Елизабет Хюит
Изабел (4)

Четвърта глава

Събитията от този следобед бяха прогонили от главата на Изабел всякакви мисли за Воксхол и тя беше успяла да забрави временно, че Куентин бе нарушил обещанието си. Сега го слушаше разсеяно как протестира срещу несправедливостта такъв един дървеняк да сложи на главата си графската корона и да лиши от нея човек като Куентин, докато прекосяваха дългата галерия, за да стигнат крилото, където се помещаваха покоите на лорд Одуин. Главата на Изабел беше прекалено заета от мисълта защо графът иска да ги види.

Годеникът й се спря пред огледалото на стената между вратите на дневната и тоалетната стая на графа. Там оправи леко вратовръзката си, бръсна незабележими прашинки от ръкавите на жакета си и кимна на Изабел, която го чакаше нетърпеливо до вратата на дневната. По нейно мнение щеше да бъде много по-добре, ако той се опиташе да прикрие силния мирис на алкохол. Макар и лорд Одуин на младини да се бе славил като голям пияч, на стари години бе станал въздържател и никак не одобряваше употребата на алкохол преди вечеря.

Куентин й се усмихна окуражително, открадна си една целувчица и отвори вратата. Когато влязоха, графът се беше загледал втренчено през прозореца. Той се обърна с лице към тях, придвижи количката си до едно малко канапе и им на прави знак с глава да седнат там. Изабел се подчини, а Куентин я последва.

— Самият дявол, а, сър? — започна веднага той. — Е, предполагам — от това, което съм чувал за чичо Франсис — че не трябва да бъда изненадан, задето е пренебрегнал възпитанието си до такава степен, та да отгледа собствените си деца почти до нивото на диваци.

Одуин ги гледаше остро и студено. Очите му бяха толкова тъмносиви, че на Изабел й приличаха на парчета гранит.

— Нищо от това мое изчадие адово не би могло да ме изненада — каза той. Равният му глас беше много по-смразяващ, отколкото ако в него издаваше гняв или горчивина. — Ако не ми беше одрал кожата, нямаше изобщо да повярвам, че съм му баща. Бог ми е свидетел, че майка му беше повлекана. Но това е вече история. Момчето е син на Франсис, вижда се от пръв поглед. Няма да бъде лесна задача да го направим подходящ да стане петият граф.

— Позволете ми да отбележа, дядо — рече Куентин, — че нищо на света не е в състояние да направи това.

— Няма да позволя такова нещо! — отговори Одуин с неочаквана жар. — Знам много добре, че си страшно объркан от всичко това, Куентин, но очаквам от теб да се държиш с братовчед си като джентълмен, какъвто си отгледан да бъдеш. — Това беше един от редките укори към любимеца му. — Мислиш ли, че на мен ми се иска да ме наследи човек като него? Но тъй като не може да се направи нищо, то поне трябва да облекчим положението. Бих могъл да го вкарам в пътя за по-малко от месец, но сега тази задача е извън възможностите ми, колкото и да ми е неприятно да си го призная. Вие двамата ще бъдете моите инструменти за оформянето на този… този…

— Дивак — помогна му услужливо Куентин.

— … на това окаяно същество в нещо поне поносимо за представяне. Разбира се, пълното му обучение ще отнеме години, но на нас ще ни се наложи да го представим на света до няколко седмици. Вече е плъзнал слух, че наследникът ми е пристигнал в Англия, може би заради нечий език, разхлабен от виното. — Тук лордът се спря и се втренчи сърдито в Куентин, който отвърна невъзмутимо на погледа му. — Следователно е нужно да се наложи фурнир поне върху най-грубите повърхности. Не обичам такива крути мерки, но няма да позволя аз или някой от моята кръв да стане обект на догадки и подмятания.

Изабел знаеше, че опасенията на графа бяха оправдани, но тъй като имаше дълъг опит в защитаването на Куентин, каза:

— Слухът при всяко положение щеше да плъзне почти веднага, дядо. Колкото и добре да се отнасяте със слугите, колкото и разумни и коректни да са те, винаги ще говорят за семейството ни в селото. Не е възможно да запазите в тайна новината, че наследникът ви е пристигнал в Одзуик. Тя така или иначе ще стигне до съседите и оттам ще бъде разнесена из цялото общество.

