Рюноске Акутагава
Параванът с картини от ада

1

Съмнявам се дали някога е имало друг човек като господаря на Хорикауа. Положително и досега той няма равен на себе си. Някои твърдят, че едно божество-закрилник се явило на нейна милост майка му, преди господарят да се роди: вярно е поне това, че откак се родил, бил най-необикновената личност. Нищо от онова, което вършел, не било обикновено; винаги поразявал хората. Трябва да погледнете плана на Хорикауа и ще се убедите във величествеността на този град. Обикновен човек дори не би могъл да си представи смелост и дързост като тези, проявени при осъществяването на подобен проект.

Но положително височайшето му намерение не е било да прослави себе си; той беше великодушен, не забравяше нискостоящите, искаше цялата страна да ликува заедно с него.

Има една история за прочутия Кауарски дворец в Хигаши Санджо. Говореше се, че духът на Тору, министър от лявото крило, се появявал там всяка нощ, докато негова светлост не го прогонил, като го порицал. Такъв авторитет имаше той в столицата, че всички — мъже, жени, деца — гледаха на него с пълно право като на същински бог. Веднъж, когато се връщал с колесницата си от Празника на сливовите цветове, волът му се отпрегнал и наранил един старец, който минавал наблизо. Но този старец, казват, събрал молитвено ръце и всъщност бил доволен, задето го блъснал волът на негова светлост.

И така, съществуват много истории, в които се изтъкват добрите дела на негова светлост. На някакво пиршество той подарява тридесет бели коня; друг път жертвува едно от любимите си момчета, за да го поставят като жива колона на Нагарския мост. Няма да има край, ако започна да изреждам всичките. Колкото и многобройни да са тези случки, съмнявам се дали някоя от тях може да се мери с ужасната история за сътворяването на паравана с ада, едно от най-ценните съкровища в този дом. Негова светлост лесно не губи самообладание, но в този случай той, изглежда, истински се стреснал. Колко много по-ужасени тогава бяхме пък ние, прислужниците му; бояхме се и за своята кожа. Колкото до мен, аз му служих двадесет години, но когато видях с очите си тази ужасна гледка, реших, че такова нещо не можеше да се случи преди. Ала за да разкажа тази история, трябва първо да спомена за Йошихиде, който нарисува паравана с ада.

2

Предполагам, че мнозина помнят и до днес Йошихиде. Той беше прочут художник и си остава ненадминат. По време на описваните събития беше около петдесетгодишен. Имаше опак характер и непривлекателна външност: нисък ръст, същинска торба от кожа и кости, а червените му като на младеж устни го правеха да изглежда още по-неприятен, като да беше някакво животно. Някои твърдяха, че тази червенина се дължала на четките, които допирал до устните си, но аз не споделям това. Други, по-неделикатни, казват, че видът и движенията му приличали на маймунски. Това именно ми припомни тази история. Единствената дъщеря на Йошихиде, Юзуки, очарователно петнадесетгодишно момиче, съвсем различно от баща си, беше по онова време прислужница в Хорикауа. Навярно поради факта, че майка й бе умряла, когато тя била съвсем малка, Юзуки беше симпатична и будна не за годините си и много обичана от нейна светлост господарката и цялата й прислуга.

По онова време някой подари една питомна маймуна от Тамба. Дяволитият млад господар я нарече Йошихиде. Маймуната беше впрочем смешно животинче; като чуеха името й, всички в имението прихваха от смях. Но те не се задоволяваха само с това. Ако маймунчето се покатереше на бора в градината или изцапаше рогозките, каквото и да направеше, те го дразнеха с виковете „Йошихиде, Йошихиде“.

Един ден Юзуки минаваше по един от дългите коридори с бележка към едно клонче червени цветове на зимна слива, когато маймуната се появи иззад една плъзгаща се врата и се понесе колкото можеше по-бързо. Очевидно тя си беше изкълчила крака, защото куцаше и не можеше да се покатери на един стълб с обичайната си пъргавина. След нея дотича младият господар, той размахваше жилава пръчка и викаше: „Дръжте крадеца! Крадец на портокали!“ Юзуки се поколеба за миг, но това даде възможност на бягащата маймуна да се вкопчи в полата й, надавайки най-жалостиви крясъци. Внезапно девойката почувствува, че не може да възпре жалостта си. Като продължаваше да държи в едната си ръка сливовото клонче, с другата — ръкавът на бледоморавото й кимоно описа полукръг — нежно пое маймуната. После се поклони пред младия господар и каза мило: „Моля за вашата прошка. Тя е просто едно животно. Бъдете така добър да й простите, господарю!“

Но той бе дотичал много ядосан; намръщи се и тропна с крак два-три пъти.

— Защо се застъпваш за нея? Открадна портокали.

— Но тя е просто едно животно — повтори Юзуки; после, след малко, изрече с тъжна усмивка: — И щом я наричате Йошихиде, все едно, че ще накажете самия ми баща. Не бих понесла да гледам това — заключи смело девойката. Тези думи обезоръжиха младия господар.

— Добре, щом молиш да бъде спасена кожата на баща ти, ще му простя — промълви с неохота той въпреки волята си. Като отпусна пръчката, се обърна и изгуби зад същата плъзгаща се врата, откъдето бе дошъл.

3

Юзуки и маймуната се обикнаха много от този ден. Юзуки окачи за яркочервен шнур на врата на любимката си златно звънче, което бе получила от принцесата, и маймуната вече не я изпускаше от очи. Веднъж например, когато момичето простина и легна болно, маймуната много нажалена седеше все до възглавницата му и си гризеше ноктите.

Друго странно нещо бе това, че оттук нататък маймуната вече не я дразнеха така жестоко, както преди. Напротив, почнаха да я глезят и дори младият господар понякога подхвърляше на животното слива или кестен. Веднъж той много се ядоса, когато хвана един самурай да рита маймуната. Колкото до негова светлост, казват, че когато разбрал колко закриля синът му маймуната от обиди, заповядал Юзуки да отиде при него с маймуната в ръце. Тогава той навярно научил защо девойката обикнала толкова маймуната.

— Ти си предана дъщеря. Ще те възнаградя за това — рекъл той и й дал официално кимоно в рубинов цвят, при което маймуната с най-голяма почтителност подражавала приемането на кимоното. Това много поласкало негова светлост. Така момичето, сприятелило се с маймуната, станало любимка на негова светлост, защото той се възхитил от синовната й почит — а не, както се говори, защото много я харесал. Този слух може да има известна основа, но за това ще разкажа по-късно. Засега ще кажа само, че господарят на Хорикауа не беше от онези, които могат да се влюбят в дъщеря на художник, колкото и хубава да е тя.

Така удостоена, дъщерята на Йошихиде се оттеглила. Тъй като беше умна и добра, другите прислужници не й завидяха. Напротив — тя и маймуната й станаха още по-популярни, особено пред господарката, от която девойката рядко се отделяше. Неизменно я придружаваше в колесницата й за разходки.

