Джордж Макай Браун
Пет зелени вълни (2)

ІІ

Имотът на Майърс бе до пътя и гледаше към Пролива. Зад него, като прииждаща зелена вълна, се издигаше хълмът. Софи, дребна, приведена жена, със сив шал, увит около главата, хвърляше зърна на дванайсете кокошки. Тя ме подуши по вятъра и извика:

— Ей ти, здрасти! — Промърморих някакъв поздрав. Тя се вгледа в мене и запита: — Ти пък кой беше?

Казах й името си.

— Господи! — възкликна Софи. — Ама че си пораснал!

Гласовете ни раздвижиха стареца вътре в къщата. Той се появи неочаквано на вратата, като се усмихваше. Лицето на Питър беше много червено и кръгло. Като млад е бил моряк. Китките му бяха изрисувани със сини котви, сини русалки, сини китове…

— Влизай! — извика той.

Ако не беше миризмата на торф, зряло жито и прясна пита, човек можеше да си помисли, че влиза в трюма на кораб. Вдъхнах мрака и уханията.

Накараха ме да седна на сламения стол до огнището. Едва се настаних на него, и Софи постави чаша бира в ръцете ми. Сладките задушливи пари се надигнаха към ноздрите ми.

Седнал на другия сламен стол, Питър започна да пълни лулата си. Старата жена нито за миг не се спираше. Сновеше между огнището, прозореца и леглото и разтребваше. Забърса с парцала полицата над огнището, на която бяха поставени кутии за чай и бутилки с корабчета в тях. Шотландската овчарка се беше излегнала на покрития с плочи под и дишаше тежко.

— Я ми кажи сега — обърна се Питър към мене, — ти защо не си на училище?

— Изгониха ме, защото не си знаех урока.

— Трябва да си учиш уроците! — подхвърли Софи, като оправяше папратта на прозорчето. — Помисли си какъв ще станеш след трийсет години, ако не учиш — беден, неграмотен човек, който чука камъни на кариерата.

Отпих голяма глътка бира и тъмната кипяща вълна обля зъбите, езика и небцето ми.

— Кажи ми — обади се Питър, — какъв ще станеш, като пораснеш?

— Моряк — отговорих аз.

— Това се казва отговор! — провикна се Питър. — Моряк! Брей да му се не види!

— Дядо ми е бил артилерист на „Виктъри“ — намеси се Софи. — Бил се е при Трафалгар. Върна се вкъщи с дървен крак.

— Какви славни морски времена бяха — каза Питър. — Знаеш ли баладата за Андрю Рос?

— Не.

Една кокошка доплува като галеон на прага. Тя се наклони и заклатушка край заспалото куче и после отново изчезна в слънчевата светлина навън.

— Жено — викна Питър, — дай акордеона!

Софи измъкна изпод леглото тантуреста черна кутия и издуха облак прах от нея. Питър я отвори и извади акордеона.

— Слушай! — каза той.

Встъпителните звуци изхвръкнаха от инструмента като водни пръски. Питър прочисти гърлото си и запя:

За мъките сега ще ви разкажа^[1]

на тоз моряк от Оркни — Андрю Рос,

на „Марта Джейн“, на кораба прославен,

когато плавал той към Барбадос.

— Така се казвал корабът — обади се Софи, — „Марта Джейн“.

— Млъкни! — викна Питър.

С въжа, камшици, истина ви казвам,

с помощниците бил го капитана,

с вода солена после те облели

по тялото кървящите му рани.

— Едно време така е било — намеси се Софи. — Подлеците му с подлеци, налагали моряците, докато голите им гърбове почервенеят като морска трева.

— По дяволите! — възмути се Питър. — Ти ли разправяш баладата или аз?

Какво му заповядал капитанът

да глътне — да ви казвам не е нужно,

но всеки от моряците на борда

на „Марта Джейн“ се погнусил до ужас.

— Какво е трябвало да погълне Андрю Рос? — попитах аз.

— Прекалено ужасно е, за да се каже в песен — заяви Софи.

— Ще ти кажа какво е било — погледна ме Питър страховито. — Собственото си изпражнение е трябвало да погълне!

Погнусата започна да се надига като втасало тесто някъде в гърлото ми. Опитах се да я подавя с голяма глътка бира.

Питър запя отново:

На палубата щом го те накрая

захвърлили — той бил полуумрял, —

сред страшните му мъки всички чули

как Рос „Да бъдем весели“ запял.

— Той е бил набожен — каза Софи. — А капитанът — атеист. Таза това така са го измъчвали.

Заклел се „ще се каеш“ и го ръгал

с железен прът без жалост капитанът —

не е ли туй разправа най-жестока

с един моряк достоен на Британия?

Къщата шеметно се наклони към десния борд и след това бавно се изправи. Вкопчих се в стола така, че кокалчетата на пръстите ми побеляха. Корабът славен „Майърс“ отново се гмурна в прииждащия хълм.

— Господи! — възкликна Софи. — Чудя се дали момчето не е още малко за такава страшна балада!

Възмездието скоро ги настигна,

когато в Ливърпул кракът им стъпи.

Осъдиха ги, че в море открито

убийци те са станали престъпни.

— Така им се пада! — провикна се Софи. — Негодници такива!

Дойде часът съдбовен много скоро

за смърт на Роджърс, капитана — ето

вината си ужасна той изкупи,

като увисна ей там на въжето.

Изправих се върху надигащия се под.

— Ще повърна — промълвих аз.

— Кофата! — извика Софи. — Къде е кофата?

Но тя закъсня. Три силни пристъпа преминаха през тялото ми и аз повърнах три пъти. Плочите бяха облени. Кучето залая. Хижата се изправи бавно на кила си, аз се озовах на сламения стол, а очите ми бяха мокри от срам и покруса. Дори нещастието на Андрю Рос не можеше да се сравнява с моето.

Старата Софи беше коленичила с мокрия парцал и кофата.

Питър ме потупа по рамото.

— Не се тревожи — каза той. — Не си единственият моряк, на когото му стана лошо при първото пътуване.