Елизабет Хюит
Изабел (10)

Десета глава

За миг, който сякаш трая вечност, двамата се изгубиха в бушуващите води. Изабел се бе втрещила от ужас и безсилие, когато първо Куентин, после и Адриан се показаха над повърхността и заплуваха към брега. За миг я изпълни благодарствено облекчение, което заличи всичките й страхове, но минута по-късно тя отново тръпнеше в тревога. Не само бързото течение създаваше трудности на двамата мъже. Мокрите дрехи и тежките ботуши също ги повличаха към речното дъно, въпреки отчаяните им усилия да се преборят със силното течение.

Поради голямото разстояние бе невъзможно да се каже със сигурност дали Адриан бе загубил равновесие и бе полетял надолу след Куентин, или съвсем съзнателно бе скочил в реката, вероятно с намерение да помогне на братовчед си. Но мнението на Саймън беше категорично.

— Мили боже! — възкликна ядосан той. — Адриан блъсна Куентин в реката.

Изабел незабавно реагира на неговите думи.

— Не ставай смешен. Мостът е стар и двамата паднаха от него.

Саймън започна да съблича палтото си, но Изабел го сграбчи за лакътя.

— Не бъди глупак, Саймън. Не си в състояние да им помогнеш с тази рана, само ще усложниш положението, ако се наложи да спасяват и теб.

Саймън опита да се освободи от хватката на сестра си.

— Трябва да помогна на Куентин — нервно извика той.

— И двамата умеят да плуват — ядосано отвърна тя, разтревожена сериозно от обвиненията на Саймън. — Никой от тях няма да се удави. — Постара се да го каже с убеденост, която самата тя не притежаваше, но на всяка цена трябваше да попречи на брат си да скочи в реката.

Едва при последния речен завой в земите на Ренвил Адриан, следван от Куентин, успя да се добере до по-плитките води край брега. Стигна до издадени над повърхността скали и започна да се измъква от водата. Саймън се втурна нататък, като измина половината разстояние, пързаляйки се надолу по брега, за да им се притече на помощ.

Вниманието на Изабел естествено бе приковано в тях, но за миг откъсна очи, за да се увери, че Куентин също е в безопасност. Но от него нямаше и следа. Тя разтри очи, мислейки, че не вижда добре, но годеникът й сякаш се бе изпарил. Изабел припряно извика:

— Къде е Куентин? Не го виждам никъде!

Саймън беше протегнал ръка към Адриан, който при въпроса на Изабел се извърна назад, за да се огледа. Бученето на реката заглуши неговите думи, но Изабел видя как устните му произнесоха някаква ругатня. Той дишаше учестено от напрегнатата борба с водната стихия и въпреки това незабавно пожертва своята сигурност. Обърна гръб на Саймън, гмурна се във водата и изчезна от погледите им.

Никога през живота си Изабел не бе крещяла в истерия, но сега за първи път й се прииска да го направи. Най-непоносимо от всичко бе безпомощното изчакване, пълното съзнание за прокобата на предстоящото нещастие, което тя бе абсолютно безсилна да предотврати.

— Ще се удавят, те ще се удавят — извика Саймън почти през сълзи.

— Млъкни, Саймън! — изкрещя Изабел, чието привидно спокойствие всеки момент щеше да се взриви. — Няма да се удавят. — Трябваше да изрече тези думи, сякаш така те щяха да се превърнат в истина, но сърцето й се свиваше от ужас. Дори Адриан да успееше да помогне на Куентин, беше очевидно, че самият той бе на границите на силите си след продължителната борба с водната стихия. Колкото и нелепо, колкото и ужасяващо да изглеждаше всичко, Изабел разбираше, че и двамата можеха да бъдат погубени от бушуващите води.

Изведнъж до тях стигнаха викове на хора и плясъкът на скачащи във водата тела. Изабел и Саймън се затичаха по посока на шума, който бе дошъл откъм земите на Търви. Девойката скъса полата си, докато се прехвърляше през оградата, разделяща двете имения, и едва не изгуби единия си ботуш, когато кракът й се закачи в някакви ниски храсти и тя полетя с главата напред. Настигна Саймън на едно място край речния бряг, където се отваряше пролука в храсталака. Сега във водата имаше още двама мъже, чиито палта и ботуши бяха разпръснати по брега край самата вода. Доволна, че можеше да бъде полезна, макар и с нещо съвсем обикновено, Изабел отиде при конете, които мъжете не бяха завързали в бързината си да се притекат на помощ. Девойката хвана юздите в ръцете си и заведе животните до речния бряг, неспособна да откъсне очи от двамата мъже, които плуваха към Адриан и Куентин, за да ги спасят.

