Барбара Фрийти
Позлатени лъжи (8)

Седма глава

Райли погледна картината и се изуми. Обърна се към Джасмин:

— Как ви дойде идеята да нарисувате този дракон?

— Насън. Постоянно го сънувах.

— Насън! Какво означава това?

— Каквото казах.

— Хайде да бъдем по-точни, госпожо Чен — продължи Райли. — Вчера видяхте ли дракон, който да прилича на този от вашата картина? Показа ли ви Дейвид Хатауей съвсем същия дракон?

— Да — отговори тя. — Дейвид намина вчера и носеше статуетка на дракон, съвсем същия като този.

— Защо? — рязко попита Райли.

— Решил е, че ще поискам да го видя.

— Тъй като сте го виждали и преди ли?

— В сънищата си, както вече ви казах. До вчера не подозирах, че съществува в действителност.

Младият мъж отстъпи, застана точно срещу картината и огледа стаята, сякаш искаше да запечата в паметта си всяка подробност.

Пеги си мислеше, че може би трябва да каже нещо, но не й идваше нищо наум. Защо баща й бе донесъл дракона на Джасмин? Как бе нарисувала толкова точно копие? И какво все пак означаваше, че го е видяла насън?

— В колко часа господин Хатауей беше тук? — попита Райли.

— Не си спомням, някъде около пет часа.

— Било е пет часът, когато е дошъл или когато си е тръгнал.

— Когато си тръгна.

— С дракона ли си тръгна?

— Да.

Джасмин беше твърде сдържана.

— Госпожо Чен — бавно изрече Пеги, — когато снощи баща ми е бил намерен, драконът не е бил у него. Знаете ли къде е отивал, когато си е тръгнал от вас?

— Не го попитах.

— Как мислите, дали е имал намерение да го отнесе при някой познавач тук в Китайския квартал.

— Не зная. Нищо не ми е казвал. А сега трябва да си тръгвате. Имам среща — и Джасмин отвори вратата.

Пеги излезе. Райли я последва.

— Баща ви — промълви Джасмин, а изразът й се смекчи, — той ще се оправи ли?

— Не се знае. В безсъзнание е.

— Ще прекадя тамян и ще се помоля за здравето му.

— Благодаря. Сигурна съм, че и той ще ви бъде благодарен.

— В коя болница е?

— „Света Богородица.“

— А майка ви, тя при него ли е?

Пеги се взря в черните очи на Джасмин:

— Да, майка ми е при него.

Джасмин внимателно затвори вратата, а на Пеги започна да й се повдига. Имаше нещо между тази жена и баща й — знаеше го. Джасмин не го нарече „господин Хатауей“, както го наричаха повечето от клиентите им. Нарече го „Дейвид“. А в гласа й имаше нещо повече от обикновена любезност.

— Трябваше да я попиташ — обади се Райли, сякаш четеше мислите й.

Наистина трябваше да попита Джасмин дали е любовница на баща й, но Пеги не можеше да понесе мисълта, че отговорът би разрушил семейството й.

— Това няма да реши въпроса. Точно сега не е важно.

Погледна Райли в очите и видя разбиране, съжаление и съчувствие. Тя настръхна. Не искаше да я съжалява. Тя беше Хатауей. Никой нямаше право да съжалява една Хатауей.

— Както и да е, това са само предположения — каза. — Нали чу какво обясни госпожа Чен. Тя и баща ми са се срещнали да обсъдят някаква картина. Край на случая.

— Това не е краят и ти го знаеш. Изнесъл е дракона, за да й го покаже.

— Смяташ, че баща ми е бил нападнат заради дракона, нали?

— Смятам, че драконът е замесен по някакъв начин, да, така мисля. Знаем, че е бил у баща ти, когато вчера си е тръгнал оттук.

— Но има много време между часа, когато си е тръгнал, и часа, когато са го открили на улицата.

— Точно така. Къде е ходил през това време? Оставил ли го е някъде? Ето какво трябва да разберем.