— Изобщо не искам да си представям какво си мислят слугите, видели наследника ви да пристига в Одзуик с вид на месар, облечен в неделните си дрехи — вметна язвително Куентин. — Най-добре би било да му наемем дискретен пазач.

Одуин не обърна никакво внимание на неуместния хумор на внука си.

— Като начало ще трябва да го облечем, както подобава.

— Мисля, че трябва да го представя на шивача си — предложи Куентин, — но каквото и да разправят, дрехите не правят човека. Дори и да го облечем като кукла, пак няма да стане роден джентълмен, макар и във вените му да тече кръвта на рода Ренвил. Той си признава — и то, забележете, с гордост — че си е купил дрехите от Клагхорн Стрийт по съвета на стопанина на гостилницата.

— Тогава от теб зависи да му помогнеш — каза сурово Одуин. — Той няма да бъде първият случай, когато свинско ухо е превърнато в подобие на копринена кесия. Празненството по случай рождения ми ден трябва да се състои една седмица след събота. Мислех си, че ще имаме малко време да поработим върху него преди това, но той най-нагло пренебрегна нарежданията ми да дойде тук веднага след пристигането си преди месец. Сега е твърде късно да отменя празненството без основателна причина. Ако го държим изолиран, предположенията ще бъдат още по-ужасни от реалността.

— Не! Не е възможно — възрази слисано Куентин. — Дядо, със сигурност вие не възнамерявате да представите този варварин и на най-незначителните от съседите ни за толкова кратък срок. Предполагам, че може да се постигне някакво подобрение, ако го облечем в свестни дрехи, но това няма да го предпази да не изложи себе си и всички нас.

— Именно затова не бива да се бавим, а трябва да започнем с образованието му. Ти, Куентин, ще му служиш за образец. Ще го съветваш за обличането, обноските и тънкостите в поведението, които подхождат на един джентълмен. Желая уроците да продължат, докато преценя, че вече е в състояние да бъде представен в обществото. След това ще го заведеш в града и ще се погрижиш да заеме мястото, което подобава на моя наследник.

— Искате да кажете да остана тук, докато всичко това бъде завършено? — попита Куентин с престорен ужас. — Милостиви боже, сър! Направо ме осъждате на смърт!

Устните на графа потрепнаха и се извиха в подобие на усмивка.

— Поне няма да ти липсва компания и утеха. От теб, Изабел — добави старецът, като се обърна към нея, — очаквам да го научиш на добро държане и как да се движи в културните кръгове. Карълайн, въпреки цялото си лекомислие, те е възпитала добре. Имаш необикновено чувство за такт. Също така виж какво можеш да направиш за говора му. Акцентът му не ми се видя много по-лош от този на другите колониалисти, които съм виждал.

Куентин избухна в смях.

— Де да беше само това! Речта му е толкова уместна, колкото появата на ваксаджия в салона на кралицата.

— Наистина, дядо — каза Изабел. Беше разтревожена от перспективата да остане за неограничено време в Одзуик под зоркия поглед на графа. — Тази задача би могла да бъде изпълнена по-добре от моята мащеха или лейди Адора, а това, което желаете Куентин да го научи, може да бъде направено по-добре от вас. Имали сме щастието да бъдем обучавани от по-възрастните, но едва ли притежаваме опита да направим такова образование практично и дори приятно за господин Ренвил.

Усмивката на графа стана още по-очевидна.

— Ти имаш добър подход, момиче, и дух. Ще го накараш да ти се подчини. Карълайн чезне като девица, разделена от любимия си, когато е далеч от обществото за повече от две седмици. На Адора пък не бих възложил да възпитава дори и кухненските помощнички. Станала е много мързелива и се забавлява от толкова малко неща извън грижите за здравето и удобствата си, че се е превърнала в нещо тъй глупаво и нелепо, колкото и името и. Твърдо съм решил да възложа тази задача на теб.