Сега да оставим за малко дъщерята и да се върнем на бащата. Макар че маймуната скоро беше обикната от всички, те до един ненавиждаха истинския Йошихиде. Това не се ограничаваше само с обитателите на имението. Абатът Йокогауа също го мразеше и ако му споменяха това име, променяше цвят, сякаш срещаше дявол пред себе си. (Така станало, след като Йошихиде нарисувал карикатура на абата, както твърдят слугите, но то в края на краищата може да си е чисто и просто обикновен слух.) Във всеки случай художникът беше неприятен за всеки срещнат. Ако някой не говореше лошо за него, това бяха двама-трима негови колеги художници или хора, които познаваха картините му, но не и самия него.

Йошихиде не само беше много отблъскващ по външност; хората го ненавиждаха повече заради лошите му привички. А за това сам си бе виновен.

4

Той беше стиснат, с лош характер, безсрамен, ленив, лаком, но най-лошо бе, че проявяваше надменност и презрителност, убеден, че е най-големият художник в страната.

Ако се гордееше само с творбите си, това не би било толкова лошо, но той презираше всичко, дори порядките в живота.

Характерно беше следователно, когато рисува образа на богинята на красотата, да вземе за модел някоя блудница, а за Фудо^[1] да нарисува някой зъл престъпник, освободен от каторгата. Моделите, които избираше, бяха потресаващи. Ако му потърсеха сметка за това, отговаряше невъзмутимо:

— Би било странно боговете и образите на Буда, на които съм дал живот с четката си, да ме накажат.

Чираците му изпадаха в ужас, като си помислеха за ужасната съдба, която ги очаква, и мнозина напускаха студиото му. Виновна беше неговата гордост — въобразяваше си, че е най-великият човек в Япония.

С една дума, макар изключително надарен, той се държеше далеч по-самоуверено, отколкото допускаше положението му. Измежду художниците, които не се спогаждаха с него, мнозина твърдяха, че бил шарлатан, понеже стилът и оцветяването при него били тъй необикновени. Вижте рисунките по вратите от прочутите стари майстори! Може едва ли не да усетите аромата на сливовия цвят в лунната нощ; едва ли не да чуете как кавалерът, изобразен на паравана, свири на флейтата си. Ето защо са си спечелили слава заради превъзходната красота на творбите си. А картините на Йошихиде минаваха винаги за чудновати или неприятни. Например той нарисува „Петте страни на живота и смъртта“ на вратата на храма „Рюгаи“ и се говори, че ако минеш край този храм нощем, ще чуеш въздишките и воплите на изобразените от него там божества. Други уверяват, че се носи воня на разлагащи се трупове. Или когато по заповед на негова светлост нарисува портретите на някои от жените във владението му, най-много след три години всяка от тях залиняваше, сякаш духът й я напускаше, и умираше. Злословещите по адрес на Йошихиде виждаха в това доказателство, че картините му са плод на магия.

Йошихиде изпитваше удоволствие от славата си на чудак. Веднъж, когато негова светлост му подхвърли на шега: „Струва ми се, че ти харесва грозното“, неестествено червените устни на художника се свиха в зла усмивка. „Точно така. Цапачите обикновено не разбират красотата на грозните неща“ — отвърна той презрително. Но Йошихиде, неимоверно безскрупулният Йошихиде, имаше и една нежна човешка черта.

5

Това беше неговата привързаност към единственото му дете, което обичаше от все сърце. Както казах преди, Юзуки беше добра и дълбоко предана на баща си, но неговата любов към нея не отстъпваше на нейната преданост към него. Не ви ли изглежда невероятно един човек, който никога не е правил дарение на някой храм, да купи такова кимоно и игли за коса на дъщеря си, без да го е грижа ни най-малко за цената?

Но обичта на Йошихиде към Юзуки беше чисто емоционална. Той например не се замисляше да й намери добър съпруг. И все пак би наел убийци, които да премахнат всеки, който я ухажва по неприличен начин. Ето защо, когато по заповед на негова светлост тя стана прислужница в Хорикауа, Йошихиде посрещна това с крайно неодобрение и щом се появеше пред даимьото, оставаше за известно време сърдит. Слухът, че привлечен от хубостта й, негова светлост е опитал прелестите й пряко волята на бащата, беше най-вече предположение на забелязалите неудоволствието на Йошихиде.

Разбира се, дори мълвата да беше измислица, ясно бе, че силата на бащината привързаност караше Йошихиде да копнее дъщеря му да бъде освободена от службата при негова светлост. Когато заповядаха на Йошихиде да нарисува Монджу, бога на мъдростта, той взе за модел любимия паж на негова светлост и господарят на Хорикауа, много доволен — защото това бе хубава творба, — рече благосклонно: „Ще ти дам каквото пожелаеш за награда. Кажи какво искаш.“ Йошихиде благодари за високата чест; но какво мислите, че беше смелото желание, което той изяви? Пожела дъщеря му да напусне службата при негова светлост! Щеше да бъде нахално дори да се иска дъщерята на някого да бъде приета; кой освен Йошихиде би помолил дъщеря му да бъде освободена, независимо че много я обичаше! Като чу това, дори добросърдечният даимьо настръхна и мълчаливо дълго гледа Йошихиде в лицето.

— Не — процеди той и изведнъж стана. Това се повтори още четири-пет пъти при различни случаи и сега си спомням, че всеки нов път очите, с които негова светлост измерваше Йошихиде, ставаха все по-студени. Навярно поради това Юзуки се безпокоеше за съдбата на баща си, защото често, захапала ръкави, плачеше в стаята си. Без съмнение затова слуховете, че негова светлост се е влюбил в дъщерята на Йошихиде, широко се разпространиха. Един от тях гласеше, че самото съществуване на паравана с ада се дължало на факта, че тя не искала да удовлетвори желанията на господаря, но, разбира се, това не би могло да е истина.

Ние вярваме, че негова светлост не освободи девойката просто защото я съжаляваше. Жал му беше за нейното положение и вместо да я остави при коравосърдечния й баща, искаше тя да бъде в имението, където нищо нямаше да я безпокои. С това той прояви само внимание. Беше съвсем очевидно, че момичето се радва на благосклонност от негова страна, но би било пресилено да кажем, че е негова любовница. Не, това би било чиста лъжа.

Така или иначе благодарение на молбата си за дъщерята Йошихиде си спечели ненавистта на негова светлост. По-сетне внезапно господарят на Хорикауа извика художника, каквато и да е била истинската причина, и му възложи да нарисува параван, изобразяващ кръговете на ада.

