Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Five Green Waves, ???? (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Василка Карастоянова, 1986 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Сборник. Разкази от Британските острови, 1986
Първо издание
Превод от английски
Съставител: Жени Божилова
Рецензент: Марта Симидчиева
Редактори: Марта Симидчиева, Николай Б. Попов
Художник: Димитър Ташев
Художник-редактор: Стефан Десподов
Технически редактор: Ставри Захариев
Коректор: Стефка Добрева
Излязла от печат февруари 1986 г.
ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ 4
ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н. Ракитин“ 2
История
- — Добавяне
ІІІ
Долу, под черковния двор, вълните протягаха дълги сини шии към брега. Гривите им свистяха на вятъра, приглушеният тропот на копитата им, препускащи по плажа, отекваше далече навътре в сушата — в нивите, в торфените блата и в езерата, пълни с пъстърва, — достигаше дори до смълчаната група долмени в центъра на острова.
Отправих се към брега, като крачех с мъка по настилката от чакъл. Трябваше да внимавам — Айзак от Гарт, който всяка събота вечер се връщаше вкъщи пиян и пееше по пътя, имаше навика да разбива бутилки в скалите. Правеше го вече толкова години, че амфитеатърът от камъчета, възвисяващ се над пясъка, беше осеян със стъкла — морето беше заоблило и излъскало по-старите парчета, а по-новите примигваха опасно на слънцето. Ако настъпиш някое по-остро парче, направо може да ти изтече кръвта.
По широката извивка на плажа, а също и горе на пътя не се виждаше жив човек. В черковния двор гробарят се подаваше до кръста от гроба, който копаеше за Мол Андерсън — тя беше умряла в края на седмицата.
Бързо и предпазливо свалих дрехите си зад една червена скала — първо сивата фланела със стъкленото копче на врата, после панталоните, преправени от старите панталони на баща ми, и накрая синята риза. Спуснах се към морето и се хвърлих върху прииждащата вълна. Заплувах с усилие към скалата, която се подаваше от водата на около трийсетина метра, и се вкопчих в нея, задъхан и треперещ. „Господи, мислех си, ако мис Ингсетър или баща ми ме видят сега…“ Късче облак бързо пресече небето и за миг светът се потопи в мрак и излезе от него. А после, цял един час, аз се забравих сред вика и шума на вълните. Кормораните като тъмни стрели излитаха пред мокрото ми лице. Чайки изрязваха блестящи дъги и окръжности в небето и с писъка си изсичаха в него дълги ехтящи коридори. Тюлените подскачаха върху вълните в Пролива като бутилки, а щом подсвирнех с уста, застиваха на място. За една кратка вечност бях изгубен сред рева на вълните, в соления, пречистващ обред на морето.
Гробарят спря да копае, заслони очи, погледна към плажа и ме видя как излизам, залитайки, от вълните. Като забеляза, че съм гол, ми се закани с юмрук. Пясъкът под краката ми пареше като току-що изпечени палачинки. Затичах с лудешки крясъци по плажа и паднах задъхан върху дрехите си. Дълго лежах така. Някъде много далече, от другата страна на хълма, излая куче. На скалата езерцето от морска вода трептеше в маранята. Звънът от лопатата на гробаря се разнасяше из полето, ясен и крехък. Внезапно от скалата над мене се чу: „Ей ти, голият!“ Погледнах нагоре и видях лицето на Сара, дъщерята на Ейбръхам калайджията. Тя рядко ходеше на училище, но винаги когато идваше, се свиваше като дивачка под картата на Канада. Сара се беше излегнала на скалата, а краката й висяха надолу. Голите й ръце и бедрата, които прозъртаха под скъсаната рокля, бяха кафяви като на индианка.
— Всеки ден идвам тук да гледам минаващите кораби — каза Сара. — Тази вечер, щом се мръкне, се местим от другата страна на острова. Там няма нищо освен хълма и ястреба над него. Пък Ейбръхам много обича зайци.
Тези мършави скитници, калайджиите, имат странни гласове — грапави, дрезгави и самотни като крясъците на чайките.
Сара скочи от скалата и клекна пред мене. Никога не бях я виждал толкова отблизо. Гарвановочерната коса обгръщаше лицето й като черупка на мида. Очите й бяха неспокойни като попови лъжички, а нослето й лъщеше, сякаш бе намазано с олио.
— Сара — обадих се аз, — ти цялата седмица не беше на училище.
— Господ да ме пази от това място! — отговори тя.
С пъргавите си изящни пръсти Сара започна да вади водорасли от косата ми.
— Какво ще правиш, когато пораснеш? — запита тя. — Мога да ти кажа, че няма да живееш дълго. Богатство и почести в живота си няма да натрупаш… Бял си като гъба.
Тя докосна рамото ми с мръсните си пръсти.
— Ще стана моряк — заявих аз — или може би изследовател.
Тя бавно поклати глава и продължи:
— Вижда се, че няма да издържиш.
— Тогава ще хвана пътищата само с една торба на гърба си, защото, кълна се, не искам да стана нито свещеник, нито доктор! Ще стана калайджия като баща ти.
Тя отново поклати глава:
— Ще си изпотрошиш краката, ако заскиташ по нашите пътища.
Червената й рокля се беше смъкнала от раменете, защото копчето се бе скъсало. Рамото й блестеше срещу вятъра като намазано със зехтин.
Тя се протегна като животно и се излегна на пясъка със затворени очи.
Аз се извърнах от нея и започнах бавно да изписвам триъгълници и окръжности по пясъка. Обърнах един сив камък. Под него като зли мисли в покварен ум гъмжаха стотици щипалки. Отвъд полето долетя последното подрънкване на лопатата на гробаря. Гробът беше вече изкопан и лопатата, кална и лъскава, се облегна о зида на черковния двор. Две пеперуди — червена и бяла — кръжаха една около друга над скалното езерце, понесени от вятъра в мълчалив унес. Докосваха се за миг, после се разделяха, пърхаха на вятъра, докато високата трева ги скри. Обърнах се бързо и зашепнах в ухото на Сара.
Първият й удар уцели устата ми. Тя ме удари още веднъж по гърлото и аз се опитах да се изправя. Дългите й нокти се забиха в рамото ми, буйната й коса покри лицето ми. Тя ме отхвърли назад, докато лопатките ми се заровиха в пясъка, а очите ми замигаха срещу ослепителния блясък на слънцето. Сара забоде острите си колене в ребрата ми и аз изкрещях. Тогава тя заплете пръсти в косата ми и силно удари главата ми три пъти в пясъка. През затворените ми клепачи слънцето приличаше на голяма трептяща капка кръв.
Най-накрая тя ме пусна.
— Следващия път когато дойда на училище — каза тя, като ме гледаше отгоре с тъмните си засмени очи, — ще седна на твоя чин под портрета на поета с жълтата коса.
Наведе се бързо и задържа устата си върху гърлото ми, докато се надигне и разбие една вълна. Косата й имаше дъх на застояла вода и запалена трева. След това тя изчезна.
Облякох и останалите си дрехи, като мърморех през стиснати устни:
— Кучка такава! Мръсна побойнице, ще видиш ти как още сега ще те обадя на пристава!
Виждах я да плува далече в Пролива, докато бавно излизах от плажа.
Тя помаха с ръка и извика нещо, но аз упорито обърнах лице към белия път, който се виеше между черковния двор и нивите. Чувствувах в устата си соления вкус на кръвта.