Силното течение отново бе разделило двамата братовчеди, макар че в тази по-широка част от реката водите се носеха с по-слаба скорост. Едва когато единият от мъжете стигна до Куентин, Изабел си даде сметка, че Адриан отново бе изчезнал. Започна тревожно да се взира надолу по реката с надеждата, че подобно на Куентин, речното течение го бе повлякло със себе си, но и там нямаше следа от него. Сега двамата мъже бяха до Куентин и започнаха да го изтеглят към брега. Изведнъж Саймън започна да крещи, че в реката има още един човек и единият от мъжете се гмурна под водата, за да търси Адриан. Плувецът се показа отново на повърхността след мъчително дълго отсъствие и Изабел и Саймън видяха, че дърпаше нещо след себе си. Когато главата на Адриан се показа над водата, девойката едва не припадна от облекчение.

Измина цяла вечност, докато двамата мъже успеят да доплуват до брега и да извлекат своите товари на сушата. Оказа се, че единият от притеклите се на помощ беше лорд Търви, а другият — Томас Лидиард, американският племенник на лейди Кахил. Куентин успя да изпълзи на ръце и крака до брега, където коленичи на тревата, давейки се от кашлица и задъхвайки се от недостиг на въздух. Но беше очевидно, че състоянието му се дължи само на физическо изтощение, С Адриан положението беше съвсем друго. Господин Лидиард го извлече на моравата и лорд Търви, след като се увери, че Куентин е добре, забърза към тях.

— Диша — каза Лидиард, долепил глава към гърдите на Адриан. — Но според мен трябва да е погълнал доста вода, а на главата му има синина, сякаш я е ударил в камък или нещо твърдо.

С резки движения започна да натиска корема на Адриан, за да изкара водата оттам, а Саймън отдръпна лекичко сестра си и коленичи до Лидиард, за да му помага. С общи усилия накрая успяха да накарат Адриан да повърне значително количество от водата. Малко след това пострадалият примижа и с мъка се подпря на лакът, давейки се от кашлица и хрипове. Видя бледото от уплаха лице на Изабел и устните му се извиха в бледо подобие на така присъщата за него иронична усмивка.

Куентин бавно се бе приближил до групата и заговори пръв. Гласът му трепереше и в него отсъстваха обичайните язвителни нотки, звучащи неизменно, когато се обръщаше към Адриан.

— Благодаря ти, братовчеде. В опита си да спасиш живота ми едва не загуби своя.

Когато Адриан с усилие се изправи до седнало положение, погледите на присъстващите се насочиха към него. На Изабел й се стори, че долови нещо странно в изражението му, когато той се обърна към Куентин.

— На мое място ти би направил същото — отвърна уморено Адриан.

Изабел забеляза изненадата в погледа на Куентин.

— Иска ми се да вярвам, че си прав — с равен глас заяви той и помоли Саймън да му помогне да се изправи.

Лорд Търви и Изабел категорично се възпротивиха. Заставиха Адриан и Куентин да останат на местата си, после свалиха мокрите им жакети, жилетките и ботушите им. Саймън отиде до беседката, за да донесе одеялата и виното, останало от обяда.

Шокът от току-що преживяното изпитание започна да отшумява и Адриан обърна лице към своите спасители, за да им благодари, но беше прекъснат от повторното появяване на Саймън, когото изпратиха в имението, за да съобщи за случилото се и да докара карета, с която да отведат двама потърпевши у дома. Последното не се понрави нито на Адриан, нито на Куентин и те настояха, че са в състояние да яздят до имението, но лорд Търви, чиято възраст бе почти приблизителна до тази, на която биха били бащите им, ако бяха живи, отказа да слуша техните възражения и много бързо накара двамата свободолюбиви младежи да се почувстват като провинили се ученици.

Господин Лидиард подкрепи лорд Търви и с говора си привлече вниманието на останалите към себе си. Когато Адриан за пръв път погледна към младия мъж, разширените зеници на Лидиард подсказаха на Изабел, че двамата американци се бяха срещали и преди.

Адриан също разбра, че го бяха познали и вътрешно изстена.

Лицето на младежа му беше смътно познато. Възможно бе да се бяха срещали някога в колежа. Въпреки че чувстваше остри болки в гърба и плещите си, сякаш някакво гигантско менгеме притискаше мускулите му, Адриан се изправи и протегна ръката си. Реши, че е по-добре да поеме инициативата в свои ръце, ако изобщо съществуваше някаква вероятност да избегне конфузната ситуация.

— Сигурен съм, че сме се срещали вече, но — простете ми! — не мога да си спомня вашето име — каза той. — Моето е Ренвил. Адриан Ренвил от Пенсилвания.

Том Лидиард стисна ръката му с такава сила, че Адриан неволно премигна от болка. Отвърна, че не се учудваше, задето Адриан не си спомня името му.

