Херман Мелвил
Енкантадас (или Омагьосаните острови)

Скица първа
Островите въобще

„Само това не бива, издума нашият кормчия,

додето се усетим, ще бъдем капнали до смърт,

че островите пусти сред морската стихия

не са ни твърда почва, ни китен бряг, ни твърд,

а само морска пяна, понесла водорасли

по водната безбрежност, затуй са назовани

те морски скитници и пръскат светлини измамни,

с които не едно човешко същество

са пратили бездушно във бездната на океана…

Точно когато е очаквало да стъпи то

на техния примамлив бряг,

са го обричали на лутане сред безпросветен мрак.

 

Печални, тъмни, мрачни напомнят те на гроба,

за още много смърт и трупове раззинат,

а в клоните над него сей совата прокоба.

Наблизо други птици рекат ли да преминат,

тя куди ги далече с неутолена злоба.

Провлечен вой вещае смърт, гибел в късна доба.“

Представете си двадесет и пет купчини пепел, пръснати на някое празно място вън от града, после си въобразете, че това са планини, а празното място е морето, и ще добиете подобаваща представа за общия вид на Енкантадас или Омагьосаните острови. По-скоро група от изгаснали вулкани, отколкото острови; вероятно така би изглеждал светът, след като бъде изгорен за наказание.

Едва ли би се намерило място на земята, което да е равно на пустотата и разрухата на тази група острови. Запустели някогашни гробища, стари градове, които постепенно се ронят в развалини, навяват немалко тъга, но като всичко, което някога е било свързано и с човека, все пак будят у нас мисли на съчувствие, колкото и тъжни да са те. Затова дори Мъртвото море, по какъвто и начин да въздействува, не може да не засегне и някои не съвсем неприятни чувства у пилигрима^[1].

А колкото до безлюдието, големите гори на Севера, безкрайната водна шир, която кораб никога не пори, ледените полета на Гренландия представляват най-дълбоко уединение за човешкото око; и все пак магията на променливите приливи и отливи, смяната на годишните времена смекчават техния ужас; защото, макар че човешки крак не стъпва тук, тези тори се посещават от месец май; най-отдалечените морета отразяват познати звезди, така както ги отразява и езерото Йъри^[2]; а в прозрачния въздух на някой хубав полярен ден блестящият лазурен лед става красив като малахит.

Но, така да се каже, особеното проклятие на Енкантадас, онова, което ги издига по безнадеждност над Идомеа и полюса, е, че у тях никога не настъпва промяна; нито смяна на годишни времена, ни на печал. Пресечени от Екватора, те не знаят нито есен, нито пролет; и вече сведени до пепелища, неуязвими от огън, самата разруха може малко да ги промени. Дъждовете разхлаждат пустините, но на тези острови дъжд никога не пада. Като разцепени кратуни, оставени да съхнат на слънце, те са напукани от вечна суша под палещото небе. „Смили се над мен, като че ли зове плачевно духът на Енкантадас, изпрати ми Лазар да потопи пръста си във вода и разхлади езика ми, защото този пламък ме изгаря.“

Друга характерна черта на тези острови е тяхната почти изключително подчертана необитаемост. Пустините на буренливия Вавилон се считат изоставени и отречени от всички, защото са свърталище на низвергнатия от света чакал; но Омагьосаните острови отказват подслон дори на животните изгнаници. И човек, и вълк еднакво ги отхвърлят. Тук почти няма живот, ако изключим влечугите — костенурки, гущери, огромни паяци, змии и агуано^[3] — това най-странно извращение на другоземната природа. Никакъв глас, нито мучене, нито вой не се чува тук; главният признак на живот тук е съскането.

В повечето от островите, където изобщо се среща растителност, тя е по-неблагоприятна от пустошта на Аракама. Само преплетени гъсталаци от жилави храсти, безплодни и безименни, покарали между дълбоките цепнатини на разсъхналите се скали, които те коварно прикриват; или сухи стъбла на разкривени кактусови дървета.

На много места крайбрежието е опасано със скали или по-право със сгурия; сринати купища от червеникава или зеленикава маса, напомняща шлака от желязна пещ, образуват тук-таме тъмни процепи и пещери, в които морето безспирно излива яростна пяна. Сива, рядка мъгла се вие над тях, а в нея се носят ята птици и с крясъка си правят още по-потискащ оглушителния шум. Колкото и да е спокойно морето навън, за тези вълни и за тези скали няма покой; те бушуват и се пенят дори когато навън океанът е напълно помирен със себе си. В мрачните облачни дни, присъщи на водния Екватор, множеството тъмни стъкловидни маси, които се надигат между разпенени водовъртежи и вълни в отстранени и опасни места край брега, представляват съвсем Плутонова^[4] гледка. Само в подземен свят може да съществуват подобни места.

Онези части от крайбрежието, които не носят белезите от пожар, представляват просторни равни плажове от многобройни мидени черупки, по които тук-таме се мяркат изгнили стръкове от захарна тръстика, бамбук, кокосови орехи, изхвърлени тук, на този по-друг, мрачен свят, от прелестните палмови острови на Запада и Юга — от рая, чак в ада, а примесени с останките на далечната красота, понякога ще видите отломки от овъглено дърво и разкапани скелети на разбити кораби. Такива срещи няма да учудят никого, като види въртопите от повратни течения из почти всичките широки канали на цялата група острови. Капризите на въздушните течения по симпатия се съгласуват с тези на морето. Вятърът никъде не е така бърз, така ненадеен и във всяко отношение непостоянен, така склонен към подозрителни затишия, както на Омагьосаните острови. Бивало е кораб да пътува по цял месец от един остров до друг, макар разстоянието между тях да е само тридесет мили; защото поради силата на течението влекачите едва успяват да задържат кораба да не се извие и разбие в скалите, но не могат да направят нищо за ускоряване на движението му. Понякога е невъзможно за кораб да лавира до самите острови, ако не е предвидил широко отклонение още преди островите да са се показали пред погледа. А друг път ще се появи някакво мистериозно течение, което неудържимо ще тегли минаващия кораб към островите, макар той да е бил насочен към тях.

Вярно е, че някога, а донякъде и днес големи китоловни флотилии са кръстосвали за спармацет по места, които някои моряци наричали Омагьосана земя. Но това място, както ще бъде своевременно описано, било близо до големия и по-отстранен остров Елбимарл, където има достатъчно водно пространство, и далеч от лабиринтите на по-малките острови; затова горните забележки не се отнасят напълно до това място, макар и там понякога течението да е особено силно и да се мени по странни приумици. Наистина има сезони, когато съвсем необясними течения господствуват на големи разстояния около цялата група острови и са така бурни и неравномерни, че променят курса на кораба срещу румпела, макар той да плава с четири до пет мили в час. Разликата в изчисленията на плавателите, която се получавала по тези причини, заедно с бързите и променливи ветрове, дълго поддържала убеждението, че има две отделни групи острови в паралела на Екватора, отдалечени на около сто левги една от друга. Така смятали по-ранните им посетители, пиратите; и чак до 1750 година морските карти за тази част от Тихия океан били правени според това странно заблуждение. Вероятно тази привидна променливост и нереалност на местността на островите е накарала испанците да ги нарекат Енкантадас или Омагьосани острови.

Немалко повлиян от характера им, сега общопризнат, съвременният пътешественик ще бъде склонен да помисли, че това име им е дадено отчасти поради тази атмосфера на тайнствена запустялост, която така знаменателно витае над островите. Нищо не може по-добре да внуши вида на някогашни живи същества, злобно превърнати от разцвет в пепелище. Като Содомови^[5] ябълки, впепелени от нечий допир, изглеждат тези острови.

Колкото и променливо да е на вид мястото им поради морските течения, те самите, поне за човек, застанал на брега, изглеждат неизменно едни и същи: неподвижни, излени, слепнали до самата снага на гибелната смърт.

Името омагьосани и в друго отношение не би изглеждало неподходящо, защото странните влечуги — обитатели на тези пусти места, чието, присъствие дава на островите второто им испанско име — Галипагос — и особено местните костенурки от дълго време поддържали у моряците едно суеверие колкото ужасно, толкова и смешно. Те искрено вярват, че всички морски офицери корабокрушенци, особено комодори и капитани, след смъртта им (а в някои случаи и преди смъртта) са превърнати в костенурки; и после живеят в това място като единствени и усамотени господари на Асфалтум.

Безсъмнено тази така странно печална мисъл ще да е била първо внушена от самия мрачен пейзаж, но може би най-вече от костенурките. Защото освен строго физическите им черти в целия вид на тези твари има нещо себепорицателно. Никое животно не изразява така умоляващо постоянна скръб и не изглежда така осъдено на отчаяние; а мисълта за странното им дълголетие не може да не засили още повече това впечатление.

Дори при риска да бъда заслужено обвинен в суеверие, не мога да не призная, че понякога, па и сега, когато напусна шумния град през юли или август, за да поскитам из Адирондакските планини далеч от влиянието на града и по-близо до тайнственото въздействие на природата; когато в такива моменти приседна на мъхнатия връх на някой горист проход, обкръжен от нападалите дънери на съборени от вятъра борове, и си припомня като насън другите ми далечни скитания под жаркото слънце на Омагьосаните острови, и тъмните черупки пак започнат да се мяркат пред очите ми, и дълги безжизнени шии да се проточват от голите храсталаци; и си представя стъкловидните скали на острова, изтрити и набраздени с дълбоки браздолици от вековното влачене на костенурките, тръгнали да дирят локвички с оскъдна вода: в такива моменти едва мога да устоя на чувството, че някога съм спал наистина на омагьосана от зли духове земя.

Не, така жив е споменът ми или магията над въображението ми, че не зная дали от време на време не ставам жертва на оптическа измама по отношение на Галипагос. Защото често на някое веселие в обществото, особено когато това става в старинен дом и осветлението е само от свещи, та сенките падат в отдалечените ъгли на просторна стая и им придават вид на диви горски усои и гъсталаци, обитавани от духове — често съм привличал вниманието на гостите с втренчения си поглед и внезапната промяна на израза си, защото изведнаж ми се е привиждало, че от тези въображаеми усои излиза и запълзява бавно по пода призракът на гигантска костенурка, а на гърба й гори с огнени букви думата: „Помни“.

Скица втора
Двете страни на костенурката

„Най-грозни образи и привидения по тез места,

които и природата не смее с поглед да обхване

или свени се от недъзите ужасни тя,

изплъзнали се от изкусните й длани,

свени се от безформените, уродливи очертания.

 

Недоумяваме доколко и човека ужасяват те,

щом ужасът, от който у дома си се боиме,

е буболечка дребна, страшна само за дете

в сравнение с това, което тука всеки остров крие.

 

Не бойте се, ни рече видялият и патил много,

че тез чудовища пред вас убоги

предрешени са само в грозотата като във тоги.

 

Повдигне ли одеждите им някой, без да пита,

таз рат кошмарна в миг излита

във пазвата на Зет, където се спотайва скрито.“

Като вземем предвид даденото описание, възможно ли е човек да бъде весел на Омагьосаните острови? Да, тоест открие ли веселата страна и ще се развесели. И наистина, колкото и скръбна гледка да представляват те, тяхната мрачност не остава завинаги неотменна. Защото, както и никой очевидец да не може да отрече, че те изискват най-сериозно и дори суеверно отношение, така и най-твърдите ми решения не могат да ме възпрат да виждам прозрачната костенурка да излиза от тъмния ъгъл; все пак даже костенурката, тъмна и навяваща скръб, каквато е откъм гърба, има и своята светла страна; бронята на гърдите й понякога е бледожълтеникава или златиста. Освен това всеки знае, че както морската, така и земната костенурка имат такава направа, че ако ги обърнеш по гръб и изложиш на погледа светлата им страна, те не могат вече да се обърнат по корем и да покажат другата си страна. Но след като сториш това, и именно защото си го сторил, не бива да се кълнеш, че костенурката няма тъмна страна. Радвай се на светлата страна, дръж я непрестанно обърната нагоре, ако можеш, но бъди честен и не отричай черната. Нито пък бива онзи, който не може да обърне костенурката от естественото й положение, така че да скрие тъмната и покаже по-светлата й страна, като голяма октомврийска тиква на слънце, само по тази причина да твърди, че това същество представлява едно съвсем черно маслинено петно. Костенурката е и черна, и светла. Но да минем към по-конкретни подробности.

Няколко месеца преди кракът ми да стъпи за първи път на брега на тези острови, параходът ми плаваше по тези места. Един ден по обяд се озовахме близо до южния край на Елбимарл, немного далеч от сушата. Донякъде по силата на някаква прищявка, а донякъде и за да проучим тази странна местност, изпратихме на брега една лодка с екипажа и с поръчение да разгледат всичко, което могат, и освен това да донесат колкото е възможно повече костенурки.

Слънцето беше залязло вече, когато разузнавачите се завърнаха. Погледнах надолу от високата страна на кораба, като че ли надвесен от стената на кладенец, и видях смътно влажната лодка, потънала в морето под натиска на някаква необикновена тежест. Пуснахме въжета и като напрегнахме всички сили, три костенурки, огромни като допотопни животни, бяха изтеглени на палубата. Те сякаш не приличаха на земни същества. Ние бяхме по море близо пет дълги месеца, предостатъчен период, за да накара всички земни неща да придобият митичен вид за едно притъпено съзнание. Ако в този момент бяха излезли на борда ни трима испански митничари, вероятно щях да ги зяпна с любопитство, да ги заопипвам, да ги потупвам, както диваците разглеждат цивилизованите си гости. Но вместо трима митничари ето ти тези наистина чудновати костенурки — никакви блатни костенурки от детството ти, а черни като траурни одежди, тежки като обковани сандъци с големи черупки, издути и заоблени като щит, назъбени и напукани като щитове; участвували в сражения — на места орунтавели от тъмнозелен мъх и слизести от морската вода. Тези тайнствени същества, пренесени внезапно през нощта от тяхното неописуемо уединение, па нашата многолюдна палуба, ми направиха впечатление, което не е лесно да изразя. Като че ли бяха току-що изпълзели от недрата на земята. Да, те приличаха на онези костенурки, на чийто гръб индусът поставя цялото земно кълбо. Взех фенер и ги разгледах по-подробно. Каква почтена, благоговейна старост! Каква рунтава зеленина обвиваше грубите люспи и запълваше пукнатините на изпочуканите им черупки! Вече не виждах три костенурки. Те се разтегнаха, преобразиха. Струваше ми се, че виждам три римски колизеума във величествена разруха.

