Шон О’Фойлан
Това не е страна за старци (2)

2

Джо изчака малко и чу как ягуарът се отдалечава с пълна скорост. След това бързо — доколкото му позволяваха масивната фигура и неудобните лачени обувки — изтича обратно до разклонението на пътя. Сега чуваше единствено собственото си запъхтяно дишане и тежкото тракане на лачените обувки по настилката. Нямаше прожектор и затова, когато стигна до разклона, извади бензиновата си запалка и на мъждукащата й светлина затършува из високата трева, като непрекъснато се навеждаше, взираше се, опипваше и ругаеше. Не виждаше нищо освен трева, докато лъч светлина иззад гърба му падна върху застиналия поглед на мъртвия младеж пред самите му крака.

— Намери ли го? — прозвуча гласът на Фреди от мрака.

— Гадове мръсни! — изруга Джо. — Трябва да го сложим в микробуса и моментално да го пренесем през границата. Докарай тука микробуса!

Фреди се обърна и тичешком се отправи за микробуса. Докато го чакаше да се върне, Джо изпълзя с мъка от оврага и видя на около миля фаровете на ягуара, отдалечаващи се с кенгуровски подскоци на юг. Погледна наляво и видя по пътя да приближават фаровете на Фреди. После, още по-наляво, почти на север, забеляза трета двойка светлини, които се движеха на изток. Изгряваше луната и на фона й дърветата изглеждаха съвсем черни. Минута по-късно двамата бяха вдигнали трупа на младежа, бяха го сложили отзад в микробуса и Фреди вече караше обратно натам, откъдето бяха дошли.

— Видя ли фаровете на оная кола в далечината на север? — каза той, докато караше. — Трябва да е частна и сигурно се движи по главния път от Нютаун Бътлър за Клоус, но ако все още сме на север, може да е полицейска или на британските специални служби и да се опитва да ни отреже пътя. По дяволите! Поне тая нощ искам да знам къде минава идиотската ни блуждаеща граница!

Завиха надясно. Далечните фарове също завиха и поеха успоредно на тях от лявата им страна.

— Никак не ми харесва тая работа — каза Фреди. — Виждаш ли това там? — извика той и Джо разбра какво имаше предвид.

На една стена забеляза вградена пощенска кутия, боядисана в червено. Значи все още бяха в Северна Ирландия.

Когато стигнаха до Т-образна пресечка на пътя, отново почувствуваха присъствието на другата кола: този път фаровете й проблясваха на не повече от четвърт миля на изток. Фреди зави рязко на запад, кривна под един железопътен мост, вдигна шейсет мили в час на правата и нададе радостен вик. Фаровете бяха осветили за миг парцалив южен трибагреник, провиснал от клоните на едно дърво — бяха пресекли границата. Стигна до ново разклонение, спря, изгаси двигателя и двамата едновременно обърнаха поглед назад и се заслушаха. Светлините на преследващата ги кола стояха неподвижни на около половин миля зад тях. Чуваше се само напевното мъркане на мотора в тихата лятна нощ.

— Всичко това е много хубаво — каза Джо. — Сега-засега сме на юг. Но по тия места идиотската ни граница криволичи като смахната. Който и път да хванем, може отново да ни вкара в неприятности. Трябва да си отваряме очите на четири, Фреди, драги!

Фреди включи на скорост и бавно, дебнешком пое по пътя. Фаровете зад тях бавно заопипваха короните на дърветата в далечината. Фреди спря. Фаровете рязко завиха и изчезнаха.

— Страх ме е да вървя по-нататък. Тия сигурно имат и радиостанция.

Той излезе от колата и се изкачи по стената на оврага, следван от Джо.

— Виждаш ли ги там? — посочи Фреди. — Отиват на юг! Сега вече цялата работа ми е ясна. Тоя път трябва да пресича парче от юга, приклещено и от двете страни от севера. И сега отиват надолу покрай източния му ръб, за да ни пресрещнат там, ако се опитаме да го пресечем.

— Тогава защо не се спуснем по западния ръб и не им се измъкнем оттам? — предложи Джо.

— Залагам си главата, че вече са изпратили патрулна кола и там.

— И сега значи сме заклещени отвсякъде! — каза Джо. — Имаме ли карта?

— Не! Но виждам една къща. Ще трябва да потърся помощ там. Имаме нужда от водач.

— И за какво, по дяволите, ни е дотрябвал водач, ако изобщо няма път, който да извежда от тоя капан?

— Можем да минем напряко през полето. Само че… — И Фреди въпросително кимна към задната част на микробуса.

Джо впери очи в тъмната паст зад себе си.

— Ще го носим. Няма да оставя тия гадове да го намерят. Научат ли веднъж кой е, всичките му близки на север ще си изпатят здравата.

Излязоха от микробуса и почукаха на вратата на продълговата, покрита с каменни плочи къща. Отвътре не се чу нито звук. Почукаха още няколко пъти, но и сега не доловиха никакви признаци на живот. За голяма изненада на Джо в ръката на Фреди се появи пистолет. Беше едно от онези доста поостарели вече автоматични оръжия с дълга цев, известни с името „Питър Бояджията“. Джо познаваше добре този вид пистолети — навремето бе носил винаги точно такъв „Питър“. И сега щом погледът му падна върху него, той за миг си спомни една друга нощ, когато пистолетът му бе засякъл при нападение на улица Кланбрасил и щеше да си отиде като нищо, ако Фреди не бе застрелял един английски наемник, който се целеше в него. Преди Джо да успее да каже и дума, Фреди вече бе счупил стъклото на прозореца с цевта на пистолета и извика през дупката:

— Говорим от името на ИРА. Шестима сме. Ако не излезете по собствено желание, ще подпалим къщата и пак ще излезете. Даваме ви една минута.

