Шон О’Фойлан
Това не е страна за старци (1)

1

Една сутрин през септември миналата година всички дъблински вестници излязоха, със следните заглавия:

ПРИКЛЮЧИ КАРНДЪФСКИЯТ ПРОЦЕС

БИЗНЕСМЕН ОСЪДЕН НА ЕДНА ГОДИНА ЗАТВОР

Ето как един от ежедневниците отрази развръзката на тази странна история:

Вчера, на поредното си заседание, Белфасткият съд осъди Джоузеф Питър Касиди (63-годишен), по занятие индустриалец и директор на компания, и Фредърик Робърт Уилсън (57-годишен), по занятие счетоводител и секретар, съответно на една година и на шест месеца затвор. И двамата заявиха, че живеят в Бойн Клоус, графство Лаут. Касиди бе обвинен в незаконно притежание на пистолет и шест пачки патрони, членство в нелегална организация и че през нощта срещу 15 юли т. г. незаконно е влязъл на територията на Северна Ирландия. Уилсън бе обвинен в членство в нелегална организация и че на същата дата незаконно е влязъл на територията на Северна Ирландия.

При произнасяне на присъдите съдията Кантуел каза, че през въпросната нощ е било извършено нападение срещу сградата на полицейския участък в Карндъф, по време на което е бил застрелян един полицай, и че след нападението само на две мили от Карндъф е бил намерен микробус, собственост на Касиди (факт, който обвиняемият потвърди), в чиято вътрешност са открити многобройни петна от кръв.

По време на процеса и двамата подсъдими твърдяха, че нямат нищо общо с нападението над участъка в Карндъф и че през въпросната нощ са влезли в Северна Ирландия с единствената цел да търсят микробуса, който бил взет без разрешение от двора на фирмата „Келтски корсети“ в Бойн Клоус, град Дрохида. Касиди заяви, че е носел пистолета единствено за самозащита.

Мистър Касиди е известен дъблински бизнесмен, вдовец с един син, директор на фирмите „Келтски корсети“ и „Келтска конфекция“. Мистър Уилсън е секретар на фирмата „Келтски корсети“, не е женен. И двамата са участвували във въстанието през 1916 година и са служили рамо до рамо в Първа дъблинска бригада по време на Войната за независимост.

Осъдените са преместени в затвора „Кръмлин Роуд“ в Белфаст, за да излежат присъдите си.

Съобщенията във всички останали вестници бяха също толкова кратки, да не кажа направо оскъдни. И все пак никой не смяташе, че е необходимо да са по-подробни. Истината е, че всеки път, когато в ирландските вестници се появят сухи съобщения като това, веднага разбираме, че пресата слага пръст на устните си по политически съображения, по религиозни съображения или просто поради чувство за такт. Досещаме се, че някой почтен човек е загазил сериозно или че някой нещастен свещеник е превъртял, или пък че някоя известна личност е била хваната по бели гащи, като цинично се изразяват американците. По правило одобряваме тази сдържаност, това подобаващо уважение към човешките чувства, тези gentillesses^[1] (както казват французите), защото ние ирландците притежаваме особено благородство. Освен това утре може да дойде и нашият ред. Ето защо благоприлично хвърляме булото на всеобщо мълчание върху случая, а после — в някой голфклуб или яхтклуб, ресторант или кръчма, изобщо там, където въпросните особи са обичали да се навъртат — пускаме в ход добрата стара осведомителна агенция, за да узнаем какво всъщност са кроели тия приятелчета и на чаша бира в благопристойно тесен кръг произнасяме своя присъда.

Така че, съвсем естествено, бяхме длъжни да проучим и тази Карндъфска история отвъд пределите на официалните съобщения и поверителните слухове. Всички знаехме много добре, че Джо Касиди е прекалено предпазлив, за да членува в каквато и да било нелегална организация, и то на тази възраст и с тези доходи. Познавахме го като разумен, съблюдаващ законите гражданин, който не е пипвал пистолет — а още по-малко пък убивал някого — поне от трийсет и пет години насам. Фреди Уилсън познавахме по-слабо, защото бе напуснал страната веднага след Размириците, преди почти трийсет години. Независимо от това онези, които са го познавали навремето или го бяха виждали, откакто се върна в Ирландия да работи за Джо Касиди, ни уверяваха, че ако наистина е правил нещо противозаконно в Северна Ирландия, още не се е родил полицаят, който ще успее да го спипа.

Научихме, че Франк — единственият син на Джо — е член на Ирландската републиканска армия и че през онази юлска нощ задигнал микробуса на фирмата, за да участвува в организираната акция зад граница. Случило се така, че Джо разбрал за микробуса, докато бил на прием, даван от Дружеството на патриотичните ирландски индустриалци в Дрохида, и тъй като си бил пийнал порядъчно, съвсем естествено здравата се ядосал на момчето. В края на краищата Франк би могъл със същия успех да задигне нечий чужд микробус. Както си бил с фрак и бял колосан нагръдник, Джо се метнал разярен на ягуара си и заедно с Фреди Уилсън — поне така предположихме — запрашил като луд след синия микробус с нарисувани от двете страни розови корсети. Подпомогнат по пътя от разни състрадателни души, Джо попаднал на вярна следа и имал щастието да догони Франк — и то само десетина минути след акцията, — когато момчето се мъчело да измъкне с микробуса един от ранените си другари обратно зад границата. Раненият младеж умрял в ръцете им край пътя. За останалото беше лесно да се досетим.

Джо и Фреди моментално изстреляли сина назад през границата с ягуара. После двамата се качили на микробуса и пренесли трупа на момчето. Свалихме шапки на Джо Касиди и Фреди Уилсън и им пратихме вест, че щом излязат от затвора, ще ги очаква тържествена вечеря в „Делфина“.

Но месеците минаваха и до ушите ни стигнаха някои нови подробности. Като например това, че Фреди не е бил в ягуара с Джо. Фреди бил с Франк в микробуса. Принудил сина на Джо да го вземе със себе си при акцията зад граница, защото искал да се изниже тихомълком от фирмата „Келтски корсети“ с четири хиляди лири в облигации във вътрешния си джоб — пари, принадлежащи на стария му боен другар. И вероятно би се измъкнал безнаказано, ако не бе имал неблагоразумието да остави една подигравателна прощална бележка на Джо.

Всичко останало си беше точно така. Джо и Фреди накарали Франк да вземе ягуара, а те самите тръгнали с микробуса. И ето ги в този момент с мъртвия младеж в ръце към един часа през нощта, само на миля от полицейския участък, нападнат с бомби и автоматично оръжие преди някакви си десетина минути…