Вие, най-древни обитатели на този, или кой да е друг остров — казах аз, — дайте ми, моля, свободата на вашите тристенни градове.

Великото чувство, което тези същества вдъхваха, беше чувството на старост: вековна, безкрайна издръжливост. И наистина не мога лесно да повярвам, че друго някое същество може да живее и диша толкоз дълго, колкото костенурките на Енкантадас. Да не говорим за познатата им способност да поддържат живота си без храна в продължение на цяла година, предвид на непромокаемата броня на живата им ризница. Кое друго живо същество притежава такава крепост, от която да устоява на набезите на времето?

С фенер в ръка зачоплих между мъха и съзрях стари белези от удари, получени от многото жестоки пропадания из мергелните планини на острова — белези, странно разширени, подути, полузаличени и все пак разкривени като онези, които понякога се срещат по кората на много остарели дървета — и ми се стори, че съм някакъв археолог или геолог, който разучава дирите на птиците и разчита знаците по изкопани плочи, по които са тъпкали невероятни същества, чиито духове дори са вече мъртви.

Като лежах в хамака си тази нощ, над главата си чувах бавното отегчено тътрене на тримата тромави странници по задръстената от разни вещи палуба. Глупостта или упоритостта им беше така голяма, че те никога не заобикаляха пречките. Едната изобщо спря да се движи точно преди среднощната смяна. При изгрев-слънце я намерих завряна, като стенобойна машина, в неподвижната основа на предната мачта, където продължаваше да се мъчи със зъби и нокти да направи невъзможния пробив. Това именно странно увлечение по безнадежден труд, което така често ги завладява, най-вече навява мисълта, че тези костенурки са жертва на наказание или на зъл, направо сатаничен магьосник. Виждал съм ги по време на странствуванията им да се блъскат продължително и героично в скали, да ги бутат, да се провират и вклинчват в тях, за да ги разместят, та да продължат по неотклонната си пътека. Най-голямото им проклятие е стремежът им към праволинейност, за което е нужен робски труд в този объркан свят. Другите две костенурки, които не бяха срещнали такава пречка като спътницата им, се сблъскваха само с дребни препятствия: ведра, скрипци, намотани въжета и платна; и от време на време, като пълзяха през тях, се плъзгаха и падаха на палубата с поразяващ тропот. Като слушах това тътрене и тези сътресения, аз си помислих за свърталището, от което идеха; остров, изпълнен с остри клисури и дълбоки бездънни дерета, стигащи до сърцето на насечени планини и покрити на разстояние цели мили от неизкореними храсталаци. Тогава си представих тези три праволинейни чудовища да се провират през сенките, век след век като ковачи; да пълзят така бавно и тромаво, че не само отровни гъби и всякакви гъбести неща да виреят под краката им, но и на гърба им да поникне черен мъх. С тях често се губех във вулканични лабиринти; отблъсквах безкрайни клони на гниещи храсталаци; докато най-после сънувах, че съм седнал кръстато на най-предната от тях, от двете ми страни по един брамин я яхнал като мен, така че образувахме триножник, който подпираше небесния свод.

Ето такъв кошмар роди първото ми впечатление от костенурките на Енкантадас. Но на другия ден, колкото и да е странно, аз седнах с другарите ми моряци на весел гуляй с пържоли и задушено от костенурка; а след вечеря, извадих ножа и помогнах да превърнем трите огромни вдлъбнати черупки в три фантастични супника, а трите плоски, жълтеникави коремни брони — в три разкошни подноса.

Трета скица
Скалата Родондо

„Наречена скала на злото порицание,

тя е зловеща, пагубна обител,

ни рак край нея може, ни риба да се хване,

кресливи чайки само с гласове продрани

и корморани, твари ненаситни,

стоят и дебнат неотклонно край скалите.

 

Пенливото море отекна страховито

в огромното си блюдо и мощно отговори,

разбиват се вълните върху скалата горе,

тържествен звън заплитат в протяжния си ритъм.

 

Тогаз лодкарят спря играта на веслата

да доловят по-ясно словата на водата.

 

Със своята гълчава отнейде долетяха

рой птици непознати и остро зацвъртяха.

 

Като че ято тъмно, злокобно във дъга

кръжеше покрай тях и стягаше кръга.

 

Заблъскаха ги ядно с криле зловещи, лихи,

един до друг в таз нощ кошмарна те се свиха.“

Да се изкачиш на висока каменна кула е хубаво не само по себе си, но е и най-добрият начин да видиш околността надалеч. Още по-добре е, ако тази кула е единствена и уединена като мистериозната кула в Нюпорт или пък е едничка останка от стар, разрушен замък.

Що се касае до Омагьосаните острови, за щастие имаме на разположение точно такъв наблюдателен пункт от една забележителна скала, която поради особената й форма испанците някога нарекли Родондо или Кръглата скала. Висока около осемстотин метра, тя се издига направо от морето на около десет мили от сушата и с цялата планинска група на юг и изток Родондо заема в голям мащаб приблизително същото положение, каквото прочутата Кампаниле, или самостоятелната камбанария на „Свети Марко“ заема спрямо скупчените остарели сгради около нея.

Преди да се изкачим горе, за да огледаме Омагьосаните острови, тази морска кула сама по себе си заслужава внимание. Тя се вижда на около тридесет мили разстояние; и пълна участница във вълшебната атмосфера, която се излъчва от цялата група, на пръв поглед всички я вземат за мачта. На четири левги разстояние, в някое знойно, омарно пладне, тя прилича на испански адмиралски кораб, отрупан с искрящи платна. Кораб на хоризонта! Кораб на хоризонта! Кораб на хоризонта! — се чува от трите мачти. Но по-отблизо вълшебното очертание бързо се превръща в скалиста кула.

За първи път посетих това място в ранно утро. С намерение да отидем на риба, бяхме спуснали три лодки и като се отдалечихме на около две мили от нашия кораб, точно призори се озовахме близо до лунната сянка на Родондо. Тя изглеждаше по-величествена и по-смекчена в този момент на двоен здрач. Огромната пълна луна грееше на запад като полуугаснал фар и обагряше в мека краска морето като светлината на тлеещ огън в огнището към полунощ; в същото време по целия източен хоризонт невидимото слънце изпращаше бледи предвестници на появяването си. Лек ветрец подухваше; морето се вълнуваше лениво; звездите трептяха с блед блясък; цялата природа изглеждаше уморена от дългото нощно бдение и в летаргично изтощение очакваше изгрева на слънцето. Това беше критическият час да се улови Родондо в най-доброто й настроение. Здрачът беше тъкмо достатъчен да разкрие всяка нейна интересна част, без да разкъса избледнялото було на вълшебството.

От начупена стълбовидна основа, измита от вълните като стъпалата на крайморски дворец, кулата се издигаше в постаменти от пластове до един гол връх. Тези еднакви пластове, от които е съставена масата, са главната й особеност. Защото при мястото на съединението им те стърчат навън като полици, които я опасват от върха до подножието, и се издигат една над друга в степенувани серии. И както стрехите на всеки стар хамбар или абатство гъмжат от ластовички, така и всичките тези каменни первази гъмжеха от безброй морски птици. Стрехи връз стрехи и гнезда връз гнезда. Тук-таме дълги ивици от призрачно бял птичи клей бе боядисал кулата от морето до въздуха, което лесно обясняваше приликата й на корабно платно, гледана отдалеч. Всичко това би тънело във вълшебно спокойствие, ако да не беше динамичната врява на птиците. Не само стрехите гъмжеха от тях — те летяха в гъсти рояци над главите ни, разпростирайки се в крилат и постоянно променлив балдахин. Кулата е убежище на морски птици от стотици мили разстояние. На север, на изток, на запад се простира само вечният океан; така че ястребът, който се носи като боен кораб от бреговете на Северна Америка, Полинезия или Перу, вижда за пръв път суша на Родондо. Но въпреки че Родондо е твърда земя, сухоземни птици никога не кацат на нея. Представете си червеношийка или канарче да кацне там! В какво опасно положение би изпаднала сладкопойната птичка, когато я обкръжат като скакалци тези силни птици бандити с дълги клюнове, страшни като ятагани.

Не зная дали има друго място, където човек би могъл да изучи по-добре природата на много странни морски птици, отколкото на Родондо. Това е птичарникът на океана. Тук кацат птици, които никога не са докосвали мачта или дърво; птици отшелници, които винаги летят сами, облачни птици, познали непробивни въздушни сфери.

Нека първо хвърлим поглед на най-долната полица, която е и най-широка и е много малко над чертата на прилива. Какви другоземни същества са тези? Прави като мъже, но едва ли така симетрични, те стърчат около цялата скала като скулптурни кариатиди, които поддържат по-горната редица от стрехи. Телата им са смешно несъразмерни; клюновете им са къси; като че ли имат само стъпала без крака; а пък страничните им крайници са нито хриле, нито криле, нито ръце. И наистина, пингвинът не е ни риба, ни рак; като храна не е нито за през карнавала, ни за велики пости: той е без изключение най-неопределеното и най-некрасивото същество, открито от човека досега. Макар да се вре в трите природни елемента и наистина да притежава някои елементарни права на принадлежност и към трите, пингвинът не се чувствува у дома си нито в един от тях. По земята куца тромаво, във водата цапа с перките си, във въздуха се мята насам-натам и току се сгромолясва. Природата сякаш се срамува от това свое неугледно дете, та го крие в най-затънтените краища на Земята — в Магеланския пролив и в унизената морска история на Родондо.

Но погледнете какви са онези мрачни полкове, изтеглени на втората полица? Какво редничество от големи странни птици? Какви морски монаси от сиви ордени? Пеликани. Дългите им клюнове и тежки кожени торби, окачени на тях, им придават най-печален вид. Раса на мислители, те стоят по цели часове, без да се помръднат. Техните матови, пепеляви пера изглеждат напудрени с пепел. Истинска каеща се грешница е тази птица и е на мястото си по бреговете на сгуриените Енкантадас — където самият мъченик Йов може да е седял и да си е посипвал главата с пепел.

По-горе виждаме сивия албатрос, неправилно наречен така — неугледна и непоетична птица, която не прилича на прославения в разказите негов роднина, който е снежнобелият дух, витаещ над нос Хоуп и нос Хорн.

Като продължим да се изкачваме от полица на полица, намираме наемателите на кулата, разположени в серии според големината им: рибояда гъска (олуша), черна и пъстра риба вещица, сойка, морски кокошки, птици кашалоти, всякакви видове чайки — царе, князе, властелини, които господствуват едни над други в сановническа премяна, и всичко това изпъстрено с предизвикателните и тревожни викове на буревестника, които се преповтарят като кръстчетата в някоя бродерия. Това мистериозно колибри на океана, което, ако беше по-пъстро обагрено, можеше, поради бликащата му веселост да се нарече едва ли не негова пеперуда, но чието чуруликане под кърмата на кораба вещае зло за моряците, както за селяните вещае смърт щракането на запушен комин — това птиче бе избрало за специално свое местожителство Омагьосаните острови и с това допринасяше немалко за мрачното им обаяние.

С напредването на деня се увеличава и неблагозвучната врява. С оглушителни крясъци дивите птици започват утринните си песнопения. Всеки миг изхвърчават ята от кулата, за да се присъединят към въздушния хор, който се носи над главите ни, а към техните места се спускат други милиарди. Но долу през цялото разногласно вълнение, чувам ясни сребърни нотки, като от ловджийски рог, които падат непрекъснато, както косите струи на проливен дъжд. Поглеждам високо нагоре и съзирам някакво снежнобяло ангелско създание с дълго копие — подобно перо, щръкнало отзад. Това е блестящият петел — вдъхновител на океана, красивата птица, която поради тревожния си музикален зов е подходящо наречена „помощник-боцман“.

В това паметно утро видях, че крилатият свят, който заоблачва Родондо, съответствува на хилядното множество, обитаващо водата в подножието му. Под нивото на водата скалата изглеждаше като восъчна пита от пещери, които представляваха лабиринт от свърталища на гъмжило от приказни риби. Всичките бяха особени; много от тях извънредно красиви, биха правили чест на най-скъпите стъклени аквариуми, в които държат златни рибки за показ. Най-силно впечатление правеше оригиналността на много екземпляри от това множество. Тук се виждаха багри, каквито четката на никой художник не бе рисувала, и форми, още неваяни от никого.

За да дам представа за множеството, лакомството и неописуемото безстрашие и кротост на тези риби, нека кажа, че често през избистрените пространства вода, които се получаваха за миг, когато рибите се мятаха над повърхността, нашите въдичари забелязваха някой непредпазлив смелчага, който плуваше бавно и дълбоко, и предпазливо се опитваха да пуснат въдицата долу до него. Напразно обаче; невъзможно беше да преминат през горната зона. Щом куката докоснеше морето, стотина глупаци се надпреварваха кому ще се падне честта да я захапе по-рано. Бедни риби от Родондо! Жертви на доверчивостта си, вие спадате към онези, които неблагоразумно проявяват доверие към човешката природа, без да я разбират.

Но зората вече преминава в ден. Ято след ято морски птици отлитат да тършуват из океана за храна. Кулата остава самотна, ако не са пещерите с рибите в подножието й. Птичият клей по нея блести на златните слънчеви лъчи като варосаната мазилка на висок фар или разперените платна на кораб.

В този миг, когато ние знаем, че това е мъртва, пуста скала, безсъмнено други пътешественици се кълнат, че е весел, многолюден кораб.

Хайде сега въжета, и да започнем изкачването. Но полекичка — това не е така лесно.

Четвърта скица
Птичи поглед от скалата

„А сетне го отведе на планината най-висока

и взора му насочи пак в същата посока.“

Ако искаш да изкачиш скалата Родондо, следвай този съвет. Направи три околосветски пътешествия като наблюдател от главната мачта на най-високата фрегата, която някога е кръстосвала моретата; тогава чиракувай една-две години при екскурзовод, който извежда чужденци на връх Тенериф; и още толкова години при някой въжеиграч, индийски фокусник или дива коза. След това ела да бъдеш възнаграден с гледката от нашата кула. Как стигаш дотам, сам си знаеш. Ако се опитахме да разкажем на другите, каква полза би имало? Достатъчно е, че ти и аз стоим сега на върха. Дали пред балониста, или човека, който гледа от Луната, се разкрива по-просторна гледка? Може да си представим, че светът изглежда приблизително такъв, гледан от Милтъновите небесни крепостни стени. Безбрежно водно Кентъки. Тук Дениъл Бун^[6] би живял доволен.