6

Когато казвам „параван с кръговете на ада“, сцените на онези ужасяващи картини веднага изплуват пред очите ми. И други живописци са рисували паравани с ада, но още от първата скица параванът на Йошихиде беше съвсем различен. В един от ъглите на първото крило той нарисува десетте владетели на подземното царство^[2] и тяхното домочадие в дребен план, останалото беше ужасен вихър от пламъци около Гората на мечовете, която всеки миг щеше да се подпали. Всъщност освен тогите на адските служители, напръскани с точки жълто и синьо, всичко останало беше в огнен цвят, а в средата се издигаха и играеха катраненочер дим и искри като летящи въглени.

Стилът само на това беше достатъчен да предизвика почуда, ала грешниците, които се гърчеха сред огъня на възмездието, не приличаха на тези от обичайните картини на същата тема. Тук бяха изобразени всички — от най-високия благородник до най-нискостоящия просяк. Придворни мъже, които съблазняват млади придворни дами с богати дрехи, свещеници, които си мърморят над молитвените броеници, учени с дебели дървени подметки, момиченца по бели ризи, гадатели, размахващи облепените си с хартия жезли — няма да изброявам всички. Те до един бяха там, обвити в пламъци и дим, измъчвани от пазачи с говежди и конски глави; духани и разпилявани от вятъра като окапали листа, те се носеха из въздуха. Имаше и жени гадателки с коси, захванати от вили, а краката им вързани и така силно превити, че напомняха краката на паяк. Млади принцове висяха надолу с главата като прилепи, а гърдите им бяха пронизани от копия. Биеха ги с железни камшици, обременяваха ги с непосилни товари от диаманти, кълвяха ги странни птици, ръфаха ги отровни дракони. Не зная точно колко грешника бяха изобразени, нито смятам да изреждам всички мъки, на които бяха подложени.

Ще спомена обаче една ужасна сцена, която изпъкваше сред останалите. Задрала върховете на мечовите дървета, остри като зъбите на хищник — на тях имаше набучени като на шиш по двама-трима грешника, — от въздуха падаше волска колесница. Завесите й се полюшваха от адските ветрове и разкриваха вътре една любимка на император, пищно облечена, а дългите й черни коси се вееха сред пламъците, тя извиваше бялата си шия и се гърчеше в агония. Нищо не правеше адските мъчения с огън по-реалистични от вида на тази жена в горящата колесница. Ужасът на цялата картина беше съсредоточен само в тази сцена. Така вдъхновено бе това пресъздаване, че всеки, който зърнеше жената, сякаш чуваше ужасните й викове в ушите си.

О, заради тази, тъкмо заради тази картина се случи ужасното събитие! Без него как би могъл дори Йошихиде да изрази така живо мъките в ада? Заради завършването на този параван Йошихиде бе сполетян от такава зла участ, която му отне живота. Защото адът, който той нарисува, беше същият, в който този най-голям художник на страната щеше един ден да се провали…

Навярно разказвам необикновената история за паравана с ада много набързо; като че ли започнах с края на случилото се. Нека се върна към Йошихиде, получил поръчката на негова светлост да направи картина на ада.

7

Пет-шест месеца Йошихиде толкова усилено работи над паравана, щото не се показа в имението нито веднъж. Не беше ли забележително, че при всичката си обич, когато беше погълнат в своята работа, той дори не пожелаваше да види дъщеря си? Чиракът, за когото вече споменах, твърдеше, че когато Йошихиде бил зает с някоя творба, приличал на човек, омагьосан от лисица. Според историите, които се разказваха по онова време, Йошихиде си спечелил слава с помощта на магията, задето дал клетва на някакъв голям бог на благополучието. И доказателството за това било, че ако отидете в студиото му и се вгледате в художника, без да подозира присъствието ви, ще видите призрачните лисици, гъмжащи около него. Ето защо, когато се заловял за четката си, забравял за всичко, докато не завършел картината. Ден и нощ стоял затворен в една и съща стая и дори не забелязвал светлината на деня. А когато рисувал паравана с ада, тази погълнатост била още по-пълна.

Капаците на прозорците стояли затворени през деня и той смесвал тайните си бои на светлината на триножна лампа. Обличал чираците си в най-изящни дрехи и рисувал всекиго много грижливо. Не само за паравана с ада той постъпвал така: изисквал го за всяка картина, която рисувал. По времето, когато рисувал „Петте страни на живота и смъртта“ в Рюгеджи, случайно видял някакъв труп да лежи край пътя. Всеки обикновен човек би отвърнал лице, но Йошихиде пристъпил от тълпата, приклекнал до трупа и съвсем спокойно почнал да рисува полуразложеното лице и крайници точно както изглеждали.

Как бих могъл да предам дълбоката му съсредоточеност? Някои от вас при най-голямо старание от моя страна пак няма да я проумеят. Тъй като не мога да я опиша по-задълбочено, ще я разкажа вместо това по-подробно.

Чиракът по онова време един ден размесвал бои. Йошихиде се появил съвсем неочаквано. „Искам малко да подремна — рекъл той. — Но напоследък много ме мъчат разни лоши сънища.“

Тъй като това не било нещо необикновено, чиракът отговорил кратко, но любезно: „Наистина, господине“ — без да прекъсва работата си. Тогава художникът изрекъл тъжно и нерешително, което се сторило на чирака много странно: „Искам ти да седиш до възглавницата ми, докато почивам.“ Чиракът се учудил много как човек като Йошихиде може да бъде измъчван от лоши сънища, но изразената молба била съвсем естествена и той с готовност се съгласил. Йошихиде, още по-нетърпелив, настоял момчето да отиде при него веднага. „И ако дойде друг чирак, не го пускай да влезе в стаята, докато спя“ — добавил неуверено той. Под „стаята“ разбирал помещението, където рисувал паравана. В тази стая вратите били затворени здраво, сякаш е нощем, и там обикновено горяла лампа. Параванът бил разгънат покрай стените на стаята; от бъдещата картина била завършена само скицата с въглен. Йошихиде облегнал лакът на възглавницата като крайно изтощен човек и тихо заспал. Но преди да мине час, в ушите на чирака зазвучал един крайно неприятен глас.

8

Отпърво това било само някакъв звук, но скоро се чули ясно различими думи, сякаш някой удавник стенел във водата. „Какво… вие ме викате? Къде? Къде да отида… в ада? Сред адските пламъци… Кой сте вие? Кой е ваша светлост? Кой? Ако знаех кой…“

Несъзнателно чиракът престанал да смесва боите; с чувството, че ще чуе, без да ще, нещо строго лично, той погледнал художника в лицето. Сбръчканото лице било бледо; едри капки пот се появили на него, устните били сухи, а устата с многото липсващи зъби била широко отворена, сякаш художникът се задъхвал поради липса на въздух. А онова нещо, което се мятало вътре, сякаш вързано на конец, бил езикът му!