След няколко секунди се чу слаб шум, а после един мъжки глас каза:

— Елате при вратата.

— И без номера! — извика Фреди. — Ще стреляме!

Чу се шум от стъпки, а след това нещо задрънча като съборен метален леген, който се върти на каменния под, докато утихне. За миг зад прозореца се мярна бледа светлинка. Отвътре нещо издрънка и вратата се открехна с изпъната верига — приспособление, което Франк не бе виждал никога през живота си в тази страна, дори по време на Размириците преди години, когато често бе обикалял нощем най-глухите планински местности на юг от Дъблин. Прожекторът освети лицето на блед, но не и уплашен мъж на средна възраст, вперил очи навън през тесния процеп. Изненадан от този спокоен-поглед, Фреди каза по-тихо, отколкото бе възнамерявал:

— Нужен ни е водач, нищо повече. Сбъркахме пътя и искаме да се върнем през границата пеша.

— Не! — отсече твърдо мъжът. — Няма да ви помогна. Вярно, че тука сме в Републиката, но повечето ми съседи са протестанти. Често имам работа с хора от другата страна на границата. — Погледът му падна върху дългата цев на пистолета. Разбира се — продължи той дружелюбно, — ако насочите пистолета към мене…

Фреди се усмихна с облекчение.

— Смятай, че вече съм го направил — каза той.

— Трябва наистина да го насочиш, за да мога с чиста съвест да се закълна, че си го направил.

Фреди вдигна пистолета. За да подсили ефекта, добави весело:

— Ако не ни помогнеш, ще те застрелям на място!

— Чакайте само да кажа на жената и да си сложа обущата. И вземете изгасете фаровете на тая кола. Няма защо да рискуваме излишно.

Три минути по-късно тримата бяха в микробуса. Водачът им не отвори дума за това, че са само двама и че единият е с официално облекло. Задоволи се да отбележи сухо, че са доста попрехвърлили за членове на ИРА. На това Фреди отвърна:

— Ние сме генерали. Не чухте ли каква врява вдигнаха момчетата нощес?

— Чух някаква стрелба откъм Карндъф преди около половин час. А преди двайсетина минути изстреляха и сигнална ракета там някъде.

— Двайсетина минути, казваш! Нищо чудно тогава, че патрулните коли са вече на линия.

Караха бавно сред тишина и омекотена от лунно сияние тъмнина, докато минаха един разклон, където свиха на юг и стигнаха до железопътен надлез. Фреди мълчеше, защото ясно съзнаваше опасностите, на които се излагаха; мъжът мълчеше, защото бе северняк; Джо мълчеше, защото мислеше за пистолета. След около една миля, която се стори безкрайна на Фреди, мъжът до него каза, че трябва да зарежат микробуса тук и да вървят пеша остатъка от пътя. Дори когато отвориха задната врата и изнесоха трупа на младежа, мъжът не каза нищо. Само се наведе и погледна в празните неподвижни очи, а после поклати глава отчасти от съжаление, отчасти, за да покаже, че не го познава. Тримата заедно понесоха тялото на юг покрай линията. Вървяха бавно и когато мъжът ги спря и ги увери, че не са минали и четвърт миля, старите им кости не искаха да му повярват.

— Тука вече ще ви оставя — шепнешком каза той. — Ако вървите по тоя път или покрай ония релси там, скоро пак ще се озовете оттатък границата. Затова сега ще трябва да хванете през полето. Вървите все направо по посока на ей оная червена звезда. След около половин миля ще се измъкнете през тукашното Гърло на севера. На тясното Гърлото не е повече от четвърт миля, но няма начин да го сбъркате, ако запомните, че лежи между широка букова горичка на запад и ниско, обрасло с трева хълмче на изток. Продължавате все нататък и след, да речем, още половин миля стигате до малък път. Това значи, че вече сте навлезли доста навътре на юг. Тоя път ще ви заведе по живо по здраво където си искате из цялата Република.

Те впериха очи в монотонната тъма пред себе си. Небосводът беше побелял от звезди. В ясното лятно небе луната приличаше на голям лъскав леген. Из равнината не се виждаше нито светлинка. Не се чуваше дори най-слаб звук.

— Има ли опасност ония от специалните служби да пресекат Гърлото, за да ни хванат? — попита Фреди шепнешком.

— Опасности колкото щете! Способни са да гонят човека и двайсет мили навътре в Републиката, стига някой да им вдигне кръвното. А тая нощ добре сте се погрижили за това. Вървете съвсем бавно и безшумно и недейте да рискувате. Не мога да ви помогна с нищо повече. Бог да ви пази! И нито звук! Чувате ли кучето?

Чуваше се лай на куче.

— Това куче трябва да е на три мили оттук.

Когато отново обърнаха очи към него, той вече бе изчезнал, подобно на призрак или лепрехон^[1].