— Когато се срещнахме, аз бях едва в подготвителен клас в колежа. Чувствах се така горд, че ме запознаха с вас при Ричмънд Хънт, та от вълнение едва успях да измънкам едно „много ми е приятно“. Господи, какъв лов беше! Тогава надминахте всички останали.

Адриан не изглеждаше никак доволен от тази възхвала и дори се замисли над нея. Казаното беше преувеличение и той го знаеше. Погледна към Куентин и забеляза умисленото изражение, с което братовчедът го наблюдаваше.

Лорд Търви си спомни, че нито Куентин, нито Адриан се бяха запознавали с господин Лидиард, тъй като и двамата отсъстваха от имението, когато младият мъж бе гостувал в Одзуик заедно с чичо си, и побърза да поправи този пропуск.

— Когато леля ми спомена, че у семейство Ренвил гостува техен братовчед от Америка — поясни Лидиард, — запитах се дали той няма нещо общо с моя познат, но нямах ни най-малка представа, че това ще бъдете вие.

— Не съм експерт по география, господин Лидиард — намеси се Куентин, — но мислех, че Вирджиния се намира доста далеч от Пенсилвания.

— Разстоянието се изминава от два дни до две седмици, в зависимост от местата, които човек иска да посети в различните щати, и от състоянието на пътищата — с готовност обясни Лидиард. — Но господин Ренвил и аз учехме в едно и също училище, макар че той напусна една година след моето постъпване.

— И за кое училище става дума? — изстреля въпроса си Куентин.

— За „Уилям III и Мери II“ естествено. Най-изисканият мъжки колеж в Съединените щати, въпреки че — призна с добродушна усмивка младежът — някои северняци със сигурност биха възразили, поставяйки Харвард начело. Без съмнение господин Ренвил е прекалено скромен човек, за да признае, че се радваше на голяма популярност в колежа. Кореняците от Вирджиния са много известни с уменията си в обяздването на коне, но той, един янки, ни накара да се почувстваме като новаци. Когато възседне коня, е като кентавър, но вероятно сте имали възможност да се убедите в това.

— Да — отвърна Куентин след кратко размишление. — Вече ни е показвал своите умения. Предполагам, че ги е придобил, яздейки прасетата по пътя към пазара.

— Прасета? — Лицето на Лидиард изразяваше недоумение.

Куентин се втренчи в Адриан, но той не трепна пред неговия поглед. Лицето му изразяваше умора, примесена с горчива ирония.

— Аз и братята ми като малки считахме, че ни заплашва голяма опасност всеки път, когато трябваше да придружаваме пастирите на баща ни до Филаделфия.

— Ако се съди по думите ви, фермата е била преуспяваща — подхвърли Куентин и този път в гласа му прозвуча обичайната язвителност. — Човек може само да ви завижда, братовчеде.

— Разбира се, аз никога не съм бил в Блек Оукс — притече се на помощ добродушният Лидиард, — но знам, че е известна като едно от най-преуспяващите стопанства на север от Делауеър, дори според стандартите на щата Вирджиния.

— Една-единствена похвала за такава западнала ферма — иронично коментира Куентин.

— Не си спомням да съм използвал това определение — отвърна Адриан без следа от раздразнение или разкаяние в гласа.

— Не, смея да кажа, че ние ти го натрапихме — съгласи се Куентин със същия тон.

Вероятно Изабел бе единствената от всички присъстващи, на която тази словесна игра не се струваше забавна.

Без съмнение лорд Одуин щеше да научи за промяната по отношение статуквото на своя внук, но все още не се знаеше дали Адриан сам щеше да му признае, или щеше да се наложи посредничеството на Куентин. Овладяната вледеняваща ярост на графа бе далеч по-унищожителна от неговите гневни изблици, а Одуин вече бе достатъчно вбесен от разигралата се предишната вечер сцена между двамата братовчеди.

Като капак на всичко Саймън се върна, следван от половината прислуга, работеща в имението. Няколко лакеи носеха одеяла, сухи дрехи, коняк и шишенца с лекарства, изпратени лично от лейди Адора, а шествието се завършваше от Бийл, пратен, за да ръководи операцията. Малко след основната група дойдоха четирима набити кочияши със закрити носилки и съобщиха, че каляската на лейди Адора ще ги чака до най-близкото до реката проходимо шосе.

Двамата потърпевши тактично отказаха да бъдат третирани като бебета и настояха слугите да се погрижат за техните спасители. Изабел предвидливо тръгна към каляската, докато господата се преобличаха със сухи дрехи. Не след дълго Саймън я настигна.

— Какво стана, докато ме нямаше, Бел? — настоя да научи той. — Може да се е дължало на амнезия, но Куентин беше признателен на Адриан заради това, че се опита да го спаси. А сега има вид на човек, който е най-голямо удоволствие би одрал жив братовчед си.