„Ако знаех кой… О, това е ваша светлост, нали? Така си и мислех. Какво! Дошли сте да ме посрещнете. Значи, трябва да дойда. Трябва да отида в ада! Дъщеря ми ме чака в ада!“

В този миг някаква странна и смътна сянка сякаш паднала върху паравана, такова било особеното чувство на чирака. Веднага, разбира се, той разтърсил с всичка сила майстора си, но Йошихиде, още в плен на кошмара, продължавал монолога си, без да може да се отърси от него. Тогава чиракът смело грабнал водата за четките, която стояла подръка, и я излял върху лицето на Йошихиде.

„Колата чака: качи се в тази колесница. Качи се в тази колесница и слез с нея в ада.“ Щом изрекъл тези думи, гласът на Йошихиде се променил, зазвучал като на човек, когото душат, и накрая художникът отворил очи. Обзет от ужас, той подскочил, като че го уболи игли: странните неща от съня му навярно още го безпокоели. Изражението му било ужасно, устата зеела, погледът блуждаел. Но не след дълго като че дошъл на себе си. „Сега всичко е наред. Можеш да си вървиш“ — рекъл лаконично той.

Тъй като чиракът щял да бъде здравата сгълчан, ако не се подчини, побързал да напусне стаята. Когато съзрял приятната светлина на деня, въздъхнал с облекчение, сякаш се събуждал от лош сън.

Но това не било най-лошото. Месец по-късно друг чирак бил извикан в задната стая. Както обикновено Йошихиде гризял четките си на мъждивата светлина на газена лампа. Изведнъж той се обърнал към чирака: „Съблечи се да ми позираш.“

Тъй като бил замолван да направи това няколко пъти дотогава, чиракът веднага се подчинил. Но когато този отвратителен човек го видял чисто гол пред себе си, лицето му странно се разкривило. „Искам да видя мъж, вързан с верига. Искам за малко да изпълняваш това, което ти кажа“ — рекъл хладно и неприветливо художникът. Чиракът, смело момче, на времето бил решил, че да въртиш сабя, е по-добре, отколкото да държиш четка, но молбата на художника го постреснала. Както често казваше той по-сетне: „Започнах да се питам дали майсторът не е полудял и се готви да ме убие.“ Йошихиде обаче, като проявил нетърпение поради колебанието на другия, измъкнал отнякъде лека желязна верига и тя изтракала в ръката му; без да даде на момчето възможност да се подчини или да откаже, скочил върху него, седнал на гърба му, извил му нагоре ръцете и го стегнал здраво с веригата. Болката била почти непоносима, защото Йошихиде дръпнал грубо края на веригата, така че чиракът тупнал встрани и останал да лежи проснат на земята.

9

Той твърдеше, че лежал там като катурнато гърне за вино. Понеже ръцете и краката му били жестоко извити и стегнати, можел да си движи само главата. Бил пълен и от силното стягане кръвообращението се нарушило, кръв се насъбрала не само в трупа и лицето, но и навсякъде под кожата. Това обаче не обезпокоило ни най-малко Йошихиде, той продължавал да се разхожда около него, това преобърнато „гърне за вино“, и правел скица след скица. Не намирам за нужно да се задълбочавам върху страданията на чирака.

Ако не се било случило нищо, без съмнение мъчението щяло да продължи доста. За щастие обаче — или може би за нещастие — нещо като черно масло, тънка струйка, потекло лъкатушно иззад едно гърне в ъгъла на стаята. Отначало то се движело бавно като някаква лепкава течност, но после се заплъзгало по-гладко, докато, както чиракът го наблюдавал, доближило, лъскаво и черно, до носа му. Дъхът му секнал. „Змия! Змия!“ — изкрещял той. Сякаш всичката кръв в тялото му в миг се смразила, толкова внезапна била уплахата. Още малко и змията щяла да докосне със студения си език главата му, в която се били впили веригите. Дори безскрупулният Йошихиде трябва да се е стреснал при това. Той изпуснал четката, навел се светкавично, хванал змията за опашката и я вдигнал във въздуха с главата надолу. Змията надигала глава, виела се на спирали, извивала се насам-натам, но не можела да достигне ръката на Йошихиде.

„Ти си причина да разваля един щрих.“ Като гълчел сърдито, Йошихиде пуснал змията в гърнето в ъгъла на стаята и неохотно разхлабил веригата, която стягала чирака. Той не направил нищо повече от това; и нито дума на благодарност към дълго изстрадалото момче. Очевидно Йошихиде бил ядосан, задето развалил щриха, вместо да допусне чиракът му да бъде ухапан от змията. По-късно се разчуло, че държал змията там за модел.

Тази случка ще ви даде известна представа за лудостта на Йошихиде, за зловещата му погълнатост. И все пак бих искал да опиша още една ужасна случка, която едва не костувала живота на друг един млад чирак. По време на събитието той бил тринадесет-четиринадесетгодишен, женствен белолик юноша. Една нощ внезапно го извикали в стаята на майстора. На светлината на лампата той видял Йошихиде да храни някаква странна птица, голяма почти колкото обикновена котка, с кървав къс месо, което художникът държал в ръка. Птицата имала големи, кръгли кехлибарени очи и уши като пера, които стърчали от двете страни на главата. Приликата с котка била необикновена.

10

Йошихиде никак не обичаше някой да си пъха носа в онова, което вършеше. Както в случая със змията, чираците му никога не знаеха какво има в стаята му. Затова понякога сребърни купи, понякога череп или пък едностволи лакирани стойки — какви ли не странни неща, модели за онова, което рисуваше — се изваждаха на неговата маса. Ала никой не знаеше къде държи той тези вещи. Слухът, че някой си велик бог на сполуката му е дарил своята подкрепа, навярно произтичаше от тези обстоятелства.

Тогава чирачето, като видяло необикновената птица на масата, си помислило, че тя е необходима за паравана с ада, направило поклон на художника и изрекло почтително: „Какво обичате, господине?“ Йошихиде сякаш не го чул, ближел червените си устни и брадичката му потрепвала към птицата. „Не е ли наистина кротка!“

Докато той казвал това, чирачето оглеждало неспокойно тази подобна на котка птица с уши. Йошихиде отвърнал насмешливо: „Какво? Не си ли виждал птица като тази? Това са столичаните. Тази птица е рогат бухал. Един ловец ми я подари преди два-три дена. Но се обзалагам, че почти няма друга толкова кротка.“

Като изрекъл това, той бавно повдигнал ръка и погалил птицата по гърба, както тя си дояждала месото, но обратно, срещу наклона на перата. Бухалът изпискал късо и остро, отлетял от масата и с разтворени нокти се нахвърлил върху лицето на чирачето. В страха си то вдигнало ръкав към лицето, за да се запази. Ако не било направило това, несъмнено щяло силно да пострада. Като изплакало, то разтърсило ръкав, за да пропъди бухала, но той изпищял и възползувайки се от слабостта на чирачето, отново нападнал. Забравило за присъствието на майстора си, момчето хукнало изплашено из тясната стая; ту сядало, ту ставало и все се опитвало да прогони птицата. Зловещият бухал кръжал ту високо, ту ниско след жертвата си, посягал към очите на момчето и дебнел то да се разкрие. Шумното пляскане на крилата му сякаш пораждало нещо странно като мирис на мъртви листа или пръски на водопад. Птицата била страшна, отвратителна. Чирачето имало чувството, че мъждивата газова лампа е бледата светлина на луната, а стаята — долина, затворена сред зловещия простор на някаква далечна планина.