— И аз ли имам добър подход? — попита Куентин.

Говореше с измамно приятен тон, за който Изабел знаеше, че е предвестник на острите удари на пронизващия му език. Тя хвърли към годеника си изненадан поглед. Ако можеше да го ритне или сръга дискретно с лакът, без да забележи графът, щеше да го направи. Демонстрирането на характер пред стареца беше глупав и опасен лукс. Макар Куентин да беше любимецът на лорд Одуин, графът нямаше да се поколебае да даде бърз отпор на всяка проява на открито предизвикателство срещу волята му. Изабел се страхуваше, че именно набързо погълнатият коняк беше причина за безразсъдното държане на Куентин.

— Имаш дяволски нахален език — заяви Одуин. Гласът му беше хладен и равен, както винаги, но в думите му се чувстваше явно предупреждение. — И скъпи навици. Това са двете страни от твоя характер, които се надявам да не предадеш на братовчед си.

— И ако откажа да изпълнявам ролята на дресьор на мечки? — попита Куентин със същия тон като дядо си.

Лорд Одуин се втренчи мълчаливо в него и въпросът на Куентин увисна във въздуха.

— Не си правя илюзии, че ми демонстрираш внимание от привързаност или чувство за дълг — каза старецът, като в гласа му се прокрадна дрезгава нотка. — Кесията ми е тази, на която си хвърлил око. От деня, в който ти обуха панталони, те командвам, но беше добре възнаграден за това, момче. Много пъти имаше възможността да ме пратиш по дяволите, вместо да ми играеш по свирката, но обичаш облагите от послушанието. Днес пристигна с нова карета и нов впряг, нали? Донесе ли сметката със себе си или я изпрати на моя счетоводител?

Намекът в тези думи накара Изабел да потръпне разтревожено. Тя се обърна да види дали ще може да срещне погледа на Куентин, за да му направи знак да замълчи. Годеникът й обаче гледаше втренчено в далечината, сякаш омагьосан от нещо на полицата над камината на отсрещната страна на стаята, макар да беше малко вероятно да вижда каквото и да било. Челюстта му беше здраво стисната, а устните — свити в права линия. Беше очевидно, че макар и да кипеше вътрешно от гняв от прикритата заплаха на дядо си, не смееше да го предизвиква повече.

Лорд Одуин обърна стола си и го придвижи до писалището. След това отвори средното чекмедже и извади сгънат лист пергамент.

— Но нека по-добре да спомена какво ще направя, ако се подчините на молбата ми — рече той, като се върна към обичайния си хладен тон. После ги изгледа втренчено, изсмя се гърлено и отбеляза: — Двамата изглеждате чудесна двойка. Казвам го, макар да не смятам, че си подхождате особено. Мислех си, че е едно детско увлечение и ще го надраснете. Да, вие сте страшно неподходящи един за друг и аз знам какво е да го откриете чак след сватбата. Моята непрежалима първа съпруга казваше, че да споделя леглото ми било все едно да съжителства с дявола. — Графът отново се засмя. — Но някога си мислеше, че ме обича, аз също. Ранната й смърт беше избавление и за двама ни.

Доколкото беше известно на Изабел, сега за първи път старецът говореше за годежа им. Това я накара още веднъж да потръпне. Тя погледна отново към Куентин и видя, че той нито се беше помръднал, нито бе променил изражението си. Все пак очевидно слушаше напрегнато думите на дядо си.

Когато отново се извърна към Одуин, Изабел видя, че сега той я гледа втренчено. Младата дама нямаше намерение да се остави да я заплашват. Джобните й пари, всичките разходи и зестрата й бяха осигурени от баща й. Каква власт имаше лорд Одуин над нея, освен чрез Куентин? Тази мисъл й даде известна смелост. Тя вирна леко брадичка и каза:

— Мисля, че грешите, дядо. Куентин и аз се познаваме отдавна и няма нужда да се страхуваме от неприятни изненади след сватбата.

Графът й се усмихна тъжно, сякаш я съжаляваше за наивността й.