Пеги силно се подразни от деловия му тон:

— Да, това трябва да разберем. Защото не става въпрос само за твоя дракон. Баща ми може да умре и аз няма да разреша виновникът да се измъкне или да изчезне с дракона.

— Значи и двамата сме дълбоко мотивирани — погледна я той право в очите.

— Но ти не ми вярваш!

— Не, не ти вярвам.

Тя се спря в края на стълбището:

— Нима вярваш, че съм искала баща ми да пострада? Как можеш да си помислиш, че съм способна на нещо толкова отвратително!

— Мисля си, че понякога сме безсилни. Случва се нещо, което и през ум не ни е минавало, което не сме предвидили. Хора, които сме вярвали, че са ни приятели, както и роднини, съдружници изведнъж се обръщат против нас. Парите, алчността, желанията могат да замаят всеки, без значение дали е мъж или жена.

Очите й проблеснаха като закалена синкава стомана. Усещаше, че Райли говори от опит и че зад жестокостта на думите му се крие страдание, но той едва ли би си признал. По-неуязвим мъж не познаваше. Но в момента неговата неуязвимост бе най-малката й грижа. Упоритото му преследване на истината можеше да й разкрие тайни, които тя не искаше да узнава. Не че баща й бе виновен. Сигурно е имал основателна причина да отнесе статуетката на Джасмин. Трябваше само да дойде в съзнание, за да й каже причината.

— Връщам се в болницата — каза внезапно тя.

— Искаш ли да те откарам?

Тя се подвоуми, искаше й се да избяга колкото се може по-далеч от Райли, но ако приемеше предложението му, щеше да й е много по-удобно:

— Да, благодаря. Всъщност ще ти бъда признателна, ако ме откараш до бара на Уили, за да си взема колата. Бих искала да отида вкъщи и да се преоблека, преди да се върна в болницата.

— Готово. Паркирал съм съвсем наблизо в гаража на Портсмут Скуеър.

Трябваше да ускори крачка, за да не изостава от него. Когато стигнаха площада, тя се залепи за него. Наоколо гъмжеше от китайци, повечето възрастни, осъзна тя, докато отиваха към асансьора, с който се слизаше в подземния гараж. Речта им имаше висок и креслив тон, непознатият език зазвучаваше в странна музика. Изведнъж осъзна колко е различна, почувства погледите им. Този свят й беше чужд. Тя не му принадлежеше.

— Успокой се. През деня не е опасно — каза й Райли.

— Спокойна съм.

— Да, бе.

— Добре, но малко предпазливост не е излишна. — Пеги влезе в асансьора, чиито стени бяха нашарени с графити на китайски. Добре, че не знаеше китайски.

— Колко жалко, че баща ти не е мислел по същия начин.

— Когато баща ми потъне в работата си, губи представа за всичко около себе си.

— Което го е превърнало в идеална мишена.

— Да, така е — съгласи се тя на излизане от асансьора. Беше тъмно и тихо и тя се притесни още повече.

Успокои се, щом видя джипа „Чероки“ на Райли. Беше спортна кола, стабилна и непретенциозна, досущ като собственика си. Качи се, закопча предпазния колан и натисна бутона на автоматичната ключалка. Той се подсмихна:

— Няма да разреша да ти се случи каквото и да било, Пеги.

— Ще взема да ти повярвам. С теб сме страхотни приятели.

— Точно сега ти за мен си изключително важна.

— Важна съм, за да постигнеш целта си. Проумях го преди малко. Хайде да се махаме оттук. Мразя подземните паркинги.

— Как е, по-добре ли е? — попита той, щом излязоха на улицата.

— Да — въздъхна тя с облекчение. — Беше дълга нощ.

— Трябва да се прибереш и да поспиш.

— Трябва да видя баща ми, да съм до него, когато се събуди. Дори не биваше да идвам тук, но не исках да те оставя сам да разговаряш с Джасмин. — Пеги гледаше през прозореца и когато се отдалечиха от Китайския квартал, веднага се почувства по-спокойна. — Невероятен контраст.