Но ужасът на чирачето не се дължал толкова на нападението на рогатия бухал. Това, което накарало косата му да настръхне, бил видът на художника Йошихиде. Той наблюдавал суматохата хладно, спокойно развил лист хартия и започнал да рисува фантастичната картина как едно женствено момче бива обезобразявано от една ужасна птица. Когато зърнало това с крайчеца на окото, момчето било обзето от неизразим ужас, защото си помислило, че наистина ще бъде принесено в жертва за художника.

11

Не бива да казвате, че описаното е невъзможно за вярване. Йошихиде извикал нарочно чирачето през онази нощ, за да пусне бухала срещу него и да нарисува опитите му да се отърве. Следователно чирачето, когато видяло какво смята да направи майсторът, неволно скрило глава в ръкавите си, започнало да крещи и се свряло в ъгъла на стаята край плъзгащата се врата. После Йошихиде извикал, сякаш бил малко смутен, и се изправил на крака, но тутакси биенето на крилата на бухала станало по-силно и се разнесъл резкият шум на разкъсвани или събаряни неща. Макар да било силно потресено, момчето неволно повдигнало глава да види какво става. Стаята сега тънела в пълен мрак и сред него отеквал гласът на Йошихиде, който грубо викал чираците си.

Скоро един от тях се обадил отдалеч и след миг дотичал с лампата. На слабата й светлина той видял триножната лампа съборена, а бухалът да пърха отчаяно с едно крило върху рогозките, които плували в газ. Йошихиде бил в полуседнало положение отвъд масата. Изглеждал силно уплашен и бъбрел думи, неразбираеми за смъртните. Това не е преувеличение. Една змия, черна като пъкъла, бързо се увивала около бухала, обхващайки шията и едното му крило. Очевидно, като приклякало на земята, чирачето съборило гърнето, змията изпълзяла навън и бухалът направил слаб опит да се нахвърли върху нея. Точно това предизвикало шума и суматохата. Двамата чираци си разменили погледи и просто стояли втрещени, гледайки тази необикновена картина. После, без да изрекат нито дума, те се поклонили на Йошихиде и се оттеглили. Никой не разбрал какво станало с бухала и змията.

Този случай не бил единствен. Пропуснах да кажа, че в началото на есента Йошихиде получи заповедта да нарисува паравана. Оттогава до края на зимата чираците му бяха в постоянен страх поради необикновеното поведение на майстора. Ала към края на зимата нещо около картината започна да безпокои Йошихиде, той стана още по-мрачен и говореше още по-рязко. Скицата на паравана, завършена осем десети, не напредваше. Всъщност като че нямаше никакви изгледи контурите да бъдат оцветени и завършени.

Никой не знаеше какво пречи на работата по паравана и никой не се опитваше да разбере. Чираците бяха като сковани от всичко, което ставаше. Имаха чувството, че са затворени в клетка с вълк или тигър, и гледаха да стоят по-далеч от майстора си, доколкото това е възможно.

12

В този смисъл споменатият период не се отличава с почти нищо за отбелязване. Но ако трябва да се каже нещо, то е това, че упоритият старец по някаква необяснима причина лесно се трогвал до сълзи и дори често плачел, както казват, когато смятал, че няма никого наблизо. Един ден например един чирак влязъл в градината по някаква поръчка. Йошихиде стоял умислен в коридора и гледал небето на настъпващата пролет, а очите му били пълни със сълзи. Чиракът се смутил и тихичко се оттеглил, без да каже нещо. Не е ли забележително такъв коравосърдечен мъж, използувал за модел на „Петте страни на живота и смъртта“ един разложен труп, да плаче като същинско дете?

Докато Йошихиде рисуваше паравана, обзет от безумие, непонятно за нормалните хора, започна да се забелязва, че дъщеря му е много унила и често като че ли едва сдържа сълзите си. Когато това се случи на момиче със скромно бледо лице, ресниците натежават, под очите се появяват сенки, а лицето става още по-тъжно. Отпърво хората казваха, че страдала от любов или от поведението на баща си, но скоро се разчу, че господарят на Хорикауа искал да се сближи с нея. После изведнъж всякакви приказки за девойката престанаха, сякаш всички забравиха за нея.

Приблизително по това време късно една нощ случайно минавах по един коридор. Изведнъж маймуната Йошихиде изскочи отнякъде и упорито задърпа полите на дрехата ми. Доколкото си спомням, нощта бе топла, грееше бледа луна и цветовете на сливите вече ухаеха. Маймуната оголваше белите си зъби, бърчеше нос и пищеше диво на лунната светлина, като че беше побесняла. Смутих се и се ядосах много, задето животното дърпаше така новите ми дрехи. Ритнах го да се освободя и тъкмо се готвех да отмина, когато си спомних, че един самурай си навлече гнева на младия господар, задето се отнесе зле с маймуната. Освен това поведението на животното сега изглеждаше най-необикновено. Затова накрая изминах десетина крачки натам, накъдето ме теглеше Йошихиде.

Там коридорът завиваше и разкриваше водите на езерото, които се белееха на светлината на нощта, отвъд един бор с леко наведени клони. В този миг долових нещо като свада от някаква стая наблизо и това ме стресна и зачуди. Иначе всичко наоколо тънеше в тишина. В здрачевината, която не беше нито мъгла, нито лунна светлина, не чувах други гласове. Чуваше се само как рибата скача в езерото. Глъчката ме накара инстинктивно да се спра. Първата ми мисъл беше: „Някакви грубияни“ и тихо доближих плъзгащата се врата, затаил дъх, готов да им покажа на какво съм способен.

13

Ала маймуната, изглежда, ме бе сметнала за твърде колеблив. Тя изтича около мен два-три пъти, обзета от нетърпение, и крещеше, сякаш я душеха, после скочи от пода право на рамото ми. Отметнах глава, за да не ме одраска с ноктите си, но маймуната увисна на ръкава ми, за да не падне на земята. Като залитнах назад две-три крачки, задумках върху онази врата. Сега нямах повече причини да се колебая. Веднага отворих вратата и се готвех да вляза във вътрешната част на стаята, която не бе осветена от лунните лъчи. Точно тогава нещо премина пред очите ми — какво беше това? — някакво момиче изхвръкна от задната част на стаята, сякаш изхвърлено от пружина. То насмалко не се блъсна в мен, отмина ме и едва не падна, като се намери вън, където коленичи задъхано, вдигнало очи към лицето ми, и разтреперано, сякаш още продължаваше да вижда нещо ужасно.