Щом останаха сами, двамата седнаха да починат, а трупа на младежа сложиха по гръб на тревата помежду си. Джо прошепна, че този мъж е прекрасен ирландец и че приберат ли се веднъж благополучно у дома, ако изобщо успят да се приберат, ще изпрати на жена му като подарък половин дузина келтски корсети. Не посмяха да запушат. В ясни нощи като тази огънчето на цигарата се вижда от цяла миля. В далечината приглушеният лай на кучето премина в проточен вой. Фреди се бе навел над безименния младеж и го гледаше на лунната светлина. Празните очи се взираха в небето. Косата бе тъмна и лъскава. Носът — плосък с широки ноздри. Отворената уста откриваше хубави бели зъби, които сякаш им се усмихваха.

— Помниш ли Хари де Лейси? — прошепна той на Джо. — Убиха го при оная засада край Финглас през двайсета година. Това момче много прилича на него.

Джо се надвеси над младежа и го погледна.

— Не е като да не прилича — прошепна той. — Срещнах брат му на Хари — Тони, само преди няколко дни. Работел в Дъблинското кметство.

— Дори името не знаем на това момче — прошепна Фреди. — Трябва да го претърсим. Ако ни пипнат или се наложи да си спасяваме кожите с бягство, не ми се иска да оставяме у него нищо, по което да разберат кой е.

Преровиха джобовете на младежа. Носеше тежкокалибрен „Уебли 45“ и шест пълни пачки. Джо си спомни за пистолета на Фреди и бързо пъхна оръжието и патроните в джоба си. Намериха още евтина книжка с меки корици, някакви документи, светлосиня носна кърпа, пълен пакет цигари, кибрит, няколко дребни монети, ключ за врата, гребен, автоматична писалка, градинарски нож, молитвена броеница и ръчен часовник. Понеже не смееха да палят кибрит, за да разгледат документите и книгата, а лунната светлина не беше достатъчна за четене, увиха всичко в синята носна кърпа и внимателно я заровиха под няколко откъртени камъка в основата на опорния кабел на един от телеграфните стълбове край насипа на железопътната линия. После Фреди взе за ориентир едно близко самотно дърво, малка горичка, недалеч от него, и червената звезда и двамата поеха напред, понесли трупа за краката и под мишниците.

Вървяха с мъка и се придвижваха много бавно, като внимателно се ослушваха, дишаха тежко и често почиваха — не бяха млади вече, а и безжизненото тяло тегнеше като олово — и всеки път слагаха трупа помежду си върху росната земя. През първата задъхана почивка Джо откъсна колосаната си яка и черната вратовръзка и прошепна от мястото, където лежеше, на Фреди, който също се бе изпружил по гръб на тревата до него:

— Откъде го взе тоя „Питър“?

— Не съм се разделял с него от трийсет и пет години.

— Готов ли си да го използваш, ако се наложи?

— До последния патрон, тяхната кожа!

— Ти си бил страшен човек! — прошепна Джо.

Фреди се изправи с израз на гневна изненада.

— Ти съмняваше ли се? Да не мислиш, че ще се оставя да ми друснат пет години в затвора в Белфаст за тая работа?

Джо замълча нерешително, после каза с извинителен тон:

— Не бих ти задал такъв въпрос в ония дни. Но вече не сме млади като тогава.

Фреди отново легна на земята. Известно време мълчеше. После тихо, сякаш мислеше на глас, промълви не толкова на човека до себе си, колкото на звездите над него:

— Не те обвинявам. Когато човек започне да се отдалечава от младостта, той се привързва към земните удоволствия. Но ти забравяш, че когато остареем още повече, започваме да се отвращаваме и от тях! Сега няма да ни е трудно да умрем, Джо!

— Мислиш ли?

— Чел ли си „Фауст“? — шепнешком попита Фреди.

— Гледал съм операта един-два пъти в „Гейъти“.

— Операта не струва нищо! Винаги представят Фауст като възрастен господин с побелели бакенбарди. Това няма нищо общо с истината на живота. Старче като него не би дало и пукната пара, за да си върне младостта. Особено след като го е озарила философската мъдрост. Прочел съм всичко, което ми е попадало в ръцете за Фауст. Имаше време, когато смятах, че Гьоте е сбъркал, като е накарал Фауст да опропасти онова момиче. Тогава мислех, че ако Фауст наистина е магьосник и владее цялото могъщество на магията, би трябвало да може да обладава всяко момиче, което пожелае, без да опропастява живота му. Когато започнах да остарявам, изведнъж осъзнах колко истина има в тая история. В това е и смисълът на цялата книга. Не съществува магия, която може да измами живота. И съвсем логично е, че накрая животът, плътта, дяволът измамват него.

— Не съществуват никакви магии! — измърмори Джо самодоволно.

Фреди се засмя тихо и с горчивина.

— Изучих тоя проблем много внимателно навремето, когато държах оня магазин за магически игри и фокуси в Манчестър. Изучих бялата магия и черната магия. Изучих телепатията, хипнозата, спиритизма. Изучих дори Черната литургия. — Той се изсмя тихичко. — Късно една нощ през войната начертах с тебешир кръгове върху пода на магазина. Имаше въздушна тревога и целият град тънеше в мрак, улиците бяха пусти и само тук-там се мяркаха хората от противопожарната охрана. Изведнъж завиха сирените. После грохотът на бомбите и противовъздушната артилерия заглуши всичко. Тогава извисих глас и призовах дявола. В следващия миг целият съседен квартал хвръкна с трясък във въздуха. Ти вярваш ли в дявола?

