Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 8 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2013)

Издание:

Петър Бобев. Самотникът от ледената пустиня

Повест

 

Редактор: Ганка Димитрова

Художник: Димитър Попвасилев

Художествен редактор: Тончо Тончев

Технически редактор: Лазар Христов

Коректор: Нели Златарева

Библиотечно оформление: Борис Ангелушев

 

Дадена за печат на 15.II.1963 год. Излязла от печат на 22.V.1963 год. Поръчка №111. Формат 1/16 59/84. Тираж 12 000. Печатни коли 10. Издателски коли 8,30. Цена на книжното тяло 0,37 лв. Обложка 0,05 лв. Твърда подвързия 0,15 лв. Обща цена 0,57 лв.

 

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС, София, 1963

Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“


morzh_sred_ledovete.png

Първа част

bjala_mechka_vodi_bjalo_meche.png

1

Нищо друго. Само тая тясна дупка. Тя беше целият свят. От едната страна — твърда непробиваема скала, от другата — навян, сбит сняг. А вътре — топло, задушно… И хубаво, толкова хубаво!

Бялото мече не виждаше нищо в непрогледния мрак, нищо не съзнаваше. Усещаше само блаженство и сигурност. В малкия свят до него ръмжеше гальовно онова голямо и добро нещо, което го топлеше, което го хранеше с мляко — което, с една дума, му даваше всичко.

От време на време мечето се събуждаше от безгрижния си унес, навираше нетърпеливо муцунка в доброто нещо и почваше да бозае, като мъркаше доволно. После отново се свиваше в косматата прегръдка за сън.

Тъй, час след час. Не ден след ден. Защото в тъмната меча бърлога нямаше ден и нощ. Тук, в това тихо кътче на майчина любов, в такова ненаказано блаженство времето сякаш не течеше.

Имаше само обич и покой.

Понякога до самото му ухо от каменните стени долитаха резки трясъци като близки изстрели. Набъбващият лед разпукваше скалите. Отначало мечето се стряскаше насън от тези оглушителни залпове, ала напоследък съвсем свикна с тях. Те се сляха в едно с целия му свят. И даже когато случайно навън студът поотпуснеше и пукотът на скалите престанеше, то почваше да се върти тревожно. Тогава ухото му долавяше други звуци — далечно кънтене, като музика, леки въздишки, тъжни стонове. Стенеха снежните кристалчета на наветите преспи.

Животът течеше — все тъй безгрижен и несмутим. Все тъй приятно топлеше голямото космато нещо, все тъй нежно го облизваше с език, все тъй сладнеше в устата му ухаещото мляко.

Напоследък трясъците от скалите зачестиха, уплътниха се, наближиха. Мечето не ги забелязваше, отдавна привикнало към тях, ала майката почна да се върти тревожно. Тя не съзнаваше какво означава това. Само някакво смътно чувство, див усет й подсказваше, че нещо не е в ред, че наоколо се надигаше невидима заплаха — застрашителна и зла, готова да разруши майчиното й щастие. А беше тъй доволна тук с това пухкаво кълбенце до гърдите. Тя може би вече не помнеше кога се бе вмъкнала в тая пещера над морския бряг, кога снегът бе задръстил изхода й с тежките си преспи. За нея нямаше минало, не знаеше, че има бъдеще. Съществуваше само днес. И това днес, безгрижно и доволно, сега бе помрачено от неизказана угроза.

Мечката се понадигна и изръмжа. Кой е този враг, който дебне в засада, дебне подло, изневиделица да разруши щастието й? Кой? Нека се покаже!

Събуди се и мечето. Смутено от майчиното ръмжене, то заскимтя провлечено и тъжно.

Изведнъж пукотът в скалата се усили, превърна се в грохот и в следния миг малкият щастлив свят се сгромоляса. Здравата базалтова скала, устояла хилядолетия срещу бурите и студа, най-сетне бе рухнала, сразена от времето. Векове наред набъбващият от мразовете лед я бе разпуквал все повече и повече, докато я откърти и запрати надолу.

