Белва Плейн
Далеч от дома (8)

Глава 7

Навън бе започнало да роси, а априлският ветрец галеше нежно лицето на Доналд, докато той вървеше към болницата. На ъгъла на улицата спря да поразмисли дали да продължи напред.

Ранното обаждане по телефона у дома го беше изненадало, а не би трябвало, макар че едва ли беше очаквал Лилиан да му изпрати официална покана за раждането. В много повишено настроение, тя бе настояла да отиде в родилното отделение, за да види най-хубавото три и половина килограмово новородено момиченце на света.

— Просто попитай за бебето на Улф и те ще ти я покажат.

Улф. Е, да, разбира се. Как иначе? В края на краищата, той беше бащата, който много скоро, след три-четири месеца, щеше да е разведен, но все пак бащата.

Такива силни чувства бушуваха в гърдите му! През есента и току-що отминалата зима се беше старал да свикне с положението. Мистър Прат се бе оказал прав за работата като средство за възстановяване на душевното здраве; той му бе осигурил възможности за толкова много активна дейност — две задачи в чужбина и цял куп пътувания у дома — че не му бяха останали нито време, нито енергия да преживява личната си болка. Но сега, докато се колебаеше на ъгъла на улицата, тревогата нахлу в душата му, готова да го погълне отново.

Какъв беше смисълът да отиде да види детето? На първо място, то беше момиче, и макар да знаеше, че не се очаква от него да се чувства по този начин, той смяташе, че общуването с едно момченце в живота му ще е нещо различно от това с момиченце. Ето защо това дете щеше да принадлежи на Лилиан, а той щеше да се принизи до нивото на трогателния татко, който обядва с детето си в събота или в неделя и то почти не го познава.

Доналд все още стоеше нерешително на ъгъла, когато зърна Синди, приятелката на Лилиан, да излиза от болницата. Не беше я виждал от деня на сватбата, но нямаше как да не я познае по развлечените дрехи и дългата чорлава коса. Именно нейното появяване го накара веднага да вземе решение; ако тя като приятелка смяташе, че трябва да дойде да види бебето, то той със сигурност бе още по-задължен да го стори.

Истината беше, че се страхува от онова, което би могъл да изпита, когато види това дете на разделени родители, това дете, което трябваше да бъде отгледано в къщата на друг мъж.

Той влезе в болницата, качи се на асансьора и следвайки получените упътвания, се озова очи в очи с Лилиан в залата за новородени.

— О… не очаквах — заекна смутено. — Как си?

— Не си очаквал да съм вече на крака ли? Изминаха повече от двайсет и четири часа, а тук те карат да се движиш. За втори път идвам в залата за новородени.

За миг той се запита дали и тя не се чувстваше така неловко като него, а в следващия момент вече знаеше, че не е така. Лилиан не се смущаваше от мисълта колко близки са били двамата някога. Той познаваше всеки сантиметър от тялото й под копринената роба на ромбове. Ако знаеше предварително онова, което научи по-късно, сега това дете нямаше да го има. Никога не би я докоснал.

„На следващата сутрин дори не бих го познала.“

— Толкова се радвам, че не… не направих онова, Доналд. Тя е страшно миличка, най-сладкото мъниче на света. Виждаш ли я, ето тук, във второто кошче? Сега спи.

Малката розова купчинка имаше гъста черна косичка. Каква изненада — той осъзна, че е преживял всички тези години, без да е виждал новородено бебе.

— Повечето са без коса. Нали е сладка с всичката тази коса? Сигурно ще опада, така казват, и тя ще бъде с гола главичка, докато порасне постоянната й коса.

На кошчето имаше картичка. Улф — пишеше на нея. Той не знаеше как да определи чувството, което изпита. Може би просто се почувства странно. Улф. Неговото име. Този спящ човек в кошчето носеше неговото име. Този човек беше свързан с него и така щеше да бъде цял живот, дори да не се срещнеха отново. И той стоеше там, без да откъсва поглед от малката розова купчинка с гъста черна косичка.

— Приготвили сме й най-страхотната детска стая. Декораторът намери един човек, който украси целите стени, изрисува навсякъде Мама Гъска. — Лилиан не спираше да бъбри развълнувано. — А стаята на бавачката е в съседство. Наистина, наистина е прекрасно… всичко това. Искам да го видиш, Доналд. Чувствай се поканен. Просто се обади по телефона предварително, това е достатъчно. Искам всички да сме в приятелски отношения и Хауърд е съгласен с мен.