— Или казано с други думи, колко малко общуват съседите. Живееш само на няколко километра от Китайския квартал, но се обзалагам, че кракът ти не е стъпвал тук.

— Как си разбрал къде живея?

— Имам си начин.

— Не ми харесва да се месиш в личния ми живот.

— Добре, а на мен не ми харесва фактът, че драконът на баба ми изчезна. Така че сме квит.

Хвана я натясно.

— А ти? Ти къде живееш? По-справедливо е и аз да зная за теб толкова, колкото ти за мен.

— Имам апартамент южно от пазара.

— Значи в новите комплекси според списание „Сан Франциско“.

— Удобно ми е, близо е до работата ми. Не робувам на предразсъдъци.

— А баба ти? С теб ли живее?

— За бога, не! — засмя се той. — Има къща на Сънсет. Много е голяма за нея, тъй като дядо ми е в пансион. Има намерение да се мести. Затова разчиствахме тавана миналата седмица.

— Съжалявам — каза Пеги с чувство на още по-остра вина, особено след като разбра, че дядо му е болен.

— Когато ти обещах, че драконът ще бъде на сигурно място при нас, бях искрена.

Той я погледна замислено:

— Бих искал да ти повярвам.

— Вярвай ми. Никога не лъжа.

— Всеки лъже понякога.

Погледна го с любопитство:

— Ти наистина си от онези песимисти, за които бутилката е наполовина празна.

Той се усмихна:

— Когато е наполовина празна, това означава, че е наполовина празна.

— Или наполовина пълна. Зависи от гледната точка, а твоята е на абсолютен скептик.

— А твоята е на абсолютен оптимист. Приличаш на баба ми. Тя вярва в Дядо Коледа.

Пеги не си призна, че още изпитва известно вълнение преди всяха Коледа и на Бъдни вечер очаква да се случи някакво чудо. Като разумен човек знаеше, че подобни неща не съществуват, но в сърцето си все се питаше дали някъде по света няма и малко вълшебство.

— Харесвам баба ти — изрече тя, премълчавайки своята тайна. — Наистина е мила. Не е като теб.

— Съгласен съм.

— И въпреки това се обичате, нали?

— Когато дядо ми се разболя, много се привързахме. Няма да позволя някой да я излъже. Но този път сгреших.

— Не си. Ще си върнем дракона.

— Това не можеш да обещаеш. Та ти дори не знаеш къде е.

— Тогава ще компенсираме баба ти по друг начин — отвърна Пеги с ясното съзнание, че майка й ще получи сърдечна криза, ако трябва да плати дракон, който няма как да продаде. А къщата „Хатауей“ беше загубила статуетката и Пеги се съмняваше, че ще бъде изплатена застраховка за стока, изнесена от магазина.

Райли се съсредоточи в шофирането, маневрирайки в трите платна. Профилът му бе мъжествен, ръцете му държаха уверено волана, раменете му бяха широки — идеално място да положиш глава върху тях. Не че Пеги имаше такива намерения. Но трябваше да признае, че Райли е добре сложен, привлекателен, с типично мъжко излъчване. Божичко, откъде се взеха тези думи? Стомахът й се сви на топка, когато усети, че я обхваща непозната за нея страстна чувственост. Внезапно изпита силно желание да докосне брадичката му, да прокара пръсти през гъстата му коса.

Какви мисли само й минаваха! Баща й се бореше за живота си. За бизнеса на семейството й щяха да се разнасят какви ли не клюки, щом пресата и телевизията надушат изчезването на дракона. Майка й щеше да обезумее. Ето за какво трябваше да мисли, а не за това колко секси изглежда Райли Макалистър или колко силно желае да се притисне до него.

Спусна стъклото на прозореца, за да нахлуе свежият хладен въздух.

— Не мога да пусна климатика — каза Райли.

— Няма нужда.

— Не се ли притесняваш за прическата си?

— Никак. Защо? А ти не се ли притесняваш за твоята?

— Имам ли вид на човек, който се притеснява за прическа? — Зави в страничната улица и щом се показа барът на Уили, намали скоростта. — Това е твоята кола, нали?