Изабел въздъхна. Нямаше смисъл да премълчава. Съвсем скоро Саймън щеше да научи истината, а също лейди Адора и останалите членове на семейството. Възможно най-лаконично разказа на брат си как Адриан й бе признал, че неговите ужасяващи провинциални обноски и диалектен изговор са само маска и как господин Лидиард неволно го бе издал пред Куентин.

Саймън не изглеждаше особено изненадан.

— Подозирах, че има нещо тъмно около него. В такъв случай заслужаваше да се удави, след като блъсна Куентин от моста.

Изабел се втрещи от повторно изреченото обвинение, за което първия път бе решила, че е последица от силния шок.

— Адриан не е направил нищо подобно — убедено заяви тя. — За бога, та ти самият току-що каза, че той се опита да спаси Куентин и едва не загина заради това. — Мисълта за случилото се я накара да потрепери. Не искаше, а и нямаше сили да размишлява за него.

— Може и да не е планирал своето удавяне — заключи Саймън, — но не може да се каже, че имаше друг избор, освен да скочи в реката след Куентин и да се опита да го спаси, защото ти и аз видяхме и по-късно можехме да кажем, че е оставил братовчед си да се удави, което е все едно да го убие.

— Саймън!

— Разбира се, че е същото — настоя Саймън. — Ако той блъснеше Куентин от моста и Куентин се удавеше…

Чуха, че останалите идват към тях.

— Забранявам ти да говориш такива неща! — прекъсна го рязко Изабел с повелителен глас.

— Вярвам в това, което видях с очите си — заинати се Саймън.

— Много добре — рече Изабел, но се налагаше да убеди брат си, че греши. — Разкажи ми какво точно видя.

Изглежда, готовността на Изабел да го изслуша обърка Саймън и той загуби увереността си.

— Ами всичко… всичко стана много бързо — започна да заеква той.

— Но достатъчно ясно според теб, след като отправяш такива тежки обвинения — каза Изабел.

Саймън изглеждаше разколебан, но вирна решително брадичка.

— Сигурен съм. Адриан и Куентин бяха по средата на въжения мост, когато той се залюля. Куентин пристъпи напред и тогава Адриан повдигна ръце и го блъсна в гърба… Куентин сграбчи перилото в опит да запази равновесие, но то, както сама знаеш, се счупи под неговата тежест.

— И според теб не съществува никакво съмнение, че когато Адриан е докоснал Куентин, той всъщност го е блъскал? — попита подвеждащо Изабел. — Мостът беше над теб, а те бяха на значително разстояние от твоето място, така че не може да си ги виждал ясно, както… — Замълча, опитвайки се да илюстрира мисълта си с подходящ пример и тогава погледът й се спря върху двама от слугите, които идваха към тях, но все още бяха на значително разстояние. — … Както, да речем, виждаме Питър и Джон, така ли?

Саймън погледна към двамата млади слуги и отново обърна лице към Изабел.

— Да, виждах ги почти със същата яснота.

Изабел помълча няколко минути и когато двамата слуги вече бяха по-близо до тях, оказа се, че бяха други, а не назованите от нея.

— О, сега разбирам, че съм сгрешила — многозначително каза Изабел. — Това са Ралф и Джем.

— Не е честно, Бел — обидено протестира Саймън. — Разстоянието беше по-голямо, а и аз не познавам добре цялата прислуга в имението на дядо.

— Но ти каза, че ги различаваш така добре, както си виждал Куентин и Адриан, докато бяха на моста. В случая не е важна самоличността на слугите, а само фактът, че вероятно не си виждал толкова добре братовчедите, за да твърдиш със сигурност, че Адриан предумишлено е блъснал Куентин в реката. Може би Куентин се е спънал и Адриан се е опитал да го задържи. Чудя се дали сам не си се питал как така, ако казаното от теб е истина, Куентин все още не е споменал нищо, макар че вече е в безопасност. Съмнявам се, че присъствието на лорд Търви и господин Лидиард би го накарало да сдържи хапливите си забележки, ако всичко е станало, както твърдиш ти. В действителност тяхното присъствие само би го подтикнало да обвини Адриан, че го е блъснал от моста и така едва не го е убил.

— Сега разбирам, че Куентин е бил прав поне за едно нещо — мрачно отвърна Саймън, смаян от нейната пламенна пледоария. Но за какво е бил прав остана неизвестно, защото се оказа, че това бяха финалните думи на техния спор. Слугите дойдоха до каретата и започнаха да товарят в нея одеялата и мокрите дрехи, а не след дълго по пътя се зададоха Адриан и Куентин, придружавани от Бийл, който кръжеше като квачка около тях въпреки протестите им.

Когато пристигнаха в имението, бяха осведомени, че след като научил за инцидента от снаха си, графът изпратил да повикат доктор Морисън, за да се погрижи за внуците му. Новината не зарадва нито Куентин, нито Адриан, но Изабел въздъхна облекчено, защото още една грижа бе паднала от плещите й — опасението, че ако някой от двамата имаше вътрешни контузии, те можеха да останат незабелязани.