Засега не обръщай внимание на онова пожарище, което представляват Омагьосаните острови. Гледай встрани, край тях, на юг. Ти не виждаш нищо; позволи ми обаче да ти посоча поне направлението, ако не самото място на някои интересни обекти в просторното море, което виждаш да целува основата на тази кула тук и след това да се разгъва към полюсите на Антарктика. Сега сме застанали на десет мили от Екватора. Там, на изток, на около шестстотин мили, се простира континентът; тази скала е почти на самия паралел на Кито^[7].

Обърни внимание на още нещо тук. Ние се намираме на една от трите групи ненаселени острови, които, почти на еднакво разстояние от сушата и много отдалечени една от друга, патрулират цялото крайбрежие на Южна Америка. По един особен начин те също завършват южноамериканския характер на страната. Нито една от полинезийските вериги от острови на Запад не притежава качествата на Енкантадас или Галипагос, на островите Св. Феликс и Св. Амброзио, или на Хуан Фернандес и Масафуеро. За първите няма да говорим тук. Вторите са разположени малко над южния тропик; високи, негостоприемни и необитаеми скали, единият представлява два заоблени хълма, свързани с нисък риф и съвсем прилични на огромно двуглаво гюлле. Последните се намират на тридесет и три градуса южна ширина, високи, диви и нацепени. Хуан Фернандес е достатъчно познат и не се нуждае от повече описание. Масафуеро е испанско име и означава, че така нареченият остров се намира по-навън, тоест по-отдалечен от сушата, отколкото неговият съсед Хуан. Остров Масафуеро е много внушителен, гледан от десетина мили разстояние. Ако се приближим до него от една посока в облачно време, голямата му надвиснала височина и назъбено очертание, а най-вече особеният наклон на неговите плещести върхове му придават до голяма степен вид на огромна ледена планина, която се движи със страхотно равновесие. Страните й са прорязани от тъмни дълбоки пазви, като страничните олтари на някоя стара катедрала. Когато след дълго пътешествие се приближаваш откъм морето до един от тези пролези и съзреш парцалив изгнаник да слиза от стръмните скали към теб, ще изпиташ много странно вълнение, ако си любител на живописното.

По време на риболовни експедиции ми се случи на няколко пъти да посетя всяка от тези групи. Странникът, който се доближи с лодката си до мрачните им скали, има впечатление, че сигурно той пръв ги е открил, така ненакърнено в повечето от тях е мълчанието и усамотението. Впрочем заслужава да споменем тук как европейци за пръв път са спрели на тези острови, още повече, че онова, което ще разкажем, важи и за първото откриване на нашите Енкантадас.

Преди 1563 година пътешествията, които испанските кораби правели от Перу до Чили, били изпълнени с трудности. По това крайбрежие южните ветрове най-често вземат надмощие; а неизменен обичай било корабите да се движат близо до сушата благодарение на суеверната убеденост на испанците, че ако изгубят сушата от погледа си, вечният пасат ще ги отвлече в безкрайни води, от който не ще има връщане. Тук, въвлечени в криволичещи носове и суша, плитчини и подводни скали, борейки се с непрестанен насрещен вятър, често пъти лек, а понякога по цели дни и седмици потънали в пълно затишие, местните кораби много пъти понасяли най-големи трудности при пътувания, които днес ни се виждат невероятно проточени. В един сборник с мореплавателски злополуки се разказва за един от тези кораби, тръгнал на пътешествие, което трябвало да трае десет дни, обаче прекарал четири месеца по море и всъщност не се въобще завърнал в пристанището, защото накрая се разбил в брега. Странното е, че този кораб не срещнал никаква буря, но бил печална играчка на зловредни затишия и течения. Три пъти оставал без провизии и се връщал в някое междинно пристанище, тръгвал наново, но само за да се върне пак назад. Често го забулвали мъгли; по този начин движението не можело да се наблюдава и веднаж, когато моряците с радост очаквали да зърнат местоназначението си — хоп! — мъглата се вдигнала и разкрила планините, от които били тръгнали. При подобни измамни мъгли корабът най-после се натъкнал на подводна скала, от което произлязла дълга верига от злочестини, твърде тъжни за разказване в подробности.

Прочутият лоцман Хуан Фернандес, безсмъртен, поради острова, който носи неговото име, пръв сложи край на тези крайбрежни патила, като направи дързък опит да се отдалечи от сушата, както направи да Гама преди него по отношение на Европа. Тук той намерил благоприятен вятър закъм Юг и като карал в западна посока, докато излязъл от влиянието на пасатите, стигнал брега без трудности; така той се движел по път, който, макар и заобиколен, се оказал по-бърз от прекия. Вече по този нов път около 1670 година били открити и Омагьосаните острови, и останалите патрулни групи острови, както могат да бъдат наречени. Макар да не съм нито чувал, нито чел дали някои от тях са били някога обитавани, основателно може да се заключи, че те са пусти от незапомнени времена. Но да се върнем на Родондо.

На юг от нашата кула, на стотици левги разстояние, лежи цяла Полинезия; но право на запад, точно на нейния паралел, не може да видите никаква земя, докато килът на кораба ви не допре брега на Кингзмилз — сериозно мореплаване от около пет хиляди мили.

Сега, като сме установили относителното си местонахождение чрез тези указатели — единствените възможни за Родондо, — нека разгледаме и някои не така отдалечени обекти.

Погледни мрачните, овъглени Омагьосани острови. Онзи, най-близкият, кратеровиден нос, е част от Елбимарл, най-големият от групата — около шестдесет и повече мили дълъг и петнадесет — широк. Виждал ли си някога самия истински Екватор? Вървял ли си някога по чертата му? Е, точно този кратеровиден нос, ей там, целият от жълта лава, е прерязан от Екватора също както ножът прерязва тиквата през центъра на две. Само да можеше погледът ти да стигне дотам, щеше да видиш уединен от едната страна на същия нос, отвъд ниския ров, остров Нарбъро, най-високото място от купа острови; никаква почва, само набраздена сгурия от върха до основата; безброй черни пещери като ковачници; металичният му бряг звънти под краката като железен плочник; централните му вулкани стърчат един до друг като група гигантски фабрични комини.

Нарбъро и Елбимарл са съседи по интересен начин. Чертежът на една позната буква ще илюстрира това странно съседство.

Прорежи един канал при горната черта на буквата и средната напречна част е Нарбъро, а всичко останало е Елбимарл. Вулканичният Нарбъро е разположен в черните уста на Елбимарл, като червения език в отворените уста на вълка.

Ако ли пък сега желаеш да узнаеш населението на Елбимарл, ще ти дам в кръгли цифри статистическите данни, според най-сигурни изчисления, направени на мястото:

Мъже — нито един

мравояди — неизвестни

човекомразци — неизвестни

гущери — 500 000

змии — 500 000

паяци — 10 000 000

саламандри — неизвестни

дяволи — също

Общ сбор — 11 000 000

като изключим неизчислимото множество зли духове, мравояди, човекомразци и саламандри.

Елбимарл е зинал към залязващото слънце. Разтворените му челюсти образуват голям залив, който Нарбъро, неговият език, разделя на две половини, едната от които се нарича Ветровитият залив, а другата — Подветреният залив; а вулканичните носове, с които завършват крайбрежията му, се наричат Южен нос и Северен нос. Отбелязвам това, защото тези заливи са прочути в аналите на китолова. Китовете идват тук в някои сезони да раждат своите малки. Казват, че когато корабите започнали да идват насам за пръв път, те блокирали входа на Подветрения залив, а корабите им заобикаляли през Ветровития залив, минавали през канала на Нарбъро и така вкарвали морските великани право в кошарата.

На другия ден, след като уловихме риба в подножието на тази кръгла кула, имахме благоприятен вятър и като завихме около Северния нос, изведнаж, съзряхме една флотилия от цели тридесет кораба, която плаваше по посока на вятъра като строен в редица ескадрон. По-прекрасна гледка не можеше да има. Устремените килове се носеха в пълна хармония. Тридесетте кораба бръмчаха като арфа, а и паралелните им следи по морето бяха изтеглени право като струни на арфа. Обаче ловците се оказаха премного за лова. Флотилията се ориентира и се пръсна в различни посоки, като остави само моя кораб и двама елегантни лондончани; последните, като видяха, че ловът не върви, също изчезнаха; и Подветреният залив с всичките му принадлежности и без съперник остана на наше разположение.

Тук се плава по следния начин. Навъртате се около входа на залива, лавирайки ту в него, ту извън него. Понякога, но невинаги, както това се случва в другите части на групата острови — някое течение се втурва, като бягащ кон, точно през устието на залива. Тогава с разперени платна, внимателно променяте курса. Колко пъти при изгрев-слънце, застанал на носа на кораба ни, търпеливо насочен между тези острови, съзерцавах тази земя, спечена не като баничка, а като тухла, не с искрящи потоци, а със смразени порои от измъчена лава.

Когато корабът влиза в открито море, Нарбъро показва едната си страна като тъмна скалиста маса, която се издига на около пет-шест хиляди фута височина, където се забулва с гъсти облаци, долната граница на които се очертава така ясно, като снежната линия на Андите. Страшни работи стават в тъмнината горе. Там действуват демоните на огъня, които от време на време озаряват нощта със странно, призрачно сияние на цели мили разстояние, но без никакви други прояви; или пък изведнъж се изявяват със страхотни сътресения и с цялата драма на вулканичното изригване. Колкото по-черен е този облак през деня, толкова по-вероятно е появяването на светлината през нощта. Често китоловците са се озовавали близо до тази пламтяща планина, когато цялата е греела в бално осветление. Или по-скоро стъкларски завод може да се нарече този същият стъклен остров Нарбъро, с високите си комини. Застанали на Родондо, ние не можем да видим всичките останали острови, но това е добро място за определяне местоположението им. Отвъд обаче на И. С. И. забелязвам далечен мъглив хребет. Това е остров Ебингтън, един от най-северните в групата; така уединен, отдалечен и пуст, гледан от нашия северен бряг, той прилича на ничия земя. Ако съдим по остров Ебингтън, Адам и милиардното му потомство още не е сътворено.

На същия ред, на юг от Ебингтън и съвсем закрит зад шпила на Елбимарл, е Джеймсовият остров, наречен така от първите пирати, на името на нещастния Стюарт — Йоркския дук. Впрочем забележете тук, че освен островите, наименувани сравнително скоро; повечето от които носят имена на прочути адмирали, първите кръстници на Енкантадас са били испанци; тези испански имена обаче са били обикновено заличавани по английските карти и заменяни с по-късните названия на пиратите, които в средата на 17 век ги нарекли на имената на английски благородници и крале. За тези верноподанни мародери и нещата, които свързват имената им с Енкантадас, ще чуем тозчас. Не, веднага, след още една малка забележка; защото между Джеймсовия остров и Елбимарл лежи фантастично островче, известно под странното име Кауливият омагьосан остров. Но тъй като цялата група се счита омагьосана, трябва да се каже причината за тази „магия на магиите“, която се подразбира от това название. Името на острова било дадено от едноименния славен пират при първото му посещение там. Като говори за това място в своите пътеписи, той казва: „Моето въображение ме накара да го нарека Кауливия омагьосан остров, защото го съзирахме на няколко различни точки на компаса и при всяко появяване той имаше различна форма: понякога като разрушена крепост, друг път като голям град“, и пр. Не е за чудене обаче, че между Енкантадас може да се срещнат всякакви оптически измами и миражи.

Възможно е Каули да е нарекъл този променлив и измамлив остров на собственото си име, защото му е навявал някакъв мечтателен образ за него самия. Най-малкото, и то не е невъзможно, ако е бил роднина на поета Каули, който падал малко разсъдъчен и самокритичен и е живял по същото време, сравнението може само да ни се стори неоснователно; защото подобни неща, като чувството, проявено при наименованието на този остров, са в кръвта на хората и могат да се наблюдават както при пирати, така и при поети.

Още по на юг от Джеймсовия остров се намират островите Джървис, Дънкън, Кросмъп, Бретъл, Уудз, Чатъм и много други по-малки острови, повечето от които представляват архипелаг на безплодие, без история или надежда за кое да е от двете, дорде свят светува. Но недалеч от тези са доста известните острови Берингтън, Карловия, Норфок и Худз. Следващите глави ще изложат някои основания за тяхната известност.

Пета скица
Фрегатата и корабът „Флайъуей?“

„Обърнал взор нататък в простора необятен,

видях аз кораб весел, издул докрай платната,

и волен флаг развеял на мачтата най-горе,

вълните неуморни по пътя си да пори.“

Преди да напуснем Родондо, не бива да забравим да кажем, че в 1813 година американската фрегата „Есекс“, с капитан Девид Портър, едва не оставила тук костите си. Както били в безветрие една сутрин и силно течение я тласнало бързо към скалите, съгледали странна гемия, която — отговаряйки на слуховете за омагьосаната околност — изглеждала като че ли се олюлява под напора на силен вятър, докато фрегатата стояла безжизнена, наистина като омагьосана. В това време излязъл лек ветрец, всички платна се издули и фрегатата се впуснала да гони предполагаемия неприятел, когото взели за английски китоловен кораб — обаче скоростта на течението била така голяма, че скоро ги изгубили от поглед. И на пладне въпреки всички усилия „Есекс“ била завлечена така близо до облените в пяна скали на Родондо, че по едно време моряците считали фрегатата за загубена. Най-после обаче излязъл благоприятен вятър и им помогнал да се измъкнат, макар че положението било така критично, че избавлението им представлявало почти чудо. Спасена по този начин от гибел, „Есекс“ използува сега своето спасение да унищожи, ако е възможно, другия кораб. Като подхванали отново преследването по посока на изчезналия кораб, съзрели го едва на следващата сутрин. Щом го открили, той вдигнал американско знаме и продължил да стои отдалечен от „Есекс“. Настъпило затишие; тогава все още с убеждението, че странникът кораб е английски, Портър изпратил един катер, не да завладее кораба, а да докара лодките му, които го влачели. Катерът успял. След това изпратили катери да пленят кораба. Сега чуждият кораб вдигнал английско знаме на мястото на американското, но когато лодките на фрегатата наближили очакваната плячка, внезапно излязъл друг вятър; чуждият кораб отплавал на запад с издути платна и преди да падне нощ, се скрил зад хоризонта, докато през цялото това време „Есекс“ се намирал в пълно безветрие.