— Тъй като вече сте сгодени, предполагам, че възнамерявате скоро да се ожените, нали?

Изабел предпочиташе Куентин да беше отговорил на този въпрос, но тъй като той продължаваше да седи като издялан от камък, момичето каза с леко предизвикателен глас:

— Разбира се, че да.

— И коя дата сте определили?

Бузите на Изабел веднага пламнаха и тя прокле светлата си кожа.

— Все още не сме решили — отвърна още по-дръзко девойката. Нямаше да се даде лесно.

Графът обаче се изсмя толкова студено и снизходително, че на Изабел й се прииска да можеше да го удари.

— Трябваха му пет години, докато стигне до това положение — рече старецът. В тона му се прокрадваше едва доловима презрителна нотка. — Може би ще са нужни още пет, докато успееш да го завлечеш до олтара. Май не е толкова луд от любов по теб, че да пожертва всичко на този свят, а?

Тъй като явно младежът не желаеше да отговори, Изабел почувства, че бе нейно задължение да го направи. Този път беше време да се говори откровено.

— А какво очаквате да направим в нашето положение, Ваша Светлост? — попита тя. Гласът й не трепваше, но пръстите издаваха вълнението й, като мачкаха несъзнателно една гънка на полата. — Ако знаехте, че желаем да се оженим, можехте да направите това възможно с една-единствена дума на одобрение.

— Но не го направих и не го одобрявам — каза Одуин. — Въпреки че всъщност нямам нищо против връзката ви. Но вие искате нещо повече от мен, нали? Или поне Куентин. Прав ли съм, момче?

Куентин най-сетне фокусира поглед върху дядо си.

— И какво общо има това с дивака?

Вместо да отговори, старецът отново се обърна към Изабел:

— Ти имаш зестра от тридесет хиляди лири, Изабел, а Куентин — почти пет хиляди годишно от баща си. Човек може да живее доста удобно с такъв доход. Но Куентин не е като останалите мъже, нали? Страхотен във всяко отношение, първокласно конте в най-предните редици на модата. Това е по-скоро скъп, отколкото удобен начин на живот.

— Нещо, за което винаги сте ме окуражавали, дори възнаграждавали — рече дръзко Куентин.

— Така възнамерявам да правя и в бъдеще — отговори Одуин, неочаквано сговорчив. — Ще ви удостоя с благословията, от която сте убедени, че съм ви лишил. Веднага щом превърнете братовчед си в човек, който няма да ни излага, когато го представяме в обществото, ще можете да се ожените и да имате средствата да живеете стилно във висшите кръгове. Постоянен доход, а не периодично отпускани суми.

Предложението на графа беше посрещнато с мълчание, толкова дълго, че Изабел усети тиктакането на часовника над камината. Този път тя не пое мъжката роля, а седеше, втренчила невиждащ поглед в ръцете на скута си. Лорд Одуин им предлагаше средства да се оженят веднага. Преди известно време думите му щяха да я изпълнят с радост. Сега обаче не изпита никакво чувство, докато очакваше отговора на Куентин. Мълчанието му означаваше липса на ентусиазъм, а преди време това също щеше да предизвика някакви чувства у нея.

— Това, което искате, е невъзможно да се направи — рече накрая младежът. — Месец и дори повече няма да бъдат достатъчни той да стане подходящ за представяне извън семейството. Отменете празненството и оставете хората да си говорят каквото си щат.

— Не — отговори просто и недвусмислено графът. — Монкхаус ще дойде от града и ще отседне в Търви Хол специално за този случай. — Ставаше дума за един член на кабинета, когото по време на великите си години лорд Одуин бе имал лично приятелство и силно професионално съперничество. — Трябва да направите всичко, което е по силите ви.

По лицето на Куентин беше изписан едва сдържан гняв.

— А ако откажа? — попита отново той.

Сега лорд Одуин беше този, който остави мълчанието да продължи, докато стане почти осезателно. После се придвижи до камината, позвъни, обърна стола си към тях и каза:

— Тогава ще трябва да се оправяте сами.