След като смени изкаляния си и разкъсан тоалет с бледожълта памучна рокля с широко набрани поли от пепитен плат, Изабел побърза да слезе при лейди Адора, за да я успокои, доколкото това бе по нейните сили. Също така смяташе да я подготви за предстоящото разкритие, че Адриан бе заблуждавал всички, но се оказа безсилна пред твърдата убеденост на възрастната дама, че инцидентът бе станал изцяло по вина на Адриан, макар според думите й причината за случилото се да бе неговата непохватност, а не преднамерено действие. Ако човек не познаваше Куентин и Адриан, би заключил, че първият беше олицетворение на благоразумието, а вторият — вдетинен идиот.

В края на тази тирада сърцето на Изабел се свиваше при мисълта за предстоящата среща с лорд Одуин. Не мислеше, че Куентин щеше да излезе от покоите си, преди да се е отморил в горещата вана, приготвена от неговия камериер. Това й даваше възможност първа да говори с графа. Не искаше да му казва истината за Адриан, но се съмняваше, че Куентин щеше да прояви сдържаност, а неговата версия за случилото се щеше да представи Адриан в отрицателна светлина.

Откри графа не в приемната, а в кабинета му. Това бе добра поличба и означаваше, че пристъпите на подагра бяха отслабнали, защото Одуин рядко слизаше на долния етаж, когато страдаше от тях. Когато тя влезе, той вдигна очи и се усмихна тъжно.

— Дошла си да ми разкажеш подробностите от последната разпра между внуците ми, Бел? Разговарях с Морисън и според него и Куентин, и Адриан имат изключително здрави организми и нямат сериозни наранявания. Саймън изправи на нокти всички тук, когато се появи, галопирайки по алеята, сякаш дяволът беше по петите му, и ни накара да треперим от тревога, че и двамата са полумъртви-полуживи.

Външно запазвайки спокойствие, Изабел седна в креслото точно срещу графа.

— Саймън наистина умее да разказва вълнуващи истории — съгласи се тя с усмивка. — Но онова, което в действителност се случи, наистина бе необяснимо и ужасяващо. И сега цяла се разтрепервам само като си помисля какъв можеше да бъде изходът, ако лорд Търви и господин Лидиард не бяха излезли да изпробват стъпката на някакъв кон, който американецът възнамерява да закупи от нашия съсед. — След което разказа съвсем точно и детайлно какво се бе случило. Събитията имаха мелодраматичен привкус и тя не успя да прикрие изцяло вълнението, което споменът за преживяното извикваше у нея.

Лорд Одуин я слушаше с обичайното за него спокойно изражение на лицето, но по погледа му Изабел разбра, че мрачна угриженост изпълва мислите му.

— Как можа да се случи всичко това, Бел? — попита той накрая, с прикован в нея поглед, настояващ да чуе истината.

— Аз… Всъщност самата аз не знам! — Втренченият поглед на графа я накара да се почувства неловко и тя знаеше, че това беше заради нелепите обвинения, отправени от Саймън. Нито за миг не бе повярвала на неговите думи, но сега, противно на всякаква логика, изпита неудобство само защото премълча за обвиненията на брат си. — Саймън бе решил да ги последва и аз се опитвах да го разубедя, затова не мога да кажа, че съм наблюдавала непрекъснато какво става на моста. В един момент изглеждаше, че щяха да преминат по него без затруднения, а в следващия миг перилото, което вероятно е било прогнило, се счупи с пращене и Куентин полетя надолу, а след него и Адриан.

— Вероятно е имало нужда от подсилване, но не може да е било изгнило, защото ако е така, то Реми щеше да го е подменил или свалил нацяло — уверено рече графът. — Много добре знае, че не търпя работниците ми да правят подобни пропуски. Когато си тръгнеш, ще кажеш на Бийл да изпрати Реми при мен.

Изабел предпочете да завърши разказа си до момента, когато Адриан и Куентин бяха извлечени на брега. Всъщност нямаше друго за разказване, освен това, че истинският Адриан не отговаря на представата, която те си бяха създали за него още в деня на пристигането му в Одзуик Чейс.

— Дядо — започна тя, взела решение, — днес се случи още нещо, което трябва да знаете, но не мисля, че е редно да го научите от мен. Свързано е с Адриан.

Одуин помълча, после попита:

— В какъв смисъл?

— Бих предпочела той да ви го каже — отвърна тя, недоволна от себе си, защото само бе задълбочила подозренията на графа. — Ако изпратите да го повикат…

В този момент вратата се отвори и в кабинета влезе Куентин. Както винаги, беше облечен в елегантно сако и светлокафяви бричове от фина вълна, а краката му бяха обути във високи ботуши с модерното широко кожено парче в горната им част. Изобщо не изглеждаше като човек, разминал се на косъм със смъртта през същия този следобед.