Този загадъчен кораб — американски сутринта и английски вечерта, с издути платна в безветрие — вече не се видял. Вълшебен кораб, безсъмнено. Поне така се кълнели моряците.

Това плаване на фрегатата „Есекс“ в Тихия океан през време на войната от 1812 г. е може би най-странното и най-вълнуващото, което се среща в историята на американската флота. Тя пленила най-неуловимите кораби; посетила най-далечните морета и острови; и най-после намерила своя край в сражение с две английски фрегати в пристанището на Валпарайзо. Тук я споменавам по същата причина, по която ще влязат в историята и пиратите, защото и те правели дълги пътешествия между островите, ходели на лов за костенурки по бреговете им, и изобщо ги изследвали; по тези и други причини фрегатата „Есекс“ е особено свързана с Енкантадас.

Нека кажем тук, че има само три достоверни източници — очевидци, които заслужават да се споменат във връзка с Омагьосаните острови; пиратът Каули (1684); изследователят на китоловния район — Коулнит (1798); капитан от първи ранг Портър (1813). Освен горните източници се срещат само голи безполезни загатвания от неколцина минаващи оттам пътешественици и компилатори.

Шеста скица
Остров Берингтън и пиратите

„Презрели сляпото и робско подчинение,

ний, на света голям безгрижните чеда,

да поделим наследството на нашите деди и да

си вземем дяла, полагаем ни се във награда,

който за нашето умение да го откриваме

по право ни се пада.

 

Стопани на света, на волно скитане орисани,

и в никакви регистри и списъци не вписани.

 

Колко славно сега си живеем, колко весело и безгрижно,

в близост до нашето старо наследство, без страх,

далеч от всички злини.“

Преди около два века остров Берингтън е бил убежище на онова прочуто крило пирати на Западна Индия, които, след като били отблъснати от бреговете на Куба, прекосили Дериънския провлак, ограбили и опустошили испанските Тихоокеански колонии и с редовността и точността на модерната поща причаквали корабите с кралското съкровище, които плавали между Манила и Акапулко. След клопките на пиратската война те се оттегляли тук да си кажат молитвите, да се насладят на свободата си, да си преброят сухарите от буретата и жълтиците от бъчонките и да измерят азиатските си коприни с дългите си толедски саби, които им служели за аршини.

В онези дни надали би се намерило по-подходящо място за безопасно убежище и по-неоткриваемо скривалище. В центъра на просторно и тихо море, по което малко се пътувало, заградено с острови, чийто негостоприемен вид непременно би прогонил случайния мореплавател; а същевременно само на няколкодневен път разстояние от богатите страни, които пиратите направили свои жертви; необезпокоявани от никого, те намерили тук онова спокойствие, което самите жестоко нарушавали във всяко цивилизовано пристанище от тази част на света. Тук след буря или временно поражение, нанесено им от отмъстителните им неприятели, или при бързо бягство със златна плячка тези стари мародери идвали и се разполагали удобно, вън от всяка опасност. А мястото не представлявало само безопасно убежище и охолно жилище, а било чудесно и поради други предимства.

Берингтъновият остров в много отношения е извънредно пригоден за килване на кораба при ремонт, за снабдяване с провизии и други моряшки цели. Не само има хубава вода, добро място за закотвяне, заслонено от всички ветрове от високия Елбимарл, но не е и така неплодороден като другите острови от групата. Костенурки, хубави за храна, дървета — хубави за гориво и висока трева — хубава за постеля, изобилствуват тук, а при това има и хубави естествени места за разходка и няколко изгледа, които заслужават да се видят. И наистина, макар че по местоположението си принадлежи към групата на Омагьосаните острови, остров Берингтън е така различен от съседите си, че едва ли изглежда сроден на тях.

— Веднъж акостирах на западното му крайбрежие — казва преди много време един сантиментален пътешественик, — откъдето се вижда черното подножие на Елбимарл. Вървях под сводове от дървета; не много високи и не палмови или портокалови, и не праскови, разбира се; но въпреки това след дългото мореплаване много красиви за разходка под тях, макар и да не раждаха плод. И тук, в спокойните простори на горски поляни и сенчести върхове на склонове, от които се откриват най-спокойни гледки — какво мислите, че видях? Седалки, може би служели на брамини или на председатели на общества за мир. Чудесни стари развалини от някогашни симетрично лежащи столове и кресла от камък и торф; те носеха всичките белези на сръчност и старост и безсъмнено бяха дело на пиратите. Едната представляваше дълъг диван с облегало и подпори за ръцете, точно такъв диван, на какъвто поетът Грей би желал да се изтегне с любимата книга в ръка.

— Макар че понякога те се задържали тук по цели месеци и използували мястото за склад на резервни мачти, платна и бурета, все пак много невероятно е пиратите някога да са строели къщи на острова. Те никога не са били тук без корабите си и най-вероятно са спали на борда им. Споменавам това, защото не мога да избягна мисълта, че е трудно да припишеш направата на тези романтични седалки на други подбуди освен на нуждата от пълно спокойствие на духа и приятно общение с природата. Че пиратите извършвали най-големите безчинства, е вярно; че някои от тях били просто главорези, не бива да се отрича; но ние знаем, че тук-таме из множеството им се е намирал и по някой Демпиър, Уейфър или Каули, както и други мъже, чийто най-голям позор е била отчаяната им съдба и които били преследвани поради нещастия, тайни или неотмъстими злодеяния и изгонени от християнското общество да търсят тъжното уединение или престъпните приключения на морето. Така или иначе, докато траят останките от седалките в Берингтън, те ще представляват най-странни доказателства на факта, че всичките пирати не са били напълно чудовища.

— По време на скитането ми из острова обаче скоро открих други белези, които напълно съответствуваха на онези диви черти, които обикновено — и безсъмнено съвсем основателно — се приписват на мародерите изобщо. Ако бях намерил стари платна и ръждясали халки, щях само да си помисля за дърводелеца бъчвар на кораба. Но аз намерих стари ками, превърнато просто от жици от ръжда, и ятагани, които безсъмнено някога са се забивали между испански ребра. Това бяха белезите на убиеца и разбойника; но и гуляйджията си беше оставил следата. Примесени с черупки, парчета от счупени делви, бяха струпани на купища тук-таме по плажа. Те бяха също като делвите, които се употребяват по испанското крайбрежие за виното и местната ракия, Писко.

— С ръждясало парче от кама в едната ръка и къс от винарска делва — в другата, аз седнах на полуразпадналия се зелен диван, за който споменах, и се замислих дълго и дълбоко за тези същите пирати. Възможно ли е да са ограбвали и убивали на единия ден, на другия — да са гуляли, и на третия — да са си почивали, като се превръщали в съзерцателни философи, идилични поети на природата и столари? В края на краищата не е много невероятно, защото помислете си само за човешкото непостоянство. И все пак, колкото и да изглежда странно, трябва да се спра и на по-милосърдната мисъл; а именно, че между тези авантюристи е имало и благородни, общителни души, способни на истински покой и добродетели.

Седма скица
Кораловият остров и кралят на кучетата

„И с крясъци, закани

негодници цял куп тълпяха се събрани

от пещерите, дупките в околните скали.

Животни подивели, раздърпани и зли,

заплашваха със смърт, въоръжени странно

със сопи и харпуни и със тояги криви,

със саби изхабени със острия ръждиви…

 

Ще бъдем вече ние напълно отменени,

че тези клети твари, за черен труд родени,

безропотно ще бъхтят за общата прехрана,

щом с нищо по-разумно не могат да се хванат.“

На юг от Берингтън е Карловият остров. За него съществува една история, която чух отдавна от един другар моряк с големи познания за живота по далечните земи.

През време на успешния бунт на испанските провинции срещу Метрополията Испания от страна на Перу се сражавал някой си креолски авантюрист от Куба, който благодарение на храбростта и щастието си най-после стигнал до висок ранг в патриотичната армия. След завършването на войната Перу се оказала — както много доблестни джентълмени — свободна и независима страна, но с малко пари в джоба. С други думи, нямала с какво да заплати на наемниците войници. Но креолът — забравих името му — предложил да му заплатят със земя. Тогава му казали да си избере, който иска от Омагьосаните острови, които тогава, както и до днес, си остават владение на Перу. Воинът веднага отплавал натам, проучил цялата група, завърнал се в Каляо^[8] и заявил, че приема нотариален акт за Карловия остров. При това в акта трябвало да се отбележи, че от този момент нататък Карловият остров не само е собственост единствено на креола, но е и завинаги независим от Перу, както Перу е независим от Испания. Накратко казано, този авантюрист си осигурява положение на върховен господар на острова — един от властвуващите господари на земята^[9].

Сега той изпраща прокламации, с които кани поданици в своето още ненаселено кралство. Осемдесетина души, мъже и жени, се отзовали на поканата му; и снабдени от водача си с най-необходимото и с всякакъв вид сечива заедно с няколко говеда и кози, те отплуват с кораб за обетованата земя; последният, който пристигнал на кораба преди отплаването му, бил самият креол, придружен, колкото и да е чудно, от дисциплинарна кавалерия от едри, зловещи кучета. Последните, както се оказало през време на пътуването, отказвали да общуват с емигрантите, стояли аристократично скупчени около господаря си на по-издигнатата кърмова част на палубата и хвърляли презрителни погледи към низшата паплач пред тях, както войниците на някой гарнизон, захвърлен в победен град, гледат от бастионите безславните тълпи граждани, които са поставени да наблюдават.

А Карловият остров не само прилича на Берингтъновия остров по това, че е много по-необитаем от други части на групата острови, но е и двойно по-голям от Берингтън; да кажем четиридесет или петдесет мили в окръжност.

Пристигнала благополучно, компанията веднага се заловила да строи столицата си под надзора на своя господар и покровител. Те правят значителен напредък в строежа на стени от клинкер и подове от лава, добре покрита с пепел вместо пясък. На най-малко оголените хълмове изкарват говедата си на паша, а козите — тези авантюристи по природа, се впускат да изследват отдалечените пустоши на острова заради скромното си препитание от благородни треви. В същото време изобилието от риба и неизчерпаемото племе на костенурките задоволяват другите нужди на приключенците.

Размириците, които са нещо обикновено при заселването на първобитни райони, в настоящия случай се засилвали от особено опакия характер на много от заселниците. Най-после негово величество бил принуден да обяви военно положение и всъщност издирил и убил собственоръчно няколко от разбунтуваните поданици, които с най-съмнителни намерения се разположили тайно на лагер във вътрешността; оттам те се промъквали боси и на пръсти да търсят плячка из пределите на лавения дворец. Трябва да отбележим обаче, че преди тази строга постъпка по-сигурните мъже били разумно избрани за пехотна охрана, подчинена на четириногата охрана от кучета. Можем да си представим политическото състояние на тази нещастна нация, като вземем предвид обстоятелството, че всички, които не били от охраната, били направо заговорници или предатели. Най-после смъртното наказание било мълчаливо премахнато благодарение на навременната мисъл, че ако такава спортсменска присъда се прилага към поданиците, преди да мине дълго време, на краля ще остане малко дивеч за избиване. Човешката част от охраната била тогава разпусната и оставена да обработва земята и сади картофи. Така редовната войска се състояла сега само от кучешкия полк. Както съм слушал, тези кучета били страшно свирепи, но благодарение на строга дресировка станали кротки към господаря си. Въоръжен до зъби, сега креолът се движел тържествено, обграден от кучетата еничари, чийто страшен лай се оказал така полезен при усмиряване на бунтарски прояви, както и пехотната войска.

Броят на населението на острова обаче, жалко намален от раздаването на правосъдие и не особено подсилван от бракове, започнал да навява тъжни мисли. Населението трябвало да се увеличи някак си. Благодарение на обстоятелството, че на Карловия остров се намирало по-малко вода, а и природата му била доста приятна, по това време го посещавали понякога другоземни китоловни кораби, негово величество събирал пристанищни такси от тях и така увеличавал дохода си. Сега обаче имал други намерения. С лукавство от време на време той подмамвал моряци да напуснат корабите си и да минат под знамената му. Щом като забележели отсъствието им, техните капитани искали разрешение да отидат да ги търсят. Тогава негово величество първо ги скривал някъде много добре и после позволявал да ги търсят свободно. В заключение нарушителите не се намирали и корабите си заминавали без тях.

По този начин хитрият монарх постигал две цели: увреждал чуждите нации, като намалявал броя на поданиците им, и същевременно силно увеличавал броя на своите. След това тези чуждестранни ренегати му ставали особени галеници. Но жалко за дълбоко замислените планове на амбициозните принцове и жалко за суетата на славата! Както чуждестранните преторианци от римската държава, неразумно допуснати в римската общност и още по-неразумно издигнати в любимци на императорите, най-после нападнали и съборили трона, така и тези разюздани моряци с всичките останали и гвардията, и народа се надигнали в страшен бунт срещу своя господар. Той им излязъл насреща с всичките си кучета. Жестока битка се развихрила на морския бряг. Тя бушувала три часа — кучетата се борели с решителна доблест, а моряците безстрашно искали само победа. Трима мъже и тринадесет кучета паднали мъртви на бойното поле, мнозина и от двете страни били ранени, а кралят бил принуден да бяга с останалите живи от кучешкия му полк. Неприятелят го преследвал и прогонил с камъни кучетата и господаря им навътре в пущинака на острова. Тогава победителите прекъснали преследването, завърнали се в селото на брега, разбили бъчвите с джин и провъзгласили Република. Мъртвите били погребани с военни почести, а убитите кучета позорно изхвърлени в морето. Най-после притиснат от страданието, беглецът креол слязъл от хълмовете и предложил да преговарят за мир. Бунтовниците обаче не приемали нищо, освен безусловното му изгнание. И така, първият пристигнал кораб отнесъл бившия крал в Перу.

Историята на краля на Карловия остров дава още един пример за трудностите при колонизирането на пусти острови с безскрупулни заселници.