— Що за въпрос? — засмя се Джо, внимателно избягвайки отговора, сякаш не искаше да влиза в конфликт с никого. — Във всеки случай не с рога и опашка, разбира се!

— Той е навсякъде — тихо каза Фреди. — Целият свят е латерна, напяваща неговите плачливи мелодии. И човек може да ги купи от него така, както навремето можеше да купи от мене моите игри и фокуси. Не разбираш ли защо ти говоря всичко това? Прекалено тъп си, за да разбереш. — Той замълча за миг и добави извинително: — Опитвам се да ти обясня защо исках да открадна облигациите снощи.

— Да не говорим за това — каза Джо. После бързо додаде: — Засега.

— Не успях да го сторя — продължи Фреди, — защото ти си по-голям негодник от мене.

Той се надигна, седна и се загледа в лицето на младежа, безмълвно втренчил очи в небето. Джо също седна и прошепна, сякаш все още мислеше за дявола:

— Никога не съм сторил зло никому.

— Ако изключим самото ти съществуване!

— Изповядвам се и се причестявам всеки първи петък от месеца. Всяка година, откакто се помня, ходя в Лок Дърг. А това поклонение не е шега работа. Три нощи пост и ходене по студените камъни. Често, коленичил в дъжда, съм бил мокър до кости. Това не може да не помогне за спасението ми, когато дойде и моят час.

— Аз не съм от най-ревностните християни — каза Фреди. — Ако изобщо мога да се нарека християнин.

— Трябва да отидеш в Лох Дърг — посъветва го Джо с братска загриженост. — И аз ще отида, ако се измъкна невредим от тая идиотска история. — Той извади своя „Уебли“ и го отвори. — Боже господи — прошепна Джо, — готов е да стреля до последния патрон с това дяволско нещо!

Той започна да вади празните гилзи и да презарежда гнездата.

— В това нещо е истината — промърмори Фреди, докато го гледаше. — Винаги можеш да разчиташ на него. Уповавай се на бога, но пази барута си сух. Хайде да тръгваме. Вече е почти два. А слънцето ще изгрее малко след четири.

Цялата земя бе покрита с широки, тежки откоси осветена от луната мъгла, така че онзи, на когото бе ред да носи трупа на младежа на гръб, приличаше на великан, нагазил в мляко. По този начин напредваха малко по-бързо, но Фреди трябваше често да спира, защото Джо започна да го боли силно коляното и той куцаше и охкаше дори когато вървеше без товар. Колосаната му риза се бе сбръчкала като кожата на костенурка. Изтънели кичури сива коса разполовяваха голямата му, розова като ряпа глава. Червендалестото му лице бе мокро от пот. Лачените обувки скоро подгизнаха от обилната роса и се изпокаляха в едно блато, където случайно нагазиха в тъмнината. При поредната почивка Джо — загледан в безименното лице, вперило поглед през него нагоре към обсипаното със звезди небе — прошепна:

— Напразно ли беше всичко?

— Умря в разцвета на младостта — завистливо каза Фреди. — „Тез утрини блажени бяха…“ На нас също ни завиждат. Казват, че сме видели зората и сме изживели целия дълъг ден, който я следва. Сега дните са или дълги като година, или кратки като час.

И изведнъж си помисли с ужас за безкрайното множество млади мъже, убити през европейските войни, много повече на брой от безкрайното множество видими и невидими звезди над тях, и разбра, че смъртта дори понякога е напразна.

— Нямах предвид него — прошепна Джо. — Мислех за нас двамата и за онова, което направихме в онези дни.

— Така си е! — каза Фреди с насмешка, осмивайки собствените си мисли. — За времето се сещат само старците. Когато си млад, не ти трябват нито часовници, нито будилници. Тогава измерваш всичко с една дума — сега. За птиците и момчетата винаги е сега. Сега, което трае вечно. Помниш ли дългите летни дни, когато беше млад? Безкрайни сякаш! И това е така, защото, докато си млад, не се самоизтезаваш с излишни мисли. Просто съществуваш и дишаш, без дори за миг да осъзнаеш чудото, което пилееш. „Това не е страна за старци. Млади прегърнати. И птици. И дървета. Те пеят и умират…“^[2] Дори смъртта е прекрасна, докато си млад. Но човек се чувствува ужасно самотен, когато погледне смъртта в лицето още съвсем млад. Това го прави неспособен да понесе униженията на живота. Дааа! Когато човек престане да живее истински, започва да наблюдава как изтичат последните песъчинки от стъклото на часовника, за да разбере кога ще удари и неговият час. Изправял ли си се някога пред съда на съвестта си, Джо?

Джо се сепна:

— Съвест ли? Изправям се пред нейния съд всеки месец, когато отида на изповед.

— В тези мигове времето и изживените години стават твои господари. Напомнят ти, че рано или късно ще трябва да вдигнеш платна и да отплуваш. Но ти дори не разбираш за какво ти говоря — ти просто нямаш съвест!

— Поне знам кое е добро и кое зло! — каза Джо разпалено. — За разлика от тебе! Какво искаше да направиш с моите облигации?