Трябва ли да споменавам, че това беше Юзуки? Тази нощ тя изглеждаше оживена, имаше вид на съвсем друг човек. Големите й очи блестяха, бузите руменееха. Раздърпаното й кимоно и пола придаваха на девойката очарование, което обикновено не притежаваше. Това ли беше същата онази свитичка дъщеря на Йошихиде? Облегнах се на вратата и загледах красивата й фигурка на лунната светлина. После посочих натам, където бяха замрели тревожните стъпки, и попитах с очи: „Какво беше това?“

Но тя само прехапа устни, поклати глава и нищо не отвърна. Изглеждаше силно покрусена. После се наведох над нея, долепих устни до ухото й и повторих: „Какво беше това?“ Но момичето пак поклати глава; сълзи изпълниха очите му и увиснаха по дългите клепки; сега Юзуки още по-силно хапеше устни.

Винаги съм бил недосетлив и ако нещо не е съвсем ясно, не мога да го схвана. Не знаех какво да кажа и останах неподвижен за миг, сякаш заслушан в биенето на сърцето й. Но това беше, защото почувствувах, че не бива да й задавам твърде интимни въпроси.

Не зная колко време продължи мълчанието ми. Накрая затворих вратата, която бях оставил отворена, и като погледнах назад към девойката — а тя като че се бе отърсила от възбудата си, — казах, колкото можех по-кротко: „Най-добре ще е да си идеш в твоята стая.“ После, обезпокоен от неприятното чувство, че съм видял нещо, което не е трябвало да видя, притеснен, макар да нямаше никого наблизо, тихо се упътих натам, накъдето бях тръгнал. Но преди да измина и десет крачки, нещо отново задържа полите на дрехите ми, този път по-кротко. Учуден, спрях и се обърнах. И какво мислите, че видях? Маймуната Йошихиде; тя подрънкваше със златния си звънец и събрала ръце като човек, ми се кланяше любезно, без да спре.

14

Около две седмици по-късно Йошихиде дойде в имението и помоли за незабавна аудиенция при господаря на Хорикауа. Той спадаше към ниските слоеве, но винаги е бил привилегирован, затова негова светлост, обикновено трудно достъпен, веднага му разреши аудиенцията. Художникът почтително коленичи пред даимьото и веднага заговори с дрезгавия си глас:

— Преди известно време, господарю, вие ми заповядахте да нарисувам параван с ада. Ден и нощ работих над него, изтърпях всякакви мъки и сега резултатът вече се вижда: скиците са почти завършени.

— Поздравявам те. Доволен съм. — Но в гласа на негова светлост, странно защо, липсваше убедителност, интерес.

— Не, поздравленията нищо няма да оправят. — Навел очи упорито, Йошихиде отговори така, сякаш беше почнал да се нервира. — Картината е почти готова, но има една част, която не мога да нарисувам… сега.

— Какво? Не можеш да нарисуваш част от нея!

— Не мога, господарю. Нищо не мога да нарисувам, щом като нямам модел за него. Дори да се опитам, картините ще изгубят убедителност. Това не е ли все едно, че не мога да ги нарисувам?

Когато негова светлост чу тези думи, ехидна усмивка пробягна по лицето му.

— Значи, за да нарисуваш този параван с ада, трябва да видиш самия ад, така ли?

— Да, господарю. Преди няколко години при един голям пожар видях пламъци съвсем отблизо, които приличаха на бушуващите огнени езици в ада. Пламъците в картината, която нарисувах, са такива, каквито ги видях тогава. Ваша светлост познава тази картина, ако не се лъжа.

— А какво ще кажеш за престъпниците? Не си виждал и пазачи, нали? — Господарят говореше, сякаш не беше чул Йошихиде, думите му следваха тези на художника без прекъсване.

— Виждал съм хора, оковани в железни вериги. Възпроизвеждал съм подробно хора, нападнати от необикновени птици. Затова не мога да кажа, че не съм виждал страданията на измъчвани престъпници. Колкото до пазачите… — Йошихиде се усмихна неприятно — виждал съм ги пред себе си много пъти в своите сънища. С кравешки глави, с конски глави, триглави и шестръки демони, които пляскат с длани, но от това не се чува шум, разтворили безгласните си уста — те всички идват да ме измъчват. Няма да е пресилено, ако кажа, че ги виждам всеки ден и всяка нощ. Това, което искам да нарисувам, а не мога, не са такива неща.

Негова светлост изглеждаше съвсем смаян. Той дълго гледа раздразнен Йошихиде; после рязко повдигна вежди:

— Какво е това, което не можеш да нарисуваш?

15

— В средата на паравана искам да нарисувам една колесница, провалила се от небето — отвърна Йошихиде и за пръв път погледна право в лицето негова светлост. Когато Йошихиде говорел за картини, чувал съм, че заприличвал на луд. И сега, изричайки това, той несъмнено приличаше на луд. — В колесницата изящна придворна дама с разпилени коси сред бушуващия огън се гърчи в агония. Лицето й е разкривено от дима, веждите са сбърчени; тя гледа нагоре към покрива на колесницата. Стиснала бамбуковите завеси, тя се мъчи да се запази от искрите, които падат като дъжд. Чудновати грабливи птици, десет-двайсет, се вият около колесницата с пронизителен писък. О, тази хубавица в колесницата, точно нея не мога да нарисувам.

— Да, и какво друго?

Поради някаква причина негова светлост изпитваше странно задоволство да подтиква Йошихиде да говори още. Но червените устни на художника мърдаха трескаво и звуците, които излизаха от тях, приличаха на брътвеж по време на сън.

— Не — повтори той, — не мога да го нарисувам. — После изведнъж почти изръмжа: — Изгорете една колесница за мен. Ако направите това…

Лицето на негова светлост се помрачи, после той избухна в смях най-неочаквано.

— Ще направя, както желаеш — рече даимьото, почти задавен от буйния си смях. — И всякакви приказки за това дали е възможно, или не, са излишни.

Когато чух тези думи, изпитах странна тръпка на ужас. Може би това беше някакво предчувствие. Негова светлост, сякаш заразен от лудостта на Йошихиде, се промени, бяла пяна изби върху устните му, ужасът блесна като мълния в ъгълчетата на очите. Той изведнъж замълча, а после гръмогласен смях се изля от гърлото му.

— Ще запаля една колесница за теб. И вътре ще има чудна хубавица, облечена като изискана дама. Нападната от пламъците и черния дим, жената ще умре в мъки. Човекът, който намисли да нарисува това, е навярно най-големият художник в Япония. Аз ще го прославя. О, аз ще го прославя!

