Джордж Макай Браун
Пет зелени вълни (5)

V

Същата вечер след като свърших с уроците си, ме повикаха в магазина.

Баща ми седеше до тезгяха между варел с газ и голяма тъмна бала тютюн. До лакътя му имаше буркан, пълен със сладки. Над главата му висяха фланели, шалове и чорапи с прикачени към тях етикети с цената. Лампата беше окачена на кука на тавана и леко димеше. В магазина винаги миришеше на хубаво.

— А, ти ли си, Джон? — рече баща ми, като вдигна за миг глава от тефтера си. — Седни, мойто момче.

Той преброи карамелените пръчки в буркана и запита:

— Как мина училището днес?

— Чудесно.

— Мисля си за тебе, какво да те правя, като завършиш училище.

Баща ми събра шепа монети и една по една ги пусна със звън в чекмеджето на касата. След това отбеляза нещо с молив в тефтера на тезгяха.

— Няма бъдеще в този магазин, това мога да ти кажа — продължи той. — Печалбата намалява с всяка година. Тъй е, защото хората напускат острова. Отиват в големите градове и в колониите. Не минава месец, без да замине някое семейство. Освен това много си поръчват дрехи и инструменти от големите търговски къщи на юг. Повечето хора така правят. Забравят, че на остров като нашия всички зависим един от друг за препитанието си… А пък и вересиите — продължаваше той. — Госпожа Андерсън, която погребаха днес следобед, например ми дължеше повече от шест лири. Та този магазин няма да е кой знае какво наследство за тебе — заключи баща ми.

Той наплюнчи молива и написа още няколко цифри в тефтера си. Косата му проблясваше слабо на светлината на лампата.

— Говорих с мис Ингсетър за тебе този следобед. Отби се в магазина след училище да си купи мухоловки. Учуди се, че не си се прибрал още… Та рекох да я попитам за тебе. Тя каза, че си способно момче, по четене, по писане и по история ти вървяло повече, отколкото на другите. Не те бивало много по математика. Казва, че си малко разсеян и заплеснат, а иначе не си лошо момче и съвсем не си глупав. „И според мене, казва тя, щом навърши дванайсет години, той трябва да постъпи в гимназията в Къркоул, за да завърши средно образование.“

— Искам да стана моряк — казах аз.

— Завеян си — прекъсна ме баща ми, — това ти е от майка ти… А след училището идва университетът. Ще струва пари, много пари. Аз обаче не съм с празни ръце, погрижил съм се за тези неща. С диплома в джоба ще можеш да влезеш в някоя благородна професия. Само си помисли за това.

— Но мене ме тегли морето — казах аз. — Чичо Бен каза, че само да поискам, може да ме вкара в „Сейнт Лайн“.

— Да бъдеш свещеник, е почтена професия. Не носи много пари, но получаваш безплатно жилище и ще ти кажа, че старият Макфарланд не харчи кой знае колко за храна. Оттук кокошка, оттам фунт масло, от другаде рогозка — докато обикаля и прави посещения, нали разбираш? Сирене от Бю, риба от Куойс, непредена вълна от Уестбърн. И всичко това — без пари. А и не може да се каже, че работата му е много тежка.

— Вечерята е готова — пропя майка ми от кухнята.

— Виж, докторлъкът е тежък, няма никакво съмнение. Докторите не разполагат с времето си. Не са сигурни дори, че ще се наспят през нощта. Все се намира някой да потропа на вратата на доктор Лесли след полунощ — я зъб го болял, я корем, я кука му се забила в ръката… Нищо чудно, че напоследък докторът е започнал да пие. Но като оставим всичко това настрана, медицината е добра професия. А и от нея се печелят добри пари. Ако можеш да накараш пациентите да си плащат сметките.

— Говорих с майка — обадих се аз. — Тя каза, че ще е доволна, ако стана капитан на далечно плаване. Тя ще пише на Бен.

