Рюноске Акутагава
Параванът с картини от ада (15)

15

— В средата на паравана искам да нарисувам една колесница, провалила се от небето — отвърна Йошихиде и за пръв път погледна право в лицето негова светлост. Когато Йошихиде говорел за картини, чувал съм, че заприличвал на луд. И сега, изричайки това, той несъмнено приличаше на луд. — В колесницата изящна придворна дама с разпилени коси сред бушуващия огън се гърчи в агония. Лицето й е разкривено от дима, веждите са сбърчени; тя гледа нагоре към покрива на колесницата. Стиснала бамбуковите завеси, тя се мъчи да се запази от искрите, които падат като дъжд. Чудновати грабливи птици, десет-двайсет, се вият около колесницата с пронизителен писък. О, тази хубавица в колесницата, точно нея не мога да нарисувам.

— Да, и какво друго?

Поради някаква причина негова светлост изпитваше странно задоволство да подтиква Йошихиде да говори още. Но червените устни на художника мърдаха трескаво и звуците, които излизаха от тях, приличаха на брътвеж по време на сън.

— Не — повтори той, — не мога да го нарисувам. — После изведнъж почти изръмжа: — Изгорете една колесница за мен. Ако направите това…

Лицето на негова светлост се помрачи, после той избухна в смях най-неочаквано.

— Ще направя, както желаеш — рече даимьото, почти задавен от буйния си смях. — И всякакви приказки за това дали е възможно, или не, са излишни.

Когато чух тези думи, изпитах странна тръпка на ужас. Може би това беше някакво предчувствие. Негова светлост, сякаш заразен от лудостта на Йошихиде, се промени, бяла пяна изби върху устните му, ужасът блесна като мълния в ъгълчетата на очите. Той изведнъж замълча, а после гръмогласен смях се изля от гърлото му.

— Ще запаля една колесница за теб. И вътре ще има чудна хубавица, облечена като изискана дама. Нападната от пламъците и черния дим, жената ще умре в мъки. Човекът, който намисли да нарисува това, е навярно най-големият художник в Япония. Аз ще го прославя. О, аз ще го прославя!

Като чу думите на негова светлост, Йошихиде пребледня и задвижи устни така, сякаш не му достигаше въздух. Но скоро тялото му се отпусна и като положи двете си ръце върху рогозките, галантно се поклони.

— Каква милостива съдба — рече той така тихо, че едва го чухме. Навярно защото думите на даимьото извикаха живо пред очите му цялата страховитост на неговия план. Това беше единственият път в живота ми, когато бях изпитал жал към Йошихиде.