Безсъмнено дълго след това низвергнатият монарх, който умишлено прекарвал в Перу дните си на село, където в нещастието си намерил сигурен подслон, бдял за всеки кораб, който пристигал от Омагьосаните острови, за да чуе някаква новина, например че Републиката е пропаднала, че впоследствие бунтовниците са се разкаяли и че го призовават да им стане отново крал. Безсъмнено той считал Републиката за злополучен опит, който скоро ще хвръкне във въздуха. Но не, въстаниците се конфедерирали в особена демокрация: нито по гръцки, нито по римски, нито по американски образец. Всъщност то не била никаква демокрация, а непрестанна бунтокрация, която се гордеела, че не признава друг закон освен беззаконието. Тъй като предлагали много примамливи условия на дезертьори, техните редици се разраствали от притока на разбойници от всеки кораб, който стигал до бреговете им. Карловите острови били провъзгласени за убежище на потиснатите моряци от всички флоти. Всеки избягал моряк бил посрещан с овации като мъченик за свободата и веднага официално влизал в редовете на граждани на тази всемирна нация. Напразно капитаните на избягалите моряци се стараели да ги върнат. Новите им съотечественици били готови да насинят много очи заради тях. Те имали малко оръжия, но с юмруците им шега не бивало. И така станало, че накрая никакви кораби, които били запознати с характера на тази страна, не смеели да я доближат, колкото и силно да се нуждаели от подкрепления. Тя станала анатема — една морска Алсейша^[10], ненападано скривалище на всякакви отчаяни типове, които в името на свободата вършели всякакви произволи. Броят им постоянно се менял. Моряци, дезертирали от корабите си на други острови — или в лодки по морето в тази околност, — гребели към Карловия остров, като към сигурно убежище; докато пък, преситени от живота на острова, известен брой други прекосявали морето до някой от съседните острови и оттам се представяли пред непознати капитани като моряци корабокрушенци и често успявали да се качат на кораби, отправени за бреговете на Испания, където при дебаркирането от съчувствие им събирали и милостиня.

Една топла нощ през първото ми посещение на тези острови нашият кораб се носеше в замрялото затишие, когато някой извика от бака: „Светлина, хой!“. Погледнахме и видяхме сигнален огън да гори на някаква тъмна земя встрани от посоката ни. Нашият трети помощник-капитан не познаваше тази част на света. Той отиде при капитана и рече:

— Сър, да отплавам ли с лодка? Това трябва да са корабокрушенци.

Капитанът се изсмя доста мрачно и като се закани с юмрук към сигналния огън, изтърси една псувня и рече:

— Не, не, скъпи вагабонти, няма да ми подмамите лодка на брега в тази светла нощ! Добре постъпвате, вие разбойници, доброжелателно постъпвате, като палите висок огън, уж при опасна плитчина. Никой умен човек няма да се изкуси да отплава натам, да види какво става, но това ще го накара да насочи кораба си внимателно далеч от брега — това е Карловият остров; оправете платната, господин помощник-капитан, и дръжте светлината зад гърба ни.

Осма скица
Остров Норфок и чолоската вдовица

„И най-подир на острова някаква жена видяха,

потънала в безнадеждност и във скръб,

достигнала на отчаянието до пропукания ръб,

на мъката безпомощно да се отдава,

окаяно за помощ всекиго да призовава.

 

Очите му тъмнееха като среднощното небе,

гръдта му — бяла като току-що натрупан сняг,

а свежестта на бузите като зората бе…

Безжизнен днес лежи в припадащия мрак.

 

Издъхна любовта,

отнесе я смъртта

завинаги под кактусовите листа.“

Далеч на североизток от Карловия остров, уединен от останалите, лежи остров Норфок, колкото и незначителен да е той за повечето пътешественици, за мен, по симпатия, този самотен остров е осветен от най-тежките човешки изпитания.

Това беше първото ми посещение на Енкантадас. Бяхме прекарали два дни на брега на лов за костенурки. Нямахме време да уловим много, та на третия ден си разперихме платната. Тъкмо вече тръгвахме, вдигнатата котва още висеше във водата и незабележимо се олюляваше между вълните, докато добрият ни кораб постепенно извръщаше глава да остави острова зад себе си; когато морякът, който ми помагаше при лебедката, се спря изведнаж и ми обърна вниманието на нещо, което се мяркаше на сушата, не край брега, а малко по-навътре, развявано на едно възвишение.

Заради по-нататъшния развой на тази кратка история нека кажем тук как стана така, че нещо, донякъде защото беше много дребно, остана незабелязано от всички останали мъже на кораба, а не избягна от окото на моя помощник при лебедката. Останалите моряци, и аз включително, просто стояхме всеки до своята спица при повдигането; моят другар, необичайно оживен при всяко завъртане на тежката лебедка, скокна отгоре й и с всичка сила напрегна мускулите си да я завърти надолу, а погледът му следеше с весела възбуда бавно отдалечаващия се бряг. Издигнат по този начин високо над останалите, той можа да забележи предмета, който иначе не се виждаше: а това вдигане на погледа му се дължеше на повишеното му настроение; то пък — да си кажем истината — се дължеше на глътка перуанско писко, която тази сутрин мулатът Стюарт му бе дал тайно като възнаграждение за извършена услуга. Е, разбира се, писко прави много бели на този свят и все пак като виждаме как в настоящия случай то стана причина, макар и косвена, да се спаси едно човешко създание от най-ужасна съдба, не трябва ли също да признаем, че понякога писко върши и много добрини?

Като погледнах отвъд водата, в указаната посока, видях нещо бяло да виси от една скала във вътрешността, може би на половин миля от брега.

— Птица е, белокрила птица; може би една… не; това е… това е носна кърпа!

— Да, носна кърпа! — отекна другарят ми и извика по-високо да осведоми капитана.

И бързо — като че ли изкарваха и насочваха оръдие — дългият телескоп бе пъхнат между въжетата на задната мачта, от високата площадка на кърмата; тогава се видя ясно човешка фигура върху отдалечената скала, която ревностно ни махаше с нещо като носна кърпа.

Нашият капитан беше пъргав, добър човек. Като остави далекогледа, той се разтича, нареди да бъде пусната котвата отново и да се спусне лодка.

След половин час бързата лодка се завърна. Тя отиде с шестима, но се завърна със седмина; и седмият беше жена.

Не от артистична безсърдечност, но просто ми се поиска да можех да рисувам с пастел, защото тази жена представляваше най-трогателна гледка: а пастелът прави меки, навяващи тъга линии, които най-добре биха обрисували печалния образ на тъмнокожата чолоска вдовица.

Историята й бе скоро разказана и на нейния странен език бе скоро разбрана, защото нашият капитан от дългото пътуване по крайбрежието на Чили знаеше добре испански. Преди три години една чола — както в Перу наричат нечистокръвните индианци от Пейта — на име Хунила, придружена от младоженека си съпруг — Филипе, чистокръвен кастилец, и единствения й брат индианец — Труксил, тръгнали през океана с китоловен кораб, командуван от един веселяк — французин; корабът, отправен на път отвъд Енкантадас, смятал да мине край тях. Целта на малката команда била да си набави костенурско масло, течност, която поради голямата си чистота и като лакомство се цени високо навсякъде, където е познато; а в тази част на Тихия океан то е добре познато. С един сандък дрехи, сечива, готварски прибори, някакъв примитивен апарат за изпитване на маслото, няколко бурета с бисквити и други неща, да не забравим и двете любими кучета, тези верни животни, обичани от всички чолоси, Хунила и спътниците й пристигнали благополучно на избраното от тях място; според договора, направен, преди да отплават, французинът се задължавал да ги прибере при завръщането си от четиримесечно пътуване из западните морета; този интервал се струвал напълно достатъчен за целите, на тримата авантюристи.

На пустия бряг на острова те му заплатили в сребро за пътуването си дотам, тъй като чужденецът се съгласил да ги вземе само при това условие, макар че бил готов да направи всичко, за да осигури изпълнението на обещанието си. Филипе много се борил да отложи заплащането до завръщането на кораба. Но напразно. И все пак те си мислели, че имат друг голям залог за добросъвестността на французина. Уредили плащането за обратния път да стане не в сребро, а в костенурки; сто костенурки, уловени и предадени готови в ръката на завърналия се капитан: чолосите смятали, че до вероятното време на завръщането на французина ще изпълнят и това, след като завършат своята работа; и безсъмнено, в перспектива, те си смятали, че в лицето на сто костенурки — сега пръснати някъде из вътрешността на острова — притежават сто заложници. И толкоз; корабът отплувал; загледаните в него трима авантюристи, оставени на брега, отвърнали с весел поздрав на гръмкото ликуване на пеещия екипаж; и преди да се свечери, френският кораб се скрил зад хоризонта и мачтите му — три бледи черти — бързо изчезнали от погледа на Хунила.

Чужденецът дал весело обещание и го закотвил с клетви; но и клетвите, и котвите се изтеглят еднакво лесно; на тази изменчива земя нищо не е така трайно като неизпълнените обещания, дадени с радост. Дали обратни ветрове от непостоянни небеса, или обратни настроения на променливите му решения, дали корабокрушение и внезапна смърт в уединени далечни води — каквато и да била причината, веселият чужденец повече не се ни видял, ни чул.

И все пак, каквато и тежка съдба да ги чакала, докато не й дошло времето, никакви лоши предчувствия не смущавали душите на полосите, погълнати от трудната задача, която ги довела тук. Не, още преди да били изтекли седем седмици, бързата орис, която се промъква като крадец през нощта, прибрала двама от дружината от всички земни и морски тревоги. Те престанали вече да се взират с трескав страх или още по-трескава надежда отвъд хоризонта на настоящето; безмълвните им души отплували в най-далечното бъдеще. С упорит труд под палещото слънце Филипе и Труксил свлекли в колибата си много десетки костенурки и изпитали маслото им, когато въодушевени от добрия си успех и да се възнаградят за тежкия си труд, те твърде набързо сковали един катамаран, или индийски сал, каквито много се използуват по испанските морета, и весело тръгнали на риболов съвсем близо до една дълга подводна скала с много назъбени дупки, която се простирала успоредно на брега и на около половин миля от него. Благодарение на някакво лошо течение или случайност, или естествена небрежност поради веселото им настроение (защото, макар и да не могли да бъдат чути от брега, по движенията им се виждало, че пеели през това време) те били отвлечени в дълбоките води и тласнати в тази желязна преграда. Зле скованият сал се преобърнал и разпаднал на парчета; тогава, подмятани от широкоплещи вълни ту в разчупените греди на сала, ту в острите зъби на скалата, и двамата приключенци загинали пред очите на Хунила.

Пред погледа на Хунила потънали те. Истинският ужас на това събитие протекъл пред очите й като нереална трагедия, разигравана на някаква сцена; тя седяла под груб заслон от повехнали храсталаци, които увенчавали върха на една висока скала, малко отдръпната от брега. Храстите били разположени така, че за да вижда морето надалеч, тя надничала между клоните като през решетка на висок балкон. В този ден обаче, за който разказваме тук, за да наблюдава по-добре смелата авантюра на двете й любими същества, Хунила отдръпнала клоните на една страна и ги придържала в това положение. Те образували овална рамка, през която синкавото безбрежно море се диплело като нарисувано. И там невидимият художник нарисувал пред очите й подхвърления от вълните разбит сал, някога хоризонталните му греди, сега вдигнати нагоре, като наклонени мачти, и четирите борещи се ръце, неразличими между тях; и после всичко стихнало в гладки кадифени води, които бавно влачели треските от разбития сал; и от началото до края не се чул звук. Смъртта представлявала безмълвна картина; един сън на окото; форми, изчезващи като в мираж.

Така мигновена била сцената и тихият й картинен ефект — така приличал на съновидение, и така отдалечена от високата й кула и от реалната представа за нещата, че Хунила само втренчила поглед и не помръднала пръст, нито надала вик. Но по-добре, че е седяла така занемяла и вцепенена, загледана в тази пантомима, иначе какво би могла да стори? Отдалечена от тях на половин миля море, биха ли могли нейните две пленени ръце да помогнат на онези четири обречени? Разстоянието било дълго, времето — миг. Като види светкавицата, кой глупак ще се помъчи да спре гърма? Тялото на Филипе било изхвърлено на брега, но от Труксиловото нямало и следа; само светлата му шапка от плетена слама — същата, която той размахвал като слънчоглед, когато се отдалечавали от брега, и сега, галантна докрай — продължавала да я поздравява. Тялото на Филипе обаче изплувало до брега — едната му ръка препъната за прегръдка. Челюстите му, сковани в смъртта, любещия съпруг нежно прегръщал своята невеста — останал й верен дори в смъртния си сън. О, небеса, когато един мъж съхрани така верността си, вие ли ще сте неверните? Вие, които сте създали верния? Но тези, които не са се клели никога във вярност, не могат да бъдат клетвопрестъпници.

Излишно е да се споменава в какво неописуемо страдание сега потънала самотната вдовица. Когато разказваше историята, тя почти не спомена за това, просто изложи случката. Тълкувай израза на чертите й колкото можеш; само от думите й малко би разбрал, че тя самата беше героинята на разказа й. Но дори така, пак не можа да възпре сълзите си. Сърцата на всички кървяха при такава героична скръб.

Тя ни бе показала само похлупака на своята душа и странните знаци, вдълбани по него; скромната гордост бе скрила всичко, което беше вътре. И все пак имаше едно изключение. Като протегна малката си кафява ръка към нашия капитан, тя рече на мек и най-бавен испански език: „Сеньоре, аз го погребах“, после се запъна, като че ли се бореше с гърчеща змия, и като се сви, изведнъж скочи и заповтаря с изгаряща мъка: „Погребах го, моя живот, моята душа!“.

Сигурно тази жена с натежало от скръб сърце бе изпълнила полусъзнателно, с автоматични движения на ръцете си, последните грижи по Филипе и забола груб кръст от сухи пръчки — зелени нямало — на челото на този самотен гроб, където сега почиваше в спокойно пристанище този, когото неспокойното море бе поразило.

Някакво смътно чувство обаче за още едно тяло, което трябва да се погребе, за още един кръст, който да пробие друг гроб, още ненаправен; някаква смътна тревога и мъка по неоткрития й брат преследвали и потискали Хунила. Още не засъхнала по ръцете й пръстта от гроба, тя се върнала бавно на брега и заскитала там с неопределена цел, впила омагьосан поглед в нестихващите вълни. Но те й донасяли само надгробен напев и тя полудявала при мисълта, че убийци могат да оплакват жертвите си. С течение на времето, когато започнала да осъзнава тези събития по-реално, силната й католическа вяра, която особено държи на освещаване на гробовете, я подтикнала да поднови в будно състояние това набожно дирене, което бе започнала като в сън. Ден след ден, седмица след седмица, тя тъпчела сгурията по брега, докато най-после нова подбуда изострила всеки неин ужасен поглед. Сега започнала с еднакъв копнеж да търси живия и мъртвия; брата и капитана; заедно изчезнали завинаги. Потисната от такива чувства, Хунила малко държала сметка за времето и малко неща извън нея самата можели да й служат за календар или часовник. Както за бедния Крузо, който бил в същото море, камбаната на никой светец не удряла да покаже изтичането на седмица или месец; всеки ден си минавал неканен; никакъв петел не известявал идването на зората, мученето на никакви стада — онези отровни нощи. От всичките обикновени и постоянно повтаряни звуци, човешки или одухотворени чрез благо общуване с човека, само един смущавал този зноен транс, викът на кучета; извън него не се чувало нищо, освен прибоя на вълните — едно монотоние, което прониквало навсякъде; а този глас вдовицата най не обичала да чува.