При тези думи сърцето на Изабел заби по-бързо и тя вдигна поглед. Стоманената физиономия и студената усмивка на графа я накараха моментално да потрепери. После погледна към Куентин и видя, че очите му все още излъчваха войнственост, но и той беше доловил зле прикритата заплаха. Тъй като се страхуваше от реакцията на годеника си, тя заговори първа:

— Тогава предполагам, че нямаме никакъв друг избор.

В този момент Бийл влезе в стаята в отговор на позвъняването на господаря си. Графът обърна студената си усмивка към Изабел:

— Ти винаги си била най-умната от семейството, Бел, или поне най-малко си се поддавала на манипулациите ми. И двамата имате избор, всичко зависи от това какво искате.

При тези последни загадъчни думи той кимна към Бийл и икономът подкара стола към спалнята му.

Веднага щом вратата се затвори, Куентин скочи и излезе бързо от стаята. Изабел, стресната от неочакваната му реакция, също се изправи и разбра колко дълбоко я беше разстроил разговорът. Чувстваше краката си като гумени. Само че нямаше намерение да остави Куентин да си отиде, без да поговори с него, затова го последва със залитане. Когато Изабел излезе от стаята, него вече го нямаше в галерията. Момичето се затича към крилото, където се намираха стаите им. Настигна годеника си тъкмо навреме, за да види как вратата на спалнята му се затваря с трясък зад гърба му. Изабел не се поколеба; отвори, без да чука, и влезе вътре.

При шума Куентин се обърна, видя яростното й изражение и каза:

— За бога, Изабел, не сега. Не виждаш ли, че съм ядосан?

— Аз също — отвърна гневно тя. — Куентин, ако не искаш да се ожениш за мен, защо просто не ми кажеш, за да свършим с този фарс?

Никога преди не се беше обръщала към него с този тон и това го стресна достатъчно, за да й обърне внимание.

— Какъв е този нелеп каприз, Изабел?

— Дядо най-сетне одобри изрично сватбата ни, но ти даде да се разбере, че това не е никакъв стимул за теб, щом е в противоречие със суетата ти — заяви тя, като все още не си правеше труда да понижи глас, макар че вратата беше открехната и някой можеше да ги чуе от коридора. — Какво ужасно има в това да те помолят да обучиш братовчед си така, че да не ни кара постоянно да се червим от селските му маниери?

— Какво ужасно има в това ли? — повтори подигравателно Куентин. — Повдига ми се от мисълта да остана в една и съща стая с недодялания ми братовчед, ето какво! На всичкото отгоре, ако нямаш нищо против, аз съм този, който трябва да го превърне в джентълмен, за да може дядо да го показва като свой наследник. Това вече е прекалено! Все едно да ми връчат лопата и да ме накарат да изкопая собствения си гроб. А ако довърша докрай невъзможното и успея, значи ще подаря наследството си на един дивак ако откажа или се проваля, сигурно ще трябва да преживея дните до смъртта на стария дявол като ученик, който се моли за джобни пари.

— За какво наследство ми говориш, Куентин? — попита презрително Изабел. — Титлата и имотите, които вървят с нея, никога не са били твои, а и никога не си имал гаранции, че ще получиш нещо повече от това, което поначало се полага на баща ти. Ако изпълниш молбата на дядо, ще имаш доходите, за които винаги си мечтал, и ще можем най-сетне да се оженим.

Куентин прекоси стаята и се приближи до тоалетния си несесер, поставен върху един нисък сандък.

— Женитбата е последното нещо, за което си мисля в момента — рече раздразнено той, докато отваряше сандъка.

— Очевидно и аз — каза сковано Изабел, тъй като почувства, че гърлото й се сви и трябваше да преглътне сълзите си. — Нито за момент не си имал намерение да дойдеш във Воксхол в петък, нали?

— Воксхол ли? — попита озадачено той. Когато отново се обърна към нея, държеше в ръка позлатено шише.