Фреди не обърна внимание на думите му и спокойно добави:

— Има нещо детинско в нашия народ. Детинско като лудориите на някое хлапе с първата му прашка или играта на забързаната вода с облите камъни на потока.

— Да — каза Джо с безразличие, но помирително. И си помисли, че трябва да е бил съвсем луд, за да повика тоя луд човек да се върне в Ирландия и да му даде работа.

— Знаеш ли какво, Джо? Тази страна е създадена за младите. Никой освен тях не може да живее в нея, нито да умре в нея. Погледни себе си, погледни мене. Ние не можем нито да живеем в нея, нито да умрем в нея. Тая страна е проклета за старците. И затова всички старци в нея са проклетници — проклинат проклетията й. Виж какво стана с нас тая нощ. Защо не вземе да дойде сега скапаната британска армия или скапаните им черноуниформени полицаи, или мръсните ченгета от специалния отдел, защо не ни дадат възможност да се бием и да умрем почтено? Но неее! Няма ги никакви. Пак това скапано проклятие! Не ни е позволено даже да умрем. Можем само да пълзим наоколо и да ядем, да пием, да говорим празни приказки и да проклинаме, да печелим пари, да стареем и да се съсухряме, и да се тръшкаме като тебе, престарял шопар такъв, в Лох Дърг. — През цялото време той постепенно повишаваше глас. Сега изведнъж вдигна глава като виещо срещу луната куче, вдигна юмруци срещу нощта и извика с всичка сила: — Искам да се бия! Елате да се бием, гадове!

Джо го сграбчи и запуши с ръка устата му.

— За бога! — изръмжа той. — Да не си полудял? Да не би да искаш да хванат и него?

Фреди наведе глава. После отново вдигна поглед и тъжно закима. Обхваналото го спокойствие бе така внезапно, както и избухването му.

— Виждаш ли? — прошепна той. — Дори мъртвите имат власт над нас! Казвам ти — само младите могат да умират красиво, защото са горди, безумни, прекрасни. — Наведе се напред и прогони с ръка един тънкокрак паяк от бледото чело на младежа. — Изгубили сме му шапката — забеляза той. — Някое старче ще я намери и ще я носи. Като корона… Онова там дали са фарове на кола? Или светлина от прозорец?

— Ако са фарове, може би там някъде е пътят, който търсим.

— Да вървим!

Тръгнаха отново. Сега вече Фреди трябваше да носи трупа сам през цялото време, преметнат назад през едното му рамо с увиснала глава, като чувал с картофи. Краката му бяха мокри до коленете. Обувките му шляпаха при всяка стъпка. Главата на трупа се люшкаше при всяко залитане и провисналите му ръце се клатеха. При следващата почивка, когато Фреди внимателно бе сложил тялото на земята, Джо каза, като си бършеше лицето и врата:

— Фреди, ще ми обясниш ли едно нещо? Защо съм бил такъв глупак, че да ти помагам да се прибереш у дома от Манчестър?

Фреди го изгледа с ирония.

— Защото аз съм твоята изгубена младост. Твоята изгубена вяра. Не можеш нито за миг да забравиш времето, когато беше млади строен като тоя нещастен хлапак, когато се чувствуваше безсмъртен, когато се чувствуваше велик, когато се чувствуваше господар на целия свят. И сега не можеш да проумееш защо вече не се чувствуваш така. Затова искаше да съм ти пред очите, за да видиш как аз се справям със същия този проблем.

— Фреди, защо, когато бяхме млади и правехме всичко възможно да умрем за Ирландия, се чувствувахме безсмъртни?

— Защото времето не значеше нищо за нас. Вече ти обясних защо, говедо такова!

— Бяхме като ангели — прошепна Джо, изпълнен с благоговение.

— С пламтящи мечове!

— А сега продаваме женския корсети — горчиво заключи Джо.

Лежаха на тревата, оградили от двете страни трупа на младежа и заедно с него вперили неподвижен поглед нагоре. Една звезда проряза небосвода, избухна и изчезна. Най-сетне, съвсем тихо, така че Фреди едва го чу, Джо каза:

— Преди малко ме нарече негодник. Така е, бях негодник навремето и не се срамувам от това.

Легнал по гръб, Фреди мълчаливо се взираше във величественото бяло кълбо на луната. След малко каза:

— И това не е вярно. Ние наистина сме негодници, но едва сега. Навремето бяхме нещо съвсем различно — тогава убивахме. На всяка революция са нужни такива хора. Но всяка революция има нужда и от мъже, които да превръщат убийството в свят обред. Те го превръщат в нещо възвишено, красиво, величествено, божествено. Навремето в Ирландия имаше много такива мъже и докато ги имаше, заради живота си заслужаваше да се убива. Те ни дадоха вяра. Ние и сега сме убийци, но вече няма кого да убиваме, затова се захванахме с търговия. Дори все още използваме същите думи и в търговията: „Убих конкуренцията.“

Погледът му се откъсна от луната и спря върху светлосините цветя наоколо, искрящи дори след смъртта.

— Джо — продължи той, — омръзна ми да слушам приказките ти за добрините, които правиш на Ирландия днес. Нищо няма да излезе. Нищо на тоя свят не е в състояние да направи корсетите възвишени, красиви, величествени, божествени.