— Би трябвало да знаеш. Вчера непрекъснато си вървял по петите ми.

— Добро попадение — и той паркира зад нейната кола, без да гаси мотора.

Преди да слезе, Пеги го попита:

— Какво възнамеряваш да предприемеш?

— Ще вървя по следата.

— Няма следа. Единствената улика, с която полицията разполага, е онази гривна. Как не попитахме Джасмин — добави, като се сети, че изобщо не бяха споменали за гривната пред художничката.

— Гривната няма значение. Тя ни отведе при нея. Беше ни необходима само заради това.

— Но Джасмин нищо не ни каза. Не виждам тук никаква следа, Райли.

— Следата на дракона. Той се е появил отнякъде. Изглежда, има стойност. Може би ако научим повече за него, ще разберем кой би желал да го притежава толкова силно, че да го открадне. Сигурно някой от семейството ти или от служителите в къщата „Хатауей“ знае нещо повече за подобна вещ и за нейната история.

— Този някой е баща ми. Но ми се струва, че пропускаш нещо.

— Какво?

— Твоето семейство. Баба ти знае ли откъде е драконът?

— Не знае.

— Може би някой от семейството ти знае — влезе тя в тона му, намеквайки, че не само делата на семейство Хатауей трябва да се разглеждат под микроскоп.

— Друг от моето семейство няма — размърда се той от неудобство. — Дядо ми е болен от Алцхаймер. Дори името си не помни.

— Никакви други роднини ли нямаш?

— Измрели са или са заминали без вест.

Пеги се замисли колко тъпо е това изказване:

— А родителите ти?

— Измрели или изчезнали — повтори той.

Тя не знаеше какво да каже. Очевидно на Райли не му беше ясно как да разговаря учтиво.

— Съжалявам — стеснително изрече младата жена.

— Грешката не е твоя. Но имаш право. Не можем да пренебрегваме нито твоето, нито моето семейство. Ще трябва да се разровя. По дяволите, ще посетя и дядо. Може да го намеря в момент на просветление.

— Случва ли му се често?

— Почти никога.

— Трябва да е мъчително. На баба ти сигурно й е много мъчно.

— Беше луда по него. И все още е, дори когато не я познава, което е почти постоянното му състояние. Най-тъжно е, когато се мъчи да си спомни нещо и усеща, че то му се изплъзва. Виждам в очите му паника и не мога нищо да направя — поклати глава Райли. — Мразя да се чувствам безсилен.

Пеги знаеше какво има предвид. Беше се чувствала по същия начин, когато почина сестра й, както и през изминалата нощ.

* * *

След вечерните новини в седем часа всеки в Сан Франциско знаеше, че Дейвид Хатауей е бил нападнат в Китайския квартал, че се бори за живота си и че вероятно ценна китайска статуетка на дракон е мотивът за престъплението. Райли изключи телевизора. Ядоса се, че спомена за дракона пред полицейския инспектор. Явно Тони не бе премълчал факта. С тези журналисти, които следят всяка секунда семейство Хатауей, не беше чудно, че новината е изтекла. Поне името на баба му не бе споменато. Не му пукаше за репутацията на Хатауей, но предпочиташе баба му да не е в центъра на вниманието.

Телефонът му иззвъня и той се обади:

— Ало.

— Баба ти е. Току-що гледах новините. Чувствам се ужасно заради нещастния господин Хатауей и заради този мой дракон, който май е причината за цялата тази бъркотия.

— Не знаем дали е така.

— Репортерът, който разговаря с мен, е убеден, че това е причината.

— Репортер ли? Какъв репортер?

— Позвъни по телефона, от „Хералд“. Беше много любезен. Зададе ми разни въпроси за дракона. Разбира се, казах му само каквото на нас ни казаха, пък и не всичко си спомням.

— Не искам да се забъркваш. Не говори повече с никого, бабо. Включи телефонния секретар и повече не се обаждай. Може би трябва да дойда.