Като чу думите на негова светлост, Йошихиде пребледня и задвижи устни така, сякаш не му достигаше въздух. Но скоро тялото му се отпусна и като положи двете си ръце върху рогозките, галантно се поклони.

— Каква милостива съдба — рече той така тихо, че едва го чухме. Навярно защото думите на даимьото извикаха живо пред очите му цялата страховитост на неговия план. Това беше единственият път в живота ми, когато бях изпитал жал към Йошихиде.

16

След два-три дена негова светлост каза на Йошихиде, че е готов да изпълни обещанието си. Разбира се, колесницата нямаше да бъде изгорена в Хорикауа, а в една къща вън от столицата, която обикновените хора наричаха Юкиге. Макар по-рано тя да беше резиденция на по-малката сестра на негова светлост, вече много години никой не обитаваше Юкиге. Там имаше голяма градина, оставена да запустее. Хората приписваха занемаряването й на много причини: например говореха, че в безлунните нощи покойната сестра на даимьото, облечена със странна алена пола, още се разхождала по коридорите, без да докосва пода. Имението беше уединено и през деня, а нощем плясъкът на невидимия поток и чудовищните сенки на нощните чапли, които прелитаха при звездната светлина, му придаваха съвсем призрачен вид.

Случи се уречената нощ да бъде безлунна и катраненочерна. Газови лампи озаряваха негова светлост, облечен в бледожълта роба и тъмнопурпурна пола, бродирана с фестони, седнал на верандата върху възглавница с калъфка от плетена слама с бяла копринена бродерия по края. Излишно е да добавям, че отпред и отзад, отляво и отдясно на него стоеше почтително свита от пет-шест души. Изборът на един от тези хора беше знаменателен — това беше много силен физически самурай, хранил се с човешко месо, за да утоли глада си по време на битката за Мичиноку, и оттогава, казват, можел да разчупи с ръце рогата на жив елен. Дългата му сабя стърчеше отзад като опашка на чайка, той стоеше — фигура, вдъхваща страх — под самата веранда. Трептящата светлина на лампите, ту светла, ту тъмна, осветяваше определеното място. Такъв сковаващ страх ни бе обзел, че не можехме да си дадем сметка будни ли сме, или виждаме това насън.

Бяха докарали колесницата в градината. Тя стоеше там със солидния си покрив, натежал в мрака. Към нея не бяха запрегнати волове и краят на черния й процеп бе положен върху една стойка. Когато видяхме позлатените й металически части да блестят като звезди, усетихме студ въпреки топлата пролетна нощ. Колесницата беше плътно затворена със сини завеси, бродирани по края, затова не знаехме какво има в нея. Наоколо стояха прислужници с факли в ръце, обезпокоени заради дима, който се стелеше към верандата, и чакаха важно.

Йошихиде бе коленичил с лице към верандата, малко по-далеч. Изглеждаше по-дребен от друг път, звездното небе сякаш го потискаше. Мъжът, приклекнал зад него, бе несъмнено негов чирак. Те двамата бяха на известно разстояние от мен и от верандата, затова не можех да бъда сигурен за цвета на дрехите им.

17

Трябва да беше почти полунощ. Мракът, който обгръщаше потока, сякаш дебнеше дори дъха ни. В него се долавяше само лекият полъх на нощния вятър, който донасяше до нас саждивия мирис на боровите факли. Известно време негова светлост наблюдава сцената мълчаливо, неподвижно. После се наклони леко напред и извика рязко: „Йошихиде!“

Художникът, изглежда, отговори нещо, макар че онова, което чух, приличаше повече на стенание.

— Йошихиде, тази нощ според молбата ти аз ще изгоря тази колесница.

Негова светлост погледна косо към тези около него и като че размени многозначителна усмивка с един-двама, но може и така да ми се е сторило. Йошихиде вдигна боязливо глава и погледна към верандата, ала не каза нищо и продължи да седи приклекнал на същото място.

— Погледни. Това е колесницата, която винаги съм ползувал. Познаваш я, нали? Сега смятам да я изгоря и да ти покажа самия горящ пъкъл.

Негова светлост отново млъкна и смигна на свитата си. Изведнъж тонът му стана неприятен.

— В тази колесница по моя заповед е поставена жена злосторница. Затова, когато подпалим колесницата, тялото й ще се опече, костите ще изгорят, тя ще умре в ужасни мъки. Единствен случай да разполагаш с такъв модел за довършването на твоя параван. Не отвръщай поглед от снежнобялата кожа, подпалена от огъня. Гледай хубаво как черните коси танцуват сред искрите.

Негова светлост млъкна за трети път. Не зная какви мисли го вълнуваха, но раменете му потрепнаха от потискан смях.

— Потомците няма да видят такова нещо. Аз ще наблюдавам оттук. Хайде, хайде, повдигнете завесите и покажете на Йошихиде жената вътре.

При тези думи на даимьо един от прислужниците, като държеше високо боровата си факла, отиде до колесницата без особено колебание, протегна свободната си ръка и повдигна завесите. Трептящата факла гореше с рязък пращящ звук. Тя ярко озари тясната вътрешност и разкри жена на една от седалките, жестоко завързана с вериги. Коя беше тя? О, не може да бъде! Тя носеше богато бродирана мантия с черешови цветове; черните й коси, съблазнително разпуснати, висяха свободно; златните игли, поставени под различен ъгъл, красиво блестяха; на устата й имаше запушалка, завързана отзад. Малкото тъничко телце, скромният профил — само облеклото беше различно — показваха, че това е Юзуки. Едва не извиках, когато я познах.

В този миг самураят срещу мене стана бързо на крака и допря ръка до сабята си. Трябва да беше Йошихиде този, когото той фиксираше така страшно. Сепнат, обърнах очи към художника. Той изглеждаше полузашеметен от това, което виждаше сега. Изведнъж скочи на крака, протегна пред себе си двете си ръце и като забрави всичко друго, се втурна към колесницата. За нещастие, както вече споменах, той беше на известно разстояние от мен, в сянката, ето защо не можех да видя израза на лицето му. Но това беше само за миг, после видях, че то съвсем е изгубило цвят. Цялата му фигура, пореща мрака, изпъкна живо пред очите ми на слабата светлина — като че някаква невидима сила го държеше увиснал във въздуха, отлепил крака от земята. После, когато негова светлост заповяда: „Пали!“, колесницата с нейния пътник, окъпана от светлината на факлите, хвърлени върху нея, избухна в пламъци.

