясно защо той предпочиташе нея и защо винаги се връщаше при нея. Прииска й се да й каже точно това и да я уязви. Но когато Пеги застана до майка си, злобата й се стопи. Пеги беше дъщеря на Дейвид и за разлика от майка си изглеждаше смазана от състоянието на баща си. Дори сега хвана ръката му, като че ли искаше да го предпази от напрегнатата атмосфера. Тя не заслужаваше да бъде измъчвана.

— Тръгвам си — каза Джасмин. — Желая всичко хубаво на баща ви.

— Госпожо Чен, почакайте — неочаквано се обърна към нея Пеги.

Джасмин усети трепет, когато съзря въпроса в очите й, напрегнатата й стойка, погледа й, взиращ се ту в майка й, ту в баща й, ту в нея.

— Не се меси — скастри Виктория дъщеря си. — Това не те засяга.

— Мисля, че ме засяга. Мисля, че тя е…

— Знам каква е тя — грубо я прекъсна майка й.

— Наистина ли?

— Знам за нея от години.

— А за Алиша знаеш ли?

Джасмин замря. Как Пеги беше научила за Алиша? Беше сигурна, че Дейвид никога пред никого и дума не беше казал. Виктория също се стъписа, а лицето й стана по-бяло и от блузката й.

— Млъкни, Пеги, моля те! Просто млъкни — сряза я Виктория.

— Не мога да мълча. Трябва да зная. С Алиша един и същи баща ли имаме?