Със следващите си думи, които изцяло пренебрегваха казаното досега от Изабел, Куентин доказа, че мислите му бяха далеч от нея:

— Старецът още малко и ще иска да представя онзи приятел в „Уайт“ и „Уотие“. Да пукна, ако го направя. По-скоро бих ги помолил да приемат за член прислужника ми.

Гневът на Изабел се поуталожи. Момичето разбра, че е безполезно да спори с годеника си в сегашното му настроение. Тя погреба още веднъж чувствата си и остави разговора за друг ден.

— Не съм сигурна, че братовчед ни е толкова ужасен, колкото изглежда — каза тя просто за да му се противопостави.

— Твърде вероятно е да е още по-лош — отвърна Куентин и се изсмя цинично. — Сигурно днес е демонстрирал най-доброто си държане за срещата с… а-а… родата. Като че ли нещо би могло да прикрие тъпотията му!

— Всъщност мисля, че е доста интелигентен — възрази импулсивно Изабел, като си спомни първото си впечатление и кратките присмехулни искрици в очите на Адриан.

В първия момент Куентин зяпна от изненада.

— Това беше най-глупавото нещо, което съм те чувал да казваш.

При тази подигравка бузите на Изабел пламнаха. Не бе имала намерение да споделя с когото и да било подозренията си относно Адриан, но беше засегната от това, че годеникът й поставяше под въпрос нейната интелигентност.

— Той ни се присмиваше, Куентин — настоя Изабел. — Видях го в очите му.

— Измамниците и глупаците винаги намират начин да прилъжат наивните жени.

Нямаше никакво съмнение за значението на думите му. Изабел отново изпусна крехкия контрол над нервите си:

— По което трябва да разбирам, че съм глупачка, задето смятам, че в характера на братовчед ни има нещо повече, отколкото ти си забелязал. А може би ти си глупакът, защото го подценяваш.

— Ако дивакът ме изхвърли зад борда, то ще е заради каприз на стареца, а не заради самия него. Той няма толкова ум в главата!

Изабел винаги се беше възхищавала от студената, изискана арогантност и острия език на Куентин, като изпитваше и леко страхопочитание към тях. В момента обаче усети само отвращение.

— Може би на теб ти липсва ум в главата, Куентин — отсече хапливо тя и се обърна, за да напусне стаята.

Вече почти беше стигнала до вратата, когато той пророни:

— Я виж, я виж, дивакът си е спечелил защитник! Май не само наследството ми е застрашено.

Изабел отвори вратата, обърна се и го изгледа със същия гневен поглед, с който я стрелна той.

— Може би — отвърна хладно тя и излезе. Стаята й се намираше на отсрещната страна на коридора, малко по-нататък в същото крило. Изабел мина покрай спалнята на Адриан — точно срещу тази на Куентин, без да забележи, че вратата беше открехната. Всъщност дори не знаеше, че стаята е негова.

Адриан затвори веднага щом Изабел стигна до спалнята си и влезе вътре. Мъжът въздъхна и отбеляза мислено, че отскоро придобитият му навик да подслушва, макар да го снабдяваше с доста информация, далеч не беше приятен. Не чувстваше ни най-малко угризение за измамата си. Стрелите на братовчедите му отскачаха от него, без да му причинят нищо. Нито го беше грижа, нито пък се домогваше да спечели доброто им мнение. Според Адриан така беше по-добре, защото се съмняваше, че положението щеше да бъде различно, ако им се бе представил в истинския си вид. Когато бе видял слисаната физиономия на дядо си, той едва се бе сдържал да не се разсмее с глас.

Единствена от всички го интересуваше Изабел. От това, което беше чул в „Грийон“, знаеше, че и тя си бе съставила предварително мнение за него, но въпреки това се беше опитала да посмекчи жлъчта на останалите. Поне имаше толкова добро сърце, колкото красота и дух.

Може би именно поради тази причина беше рискувал да й позволи да надникне в истинската му същност. Не можеше да отрече, че момичето го привлича силно, но знаеше колко опасно щеше да бъде, ако позволеше на това да замъглява преценките му. В случай че възнамеряваше да продължи с измамата си, не трябваше да изпълва Изабел с повече подозрения; от друга страна обаче, суетата му щеше да бъде сериозно засегната, ако дамата го смяташе за някакво окаяно същество.