— Правото — продължи баща ми — е друга работа. Не че има нещо лошо в него, но все пак е малко съмнително, има някакво мошеничество, дето понякога кара честния човек да се съмнява в него. Не можеш да отвориш вестника, без да видиш, че някой адвокат е загазил, защото е злоупотребил с парите на клиента си и тям подобни. Гледаш, двама адвокати спорят в съда като побеснели за някакво дело и само след половин час ще ги видиш заедно на улицата да си шушукат нещо… Ако можеш, Джон, гледай никога да нямаш нищо общо с правото… Не че няма и честни адвокати…

Баща ми отвъртя капака на един буркан, пълен с топчета на черни и бели ивици. Бръкна в него, извади няколко топчета и ми ги подаде през тезгяха.

— Ако мечтая да видя някое място — обадих се аз, — то това е Япония.

Той изведнъж отдръпна ръката си и изсипа топчетата обратно в буркана.

— Не преди да си се нахранил — каза той, като облиза пръстите си. — Щях да забравя — можеш да станеш и учител…

— Идвате ли да вечеряме, или не? — провикна се майка ми нетърпеливо.

Навън кучето се разлая. По калдъръма изтрополяха конски копита и колелета на каруца. Кокошките в двора закудкудякаха като пощурели.

— Господи! — възкликна баща ми, като се затича към вратата. — Това са калайджиите. Кокошките!

Аз го последвах навън под лунната светлина. Каруцата на калайджиите беше пред вратата. Ейбръхам седеше отпред и държеше юздите. Той плющеше с камшика и крещеше на сивото дребно конче. В каруцата беше седнала Мери, жена му, а едно пеленаче, увито в кариран вълнен шал, висеше на гърба й.

Отстрани вървеше Сара и ръцете й бяха пълни с лупина.

Те отиваха да разположат катуна си в другия край на острова, където имаше много зайци.

— Дий! — крещеше Ейбръхам и плющеше с камшика. — Ама хубаво куче имате, мистър Сайгърдсън — провикна се той към баща ми. — Дайте ми половин фунт тютюн, а аз ще ви платя следващата седмица, като се връщам.

— Не! — заяви баща ми твърдо. — Ще ми платиш сега, защото вече ми дължиш 16 шилинга и 6 пенса.

— Здравей, Сара! — обадих се аз.

Тя стоеше на пътя и ме гледаше през тъмносините къдрави връхчета на лупината.

— Трябва ли ви тенекиена кофа? — провикна се Ейбръхам към майка ми, която беше излязла и стоеше на ъгъла на къщата да пази кокошките.

— Да — каза тя. — Донеси ми, когато се връщаш другата седмица.

Изведнъж баща ми побесня.

— Не ни трябват никакви кофи! — развика се той. — В магазина е пълно с кофи.

— В края на следващата седмица, госпожа — викна Ейбръхам.

Изправи се между стръките на каруцата, изплющя с камшика и кресна:

— Дий!

Колелетата бясно се затъркаляха по калдъръма, изпод копитата на кончето захвърчаха искри. И докато каруцата се отдалечаваше, откъм нея се дочу лудо кудкудякане. Сара стоеше и ни гледаше, като се усмихваше през лупините.

Баща ми се върна в магазина, като продължаваше да мърмори. Майка ми стоеше все така до ъгъла на къщата и гледаше след каруцата, докато тя се изгуби от погледа ни.

— Няма една кокошка — обади се тя. — Не смея да кажа на баща ти. Той сигурно ще прати след тях полицая.

Вълна от пурпурни цветчета се надигна към луната и се изля върху мене.

Скоро тропотът заглъхна в далечния край на селото. Подигравките на Сара ечаха през три полета. Обърнах се и влязох в къщата. Лицето ми бе влажно от росата и цветните листчета, а луната бушуваше над мисионерския дом, по-яростна от всякога.

— Да се неначудиш! — викаше баща ми в магазина. — Моряк! Кофа! Крадци с крадци такива!

Беше време на черепи, пеперуди и китари.