Нищо чудно, че когато мислите й се понасяли към неидващия кораб и тя ги връщала обратно, напразните й надежди така се борели в нея, че най-после почнала да си повтаря отчаяно: „Още не, още не; глупавото ми сърце бърза твърде много“. Така тя си наложила търпение още няколко седмици. Но за онези, които земята тегли към себе си, търпение й нетърпение са едно и също.

Хунила се помъчила тогава да пресметне в ума си, точно до часа, колко време бе изминало от отплаването на кораба; и после със същата точност да види още колко време остава. Но това се оказало невъзможно. Кой ден е сега или кой месец — не могла да каже. Времето било нейният лабиринт, в който Хунила съвсем се загубила.

А сега следва…

Противно на намеренията ми, тук ме обзема мълчание. Човек не знае дали природата не му налага да запази в тайна някои неща, които са му били поверени. Най-малко, съмнително е дали е добре да ги разтръби. Ако някои книги се считат пагубни и продажбата им се забранява, какво да кажем за още по-страшни факти, а не сънища на изкуфели мъже? Онези, на които книгите оказват вреда, няма да устоят на никакви събития. Събитията, не книгите, трябва да се забранят. Но човек винаги сее по вятър, който вее, накъдето си иска; за добро ли, за зло ли човек не знае. Често злото иде от доброто и доброто от злото.

Когато Хунила…

Тъжна гледка е да гледаш свиленокос звяр да си играе дълго със златист гущер, преди да го налапа. Още по-ужасно е, когато ехидната съдба си играе като котка с една човешка душа и с незнайна магия я кара да оборва едно смислено отчаяние с друго; което е чиста лудост. Несъзнателно и аз постъпвам също така котешки, като си играя със сърцето на читателя, защото ако той не се вълнува — чете напразно.

— Корабът заминава днес, още днес — най-после си продумала Хунила. — Това ми дава малко време да се оправя; без сигурност ще полудея в отпуснатото си незнание, аз не преставам да се надявам; сега, когато зная със сигурност, искам само да почакам. Сега живея и вече не гина в недоумение. Света Дево, помогни ми! Ти ще отнесеш кораба назад. О, дълги, тъжни, минали седмици — нека всичките се провлекат отново — за да изкупя днешната сигурност, отдавам ви свободно, макар че ви късам от себе си!

Както моряците, изхвърлени в буря на някой пуст бряг, си сковават лодка от останките на разбития кораб и я пускат в същите вълни — така и Хунила, тази самотна, съкрушена душа, от измамата молеше упование. Човечество, ти си силно нещо. Прекланям се пред теб, но не в лицето на увенчания с лаври победител, а пред този, който е победен.

Наистина, Хунила се облягаше на тръстикова пръчка, истинска тръстика, не метафорична; истинска великденска тръстикова пръчка, къс от куха бамбукова пръчка, доплавала от неизвестни острови и намерена на брега. Назъбените й краища изгладени като с гласпапир; златистият й блясък беше изчезнал. Дълго изглаждана между море и земя, горни и долни камъни, неполираната повърхност беше изпилена до голо и сега имаше друг блясък, който отговаряше на нейното страдание. Околовръстни линии, раздалечени една от друга, прорязваха цялата повърхност и я разделяха в шест правоъгълници с различна дължина: в първия бяха пресметнати дните, като всеки десети ден бе отбелязан с по-дълга и по-дълбока рязка; вторият бележеше броя на яйцата от морските птици, събрани за прехрана из гнездата по скалите; третият, — колко риби са били уловени на брега; четвъртият — колко дребни костенурки са уловени на брега; петият — колко слънчеви дни; шестият — колко облачни; и последният от двата беше по-голям. Цяла нощ, прекарана в пресмятане, математика на страданието, та да изнури прекалено будната й душа до заспиване; въпреки това сън не идвал.

Графата на дните беше много изтрита, дългите десетични резки бяха полуизличени, като азбуките на слепите. Десет хиляди пъти копнеещата вдовица беше прекарала пръстта си по бамбуковата пръчка, тази глуха флейта, която непрестанно свиреше, без да издава звук — като че ли броеше отлетелите във въздуха птици и би подкарала костенурките да пълзят по-бързо в гората.

След сто и осемдесетия ден вече не се виждаха резки; тази последна рязка беше най-слаба, както първата беше най-дълбока.

— Имало е още дни — каза капитанът, — още много, много дни; защо не си продължила да ги отбелязваш, Хунила?

— Сеньоре, не ме питайте.

— А междувременно не мина ли и друг кораб покрай острова?

— Не, синьоре, — но…

— Ти мълчиш, но какво има, Хунила?

— Не ме питайте, сеньоре.

— Виждала си кораби да минават в далечината, махала си им, а те отминавали — така ли беше, Хунила?

— Нека бъде както казвате, сеньоре.

Закалена в страдание, Хунила не искаше — не смееше — да се уповава на слабостта на езика си. Тогава, когато капитанът я запита дали някой китоловен кораб не е…

Но не, няма да записвам това изцяло, та присмехулниците да го повтарят като доказателство в тяхна полза. Половината ще остане тук неразказано. Нека двете неназовани събития, които сполетели Хунила в този разказ, си останат между нея и нейния бог. В природата, както и пред закона, може да е клеветничество да се казват някои истини.

И все пак как така, въпреки че корабът ни бе стоял три дни на котва край острова, единственият му човешки обитател ни бе забелязал едва преди да отплаваме, за да не се върнем никога вече в това самотно и далечно място; това изисква обяснение, преди да дойде продължението.

Мястото, където френският капитан свалил малката компания, беше на по-отдалечения обратен край на острова. Там те построили по-късно и колибата си. В своята самота вдовицата не напускала мястото, където любимите й същества живеели с нея и където най-милият от двамата сега спял в дълбокия си сън и всичките й жалби не можели да го събудят, а той бил най-верен съпруг през живота си.

Между двата противоположни краища на острова се издига висока неравна местност. Кораб, закотвен на едната страна, не се вижда от другата. Нито пък островът е така малък, че значителен брой хора да не могат да се скитат из пустата местност от едната му страна и хич да не се забележат или чуят от човек, уединен в другата половина. И така Хунила, която смятала, че ако дойде кораб, то ще е вероятно откъм нейната страна на острова, е можела докрай да не узнае за присъствието на нашия кораб, ако не бе имала някакво мистериозно предчувствие, вдъхнато й, както уверяваха нашите моряци, от тайнствения въздух на острова. Пък и отговорът на вдовицата не разсея тази мисъл.

— Ами как стана така, че ти прекоси острова тази сутрин, Хунила? — запита нашият капитан.

— Нещо прелетя край мен, сеньоре. То докосна бузата, сърцето ми, сеньоре.

— Какво казваш, Хунила?

— Вече казах, сеньоре; нещо дойде от въздуха.

Случаят висял на косъм. Защото едва когато Хунила прекосила острова и стигнала до височината в центъра, трябва за пръв път да е забелязала мачтите ни и да е видяла също, че развързваме платната, а може дори да е чула ехтящия припев на винча. Странникът кораб щеше да отплава и да я остави зад себе си. Бързо, колкото й държат краката, тя слиза към отсамната страна, но скоро изгубва кораба от погледа си между потъналите джунгли в подножието на планината. Тя продължава да се провира между изсъхналите клони, които се мъчат на всяка крачка да й препречат пътя, докато стига до уединената скала, все още малко навътре от морето. Тя се покачва на нея, за да се увери, че не се лъже. Корабът все още се вижда ясно. Но сега, изтощена от преголямото напрежение, Хунила едва не премалява; тя се бои да слезе от шеметното си място; решава да остане, където е, и като последно средство сваля тюрбана от главата си, развива го и го размахва над джунглите към нас.

Докато разказваше историята си така, моряците образуваха мълчалив кръг около Хунила и капитана; и когато най-после бе дадено нареждане да екипират най-бързата лодка, за да отидат до отвъдната страна на острова и пренесат сандъка на Хунила и костенурченото масло — това се посрещна с такава готовност, едновременно радостна и тъжна, каквато рядко бе виждана. Много шум не се вдигна. Котвата бе вече върната на дъното и корабът се олюля спокойно на нея.

Хунила обаче настоя да придружи лодката, като необходимост да заведе кормчията до нейната прикрита колиба. И така, подкрепена с най-доброто, което нашият домакин можеше да достави, тя тръгна с нас.

Надали някога съпруга на най-прочут адмирал е получила на кораба на своя съпруг по-почтително, мълчаливо благоговение, отколкото Хунила — от екипажа на тази лодка.

Като завихме покрай много стъкловидни носове и измамни места, след два часа навлязохме във фаталната подводна скала; най-после стигнахме до едно скрито заливче, погледнахме нагоре по дължината на една зелена многовърха стена от лава и видяхме самотното жилище на острова.

То висеше на една надвиснала скала, заслонено от двете страни с преплетени храсталаци, лицето му почти скрито от погледа, поради издатините на грубото стълбище, което пълзеше нагоре от морето по пропастта. Изградено от тръстика, с покрив от дълга плесенясала трева, то приличаше на изоставена копа сено, чиито косачи вече не съществуват. Покривът му беше едноскатен; стрехите стигаха на около два фута от земята. Тук имаше един прост апарат за събиране на росата или по-скоро двойно дестилирана и най-фино прецедена вода от дъждовете, които по милост или като подигравка нощното небе понякога пуска над тези прокълнати Енкантадас. По цялото протежение под скалата бе обтегнат един чаршаф на капки, изцапан от времето, забоден на къси прави колчета, поставени в плиткия пясък. Един малък клинкер, хвърлен в платното, държеше средата му надолу и така прецеждаше всичката влага в една кратуна, поставена под него. Този съд доставяше всяка капка вода, изпита на острова от чолосите. Хунила ни каза, че кратуната понякога, но невинаги се пълнела до половината за една нощ. Тя съдържала около седем литра.

— Но ние бяхме свикнали на жаждата — каза тя. — В Сенди Пейта, където живеехме преди, никога не пада дъжд от небето; всичката вода там се внася с мулета от долините във вътрешността.

Между храсталаците имаше вързани двадесетина стенещи костенурки, които съставляваха хранителния запас на Хунила, докато стотици сплескани черни щитове, като разместени изпочупени надгробни камъни от черен аспид, също се търкаляха наоколо. Това бяха скелети от гърбовете на онези големи костенурки, от които Филипе и Труксил бяха извадили скъпоценното си масло. Няколко големи кратуни и две възголеми бурета бяха пълни с него. В едно гърне наблизо имаше известно количество втвърдено на корички масло, което държали, за да се изпари.

— Смятаха да го прецедят на следващия ден — каза Хунила, извръщайки лицето си.

Забравих да кажа за най-странната гледка, макар че тя първо ни посрещна при излизането ни на брега; паметта не се придържа винаги към реда, по който нещата се случват.

Щом излязохме на брега, десетина пухкави къдрокоси кученца от красива порода присъща на Перу, устроиха концерт от радостни приветствия, на който Хунила отговори по същия начин. Някои от тези кученца се родили на острова, след като Хунила овдовяла, и били потомци на двете кучета, донесени от Пейта. Поради назъбените стръмнини и ями, преплетени гъсталаци, дълбоки пукнатини и на разните опасности във вътрешността Хунила, поучена от загубата на едно от любимците й между тях, никога не позволявала на тези деликатни същества да я следват, когато от време на време се катерела да търси птичи гнезда, или се скитала нанякъде; така че, по стар навик, те не пожелали да я последват, когато тази сутрин прекосила острова; пък и душата й била препълнена с други неща, за да забележи, че са останали назад. И все пак през цялото време тя така държала на тях, че освен влагата, която излоквали рано призори от малките вдлъбнатинки между съседните скали, тя бе делила с тях росата от кратуната; никога не си скътвала по-значителен запас за онези продължителни и пълни суши, които през някои бедствени сезони изкорубват тези острови.

След като по наше искане ни посочи кои няколко неща ще иска да се пренесат на кораба — сандъка й, маслото, без да пропусне живите костенурки, които искаше да подари на капитана от благодарност, ние се заловихме за работа: да ги пренесем на лодката по дългото стръмно стълбище от дълбоко насечени скали. Докато другарите ми бяха заети с това, аз видях, че Хунила бе изчезнала нанякъде.

Не от чисто любопитство, но като че ли нещо друго, примесено към него, ми подсказа да оставя костенурката си и още веднаж да се огледам бавно наоколо. Спомних си за съпруга, погребан от ръцете на Хунила. Тясна пътека ни водеше към гъстата вътрешност на храсталака. Като тръгнах по нея, след много криволичения излязох на малко, кръгло разчистено място, свряно в храсталака.

Могилката се издигаше в средата; гол куп от най-ситен пясък, като този на дъното на изтекъл пясъчен часовник. При главата му имаше кръст от увехнали клони; сухата, забелена кора още се люпеше по него; напречната му пръчка, привързана с въже, бе тъжно клюмнала в тишината на въздуха.

Хунила беше полупросната на гроба; чернокосата й глава беше наведена и се губеше в дългите й разпуснати индиански коси; ръцете й се протягаха към подножието на кръста и стискаха малко бронзово разпятие; разпятие така изтрито, че чертите му не личаха, като тези на някое старо, гравирано чукало, с което дълго е чукано напразно. Тя не ме видя и аз се отдръпнах безшумно и напуснах мястото.

Няколко минути преди всичко да бе готово за тръгването ни, тя се появи отново между нас. Погледнах я в очите, но сълза не видях. В целия й вид имаше нещо високомерно, но то изразяваше страдание. Страданието на испанеца и индианеца, което не се проявява в ридание. Най-висшата гордост, напразно унизена да припадне от скръб на гроба; природната гордост, подчиняваща природната мъка.