Мечето усети, че се свлича стремглаво в празното, сред гърмящия хаос от лед и каменни отломъци. После го обгърна нещо меко и студено, вледени тялото му, навлезе в устата му. Студено и солено. Мечето стисна устни и водата го изнесе на повърхността. То опита да поеме въздух, но отново потъна, притеглено към дъното от жестокото мокро нещо.

Водата вече навлизаше в дробовете му, когато една грижлива уста го улови за врата и го измъкна нагоре. Уплашеното малко животно се разкашля, задиша учестено, а в гърдите сърчицето му биеше до спукване. Майката го отнесе на брега с тежко пъшкане. От козината им ручаха потоци вода. Стичаха се, замръзваха мигновено на звънливи висулки.

Ледените масиви, които сковаваха морето, трещяха в нестихваща канонада под дружния напор на вихъра и вълните. В продънения отвор сред ледената покривка се плискаше черната вода, дишаше, пухтеше, заканваше се.

Инстинктът подсказваше на старата мечка опасността от застояването на едно място, смъртната опасност от неподвижността сред беснеещата полярна зима. Тя побутна с лапа детето си.

Хайде, по-бързо! По-далече оттук! На завет!

То се подчини неохотно, премръзнало и унило, слисано от страшното, което ги бе слетяло — не разбрало още, че бе изгубило безвъзвратно своя малък и топъл свят.

Наоколо зимната буря се мяташе настървено и шибаше в очите им ревящи лавини от ледени кристалчета, сякаш дереше очите им с огнени нокти. На две крачки не се виждаше нищо. Тъмнина, но особена тъмнина — белеещ се мрак — и може би затова още по-непрогледна. И такъв студ! Такъв кошмарно суров студ, какъвто дори в тази ледена пустиня се случва рядко. Грозен, боботещ хаос от сняг — и горе, и долу, навред.

Подканено от нетърпеливата си майка, мечето опита да тръгне, но не можа да мръдне. Оцедената от козината му вода беше замръзнала и слепила лапичките му с оголения лед. То заскимтя уплашено, спънато в тази коварна примка. Мечката се подвоуми само секунда-две, после то грабна с уста и го откърти от леда. Носи го тъй, с увиснали лапички, стотина крачки. Когато го пусна, мечето припна пред нея, но внезапният порив на бурята го събори на снега. Всъщност това вече не беше само буря, а нещо по-страховито — грохотещ водопад от сняг, понесъл цели преспи със себе си, помитайки всичко по своя път. Злочестото животно запълзя по корем, обезумяло от уплаха. Добрият доскоро свят се бе превърнал по чудо в бясна настръхнала стихия, която връхлиташе да го засипе със сняг, да го замрази, да го задуши. При всяко вдишване виелицата запълваше настървено дробовете му, разпъваше ги и то нямаше сила да изтласка навън нахлулия въздух. Несъзнателно, без да разбира, без да чува ръмженето на майка си, мечето се обърна гърбом, но сега стана още по-лошо — сега пък никакъв въздух не можеше да проникне в дробовете му, увлечен от порива на урагана.

Старата мечка може би се досети какво трябва да прави, а може би съвсем случайно го поведе вляво, към скалите. Една скала сега означаваше завет, поне малко отдих сред вилнеещата стихия.

Мечето усети, че така, с обърната страна към вятъра, може да се диша, и това малко откритие изпълни сърцето му с радост. Спасило се от задушаването, добило първото знание в суровата борба за живот, то почувствува, че не е само̀ и беззащитно. До него пак вървеше голямото добро нещо, огромна белезникава сянка сред измамливия сумрак на бурята.

Мечето подтичваше все още вдървено от студа, а ледените висулки по козината му прозвънтяваха напевно при всяко затихване на вятъра.