— И какво ще направиш, ще ме дундуркаш ли? Стара съм за това, момчето ми. А освен това Пати и Лайла всеки момент ще дойдат да играем карти. Не ми трябваш.

— А по-късно довечера?

— Голямо момиче съм. Ще заключа вратите и прозорците и за да си съвсем спокоен, ще включа алармата, която дядо ти ми инсталира преди няколко години.

— Добре, но се пази.

— Разбира се, че ще се пазя. Защо толкова се тревожиш?

— Разтревожен съм, защото някой може да се е опитал да убие Дейвид Хатауей заради твоя дракон.

Чу как Нан ахна и се наруга, че така безцеремонно й го изтърси. Наистина трябваше да се научи да подбира думите си по-внимателно.

— Е, добре — каза Нан. — Не виждам нещата така и не мисля, че имам за какво да се тревожа. И без това вече нямам дракон. — Тя говореше разумно, но той не можеше да се отърве от чувството, че нещо му убягва.

— Започнах да си мисля, че не ми е било писано този дракон да бъде мой, Райли — допълни.

— Защо така си решила?

— Опитвах се да се сетя откъде се е появил. Трябва да е бил донесен вкъщи от дядо ти или от майка ти. Нед ми беше ясен. Нямаше кой знае какви тайни. Но Мери беше пълна с изненади. Чудя се дали не е купила този дракон при някое от нейните пътешествия. А може би… — Гласът й заглъхна. — За това не ми се мисли.

— За това, че го е откраднала ли? — досети се той.

— Майка ти не е крадла.

— Майка ми не правеше разлика между добро и зло, правилно и погрешно, кое е горе, кое — долу, между червено и синьо. Виждаше света изопачен даже когато не беше дрогирана. Ти го знаеш най-добре.

— Ами тогава, ако е взела дракона отнякъде, тя не е смятала, че го краде.

— Няма значение — отвърна той, за да прикрие раздразнението си от сляпата преданост на Нан. В края на краищата със същата преданост се отнасяше и към него.

— А може и да има значение. Може майка ти да ни е видяла по телевизията онзи ден. Някой ми позвъни два пъти и двата пъти затвори.

— Защо ще ти звъни и ще затваря? — попита Райли. — Защо да не каже просто „ало“?

— Защото сигурно набира смелост. Поговорихме си съвсем любезно в деня, преди да замине, и аз й казах, че не може да се върне, без да се извини. Нямах представа, че поисках от нея нещо, на което тя не е способна.

Райли знаеше, че баба му все още копнее да чуе тези думи, още й се иска да вярва, че дъщеря й един ден ще осъзнае колко ги е наранила и ще се извини. И той се надяваше на същото дълго време. Но откакто видя майка си за последен път, изминаха петнайсет години, и повече не се надяваше.

— Тя трябва да помисли за теб, Райли. Аз съм й само майка, а ти си нейният син, нейното дете. Зная, че мисли за теб. Зная, че иска да те види.

— Тази порода не ти е ясна — изрече той някак грубо. — Съжалявам, бабо, истината е, че дори не знаем дали още е жива. И тази история с нейното звънене и затваряне е много странно. По-скоро е бил погрешно избран номер или даже дядо, който е позвънил, но е забравил на кого. Ще трябва да монтирам подслушвателно устройство, тогава ще разберем за какво става въпрос. Още утре ще се обадя в телефонната компания.

— О, Райли, още ли бръмбари? Не искам да се чувствам като в затвор. Вероятно си прав. Вероятно е бил дядо ти. Има телефон до леглото си. Утре ще отида да го видя и ще го попитам.

— Да, това е разумно — каза Райли, без да е сигурен дали трябва да внушава на баба си тази идея. Звънецът иззвъня остро и прекъсна разговора им. — Някой звъни. Трябва да отворя. Обади ми се, ако има нещо.

Той затвори телефона, отиде до входната врата и се обади по домофона:

— Да.

— Пеги е. Трябва веднага да говоря с теб.

Натисна бутона. Досещаше се защо иска да го види.