Адриан се почуди на себе си, задето изобщо разсъждаваше по този начин. Изабел го привличаше, но той нямаше сериозни намерения спрямо нея, поне не повече, отколкото бе имал във Воксхол. Смяташе за жалко, задето тя трябваше да бъде пропиляна за мъж като Куентин, който явно не я ценеше толкова, колкото младата дама заслужаваше, но в главата на Адриан нито за момент не мина мисълта да се прави на Лакинвар^[1]. В действителност искаше да я люби, пък и щеше да му бъде много приятно да сложи рога на Куентин. Адриан предпочете да не се замисля дали в тази работа няма нещо повече. Не изпитваше никакво желание да се влюбва, особено в англичанка.

Противно на това, което си мислеха братовчедите му, той не се интересуваше от богатството на лорд Одуин и нямаше никакво намерение да остава в Англия. Беше пристигнал с единствената цел да се запознае със семейството на баща си и да види как стои въпросът с наследството му, като бе подготвен за неопределено дълъг престой. Но сега, когато се бяха запознали, възнамеряваше да се върне в Америка веднага щом успееше да уреди пътуването си. Това обаче в момента не бе никак лесна задача. Може би след смъртта на дядо си щеше отново да дойде, за да види дали имотите се управляват добре, но — доколкото зависеше от него — титлата щеше да бъде предадена на собствения му син, ако изобщо имаше такъв, преди да влезе пак в употреба. Единствено мисълта за Изабел го караше да изпитва неохота към това тъй разумно решение.

Скоро след като му бе показал стаята, Бийл се върна с друг, по-дребен мъж, когото представи като Людкин, прислужника на господин Куентин. Людкин беше пристигнал тук преди господаря си заедно с куфарите, съдържащи задължителния гардероб на джентълмен, който възнамерява да направи поне двуседмично посещение в провинцията. Той настоя, въпреки протестите на Адриан, да извади дрехите от пътната му чанта и да ги подреди в съседната тоалетна стая. Този първокласен слуга очевидно беше много добре обучен или по-възпитан от семейство Ренвил, тъй като дори с искрица в очите не издаде мнението си за облеклото или избора на Адриан.

Бийл даде да се разбере, че графът желае Людкин да се грижи за нуждите на наследника, както и за тези на Куентин. Прислужникът обеща, че ще се върне да го облече за вечеря, след като се погрижи за господаря си. Адриан нямаше никакво намерение да се ползва от тези услуги, затова просто смени лошо скроените си дрехи с други. Картината, която се разкри пред очите му, когато се изправи пред огледалото, го накара да се усмихне самодоволно. Дрехите, които продавачът в магазина го беше уверил, че са идеални за вечерни случаи, го оприличаваха на лакей. Ако не седнеше веднага на масата в трапезарията, някой сигурно щеше да го помоли да сервира бульона.

Адриан тъкмо привършваше с тоалета си — какъвто и да беше той, — когато чу дискретно подраскване по вратата. Влезе Людкин, преметнал през ръката си внимателно сгънат вечерен костюм, заедно с подходящо бельо. Адриан си отбеляза наум, че от тях двамата Людкин беше по-добре облеченият.

— Дойдох, сър — рече той с безизразния тон на идеален прислужник, — да ви помогна да се преоблечете за вечеря. Също така господин Куентин се надява да приемете тези вечерни дрехи, които ви дава назаем. Той знае, че сте пристигнали наскоро в страната и все още не сте имали възможността да се облечете при шивач в града.

По лицето на Адриан бавно се разля усмивка.

— Това е страшно мило от страна на братовчеда Куентин, но аз се спрях в града за ден-два, преди да дойда тук, и си накупих каквото ми трябваше. Всъщност вече съм готов за вечеря, така че благодаря на вас и на братовчеда Куентин, но няма нужда да ви създавам трудности.

Прислужникът с нищо не показа да е шокиран или огорчен, само дето очите му се поразшириха.