След малко разбра, че Джо плаче. След известно време Джо каза:

— Ако приятелите от „Делфина“ можеха да ме видят сега, щяха да ме помислят за луд.

— Самите те са достатъчно луди, за да те сметнат за нормален — отвърна Фреди и двамата отново се изправиха.

При следващата почивка седяха с гръб един към друг, облегнати на обрасла с мъх скала, щръкнала над ниско окосената трева на ливадата.

— Някакво скапано магазинче за магически игри и фокуси, значи? — мрачно каза Джо. — С това си се занимавал през всичките тия години в Манчестър? Дотам ли се беше докарал?

— Когато напуснах Ирландия през двайсет и втора — изсумтя Фреди, — нямах пукната пара в джоба. Бях просто един напълно разочарован революционер. Дори само от мисълта за Ирландия ми се повдигаше. През оная първа година в Манчестър бях стигнал дотам, че последният просяк можеше да гледа на мен отвисоко. Не умеех нищо. Бях един най-обикновен непрокопсаник. Запознах се с една вдовица, мъжът на която въртял навремето магазин за магически игри и фокуси, нали знаеш — разни изкуствени носове, найлонови мастилени петна, бомбички със задушлива миризма, фокуси с карти, пластмасови куклички, които пръскат вода, когато ги стиснеш, лешникотрошачки във формата на женски крака, чаши, които ти заливат ризата, когато пиеш, хлебарки, които можеш да пуснеш в бирата на някой приятел. Едно уютно малко магазинче. С уютна малка стаичка на гърба. През зимните нощи, когато над града легнеше меката розова паяжина на ланкаширската мъгла, спускахме кепенците и сядахме пред малкото червено око на кухненската печка. Лиз четеше вестник „Ивнинг Кроникъл“ — кой знае защо, тя го предпочиташе пред „Нюз“. Понякога казваше: „Фреди, хайде да ходим да гледаме «Сърца в пламъци»! Играе Кларк Гейбъл!“ Не ми се излизаше никъде. Четях книги за ирландската история или просто мислех какво ли става тая нощ в Дъблин. Тя до самия край така и не заподозря какво мисля. Все ме питаше: „За какво мислиш толкова?“ Отговарях й: „Хрумна ми един нов фокус.“ Така я лъжех почти всеки божи ден. Живяхме заедно осемнайсет години. Убиха я при една бомбардировка. Намерих я чисто гола сред развалините, разкъсана на две. — Фреди леко извърна глава към Джо. Джо също се обърна към него и той продължи: — А ти, шопар такъв, си живееше в Ирландия, дебелееше от ден на ден и произвеждаше корсети с репродукции от Линдисфарнското евангелие. Два пъти писах да те моля за помощ. Ти отговори ли ми? Кажи, отговори ли, гадина такава?

— Аз работех за Ирландия — заоправдава се Джо. — Изграждах държавата, за която се борихме всички.

Фреди извади своя „Питър“ и започна да го бърше с носната си кърпа. Джо пъхна ръка във фрака за своя „Уебли“.

— Това нещо страшно прилича на моя стар „Питър“ — каза той.

— Твоят е! Взех го със себе си в Манчестър след Размириците и обявяването на независимостта. В памет на ония момчешки дни, когато всички заедно водехме борбата.

Джо се обърна към него със светнало от радост лице.

— Сериозно ли говориш? И си го пазил толкова години?

Фреди бавно махна предпазителя на пистолета. Показалецът му леко докосна спусъка. Лявата ръка потъна при пачката облигации във вътрешния джоб. Джо стисна дръжката на своя „Уебли“. Усмихнати, двамата застанаха лице срещу лице.

— Фреди — припряно каза Джо, — след като ти напусна Ирландия през двайсет и втора, тук започна Гражданската война и тогава всеки трябваше да избере на чия страна да застане — за Свободната държава или за Републиката, за Де Валера или за Мик Колинс.^[3] Аз тръгнах с Мик.

— Известно ми е — усмихна се Фреди. — И толкова по-добре, че отидох в Англия, защото, ако бях останал тук, щях да съм на страната на Дев. И ти щеше да ме очистиш точно по тая причина! — яростно добави той.

Джо го сграбчи за ръката.

— Никога не съм убивал ирландец! — повиши глас той.

— Може и да не си — съгласи се Фреди и леко разлюля пистолета. — Трябвало е само да дадеш нарежданията. Просто да подметнеш: „Живо ли е още онова куче Де Лейси?“ на някое от приятелчетата си. И не би се наложило да повтаряш.

Той насочи пистолета към Джо, сякаш просто искаше да подчертае кого има предвид.

— Защо споменаваш това име? — попита Джо с леден шепот.

— И преди малко го споменахме. Но ти отвори дума само за Тони. Защо не спомена и брат му Марки? Марки де Лейси беше най-добрият ми приятел, Джо — добави той и тикна пистолета в ребрата му. — Най-добрият ми приятел! Намериха го в планината с дупка в черепа. Мислиш ли понякога за него, Джо, когато си в Лох Дърг и се молиш за разплутото си туловище? Сетил ли си се поне един-единствен път за Марки де Лейси?

Джо посегна назад, но Фреди тикна цевта на пистолета още по-дълбоко в тлъстините му. Гласът на Джо се покачи с още една октава:

— Нямам пръст в убийството на Марки де Лейси!