— Предполагам, че новината за моето приключение вече е достигнала до ушите ви, сър — каза той, докато се приближаваше към тях, — и исках лично да ви уверя, че се чувствам много добре.

Лорд Одуин го изгледа внимателно, после кимна.

— Това го виждам. Но не мога да разбера какво, по дяволите, е имало в идиотската ти глава, та да паднеш в реката. Не се опитвай да ме заблуждаваш, че перилото е било прогнило и не е издържало на тежестта ти.

Куентин придърпа един стол, за да седне до Изабел.

— Ако трябва да бъдем точни, не беше гнило — непринудено започна той, — а по-скоро сухо и чупливо. Естествено бях убеден, че мостът е надежден, иначе не бих предложил да минем по него.

— И как стана така, че залитна към перилото? — сърдито попита Одуин.

Куентин се усмихна самоиронично.

— Просто непохватност. Стъпих на разхлабена дъска. — Обяснението беше правдоподобно и опровергаваше подозренията на Саймън. — Изабел разказа ли ви всичко, което се случи днес? — попита, въпросително поглеждайки към годеницата си.

— Ако питаш дали ми е казала, че сте били спасени от Търви и от племенника на Кахил, да.

Куентин се обърна към Изабел и тя усети как руменина заля страните й.

— Е, значи не е била много обстоятелствена — тихо отбеляза младият мъж.

— Не мисля, че трябваше да го чуе от мен — обърна се тя към Куентин, възмутена от обвинителния му поглед. — Не мисля, че трябва да го чуе и от твоята уста. Помолих го да изпрати да повикат Адриан, за да може той сам да му каже.

Одуин свъси вежди.

— За какво става дума?

Куентин се колебаеше.

— Може би трябва да разговарям с вас на четири очи.

— Куентин, не можеш да постъпиш толкова подло — реагира остро Изабел. — Адриан се опита да те спаси и едва сам не се удави заради това.

— За което вече му благодарих по подобаващ начин — отговори той с усмивка, която я вбеси. — Една благородна постъпка не оправдава факта, че е правил всички ни на глупаци.

— И как точно е постигал това? — попита графът със спокоен глас, който обаче не допускаше възражения и извъртания.

Изабел погледна умолително лорд Одуин.

— Моля ви, дядо, изпратете да повикат Адриан. Много по-добре би било да чуете това от самия него.

— Със сигурност ще разбера какво става, и то незабавно — каза мрачно старецът. — Позвъни на Бийл и му кажи да изпрати Адриан при мен.

За Изабел чакането се оказа мъчително. Петте минути й се сториха като петнадесет и през цялото време се страхуваше, че търпението на лорда може да се изчерпи.

Адриан вероятно се досещаше защо бе повикан и въпреки това, когато влезе в кабинета, изглеждаше съвсем спокоен. Веждите му едва забележимо се извиха нагоре, когато видя Куентин и Изабел, но явно присъствието им не породи у него нито подозрения, нито неудобство. Поведението му с нищо не подсказваше преживяното преди няколко часа премеждие, а на въпроса на графа отвърна, че се чувства достатъчно добре.

— Струва ми се, че според Изабел и Куентин имаш да ми съобщиш нещо важно — попита Одуин, впил пронизващ поглед във внук си, за да покаже, че няма място за увъртане.

— Така ли? — с неподправена изненада отвърна Адриан, макар да се досещаше за причината, заради която бе извикан в кабинета на дядо си. — Едва ли сте ме извикали, за да ви разкажа за премеждието край реката, защото — сигурен съм — братовчедът Куентин и братовчедката Изабел вече са направили това.

— По-голямата част от случката, братовчеде — каза Куентин и устните му трепнаха в едва забележима самодоволна усмивка. — Но решихме да оставим най-интересното от разказа на вас.

— Изглежда, Изабел е убедена, че е нещо, което би предпочел да ми кажеш сам, Адриан — намеси се графът, — но ако не желаеш, тогава ще съм принуден да го науча от Куентин.

Адриан удостои Куентин с любезна усмивка.

— Разбирам, че съм имал погрешно мнение за теб, братовчеде. Мислех, че ще разкажеш всичко на дядо още след пристигането ни в имението.

— Грешката е моя — призна Куентин. — Бях забравил, че моята мила Изабел се е самоназначила за твой адвокат.