Той отново погледна името на картичката: Улф. Някакъв щедър непознат осигуряваше всичко това „прекрасно“. Гняв, безразсъден гняв го стисна за гърлото, но той се овладя.

— Именно аз ще осигуря бъдещето й — каза кротко. — Утре сутринта ще открия банкова сметка за образованието й. Какво измисли, как ще я кръстим?

— О, ужасно се измъчих с това! По едно време смятах да е Бетина, като моята приятелка във Флоренция. Ще й казваме Тина на галено. После си мислех да е Антония, на галено Тони. А ти как смяташ?

— Да ти кажа истината, не ми харесва нито едното, нито другото.

— Тогава предложи нещо.

— Никога не съм обръщал много внимание на момичешките имена. Но може би нещо по-обикновено, не така особено.

— Какво? Нещо като Кейти или Дженифър? Всяко второ американско момиче се казва така.

— Е, тя си е американско момиче. — След това той се сети нещо. — Бихме могли да я кръстим на майка ми. На мен това би ми харесало, стига ти да нямаш нищо против. Тя се казваше Джейн.

— Джейн! О, за бога, Джейн!

— Тогава да я кръстим на майка ти. Хубав обичай според мен.

— Това е последното нещо, което бих направила. Никога не съм харесвала майка си.

Нещо в начина, по който го каза, нещо дори отвъд значението на думите, нещо в предизвикателната й поза и грозната закана в гласа й засегна Доналд до такава степен, че не можа да се сдържи да не реагира.

— Понякога съм си мислил, че щеше да бъдеш по-щастлив човек, ако се беше научила да прощаваш каквото и да е, което…

— „Прости нашите прегрешения“, а? — насмешливо изрече тя и гласът й са извиси така, че една минаваща по коридора сестра се обърна да я погледне. — Тежки думи. Трезв, тесногръд и сериозен. Ето затова не се разбирахме, Доналд. Хайде да се отпуснеш малко, а? Не, никога няма да го направиш. Ти си си такъв по природа.

Той трябваше да гледа собствената си работа. Ето, че отново се караха на публично място, и то пред едно невинно бебе, което бяха създали заедно. Безнадеждна работа.

— Кръсти я както искаш — каза той. — Не си струва да спорим.

— Добре. Тогава ще е Бетина. Тина.

Той отново погледна бебето, което продължаваше да спи. Малкото същество бе в пълно неведение за бъдещето, което го очакваше. Бетина Улф. Бог да те благослови, Бетина Улф.

— Съжалявам, Доналд. Наистина не исках да ти крещя днес. — Лилиан се засмя. — Но ти вече ме познаваш добре, затова няма да имаш нищо против. Започвам да се чувствам уморена. Май ще се прибирам вече в стаята.

— И аз тръгвам. Пази се.

За момент той я наблюдаваше как върви надолу по коридора. Не беше сигурен какво точно чувства, дали жалост, или гняв, или по малко и от двете, но знаеше, че дори да бе възможно тя да се върне обратно при него, нямаше да я иска, никога.

 

 

Голямото съдебно дело, онова, заради което толкова много адвокати бяха препускали надлъж и нашир по земното кълбо, приближаваше към края си с демаскирането на блестящия негодник като връхна точка. Колко въздушни мили бе прелетял със самолет, Доналд не знаеше; колко документи бяха анализирани чрез ровене и копане по-надълбоко, също не знаеше; дори беше трудна задача да запамети всички имена на западнали корпорации и фалшиви холдинги, които беглецът беше изфабрикувал.

Колкото и да е странно, едно нещо неизменно изплуваше в някакво ъгълче на съзнанието му, и това бе подслушаният разговор, при който двама души се бяха кискали, одобрявайки деянията на негодника, който така хитро бе избягвал ръката на закона. Е, след това следваше споменът за останалата част от онази мъчителна нощ с всичките й последици.

Няколко дни преди да си тръгнат за дома, съдружниците празнуваха в бара на хотела си в Швейцария.

— Напътувах се за цял живот. Ще съм доволен, ако никога повече не ми се наложи да напусна гнезденцето си на Медисън Авеню в кантората на „Ортън и Прат“.

— Напълно те разбирам. Надявам се жената и хлапетата да ме познаят, когато се прибера у дома.