Пеги беше изкачила стълбите за по-малко от минута и съдейки по пламналите й страни, беше тичала. Покани я да влезе.

— След теб…

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш, като говориш пред медиите за това?

— Нищо не съм говорил.

— Говорил си. Знаят всичко. Телефонът звъня като луд цял ден. Журналистите разпитват за дракона. А клиентите ни разпитват дали безценните им предмети не са застрашени от същата съдба. Майка ми е вбесена. Само това ни липсваше, особено при положение, че баща ми е на ръба. — Най-сетне тя пое дъх.

Райли отсече:

— Не съм съобщавал нищо пред медиите, Пеги. Споменах за дракона снощи пред инспектора. Попитах го дали не са намерили нещо на местопрестъплението.

— От полицията ли са се разприказвали.

— Сигурен съм, че някой си има източник в отдела. А самата ти каза, че всичко, свързано с името Хатауей, е новина, така ли беше?

— Да — въздъхна тя. — Не зная. Трябва да седна.

Райли премести камарата вестници от фотьойла, за да й направи място.

— Съжалявам. Гледах новините и се побърках. Толкова съм разстроена и притеснена, че не зная какво говоря, какво правя. Не трябваше да идвам тук.

— Радвам се, че дойде. Между другото как ме откри?

— Секретарката ти беше много любезна.

— Утре сутринта ще я уволня.

Пеги се усмихна:

— Няма да посмееш.

— И така, как е баща ти?

— Без промяна. Лекарите казаха, че може дълго време да остане в това състояние. Толкова е тежко да го гледаш как лежи! Трябва да се връщам. Искам да съм до него, когато излезе от комата. Това е мой дълг.

Въпреки думите й Райли разбра, че не е готова да си тръгне.

— Струва ми се, че ти се полага малко почивка.

— В момента майка ми е при него, както и болногледачката. А дядо ми ще отиде там довечера.

— Тежката артилерия, а?

— Абсолютно. Дядо ми просто ще му заповяда да дойде в съзнание. Не че няма да е хубаво. Баща ми се отчужди от дядо ми преди много години. Двамата никога не са се разбирали. Мисля си, че това беше причината татко да пътешества толкова много. Така се спасяваше.

— Ти също се спаси.

— Преместих се преди няколко години.

— Твърде малко ли се оказа за теб имението?

— Точно обратното — твърде голямо. Твърде претенциозно, тежко, твърде много каквото се сетиш. Знаеш ли, че по стените на коридорите са окачени портретите на всичките ни прародители? Всеки път, когато минавам оттам, имам чувството, че ме наблюдават и се чудят защо аз трябваше да съм последната Хатауей, която да продължи рода. Дори името не мога да запазя, тъй като съм жена, което е повод за безкрайни вълнения. Все си мисля, че майка ми би осиновила евентуалния ми съпруг само за да му даде името Хатауей.

Райли се разсмя:

— Това пък е прекалено. Струва ми се, че не бих се отказал от името си.

— Жените се отказват, защо и мъжете да не го правят?

— Ами, защото е много…

— Много какво?

— Недостойно за един мъж. Повярвай ми, Пеги, ако този, за когото ще се омъжиш, се откаже от името си и приеме твоето, плюй си на петите и бягай презглава. — Той седна на дивана и се облакъти срещу нея. — Та, като стана дума, ти си сгодена, нали?

— Кой ти каза?

— Секретарката ми Кери.

— Добре, трябва да я уволниш.

Райли се усмихна, зарадван, че тя се оживи:

— Искаш да кажеш, че не е вярно ли?

— А ти годежен пръстен видя ли?

— Не, но май се сблъсках с един ревнив тип снощи в болницата.

— Мартин просто ме защитава. Не ревнува от теб. И защо да ревнува? Не е като да сме… е, ти знаеш.

— Да, зная. Изобщо не сме. Ти дори не ме харесваш.

— Ами и ти не ме харесваш.

— Така ли казах?

— А не каза ли? — отвърна тя, втренчена в него.

— Струва ми се — не.

— Каза, че не ми вярваш.