— Достатъчно със словесните престрелки, Куентин! — рязко го прекъсна лорд Одуин. — Не знам какви са тези глупости, но не желая да ги слушам повече. Време е да приемеш, Куентин, че Адриан е моят наследник, независимо че това не ти харесва. А ти — продължи той, сочейки с пръст към Адриан — не би било зле да си спомниш, че дължиш много на Куентин заради това, което направи от теб. Когато пристигна, си помислих, че най-ужасяващите ми кошмари са се превърнали в действителност, а благодарение на неговото наставничество сега поне изглеждаш като джентълмен. Не ме интересува дали ти е симпатичен или не. Ще се вслушваш в съветите му и ще се опитваш да му подражаваш във всичко, ако желаеш да се радваш на моето благоволение.

Предначертаната перспектива предизвика дълбоко отвращение у Адриан, но той стисна зъби и премълча. Началото на разговора не можеше да се нарече обнадеждаващо. Вече бе безсмислено да съжалява, че не бе послушал съвета на Изабел да разкрие истината за себе си още тогава, когато я бе споделил с нея.

Без да дочака покана, Адриан седна на стола до Изабел.

— Това, което ще чуете, е по-скоро признание, а не разказ, сър. Опасявам се, че приписвате на Куентин нереални заслуги. Роден съм и съм отгледан като син на благородник — нещо, което вие и братовчедите ми можехте да предположите сами, но очевидно е, че подобна мисъл изобщо не ви е осенявала.

В този дух Адриан започна да разказва на графа всичко от самото начало — от деня, в който бе получил писмото на Одуин в приемната на „Трите камбани“. Говореше просто и разбираемо, както когато бе разказал това пред Изабел, признавайки, че в основата на неговото решение да поддържа тяхната заблуда стоят нараненото му достойнство и желанието да се позабавлява.

Куентин седна на края на голямото бюро, на което дядо му преглеждаше отчетите на управителя на имението. С лукаво-самодоволна усмивка наблюдаваше смайването и гнева, изписващи се върху лицето на графа. Беше убеден, че действията му от днешния следобед, считан допреди малко за провал, благодарение на неочаквания сблъсък бяха довели до поражение за неговия съперник, което бе случайно, но несъмнено желано развитие на събитията.

Въпреки че всички се бояха от гнева на Одуин, той обикновено се проявяваше във вледеняващ сарказъм към онзи, който бе имал неблагоразумието да го предизвика. Но докато го наблюдаваше, Изабел видя как маската на привидно спокойствие се смени от изражение, вещаещо разразяването на буря. Обзе я страх, че накрая графът ще избухне в неовладяна ярост. Лицето му, което първоначално само поруменя, сега беше станало аленочервено, челюстите му бяха стиснати, а очите му, които обикновено бяха хлътнали, сега сякаш щяха да изскочат от орбитите си.

Адриан вече приближаваше края на своя разказ, когато графът избухна гневно.

— По дяволите твоята надменност! — прогърмя гласът му, а той почти скочи от стола, подпирайки се на бастуна си. — Онова, което си извършил, е недопустимо! Твоите обяснения не могат да променят нищо! Ако беше във властта ми, още сега бих задвижил необходимата процедура, за да се погрижа да не наследиш и пени от мен.

— Иска ми се да беше във властта ви, сър — каза Адриан. — Не съм очаквал да наследя от вас нищо друго, освен титлата, а нея не можете да ми отнемете. — Реакцията на дядо му се покри напълно с неговите очаквания. Адриан бе достатъчно проницателен, за да разбере, че яростта бе предизвикана не само от заблудата, в която ги бе накарал да повярват, но най-вече от съзнанието, че Адриан не се нуждае от наследството му и следователно не може да бъде контролиран от него.

— Приликата с баща ти е не само във външността — вбесен, заяви Одуин, — наследил си и неговия непоносим характер. Неслучайно Франсис бе отлъчен от семейството. Той щеше да донесе само позор на името Ренвил, а очевидно ти си решен да продължиш започнатото от него. Вероятно съм те повикал тук в пристъп на старческо слабоумие. Добре, можеш да се върнеш при бунтовниците и диваците, защото е ясно, че мястото ти е сред тях. Не мога да те лиша от наследство, но мога да не призная съществуването ти.

Адриан прехапа устни, за да преглътне думите, с които искаше да защити баща си. Реши да не доставя на дядо си това удоволствие, издавайки се, че графът беше успял да го предизвика.

— Би било жалко, но постъпете така, както смятате за най-правилно — отвърна той с тих, сдържан глас.

Отсъствието на тревога и разкаяние подкладе отново яростта на стареца.

— Искам да напуснеш този дом до утре или ще накарам Бийл да изхвърли теб и багажа ти на моравата пред входа — каза Одуин, треперещ от гняв.

Изабел погледна Куентин и видя доволното изражение върху лицето му. Макар да знаеше, че рискува да предизвика гнева на графа и да си навлече яростта на годеника си, тя не можеше просто да седи тук, без да се опита да защити Адриан.

— Стореното от Адриан може да заслужава порицание, дядо, но нима за поведението на всички нас може да се намери оправдание? Мисля, че сами сме виновни за положението, в което попаднахме, защото си създадохме представа за него, преди дори да го бяхме видели, и останахме заслепени от собствената си суетност.