— Много добре, сър. Но може би ще бъде по-добре да приемете предложението на господин Куентин. Негова Светлост много държи на стила на обличане по време на вечеря, а тези дрехи са по-подходящи за неговия вкус.

Въпреки че това беше поднесено крайно тактично, Адриан не се остави да бъде изкушен.

— Благодаря ви още веднъж, господин Людкин, но ще мина чудесно и с тая премяна. Платих повече от една лира за жакета и двайсет шилинга за панталоните и сега няма да бъде лошо да ги използвам.

Прислужникът разбра, че Адриан беше решил твърдо и се поклони, макар безизразната му физиономия да бе придобила по-мрачен оттенък.

— Както кажете, господин Ренвил — каза той и излезе.

Адриан едва беше успял да сложи на връзката си игла, която имитираше диамант, когато вратата отново се отвори и Куентин влезе безцеремонно в стаята.

— Какво, по дяволите, си намислил, като отпращаш Людкин? Ако отидеш облечен така на вечеря, старецът ще сипе на главите ни огън и жупел по време на първите три ястия и ще развали храносмилането ни.

Куентин нямаше желание да заема на Адриан и носна кърпичка, но не смееше да откаже да облече братовчед си и по този начин да си навлече гнева на дядо си.

Адриан се приближи до братовчед си и го огледа от глава до пети. Куентин беше по риза и високите върхове на яката се спускаха към раменете му.

— Братовчеде, имам чувството, че вие имате нужда да се облечете. Аз съм си добре и така.

След това заобиколи Куентин и се отправи към вратата. Кити, която винаги се обличаше и слизаше първа за вечеря, тъкмо излизаше от стаята си от отсрещната страна на коридора.

— Точно от вас имах нужда — рече Адриан, когато я зърна. — Мислех си, че ще се загубя в тая голяма къща, докато се опитвам да намеря трапезарията. Ще ви бъда много благодарен, ако ми покажете пътя, госпожице Уест.

Кити се стресна, когато Адриан се обърна към нея, тъй като го считаше за чудак.

— О, но ние не отиваме направо в трапезарията — отвърна сковано тя, като видя полуоблечения Куентин да застава намръщен зад братовчед си. — Първо се събираме в дългата галерия.

— О, така ли? — попита с престорена изненада Адриан. — Тогава още по-добре, че ви срещнах, защото инак щях да седна на масата и да се чудя къде сте се дянали всички.

Куентин излезе иззад Адриан и се намръщи още повече.

— Смята се за много недодялано гостите да слизат за вечеря преди домакините, братовчеде — поясни той.

— Но аз не съм гост, а роднина, братовчеде — отвърна Адриан.

— Както и да е, роднинската ти връзка с госпожица Уест е незначителна — процеди Куентин — и всъщност двамата изобщо не се познавате. Не е редно да оставаш сам с нея. Сигурен съм, че майка ми или леля ми скоро ще бъдат готови да слязат долу. Ако не искаш да изчакаш дядо ми, тогава ще можеш да ги последваш.

— О, госпожица Уест е в пълна безопасност в моите ръце — отговори Адриан, както винаги невъзмутим. — Хайде, момиче. Страшно съм гладен и по-скоро ми се ще да се поразтъпча, отколкото да си седя в стаята и да слушам как стомахът ми къркори.

На Кити й се искаше да се върне в стаята си и да затвори вратата. Беше твърде добре възпитана и й липсваше самоувереност да откаже на Адриан, но и в никакъв случай не желаеше да се противопоставя на Куентин.

— Не съм сигурна… Всъщност е малко рано да слизам за вечеря. Мисля, че трябва да почета известно време в стаята си, ако нямате нищо против, господин Ренвил.

— Адриан — поправи я той. — Не държа на официалностите между роднини. Надявах се да ми помогнете, преди да дойдат другите, като ми покажете онез картини и ми разправите кой какъв е. Никога през живота си не съм виждал толкова много портрети на едно място.

После се усмихна широко на Куентин, кимна му през рамо и неумолимо поведе смутеното момиче надолу по дългия коридор към галерията.