Малките пухкави кученца я обкръжаваха като пажове, когато тя заслиза бавно към брега. Тя прегърна двете най-нетърпеливи от тях:

— Mia Teeta Mia Tomoteeta! — И като ги галеше, запита колко от тях бихме могли да приберем, на борда.

Помощник-капитанът командуваше екипажа на лодката; не беше коравосърдечен човек, но животът му бе протекъл така, че в повечето работи, дори в най-дребните, главният му подтик беше само ползата.

— Не можем да ги вземем всичките, Хунила; припасите ни са малко; ветровете не са сигурни; пътуването ни до Томбес може да трае доста, дни. Затова вземи тези, които са в ръцете ти, Хунила, но не повече.

Тя беше в лодката; гребците също бяха седнали; всички, освен един, който чакаше да отблъсне лодката от брега и тогава да скочи в нея. С присъщата си прозорливост кучетата сега като че ли разбраха, че в този миг ги изоставят на пустия бряг. Стените на лодката бяха високи, носът й — обърнат към сушата — беше вирнат; и така поради водата, от която инстинктивно се плашеха, кучетата не можеха лесно да скочат в малката лодка. Пъргавите им лапи обаче дращеха с все сила носа на лодката, като че ли това беше вратата на някой селски стопанин, който им отказва подслон в зимна буря. Тревожен израз на страдание: те не виеха, нито скимтяха; оставаше само да проговорят.

— Отблъсвай лодката от брега! Гребете силно! — извика помощник-капитанът.

Лодката се повлече тежко, наклони се и след миг се отдели от брега, обърна се и се понесе бързо. Кучетата се разтичаха, като виеха покрай брега; ту се спираха, загледани в летящата лодка, ту понечеха да скочат да ни гонят, но, неясно защо, се възпираха; и пак се втурваха да тичат и вият край брега. Ако бяха човешки същества, едва ли биха изразили по-ясно чувството си на отчаяние. Греблата пляскаха в унисон като две крила. Никой не проговори. Погледнах към брега, после към Хунила, но лицето й бе сковано в строго, в мрачно спокойствие. Кучетата, свити в скута й, напразно ближеха вдървените й ръце. Тя не хвърли нито един поглед назад; седеше неподвижно, докато не завихме край един нос на крайбрежието и вече не виждахме и не чувахме нищо зад нас. Приличаше на човек, който, след като е изпитал най-острите морални болки, вече се задоволява да му изтръгват по-нежните сърдечни струни една по една. За Хунила мъката изглеждаше така необходима, че болката на други същества — макар от любов и съчувствие да бе станала и нейна, — трябваше да се понася безропотно. Копнеещо сърце в стоманена рамка. Сърце, изпълнено със земни копнежи, смразено от слана, падаща от небето.

Продължението е кратко. След дълго пътуване, измъчвани от затишия и противни ветрове, стигнахме в малкото пристанище Томбес в Перу, за да попълним припасите на кораба. Пейта не беше далеч оттам. Нашият капитан продаде костенурченото масло на един търговец в Томбес; и като прибави към среброто й малък принос от всички моряци, даде го на мълчаливата ни пасажерка, която не разбра какво са направили моряците. За последен път видяхме самотната Хунила, като влизаше в града Пейта, възседнала малко сиво магаре; пред себе си тя наблюдаваше хармоничните движения на хералдическия кръст на раменете на животното.

Девета скица
Островът на Худ и отшелникът Оберлус

„Във теснината мрачна те изведнъж видяха

този мъж обречен, седнал на камъните плахо,

замислен безнадеждно, с объркано съзнание,

със къдри посивели, немити, неприбрани.

Несресани и мазни, безредно разпиляни,

те скриваха лицето със пламък зъл в очите.

Погледна ги той тъпо със погледа си вял,

а бузите му бяха посърнали, изпити,

като че ли цяла вечност не беше нищо ял.“

На югоизток от Кросмановия остров лежи островът на Худ, или облачният остров на Маккейн; а откъм южната му страна има стъкловидно скалисто заливче с широк плаж от тъмна, счукана лава, наречен Черният плаж или Обърлусовият пристан. Подходящо биха могли да го нарекат Харонов^[11].

Той бил наречен така на името на едно диво белокожо същество, което прекарало много години тук; един европеец, който внесъл в тази дива местност качества, по-сатанински от всичките, които могат да се срещнат в околните човекоядци.

Преди около половин век Оберлус дезертирал на горепоменатия остров, пустинен и тогава, както и сега. Той си построил убежище от лава и клинкери на около една миля разстояние от пристана по-късно наречен на негово име, в една долинка, или разширено дере, в което тук-таме между скалите се намирало по десетина декара земя, годна за примитивно обработване — единственото място на острова, което не било прекалено брулено от вятъра за целта. Тук той успял да отгледа някакъв изроден вид картофи и тикви, които от време на време разменял за алкохол или долари с минаващи оттам китоловци. На вид, по разказите на всички, той приличал на омагьосан от зла магьосница; сякаш пил от чашата на Цирцея^[12]; същински скот; дрехите му — недостатъчни да покрият голотата му; луничавата му кожа — покрита с мехури о постоянното излагане на слънцето; носът — сплескан; лице — разкривено, тъпо, землисто; коса и брада — нестригани, буйни и огненочервени. Той смайвал чужденците като някакво вулканично същество, изхвърлено от същата конвулсия, която изхвърлила на бял свят и острова. Цял в кръпки, заспал на кълбо в усамотеното убежище от лава сред планината, казват, че приличал на куп суха шума, обрулена от есенните дървета и оставена за миг от свирепия нощен вятър в някой закрит ъгъл, за да я отвее безжалостно наново и да повтори прищявката си другаде. Казват, че същият този Оберлус представлявал много странна гледка, когато в някое душно, облачно утро, скрит под ужасната си моряшка шапка, копаел картофи из лавата. Така извратено и разкривено било цялото му същество, че чак дръжката на мотиката му като че ли постепенно се свила и изкривила в шепата му и станала мизерен превит бастун, който приличал повече на дивашки боен сърп, отколкото на дръжка на цивилизована мотика. Той имал мистериозен обичай при първата си среща с чужденец най-напред да показва гърба си; вероятно защото това била по-хубавата му страна, тъй като го разкривала най-малко. Ако срещата се случела в градината му, както ставало понякога — новопристигналият странник, който идел откъм морето направо през дерето да дири странния зарзаватчия, за когото чувал, че търгува тук — Оберлус продължавал да си копае известно време, без да обръща внимание на поздрава, бил той весел или учтив; когато странникът се обръщал, за да го види в лицето, отшелникът, с мотика в ръка, също така старателно се извръщал на другата страна; приведен, начумерено се въртял около картофената си могила. Толкоз за копаенето му. Когато пък седял, целият му вид и всичките му движения били така душмански и ненужно зловещи и потайни, че изглеждало като че ли хвърля отрова в кладенци, а не картофи в почвата. Но между по-дребните му и по-безвредни чудесии била представата, че посетителите му идели, водени толкова от силното желание да видят могъщия отшелник Оберлус в царственото му уединение, колкото и да си вземат картофи и ей тъй, да се поразговорят с някого на този пуст остров. Просто невероятно, че такова същество ще е толкова суетно; мизантроп — да бъде тщеславен; но той наистина си имал своя представа за нещата; и въз основа на нея често се надувал смешно пред капитаните. Но, в края на краищата, това прилича на познатата ексцентричност на някои затворници, които се гордеят тъкмо с онова отвратително нещо, което им е донесло лошата слава. Друг път го прихващала нова необяснима приумица и той дълго се криел от идещите чужденци зад клинкеровите ъгли на колибата си: понякога се промъквал през сухите храсти горе в планината като боязлива мечка и не искал да види човешко лице.

Освен случайните посетители от морето през дълги промеждутъци от време единствената дружина на Оберлус били пълзящите костенурки; а той изглеждал по-долу и от тях, тъй като от известно време желанията му не надвишавали техните, ако изключим умопомрачението, което му носело пиянството. Колкото и изроден да изглеждал обаче, в него се таяла още по-голяма низост и само чакала удобен момент да се прояви. И наистина, единственото нещо, в което Оберлус превъзхождал костенурките, била неговата по-голяма способност да върши низости; същевременно и нещо като съзнателна воля за това. Онова, което ще разкрием, може би ще покаже, че егоистичната амбиция или любовта към власт сама по себе си далеч не е присъщ недъг на благородните умове, но се споделя и от същества, които въобще нямат ум в главите си. Никои същества не са така егоистично тиранични, както някои скотове; всеки, който е наблюдавал обитателите на пасбищата, трябва от време на време да е забелязвал това.

— Този остров е мой, кълна се в майка си Сикърекс — си казвал Оберлус и изглеждал кръвнишки дивата си пустиня. По някакъв начин — размяна или кражба, — защото в онези дни кораби все още се отбивали от време на време на неговия пристан — той се сдобил с една стара пушка, с няколко заряда барут и сачми. Снабден с оръжие, той добил смелост както тигър, който за пръв път осъзнава ноктите си. Дългият навик да бъде единствен владетел на всичко край него, почти ненарушимата му самота, обстоятелството, че никога не срещал хора, освен като независим човекомразец или лукав търговец, а и такива срещи били редки; всичко това трябва постепенно да е подхранило у него огромна представа за собствената му цена, комбинирана с чисто животинско презрение към останалата вселена.

Нещастният креол, който се радвал на кратко царуване на Карловия остров, може до известна степен да е имал не съвсем недостойни подбуди; същите, които подтикват други авантюристи да отвеждат колонисти в далечни краища и да си присвояват политическо надмощие над тях. Бързите му екзекуции на много от неговите перуанци са съвсем извинителни, като се имат предвид отчаяните типове, с които е имал работа; а пък битката с кучетата, която обявил на обединените си бунтовници, при онези обстоятелства изглежда напълно оправдана. За този крал Оберлус обаче и за онова, което след малко ще последва, не може да има и сянка от оправдание. Той постъпил така просто, защото по наследство от майка му Сикърекс^[13] жестокостта и тиранството му доставяли удоволствие. Сега, въоръжен с тази отвратителна стара пушка, той се почувствувал силен при мисълта, че е господар на този ужасен остров, и се задъхвал от нетърпение да изпита силата си над първото човешко същество, което попадне само в ръцете му.

И не останал да чака дълго. Един ден забелязал край брега лодка и един човек, негър, който стоял до нея. На известно разстояние се виждал кораб и Оберлус веднага разбрал каква е работата. Корабът спрял за дърва и моряците от екипажа на лодката отишли в гората да си наберат. Той наблюдавал лодката от удобно място, докато се появила пръсната група моряци, натоварени с цепеници. Те ги тръснали на брега и се върнали в гората да донесат още, докато негърът товарел тези в лодката.

Сега Оберлус заговаря негъра, който се втрещил при вида на живо същество, и то такова ужасяващо в тази пустош, и веднага изпаднал в паника, засилена от мечешката любезност на Оберлус, който иска разрешение да му помогне в работата. Негърът стоял с няколко цепеници на рамото си и тъкмо замятал още няколко; а Оберлус с едно въженце, скрито в пазвата му, стоял зад гърба на негъра, който с право се усъмнил и напразно се извръщал да застане пред Оберлус; Оберлус обаче също се извръщал; най-после, изморен от това безполезно усилие да измами другия или пък изплашен да не го изненада останалата част от компанията, Оберлус изтичва до един храсталак, взема пушката си и зверски настоява негърът да остави работата си и да го последва. Той отказва. Тогава Оберлус вдига пушката и щрака. За щастие пушката не улавя; по това време обаче, загубил ума и дума от страх, при второ подканване, негърът изпуска дървата си, подчинява се на волята му и го последва. Оберлус бързо се скрива от погледа по едно познато нему тясно дефиле.

Докато се изкачват нагоре в планината, той ликуващо съобщава на негъра, че отсега нататък ще му работи и ще бъде негов роб и че от неговото поведение ще зависи и как ще бъде третиран. Обаче измамен от първоначалното импулсивно малодушие на негъра, в един лош миг Оберлус отслабва бдителността си. Когато минават през едно тясно място, негърът юначага забелязва, че водачът му не е нащрек, изведнъж го сграбчва, хвърля го на земята, издърпва пушката му, завързва му ръцете със собственото въженце на чудовището, мята го на рамо и се завръща с него долу при лодката. Когато останалата компания пристига, откриват Оберлус на кораба. Тук се оказва, че той е англичанин контрабандист — занаят, не твърде склонен към великодушие. Оберлус понася здрав бой, после му слагат белезници, извеждат го на брега и го принуждават да издаде жилището си и да предаде имуществото си. Картофите, тиквите и костенурките му, с цял куп долари, които трупал от търговските си операции, били веднага прибрани. Но докато твърде отмъстителните контрабандисти били заети да разрушават колибата и градината му, Оберлус се изплъзва в планината и се скрива там в непроходимите й гънки, познати само нему, докато корабът отплава, и тогава дръзва да се завърне и с помощта на една стара пила, която пъха в едно дърво, успява да си освободи ръцете от белезниците.

Потънал в тъжни мисли сред развалините на колибата си и разбитите клинкери, и изгасналите вулкани на този изоставен остров, обиденият мизантроп сега обмисля някакво изключително отмъщение над цялото човечество, но прикрива целите си. Кораби продължават да спират на пристана от време на време; скоро Оберлус ще може да ги снабдява с малко зеленчуци.

Предупреден от предишния си неуспех в отвличане на чужденци, сега той прилага съвсем различен план. Когато моряци слязат на брега, той им се докарва като непринуден, приятен и щедър другар, кани ги в колибата си и доколкото позволявала червенокосата му мутра, любезно ги подканя да пият от виното му и да се веселят. Гостите му не чакат много канене и щом се напият здраво и станат съвсем безчувствени, той им връзва ръцете и краката, натиква ги между клинкерите и те стоят скрити там, докато корабът отплава — и тогава, напълно зависими от Оберлус, изплашени от промененото му държане, зверските му заплахи и най-вече от тази ужасна пушка — те доброволно му се подчиняват и стават негови смирени роби, а Оберлус — най-невероятният тиранин, такъв, че двама-трима загиват още при началния му процес на действие. Останалите — всичко четирима — той принуждава да разкопават твърдата почва; да пренасят на гръб товари с глинеста пръст, изгребана от влажни пукнатини в планината; храни ги с най-лоша храна; вдига пушка при най-лек признак на бунт; и във всяко отношение ги прави влечуги в краката му, безвредни змии плебеи, за храна на този Лорд Анаконда^[14].