— Не си спомням да съм се обръщал към теб, Изабел — каза Одуин, сключвайки заплашително вежди. — Можеш да отидеш да провериш дали леля ти не се нуждае от теб. Останалото не е твоя работа.

Но Изабел нямаше да ги освободи така лесно от присъствието си.

— Това засяга цялото семейство, защото всички ние имаме вина, че предварително решихме що за човек е Адриан. Според мен трябва да сте доволен, а не ядосан от факта, че той не е необразован дивак, за какъвто го смятахме всички. Не е справедливо да го осъждате само защото се оказа истински благородник.

— След като вече ни информира за своето мнение, момиченце, можеш да тръгваш — повтори графът, чийто леден сарказъм сега бе насочен към нея.

Лицето на Куентин изразяваше недвусмислено неодобрение.

— Всеотдайността ти е трогателна, любов моя — с нескрита язвителност рече той. — Колко жалко, че поводът за нея не съм аз.

— Жалко е, че благодарността ти не е насочена към Адриан — каза тя, смаяна от собствената си дързост. — Мисля, че ако към мен се бе отнасял с безкрайното презрение, с което се отнасяш към Адриан, аз щях да те оставя да се удавиш. — Видя как Куентин почервеня и разбра, че бе улучила точно в целта. Срещна смело ледения му поглед, след което стана и напусна кабинета.

След нейното излизане в кабинета се възцари тягостно мълчание. Пръв го наруши Куентин.

— Оскърбен, унижен и победен, братовчеде — каза той, без да прикрива злорадството си.

Адриан се усмихна иронично.

— Но заслугата не е твоя, макар че — бог ми е свидетел — наистина се постара. Между другото моите поздравления за днес следобед. Предполагам, перилото беше предварително прерязано наполовина?

Нито Куентин, нито графът обърнаха внимание на тази забележка.

— Най-учудващо за мен, сър — обърна се Куентин към дядо си, сякаш Адриан изобщо не съществуваше, — е, че дивакът има наглостта да се опита да обясни своето лицемерие с такава плитка лъжа. Вероятно зад маскарада му се крие някаква по-дълбока подбуда, от която е продиктувано подобно поведение.

Графът сви рамене.

— Няма значение. Не съм търпял наглостта на баща му, нито ще търпя обидите на проклетото му хлапе. — Обърна се към Адриан и каза: — Ще хванеш първия кораб, който отплава за Америка, и ще се върнеш с него в родината си. Няма да търпя неподчинение от твоя страна. Дори баща ти имаше благоразумието да не го прави. Ако се опиташ да ме излъжеш, ще те кача на първия военен кораб, който хвърли котва в пристанището, а после да те вземат мътните.

Адриан обаче не изглеждаше уплашен от тази закана.

— Съжалявам, че престоят ми при вас приключва по същия начин, по който са били преустановени отношенията ви с баща ми — заяви Адриан, като се изправи, — но сега разбирам, че неизменно щеше да се стигне до това, дори ако бях олицетворение на изискаността и благородството, когато пристигнах тук. Не оправдавам онова, което сторих, но мисля, че днешното ви решение е продиктувано от желанието да прокудите не мен, а баща ми. Надявах се, че тридесет години са били достатъчни, за да заздравеят старите рани.

Лицето на графа стана пурпурно и той с такава сила удари с бастуна по страничната част на креслото си, че дървото изпращя.

— Няма да търпя повече безочието ти.

Сцената обаче не трогна Адриан.

— Със сигурност ще напусна Одзуик утре сутринта, но все още нямам желание да напускам Англия и за да бъда откровен, ще ви кажа, че съм свикнал да задоволявам прищевките си.

Удостои изпадналия в ярост граф с подигравателен поклон, стрелна Куентин с поглед, обещаващ нови битки, след което излезе.

Адриан съзнаваше от самото начало, че графът щеше да се разгневи, ако научеше за фарса, разиграван от него, но се бе надявал на по-благоприятен момент, в който да му признае всичко. Спомни си за Изабел и го връхлетя мимолетен пристъп на отчаяние. Вярваше, че тя изпитва към него много повече от харесване, дори и да не смееше да признае това пред самата себе си.

Но сега всичките му надежди бяха разбити. Изабел никога нямаше да може да избере него пред Куентин и изправена пред всеобщото неодобрение на семейството, нямаше да има сили да се отрече напълно от роднините си, а може би и да се раздели с тях завинаги. Ако наистина го обичаше, дали любовта й беше готова за подобна жертва? Дали имаше право да иска от нея такава жертва, дори да беше готова за нея. Тези мисли предизвикаха отчаяние, каквото нищо, казано от Куентин или от графа, не би могло да породи у него.