— Ох, ооох — въздъхна Фреди. — Добре направих аз, че отидох в Англия!

В разгорещения му протест гласът на Джо прозвуча като писък на прилеп:

— Не е вярно, Фреди! Не е вярно! Не е вярно!

Фреди се взря в тъмния силует на кръглата като ряпа глава и под светлината на звездите видя лекия блясък на потта върху слепоочията и двете очи, пламнали като ирисите на котка срещу него. После бавно отдръпна пистолета.

— Дано изгниеш в пъкъла! — каза той уморено. — Щом твърдиш, че е така, ще трябва да ти повярвам.

— Повярвай ми, Фреди! Заклевам се в самия господ-бог.

— Добре, добре — съгласи се вяло Фреди. — Щом стигна дотам да се кълнеш в самия господ-бог! Какво пък, може би аз наистина съм последната капчица чест, която ти е останала.

Той се наведе и започна да гали стъблото на стрък неокосен ливадник с дългата цев на пистолета. Чудеше се дали да каже на Джо истинската причина, поради която го бе пазил през всичките тия години. Реши да не му казва, защото вече му беше все едно. Изведнъж изпита онова чувство, което сигурно обзема мъжа, когато открие, че старостта най-сетне го е направила импотентен. Отново пусна предпазителя на пистолета. Джо се наклони по-близо до него:

— Фреди, отдавна искам да ти кажа нещо. Истинската причина да те прибера пак у дома беше желанието ми да сложа в ред старите сметки с всички и за всичко. Говори се, че съм правил неща, които никога не съм правил, обвиняват мен за неща, извършени от други, и понеже аз бях шефът, трябваше да поема цялата отговорност, без сам да съм сторил нещо лошо. Отдавна бих ти казал всичко това, още преди години, но все си мислех, че и ти си от ония, които не ми вярват. Едва тая нощ, като видях, че пазиш стария „Питър“, заради старото ни приятелство… А ето че сега заедно се хванахме да помогнем на момчетата… да предадем щафетата, както се казва, да носим знамето развято… след всичко това разбрах, че поне ти ще повярваш на стария си другар.

Фреди погледна гладкото, младежко лице върху тревата. Отново махна предпазителя. Погледна едрата, грозна, потна глава, надвесена отстрани над него, и долови миризмата на страх.

Отново и с отвращение пусна предпазителя. Цялата му омраза се бе изпарила.

— Може и така да е — каза той. — Но дори да си направил само една десета част от онова, което се говори за тебе, Лох Дърг няма да ти помогне. Нито пък ще ти помогнат петачките, които подхвърляш на бедните старици за въглища. Хайде да тръгваме! Скоро ще зазори. Трябва да го погребем. Трябва да погребем всичко, в което сме вярвали някога, и да се разделим с него завинаги.

Те отново се изправиха и поеха напред, понесли трупа на момчето помежду си.

Невидимото слънце вече руменееше иззад равнината отляво. Скоро на хоризонта се появи тънка ивица с цвят на кайсия и меко се разля в бледоморавата нощ, отстъпваща по небосвода. Пресякоха още едно поле, покрито с тежки откоси мъгла, и стигнаха до ниска стена, която — както се оказа — ограждаше малък път недалеч от мястото, където се сливаха три пътя. Прехвърлиха се през ниската стена и сложиха товара си върху росната крайпътна трева, а после и двамата се строполиха изтощени на земята.

— Успяхме! — високо въздъхна Джо.

— Уви, да — отвърна Фреди, изтегнат по гръб.

Събуди се след петнайсетина минути, седна и видя на по-малко от половин миля нагоре по пътя сграда с няколко комина, врязали силуети в припламващата ивица небе. Под бледата утринна светлина постройката изглеждаше студена и враждебна. Когато се изправи и тръгна към нея, изведнъж го прободе усещането, че се е върнал в отдавна забравен свят, който — видян отново — изглежда недействителен като полузабравен сън. Пред очите му се издигаше училище от дялани камъни, с покрив от каменни плочи, строено преди поне седемдесет и пет години. Влезе през малката желязна порта и погледът му падна върху гравирана плоча на стената. Надписът бе на ирландски. Бяха се добрали благополучно на юг.

Обърна се и видя къща с измазана фасада, гледаща към училището, но сега всичките й светлокафяви холандски щори бяха спуснати сънливо, а буйната трева и подгизналите цветни лехи пред нея бяха посивели от росата. Къщата на учителя. Фреди впери очи в далечината, потиснат от напрегнатата тишина, от замрелия сякаш живот, от полумрака. Ширналото се празно небе, пустата земя наоколо го обгръщаха като пратеници на смъртта, дошли да погълнат и собствената му крехка фигура, изправена край брега на утринта. Чувствуваше се като човек, застанал гол на брега на морето, решен да се предаде на вълните, да плува навътре, докато напълно изгуби сили. Като млад би тръгнал към това приключение с радостно протегнати ръце, с ликуващо сърце. Но този път не го зовяха стихиите на океана. Просто започваше един нов ден. И все пак сега бе ударил часът, когато човек вече не може да избяга от истините, на които го е научил животът. Той отново потърси с ръка пистолета и когато го докосна, изведнъж се почувствува като комарджия, стиснал в длан последния си жетон.