Най-после Оберлус успява да запаси арсенала си с четири ръждясали саби и още малко барут и сачми за пушката си. Като намалява благосклонно труда на робите си, сега той се проявява като човек — или по-скоро дявол — с големи способности да предумва или принуждава другите да се съгласяват със скритите му замисли, колкото и да им са противни. И наистина, подготвени за всякакви възможни злодейства от предишния си разюздан живот — един вид каубои, бродещи по морето, — който е стопил целия морален облик на човек у тях, така че сега били готови да се втвърдят в първия предложен калъп на низост; мъжеството им, разложено от безнадеждното им страдание на острова; свикнали да се огъват пред господаря си за всяко нещо, а самият той — роб на най-лоши страсти, тези нещастници били сега извратени напълно по волята му. Той се отнасял към тях като към същества от по-низша раса; накратко казано, той слага стоманени шипове на своите четири животни и прави от тях убийци; от малодушните страхливци лесно прави главорези.

А пък сабя или кама, човешките оръжия не са нищо, освен изкуствени нокти и зъби, прикачени като фалшиви шипове на борец петел. И така, повтарям, Оберлус, царят на острова, слага стоманени шипове на своите четирима поданици; сиреч заради слава слага четири ръждясали меча в ръцете им. Сега и той, като всеки друг автократ, си имал гвардия.

Човек би помислил, че от това ще последва бунт на робите. Оръжие в ръцете на потъпкани роби ли? Колко непредпазливо от страна на императорите, Оберлус! Не, те имали само мечове — твърди жалки, стари сърпове, — а той — пушка, която пръскала слепешката всякакви камъни, клинкери и други шлаки, и с един изстрел, би унищожил като четири гълъба и четиримата бунтовници. Освен това отначало той не спял в обичайната си колиба; в продължение на известно време, щом пламнел залез, той поемал из напуканите планини, за да се скрие там в някоя сярна яма, където бандата му не можела да го открие; но понеже това му се видяло твърде неприятно, започнал всяка вечер да завързва ръцете и краката на своите роби, скривал мечовете им, натиквал ги в казармите си, затварял вратата и като лягал пред нея в една груба барака, която построил наскоро, преспивал цялата нощ с пушка в ръка.

Вероятно недоволен да се перчи по цял ден из една овъглена пустиня начело на чудесната си армия, Оберлус сега обмислял най-крупното си злодеяние; вероятната му цел била да изненада някой минаващ кораб, който спре до неговите владения, да изколи екипажа и да избяга с кораба в незнайни краища на света.

Докато тези планове назрявали в главата му, два кораба спрели заедно при обратната страна на острова му; тогава намеренията му претърпяват внезапна промяна.

Корабите се нуждаят от зеленчуци, които Оберлус обещава да им даде в изобилие, при условие, че изпратят лодките си до неговия пристан; та екипажът да пренесе зеленчуците от градината; същевременно уведомил двамата капитани, че неговите нехранимайковци — роби и войници — са станали така ужасно лениви и негодни за нищо, че с обикновени увещания не можел да ги накара на работа, а същевременно сърцето не му давало да бъде строг към тях.

Споразумението станало и лодките били изпратени и изтеглени на брега. Екипажите отишли до клинкеровата колиба; за тяхно учудване обаче там нямало никой. Като почакали, докато загубили търпение, те се върнали на брега, но какво да видят — някакъв странник, и то не добрият самарянин, като че ли скоро бил минал оттам. Трите лодки били разбити на хиляди парчета, а четвъртата липсвала. С тежък труд през планините и клинкерите, неколцина от чужденците успели да се върнат на онази страна, откъм която били корабите, и тогава изпратили нови лодки да спасят останалите нещастници от групата.

Поразени от вероломството на Оберлус обаче, двамата капитани се бояли от нови и още по-мистериозни жестокости, а всъщност, склонни да припишат странните случки на магиите, свързани с тези острови — решили, че най-сигурното е да бягат веднага; и оставили Оберлус и армията му спокойно да си владеят откраднатата лодка.

Вечерта, преди да отплават, те сложили писмо в едно буре, с което осведомявали Тихия океан за случилото се, и закотвили бурето в залива. След известно време бурето било отворено от друг капитан, който случайно хвърлил котва там, но едва след като изпратил лодка до пристана на Оберлус. Както добре можем да си представим, тревогата му до завръщането на лодката не била малка; тогава му предали друго писмо с Оберлусовото обяснение на случката. Този ценен документ бил намерен полуплесенясал, забоден на клинкеровата стена на нажежената колиба. То гласяло следното, което показва, че Оберлус бил поне умел писател, а не само простак; нещо повече, бил способен и на най-жално и милно красноречие.

„Сър, аз съм най-нещастният, онеправдан джентълмен, който някога е живял. Патриот, изгнан от родината си от тиранска ръка.

Извергнат на тези Омагьосани острови, много пъти молех капитани на кораби да ми продадат една лодка, но вечно ми отказваха, макар че предлагах най-добри цени в мексикански долари. Най-после ми се представи случай да се сдобия с такава и аз не позволих да ми се изплъзне.

Дълго време съм се старал, чрез тежък труд и много самотно страдание, да събера нещичко, за да прекарам в удобство добродетелни, макар и нещастни старини; но много пъти съм бивал ограбван и бит от хора, които претендираха, че са християни.

Днес напускам Омагьосаните острови в здравата лодка «Милосърдие» на път за островите Фиджи.

Сиракът Оберлус

П. П. Зад клинкерите до пещта ще намерите старата птица. Имайте търпение; аз я оставям да мъти, ако ли излюпи пиленца, завещавам ви ги, които и да сте. Но не бройте пилетата си, преди да се излюпят.“

Птицата се оказала един полумъртъв от глад петел, който бил в седящо състояние от немощ.

Оберлус заявил, че заминава за островите Фиджи; това било само за да отправи преследвачите си по фалшива диря. Защото след дълго време пристига сам в лодката си в Гуякил. Тъй като неговите злосторници не се ни видели, ни чули на Худовия остров, възможно е или да са загинали от липса на вода през време на пътуването до Гуякил, или, което е също толкоз възможно, Оберлус да ги е изхвърлил от лодката, когато е видял, че водният им запасе намалява.

От Гуякил Оберлус продължил до Пейта; там, с този безименен чар, характерен за някои най-грозни животни, се промъкнал в сърцето на една русокоса девойка; успял да я увещае да го придружи обратно в неговите Омагьосани острови, които безсъмнено обрисувал като рай от цветя, а не ад от клинкери. Хубавият остров обаче нямал щастието да бъде колонизиран с подбрани сортове жива природа, защото сатанинският вид на Оберлус то направил силно подозрителен в очите на пейтяните. Така че, като го намерили с кибрит в джоба една нощ, скрит под корпуса на един кораб, готов да тръгне, уловили го и го хвърлили в затвора.

Затворите в повечето южноамерикански градове са обикновено от най-нездравословните. Построени от огромни, изпечени на слънцето тухли, те се състоят само от една стая без прозорци или двор и имат само една врата с тежка дървена решетка, така че представляват и отвътре, и отвън най-мрачна гледка. Като обществени сгради, те заемат видно място в горещия и прашен централен площад и през решетката излагат пред погледа безнравствените си и безнадеждни обитатели, ровещи се във всякаква печална смет. Тук в продължение на много време можеше да се види и Оберлус; централна фигура сред шайка от мелези и убийци; същество, презрението към което е благородно чувство, защото да мразиш човекомразеца е признак на човеколюбие.

Забележка: Онези, които са склонни да се усъмнят в съществуването на гореописания характер, да направят справка в двадесет и четвърти том от Портъровото пътешествие в Тихия океан, където ще познаят много изречения, взети оттам и вмъкнати тук дума по дума за по-голяма точност; главната разлика между двете версии — освен някои мимоходни разсъждения — е, че писателят на настоящото е прибавил към фактите на Портър и някои допълнителни, събрани из Тихия океан, от сигурни източници; и където фактите си противоречат, естествено, е предпочел собствените си източници пред Портъровите. Така например неговите източници поставят Оберлус на Худовия остров, Портъровите го поставят на Карловия остров. Намереното в колибата писмо е също малко различно, защото докато на Омагьосаните острови му казали, че то не само сочело известна ученост, но било изпълнено и с най-странна, саркастична арогантност, такова нещо не е проявено в Портъровата версия. Аз го измених съответно, да отговаря на общия характер на автора му.

Десета скица
Бегълци, изгнаници, самотници, надгробни плочи и пр.

„И само дънери наоколо, и пънове, и коренища,

от векове над тях цвят, плод не е висял,

поскърцват клони възлести, от ветрове разнищвани,

където клетник не един безжизнен е висял.“

Някои останки от Оберлусовата колиба още стоят начело на клинкеровата долина. Но странникът, който се скита из другите Омагьосани острови, сигурно ще се натъкне и на други усамотени жилища, отдавна изоставени на разположение на костенурките и гущерите. Едва ли има други места по земното кълбо, които да са приютявали толкова самотници. Причината е, че тези острови се намират в далечни морета, и корабите, които ги посещават, са повечето китоловни или такива, тръгнали на скучни и продължителни пътешествия, които ги освобождават до голяма степен и от контрола, и от спомена за човешките закони.

Характерът на някои капитани и моряци е такъв, че при тези неблагоприятни обстоятелства е съвсем невъзможно да не възникнат между тях неприятни сцени на разногласие. Скрита омраза към кораба обхваща моряка и той с радост го заменя с островите, които, макар и попарени, като че ли непрекъснато ги е духало сироко^[15] и горещ вятър, все пак с лабиринтната си вътрешност предлагат убежище, в което не могат да го уловят. Да избягаш от кораб в кое да е перуанско или чилийско пристанище, дори и най-малкото и дивото, е придружено от твърде голям риск да бъдеш заловен, а да оставим настрана ягуарите. Възнаграждение от пет пезети изпраща в горите петдесетина подли испанци, които, въоръжени с дълги мечове, ги кръстосват ден и нощ с гореща надежда да пипнат жертвата си. Общо взето, и на Полинезийските острови не е по-лесно да избегнеш преследването. Онези от тях, които са почувствували влиянието на цивилизацията, представляват същата трудност за беглеца, както и перуанските пристанища. Познавах добре един човек, който някога се бил загубил на остров Нарбъро и стигнал до такова състояние от жажда, че най-после спасил живота си, като отнел този на друго същество — една голяма морска котка, излязла на брега. Той се спуснал, забил ножа си във врата й и като се хвърлил върху трептящото тяло, пил от живата рана; с предсмъртните си тръпки сърцето на това създание вляло живот в пиещия. Друг моряк бил изхвърлен в лодка на остров, до който никога не спирал кораб поради особеното му безплодие и плитчините около него, и от който не се виждала нито една от другите части на групата острови; този човек, като разбрал, че да остане там, означава сигурна смърт, и че ако напусне острова, не го заплашва нищо по-лошо от смърт, убил два тюлена и като надул кожите им, направил плавателен пояс, на който се превозил до Карловия остров, и се присъединил към тамошната република.

Обаче хора, ненадарени с кураж, способен на такива отчаяни опити, намират единствен изход да търсят веднага място с вода, колкото и несигурна и оскъдна да е тя; да построят колиба; да ловят костенурки и птици; и във всяко отношение да се подготвят за отшелнически живот, докато времето или някой минаващ кораб не дойде да ги отнесе.

В много от тези острови, в скалите на дъното на пропасти се намират малки, грубо издълбани басейнчета, отчасти запълнени с гнила смет или разлагаща се растителност, или обрасли с храсталаци, а понякога и с малко вода; при изследване те показват ясни белези от примитивни инструменти, използувани за издълбаването им от някой беден изгнаник или още по-нещастен беглец. Тези басейнчета са направени в места, където се предполага, че няколко оскъдни капчица роса може да се изцедят в тях от по-горните цепнатини.

Останките от отшелнически колиби и каменните водохранилища не са единствените признаци за изчезнали човешки същества. И интересно нещо, мястото, което във всички други населени колонии е най-оживено, на Омагьосаните острови представлява най-мрачна гледка. И макар да изглежда много странно да говорим за пощенски станции в този пуст район, все пак пощенски станции се срещат понякога тук. Те се състоят от един кол и бутилка. Писмата не са само запечатани, но и затапени. Обикновено те биват оставени от капитани на нантъкетски кораби^[16] в полза на минаващи рибари; и съдържат изложение относно как им е вървяло в китолова и лова на костенурки. Често обаче протичат дълги месеци и цели години, без да се яви просител. Колът изгнива и пада и видът му не е много ободрителен.

Ако прибавим сега, че на някои острови също се откриват надгробни плочи, или по-скоро надгробни дъски, картината ще бъде пълна.

На плажа на Джеймсовия остров в течение на много години можеше да се види табела с пътепоказател, която сочеше към вътрешността. И взимайки го може би за знак на гостоприемство в това иначе пусто място — покана от добър отшелник, който живее там със своето блюдо от клен, — странникът тръгва по така посочената пътека, докато най-после се озове в едно тихо убежище, където бива посрещнат от мъртвец; и единственото му приветствие — надгробният, надпис: „Тук в 1813 година падна в дуел призори един лейтенант от американската фрегата «Есекс», двадесет и една годишен, който стигна пълнолетие в смъртта“.

Както при тези древни манастири в Европа, чиито обитатели не напускат своите стени, за да бъдат погребани, а биват заравяни там, където са починали — редно е и Енкантадас да погребва своите мъртви, тъй както и великият общ манастир на земята погребва своите.

Известно е, че погребенията в океана са чиста необходимост на мореплавателския живот и че това става само когато сушата е останала далеч зад гърба, а не се вижда ясно и от носа на кораба. И така, за кораби, които кръстосват из околностите на Енкантадас, тези острови представляват удобно гробище за бездомници. След погребението някой добродушен корабен поет и художник грабва четката си и надписва една хумористична епитафия. Когато след време други добродушни моряци случайно се натъкнат на това място, те обикновено превръщат гробната могила в маса и пият приятелска наздравица за успокоение на клетата душа.

Като модел на такива епитафии вземете следната, намерена в един мрачен пролез на Чатамовия остров:

„Моряко, братко, спри за час,

бях като теб по-рано аз,

така безгрижен, весел, млад,

но ме отблъсна този свят.

Пред взора ми чер плащ се спусна

и тиня слепна мойте устни.“