— Изобщо не е същото.

— Разбира се, че е. Всяка връзка се гради на доверие.

— Ако се заслужи, впоследствие ще се появи и доверието.

Тя направи гримаса, като му подражаваше:

— И аз не заслужавам доверие! Кой ти причини това? Кой те накара да си толкова предпазлив с жените?

— Никой. Такъв съм си.

— Никой не се ражда циник и недоверчив. Не става така.

— А какво ще кажеш за по една пица? — Райли стана, за да поръча пица по телефона. — Каква обичаш?

— Не съм тук да ям пица.

— А защо не. Не си ли гладна?

— Да, но…

— Можеш да ми помогнеш с малко сведения, докато чакаме — продължи той и седна пред лаптопа, който бе на масата. — Открих някои интересни приказки за дракони, но в никоя те не приличаха на онзи на баба ми. Може би знаеш по-подходящ сайт.

— Ще опитам.

— С какво да бъде пицата?

— Изненадай ме.

Той повдигна вежда:

— Сигурна ли си? Но след това не искам да чувам никакви оплаквания.

Тя му се усмихна:

— Една Хатауей никога не се оплаква.

* * *

След двайсет и пет минути Райли знаеше, че Пеги обича черни маслини, гъби, люти чушлета и лук, но когато не я гледаше, махаше чушките. Само че той не сваляше очи от нея, но тя още не бе забелязала. Беше погълната от сърфирането през различните сайтове за изкуство.

Хареса му как работеше, как съсредоточено гледаше екрана, как от време на време присвиваше очи, за да прочете дребния шрифт. Харесваше му как се мръщи нетърпеливо, когато компютърът се бавеше или изпълняваше погрешна команда. Но не зарязваше работата, просто продължаваше да я върши. И беше права — не се оплака нито веднъж — нито от избора на бира, който се свеждаше само до безалкохолна, нито от липсата на салфетки, които той замени с тоалетна хартия.

Навярно бе забелязала, че апартаментът е обзаведен с мебелите, които прибираше от приятелите си ергени, когато сменяха жилищата си с ново гадже или когато се оженваха. Като че ли различните връзки вървяха в комплект с различен интериор. Рано или късно неговите мебели си намираха място, докато гаджетата се изнизваха, за да събират другаде нови боклуци.

Не, това не бе за него. Беше щастлив със своя телевизор с голям екран, огромното удобно кресло с висока облегалка, дивана с меки възглавнички, подканващ към дрямка, както и с футболната си колекция, към която се числеше и фланелката с автографи от отбора на Сан Франциско. „Нито едно гадже няма да се разплаче, ако се загуби подобно нещо“ — помисли си с горчивина.

— Ало…

Гласът на Пеги му напомни, че имат работа:

— Какво?

— От пет минути ти говоря.

— Извинявай. Какво откри?

Райли се приближи до нея и погледна към екрана. Но близостта й го разсея отново. Косата й ухаеше като ливада с диви цветя и му идеше да се зарови в нея до забрава.

Пеги посочи екрана:

— Открих една легенда за дракон, който прилича на твоя.

Той най-сетне се овладя и се съсредоточи. Наивната рисунка изобразяваше техния дракон.

— Търсим легенди от времето на династията Чжоу, тъй като баща ми смяташе, че драконът е изработен тогава. Но интересното е, че се разказва за два дракона, свързани един с друг и разположени върху капака на специална кутия.

— Не подхожда на нашия случай.

— Може би, но…

— Но какво? — нетърпеливо попита той.

— Но легендата е прекрасна. Искаш ли да я чуеш? — обърна се тя към него с блеснали очи. Каквото и да бе открила, то възбуждаше въображението й.

— Разбира се, защо не? Не съм си чул приказката за лека нощ.