Обърна се, бързо изтича по тесния прашен път до Джо и силно го изрита по задника. Джо се сепна и простена от болката, разбудила вкочаненото му тяло. Фреди клекна до него, опрял коляно на земята.

— Джо! — умолително започна той.

— Ще си докарам някой ревматизъм от тая история. Няма начин да не си докарам! — каза Джо.

— Джо! За бога, Джо, хайде да отидем на север и да им пуснем по някой куршум на ония гадове! Наистина ли искаш да се приберем у дома? Джо! Копеле мръсно! Това е последната ни възможност да направим нещо свястно, преди да умрем.

— Преди да умрем? — повтори Джо и отново простена от болка, защото нощната влага отмъстително го преряза през кръста. — Ей богу, и на мен би ми доставило страшно удоволствие да си опитам мерника по тия гадове.

С което искаше да каже, досети се Фреди с отчаяние, че в други, по-подходящи, напълно въображаеми и вече отдавна отминали времена и обстоятелства това би му доставило страшно удоволствие. Фреди го сграбчи за ръката.

— Джо! — проплака той. — За бога, Джо!

— Някоя друга нощ! — опита да се измъкне Джо. — Точно това ще направим, нали?

— Сега е моментът! — прорида Фреди. — Много добре знаеш, че върнеш ли се веднъж в кантората, при бюрото и при графика за деловите срещи, при множеството снимки на собствената ти особа върху рафта над камината, няма да направиш нищо свястно до края на дните си.

— Празни блянове са това! — въздъхна Джо и загрижено опипа хълбока си. — Отдавна сме си изпели песента ние, отдавна!

Фреди бавно се изправи и го изгледа отгоре. После хвърли пистолета в една зеленясала локва край пътя. Бръкна във вътрешния си джоб и извади тлъстия, прегънат на две плик с облигациите. След кратко колебание хвърли пакета в скута на Джо. Джо пъхна пакета във вътрешния си джоб, измъкна своя „Уебли“, погледна го, обърна пълни с недоверие очи към Фреди и отново го пъхна в джоба си. Фреди са изсмя със сарказъм. После кимна по посока на училището:

— Онова там до пътя е къщата на учителя. Ще го занесем там и ще го скрием под храстите. Твоят Франки може да дойде нощес и да го погребе. После ще вървим нататък, докато срещнем някоя кола. Едно уиски няма да ми се отрази зле.

Джо продължаваше да седи върху посивялата мокра трева, опрял назад изпънати ръце. Погледна към къщата и гласът му започна да си възвръща обичайната денем заповедническа нотка:

— Сигурен ли си, че вече сме на юг?

— Уви, сигурен съм — каза Фреди със служебния тон на секретар, разговарящ с шефа си.

Седнал на земята разкрачен и с разперени ръце, Джо отново погледна към къщата и още по-тежко се отпусна на задника си. Печално поклати тлъстата си глава и се хвана За болното коляно.

— Чувствувам се като разглобен.

— Добре бе, лежи тука и почивай, копеле мръсно! Сам ще го занеса.

— Никакви такива! — озъби се Джо. — Заедно го носихме дотука. Заедно ще го носим докрай.

Двамата отново поеха нагоре по пътя, понесли младежа помежду си. Фреди го бе уловил под коленете, Джо — под мишниците: дребен човек в сиво вълнено сако и едър, плещест мъж във фрак и бял колосан нагръдник без яка. Сложиха младежа колкото може по-навътре под храстите на живия плет в градината на учителя. Два дрозда подскачаха сред избуялата трева. Холандските щори не помръдваха. Докато Фреди скръстваше ръцете на момчето пред гърдите му, върху едната китка падна червено листенце от цвят и няколко капчици роса поръсиха едната буза. Нагласиха клоните, така че да прикрият тялото. Джо коленичи и каза три „Аве Марии“, а Фреди, застанал прав до него, сякаш против волята си се чу да шепне отговорите, поразен от тази молитва на грешници, изправени пред лицето на смъртта. Едва сега осъзна, че тялото, скрито под цъфналите храсти, е мъртво. След това двамата хвърлиха последен поглед към холандските щори и тихо излязоха от градината. С уморени стъпки, навели глави, те тръгнаха нагоре по прашния път с усещането за някаква празнота, лишени изведнъж от своя товар, толкова уморени, че дори не обърнаха внимание на това, че изгревът остава отляво.

След по-малко от половин час двамата отново бяха пресекли границата и стояха пред насочените пистолети на един северен патрул.

Фреди вече е на свобода и пак работи за фирмата „Келтски корсети“. В края на краищата, както самият той казва на Джо всяка седмица, когато идва на свиждане в затвора „Кръмлин Роуд“ в Белфаст, къде другаде би могъл да отиде? И кой друг глупак би го търпял на работа, добавя Джо. Привидната причина за тези ежеседмични посещения е необходимостта да се обсъдят някои делови въпроси, но онова, което доставя най-голямо удоволствие на Джо — макар от скромност да си дава вид, че му е все едно, — е моментът, когато Фреди изважда от чантата си нещо, което двамата обикновено наричат „ръкописа“. Това е биографията на Джо, която Фреди пише много старателно и много, много бавно. И когато започне да чете новите две-три страници, стените на затвора изчезват и изящните цветя на смъртта разцъфтяват отново.