18

Както гледахме, пламъците обгърнаха колесницата. Пурпурните пискюли, които висяха от ъглите на покрива, се люлееха като от вятър, а под тях димът се виеше бял на тъмния фон на нощта. Тъй ужасно беше всичко това, че бамбуковите завеси, драпериите, металическите украшения по покрива сякаш се носеха сред подскачащ дъжд от искри. Езиците на пламъка, които ближеха колесницата под завесите, онези гъсти пламъци, които се стрелкаха в небето, напомняха божествен огън от някакво повалено на земята слънце. Преди насмалко не извиках, но сега се чувствувах съвсем изумен, потресен и втрещен; отворил уста, не можех нищо друго да сторя, освен да гледам ужасното зрелище. Ала бащата — Йошихиде…

Още си спомням израза на лицето му. Беше се втурнал неволно към колесницата, но когато огънят лумна, той се спря, протегнал напред ръце, и с изцъклен поглед гледаше дима и огъня, които обгръщаха колесницата, сякаш се боеше да не го притеглят към себе си. Пламъкът озари сбръчканото му лице така ярко, че дори косата му се виждаше съвсем ясно: в дълбочината на втренчения му поглед, в стиснатите му, разкривени устни, в потръпващите бузи скръбта, ужасът и объркването, обзели душата му, бяха живо изразени. Крадец, виновен за неописуеми престъпления, когото след малко щяха да обезглавят или бяха изправили пред съда на десетте владетели на подземното царство, едва ли би изглеждал по-жалък. Дори грамадният самурай промени лице и гледаше ужасѐн в господаря на Хорикауа.

Ала негова светлост, без да откъсва очи от колесницата, само хапеше устни или се изсмиваше зловещо от време на време. Що се отнася до колесницата и нейния пътник, онази девойка, нямам достатъчно смелост да ви опиша всичко, което видях. Бялото й лице, задушаващо се в дима, беше повдигнато нагоре; дългите разпуснати коси се вееха в дима, мантията на черешови цветове — колко красиво бе всичко! И каква ужасна гледка! Но когато нощният вятър отслабна и димът бе отвян на другата страна — а там над червените пламъци сякаш бе разпръснат златен прах, — когато девойката заръфа запушалката на устата и започна да се гърчи така, като че всеки миг щеше да скъса веригите, аз и дори огромният самурай се запитахме дали наистина не сме очевидци на самите адски мъчения и ни побиваха тръпки на ужас.

После още веднъж ни се стори, че нощният вятър полюшна върховете на дърветата в градината. Когато този звук преминаваше по небето, нещо черно, което нито докосваше земята, нито летеше във въздуха и което подскачаше като топка, отхвръкна от покрива на къщата към горящата колесница. То се стовари върху разпадащите се завеси, озарени в червено, и като обви с ръце обтегнатата като струна девойка, нададе остър и продължителен писък сред дима — писък, който прозвуча като раздиране на копринен плат. Този писък се повтори два-три пъти, тогава се забравихме и от гърдите ни се изтръгна вик. Отвъд прозрачната завеса на пламъците, вкопчила се в рамото на момичето, стоеше Йошихиде, маймуната Йошихиде, която бяха оставили вързана в имението.

19

Но я видяхме само за миг. Като златен лист върху кафяв екран искрите се издигнаха в небето. Маймуната и Юзуки се скриха в чер дим, а колесницата гореше в градината с ужасно пращене. Беше се превърнала в огнен стълб и страхотните пламъци стигаха чак до небето.

Пред този огнен стълб Йошихиде стоеше като истукан. После, чудно наистина, по сбръчканото лице на същия Йошихиде, който сякаш бе изпитал в един предишен случай мъките на ада, премина оживление на неизразим възторг и като забрави за присъствието дори на негова светлост, той скръсти ръце и загледа. Сякаш не съзнаваше, че дъщеря му умира в мъки. По-скоро сякаш се възхищаваше от прекрасния цвят на пламъците и фигурата на жената в мъки.

Ала най-забележителното не беше, че Йошихиде радостно наблюдаваше смъртта на дъщеря си. По-скоро като че в него се бе проявила някаква свръхчовешка твърдост, подобна на яростта на величествен лъв, появил се насън. Подплашени от огъня, ята нощни птици, които крещяха и вдигаха шум, се събраха по-нагъсто — или така ми се е сторило — около шапката на Йошихиде. Тези бездушни птици сякаш виждаха странна слава като ореол над главата на този човек. Щом птиците бяха привлечени, колко по-силно от тях бяхме ние, прислугата, изпълнени с необикновено чувство на благоговение, както наблюдавахме Йошихиде. Тресяхме се вътрешно, затаили дъх, и го гледахме като някой открил се Буда. Ревът на огъня, който ечеше във въздуха, и Йошихиде, запленен от него и застанал там неподвижен — какво страхопочитание изпитвахме, какво силно удоволствие при тази гледка. Само негова светлост седеше на верандата така, сякаш беше съвсем различно същество. Побледня, на устните му изби пяна, стискаше облеченото си в пурпур коляно с две ръце, пъхтеше като жадно животно…

20

Разчу се, че негова светлост е изгорил една колесница в Юкиге онази нощ — макар, разбира се, никой да не бе издал нищо, — и се изразяваха най-различни мнения. Първият и най-широко разпространен слух беше, че той изгорил дъщерята на Йошихиде, за да си отмъсти, задето отхвърлила любовта му. Но нямаше съмнение, че целта на даимьото е била да накаже извратеността на художника, решил да нарисува паравана с ада дори с цената на нечий живот. Всъщност самият господар ми каза това.

Говореше се доста за коравосърдечността на Йошихиде, който видял дъщеря си да умира в пламъците пред очите му и въпреки това не се отказал да нарисува паравана. Някои го наричаха граблива птица в човешки образ, която заради някаква картина не е способен да прояви човешка любов. Абатът на Йокогауа често казваше: „Геният на някой човек може да бъде много голям, голямо изкуството му, но само осъзнаването на петте добродетели^[3] ще го спаси от ада.“

Въпреки всичко около месец по-късно параванът с ада бе завършен. Йошихиде незабавно го отнесе в имението и го показа с голяма почтителност на господаря на Хорикауа. Абатът се случи на посещение при негова светлост по същото време и когато погледна нарисуваното, навярно бе истински поразен от огнената буря, която бушуваше на небесната твърд, отразена върху едно от крилата на паравана. Той изкриви лице, вгледа се строго в Йошихиде, но пряко воля каза: „Добре направено.“ Още помня насиления смях, с който негова светлост посрещна тези думи.

Оттогава насетне никой не говореше лошо за Йошихиде, поне в имението. И всеки, който видеше паравана, дори ако бе мразил художника до този миг, изпадаше в благоговение, защото имаше чувството, че сам изпитва в момента най-изтънчените мъки на ада.

Ала по това време Йошихиде не беше вече между живите. Същата нощ, когато параванът бе завършен, той се обеси на една греда в своето студио. Тъй като единствената му дъщеря си бе отишла преди него, той несъмнено бе решил, че би било непоносимо да живее занапред в бездействие. Останките му почиват до днес сред развалините на неговия дом. Дъждовете и ветровете на много десетилетия са избелили малкия камък, който обозначава гроба му, а мъхът го е покрил със забрава.