— Но това е тъкмо приказка. Разказва се за едно момиченце, дъщеря на императора. Императорът страдал от жестоко главоболие и в цялото царство отчаяно търсели лек за болката му. Разказва се още, че когато имал главоболие, побеснявал. Убивал много хора. Всичко тънело в разруха. Един ден, докато се разхождала в гората, дъщеря му намерила дълга бамбукова пръчка, която засвирила, щом духнала в нея. Отнесла бамбуковата флейта в двореца и вечерта, когато баща й получил главоболие, тя засвирила. Музиката била магическа и императорът бил изцелен. Той обявил, че флейтата е дар от боговете, а дъщеря си за наследница на престола…

— Какво общо има всичко това с моя дракон? — прекъсна я Райли, като усети, че Пеги ще разказва още дълго. Очевидно бе завладяна от приказката.

— Ще стигнем и дотам. Императорът решил, че флейтата трябва да бъде пазена. Заповядал да се изработи кутия, където да се държи. После заповядал да се изваят от бронз два специални дракона, които да бдят над кутията. Драконите били съединени по особен начин, така че само който знаел как, можел да отвори кутията. Ако единият от двата дракона се повредял или изгубел, кутията не можела да бъде отключена. А на момиченцето, първородната дъщеря на неговата втора съпруга, била дадена титлата принцеса.

— Виж ти! И какво по-нататък?

Пеги се подразни:

— По-нататък ли, по-нататък тези три части станали безценни. И още — в царството завидели на момиченцето. И сам можеш да си представиш какво се е случило по-нататък.

— Някой откраднал флейтата.

— Откраднал всичко — драконите, кутията и флейтата. Този някой сторил истинско зло, защото императорът в яростта си убил своята дъщеря. После заповядал да му донесат в двореца хиляди бамбукови пръчки, но нито една не засвирила като онази. Целебната магия изчезнала. В царството не се чувало нищо друго, освен плач.

— А щастливият край?

— Няма щастлив край. Императорът проклел всички първородни дъщери. Обявил, че докато кутията, драконите и флейтата не се върнат, всяка първородна дъщеря, докоснала се по някакъв начин до едно от трите неща, да бъде сполетявана от ужасна съдба.

— И после какво станало?

— Не зная.

— Как така не знаеш? — Той се пресегна към клавиатурата, прехвърли текста и установи, че това наистина е краят. — И толкова ли беше? Това ли е цялата приказка?

— Има поука.

— Да, бе, сетих се. Не бива да крадеш, лошо е. Онова, което искам да знам, е кой е откраднал кутията, драконите и флейтата и какво, по дяволите, е станало с тях?

Пеги се усмихна:

— Говориш като експерт по сигурността. За теб е важно престъплението да бъде разкрито, без значение какви ще бъдат последствията. В противен случай равновесието в света се нарушава, така ли е?

— Да.

— Едно и едно винаги прави две. Липсващото трябва да бъде намерено. А всяко начало си има и край. — Замислено го загледа. — Права ли съм?

— Това е естественият ход на нещата. И все пак не разбирам връзката между приказката и дракона на баба ми.

— Възможно е да няма, но по-добре да се замислим върху историята, да я изследваме. Дали успя да забележиш белега от съединителната част, издатък, който изглежда като счупен?

Райли поклати глава:

— Не съм я разглеждал чак толкова внимателно. Но се обзалагам, че баща ти го е видял. Ами онзи другият тип, с който баща ти работеше в лабораторията онзи ден?

— Реймънд Ли! — Очите й се разшириха. — Боже! Съвсем забравих! Не съм разговаряла с господин Ли. Обадил се вчера, че е болен. Зная, защото търсих татко и отидох там, мислех, че са заедно, но асистентът на господин Ли ми каза, че отсъства.

Сърцето на Райли се разтуптя:

— Изглежда, ще трябва да поговорим с господин Ли. — Той погледна часовника си. — Имаш ли му домашния телефон?

— Не, нямам го. Сигурна съм, че го има в личния файл, но аз го нямам.

— Можеш да го вземеш, нали?

— Може би утре сутринта, когато отворят магазина.

— А тази вечер?

— Струва ми се, че нямам достъп до тези файлове в моя компютър.

— За това не се грижи. Ти ме вкарай в магазина, а аз ще вляза в тези файлове.