Доналд си помисли, че на тези хора ще им е трудно да му повярват, ако им кажеше, че не иска да си ходи у дома. И тогава се сети за онази пиеса, в която някой седи на една пейка и чака някой друг, който никога не идва. Но той, Доналд Улф, дори не знаеше какво или кого чака!

Бе свършил добра работа. Огъстъс Прат му се беше обадил по телефона в хотелската стая предишния ден и го бе обсипал с похвали — нещо твърде необичайно — за неговите постижения в това трудно и сложно дело. Приятелите се държаха добре; след като най-накрая им каза за приключването на брака си, те го подкрепиха по всички възможни начини.

Но това не беше достатъчно. Подобно на нежелан и натрапващ се просяк, чувството за вина изпълваше душата му и го измъчваше. Едва не извика: „Махни се от мен! Нямам какво да ти дам!“.

Истината е, че откакто то се роди, не съм го виждал повече от три месеца. Престани да я наричаш „то“. Тя се казва Бетина, Бетина Улф. Но какво се очаква от мен да сторя? Да позвъня на вратата — разбира се, след като получа покана — на моята бивша съпруга, която вече е законна съпруга на Хауърд Бъзли? (Те никак не си губиха времето, нали така?) Да позвъня на вратата, да вляза и да застана там, вперил поглед в малкото розово чуждо създание, което носи моето име и притежава моите гени?

Като се прибра у дома в апартамента, той остави прекрасната книга, която не можа да задържи вниманието му, и се заразхожда из стаите, които така внимателно бе подреждал някога. Би им се наложило да се преместят в по-голям апартамент с допълнителна стая за бебето, но тогава щяха да вземат със себе си всички тези хубави неща и да ги подредят отново. Слагането на нови полици не би било проблем; някой дърводелец би свършил тази работа за два дни, щяха да му трябват час-два, за да направи полици и за стаята на бебето. Едно дете трябваше да расте сред книги… Ето, така се разгръщаха фантазиите му.

Доналд отиде до прозореца и погледна надолу към улицата, но там не се виждаше нищо друго, освен трепкащи светлини, а той не изпитваше нищо друго, освен чувство на самота, което има особен градски привкус. Взе душ, приготви дрехите си за сутрешното явяване в съда и си легна.

Към три часа се събуди от някакъв сън. Казваха, че сънищата траят само няколко секунди, но този сякаш бе продължил часове. Доналд се беше изгубил в някакво студено, далечно място. Киргистан? Имаше ли такова място? Той стоеше там, брулен от жестокия вятър, докато някакви безразлични хора бързо го подминаваха. Никой не се спираше, за да чуе молбите му, макар че от това нямаше да има никаква полза, тъй като не говореше техния език. Падаше мрак и той бе в паника.

— Идиот! — възкликна Доналд на висок глас. — Сигурно е от нещо, което съм ял. Може би от рибата.

След това лежеше буден и размишляваше. Не беше направил нищо за това дете, ако не смятаме някои проучвания за Бъзли, в резултат на които бе научил, че той е много богат, умен и известен с добродушието и щедростта си. Тези качества увеличаваха още повече стопроцентовата сигурност на положението й, особено след като с Лилиан бяха женени и не би могъл да я напусне лесно, без да я осигури.

Въпреки това именно Доналд Улф, а не Хауърд Бъзли носеше отговорността за това бебе. Именно Доналд Улф трябваше незабавно да направи застраховка на собствения си живот, като бебето щеше да е наследникът й, а попечител — някоя банка. Именно той трябваше да открие банкова сметка за образованието й. Именно той трябваше да осъществи някакъв контакт с нея. Всички тези решения се оформяха в главата му, но какво бе в сърцето му — е, той не знаеше. Не би могъл да каже.

 

 

И така, Доналд натисна звънеца на „великолепния апартамент с изглед от Ийст Ривър до Хъдзън“. Вътрешно беше изпълнен с негодувание, защото не му бе приятно да е тук, но ако искаше да види бебето, това беше единственото място, където можеше да го стори. Толкова бе просто.

— Тъкмо се канех да излизам — каза му Лилиан, когато отвори вратата. — Ти закъсня.

— Съжалявам. Трябваше да приготвя тези документи за теб. Всичко, което ти описах по телефона, е тук черно на бяло, регистрацията на банката, парите под попечителство, застраховката, всичко. Оригиналите остават в „Ортън и Прат“.

