Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Five Green Waves, ???? (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Василка Карастоянова, 1986 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Сборник. Разкази от Британските острови, 1986
Първо издание
Превод от английски
Съставител: Жени Божилова
Рецензент: Марта Симидчиева
Редактори: Марта Симидчиева, Николай Б. Попов
Художник: Димитър Ташев
Художник-редактор: Стефан Десподов
Технически редактор: Ставри Захариев
Коректор: Стефка Добрева
Излязла от печат февруари 1986 г.
ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ 4
ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н. Ракитин“ 2
История
- — Добавяне
ІV
Гробарят беше изкопал гроба на Мол Андерсън. Седеше на количката си и пушеше глинена лула. Когато свърнах през портата, той се загледа в мене — не можеше да познае в стеснителното, прилично облечено момче голия дивак, когото преди половин час бе видял да изскача от морето. Отдалечих се по разклонените пътеки между надгробните камъни — високи урни и застинали ангели от по-нови времена, обелиски с имената на дядовците ни, надгробни плочи с релефи, изобразяващи коса и пясъчен часовник, от осемнайсети век и други, още по-стари, покрити с лишеи гробове, разядени от времето като от проказа. Това малко поле бе осеяно от мъртвите на много поколения — фермери със строги лица, момичета с порозовели от туберкулозата страни, новородени, поели само една глътка въздух и отново върнали се в мрака, сурови свещеници, увлечени в гръцкия език, стари моми с повехнали гърди и свити устни. Стоях на пътеката, за миг обзет от ужас пред този всеобщ саван, пред безбройните мъртви на острова, с глави, обърнати на запад като гъмжащ пасаж, носен от бавния отлив към вечността.
Докато бродех замечтан, стигнах до нисък надгробен камък край източния зид.
ТУК Е ПОГРЕБАН МОРЯК ЧУЖДЕНЕЦ, ЧИЕТО ИМЕ И НАЦИОНАЛНОСТ СА НЕИЗВЕСТНИ, ИЗХВЪРЛЕН ОТ МОРЕТО НА ТОЗИ ОСТРОВ НА 6 ЮЛИ 1856 ГОДИНА
… дори да полетя с крилата на зората
към най-далечни морски брегове.[1]
Затворих очи и видях малък баски град, разположен между залива и планината.
Празникът на светата Дева, покровителка на морето, е към края си. Мрежите и веслата са благословени. Свещите все още горят в нишите между скалите.
Младежите танцуват на площада, черно-бял под лунната светлина.
Музикантът се е отпуснал до фонтана, сякаш е пиян или задрямал. Само ръката му е жива и пърха над струните като птица.
Младите хора танцуват в дълги редици. Пляскат с ръце, покланят се един на друг и подвикват. Тъмните им лица се озаряват от проблясващите зъби. Те обикалят един около друг и от време на време се хващат под ръка. Навеждат се един към друг с ръце върху коленете и потропват с крака. Движенията им са точни и отмерени — плавно, стилизирано подражание на съвкуплението.
По-възрастните хора бъбрят пред прага на къщите си. От време на време отпиват от високите чаши. Един от тях — дебел мъж с жълта брада — често поглежда между къщите към кораба, хвърлил котва в пристанището.
Стара жена, загърната с шал, стои самотна в сянката на черквата. Никой не я заговаря; сякаш някакъв таен печат я отделя от другите. Тя поема всяко новородено, което проплаква в градчето, тя покрива със саван всеки притихнал труп. Очите й са вперени в праха, от който произлиза и към който трябва да се завърне цялата тази суета.
Ръката върху китарата отново се задвижва във вихрен ритъм. Площадът се превръща в цветно колело, в голям, олюляващ се портокалов цвят.
Внезапно веселието прекъсва. Висок брадат моряк се задава откъм тясната уличка и бавно прекосява площада. Китарата млъква. Танцът замръзва. Старицата в сянката вдига глава. Капитанът посочва един от танцьорите и го повиква с пръст. Той трябва да тръгне веднага, корабът ще отплава тази нощ.
Морякът — той е почти момче — се обръща. Зад него едно момиче е скрило лице в престилката си. Човекът с жълтата брада се надига от прага на къщата си и благославя: „Покровителко на моретата, запази го сега и во веки, докато корабът се завърне на сушата!“
Към звездите над селото се издига кръст. Сред настъпилата продължителна тишина се долавя шумът на морето. Последната оброчна свещ се топи и угасва между скалите.
Градчето, изпълнено с лунна светлина и музика, никога вече няма да види този кораб. Неговият път завършва върху една северна скала. Всички моряци, разпръснати от дивата атлантическа стихия, изчезват в дълбините и стават плячка на чайките и раците. Само едно безименно пречупено тяло е измъкнато от водораслите. Чужди ръце го пренасят през полето. Те са махнали парцалите от него, сресали са косите му и са покрили наяденото от раците лице. И макар че няма свещеник, който да опее мъртвеца на латински, един калвинистки пастор произнася: „Плътта е като тревата и нейните радости са мимолетни като цветец — портокаловият цвят на Испания и малката синя примула на Оркни, чиято красота, буйна и ярка, разцъфтява само за миг и след това отминава с приближаването на зимата или под напора на юнската буря се разпръсва в блестящи дъги сред прахта…“
Докато обикалях бавно, стигнах до новата зейнала яма. Гробарят все още седеше на количката си. Той ме погледна косо и каза:
— Има само един начин да дойдеш на тоя свят, но, бога ми, има поне два-три начина да си отидеш от него.
— Така е — отговорих аз.
— Искаш ли да видиш — запита гробарят — какво всъщност представлява човекът?
Без да разбирам, кимнах бързо. Той порови с ръка в купчината пръст край отворения гроб и измъкна един череп. Внимателно го избърса в работните си панталони.
— Това сме ние — продължи той. — И ти, и аз, и земевладелецът, и Франк лудият. Само това и нищо повече!
Той се засмя:
— Какво пребледня? Този череп не може да ти направи нищо. Сега почива в мир, а и време му беше. Докато беше жив, нямаше покой, все му играеха очите, а и езикът му не спираше да дрънка. Това е черепът на Били Андерсън, дядото на Мол. Два пъти е лежал в затвора и е наплодил три незаконни чада. Беше крадец, пияница, побойник и когато го спуснахме тук, всички си отдъхнаха, дори той самият. Така ли е, Били? — обърна се той към черепа, като издухваше пушек от лулата си в очните му кухини. — Не съм ли прав, момчето ми?…
В отговор черепът му се хилеше.
Оттатък езерото училищният звънец удари края на часовете.
Иззад хълма, откъм селото, като бръмбари, наредени в редици, се зададоха опечалените.