— Щастливо момиченце — отвърна му тя с онази фалшива усмивка през стиснати устни, която в миг се появяваше и изчезваше.

Щастливо ли? Това дете беше щастливо?

— О, Тина е страхотно миличка. Ще я видиш. Толкова много е пораснала, откакто я видя за последен път, ще се изненадаш. Не мога да ти кажа на кого прилича, но със сигурност ще стане много хубава, няма грешка. И Хауърд казва същото. Той се държи чудесно с децата. В края на краищата, има толкова опит. Ела с мен в детската.

Настроена бъбриво, Лилиан беше самоуверената господарка на дома, облечена за излизане в семпъл черен костюм от лен, със златни обеци и широка златна гривна. Това бе жената, която той бе видял за първи път онзи следобед преди хиляда години. Но не, не беше така — мислеше си той, докато я следваше през претенциозно обзаведената всекидневна и библиотеката, където полиците бяха отрупани с антични дреболийки и няколко книги. Имаше промяна. Тя се изкачваше все по-нагоре по стълбичката, чувстваше се на върха и искаше да му покаже как живее сега.

Детската стая беше просторна и слънчева. По стените сияеха пъстрите стенописи с Мама Гъска, но детското креватче с балдахин беше празно.

Проследявайки погледа му, Лилиан каза, че Тина е в парка — да подиша свеж въздух.

— Имаме най-страхотната бавачка. Казва се Мария, не говори много добре английски, но има опит и направо боготвори бебето.

— В парка ли? Къде бих могъл да я намеря?

— Почакай. Ще ти начертая пътя до там. Мария носи зелена шапка и двете трябва да са седнали близо до музея. Лесно ще намериш мястото. Но ти, разбира се, познаваш добре парка.

О, да, така беше. Всички тези съботи и недели, когато се беше разхождал на седмото небе… „Нека да изляза от тук и никога да не се връщам — помисли си той. — Когато искам да видя бебето — а аз със сигурност ще трябва да я виждам от време на време, за да не порасне, без да знае, че има баща — ще го виждам в парка.“

— Преди да си тръгнеш, нека ти покажа нещо. Виж какво купи Хауърд за Тина тези дни. Той много обича да зяпа по витрините и като минавал покрай някакъв детски магазин, не можал да се сдържи да не купи това.

Тя вдигна пред него бяло кадифено палтенце, ушито за току-що проходило дете. Етикетът с цената все още си беше на мястото: триста и петдесет долара. Той не направи никаква любезна забележка по простата причина, че не можеше да се сети за такава. „Нека се махна от тук“ — помисли си отново. Взе листа с упътванията, които Лилиан му подаде, и си тръгна.

Вървеше под дърветата от сенчестата страна на авенюто, краката го носеха напред, ала умът му все още беше там, в онзи апартамент. Едно беше да си я представя в новото й жилище, а друго — да я види там.

Онова странно явление… поради липса на по-добро наименование го наричаха „химия“… какво представляваше то? То те сграбчва, хипнотизира те така, че ставаш негов пленник, а после, ако пожелае, изчезва, оставяйки след себе си утайка от гняв, срам и гадни мисли. Там, в детската стая, той си беше представил спалнята в съседство, където Лилиан сигурно прекарваше нощите си сега. Нима не й се беше видяло странно да стои пред вратата на спалнята до мъжа, чието легло бе споделяла до съвсем скоро? На Доналд му се струваше, че повечето жени при подобни обстоятелства щяха да поемат документите от ръцете му и учтиво да се отърват от него, но тогава си припомни отново, че тя, разбира се, не е като повечето жени.

Като наближи мястото, където очакваше да открие бавачката с детската количка, той усети отчайващо нежелание да продължи напред. Тази ситуация граничеше с абсурда. Щеше да се представи на бавачката, да надникне в детската количка със спящото вързопче, несъмнено увито в нещо розово, да каже няколко топли думи на жената и да си върви. Не беше ли изпълнил току-що законно моралните си задължения на родител? Той не се чувстваше родител, но бе постъпил така, както светът считаше за правилно, и щеше да продължава в същия дух. Това не беше ли достатъчно?

Въпреки това продължи да върви, оглеждайки се за зелената сламена шапка, откри я на главата на една спретната дребна жена и се представи.

— Здрасти. Аз съм бащата на бебето.

— Si, si, знам. Вие мистър Улф. Тя ми каже. Аз Мария. В скута на Мария, подпрян на гърдите й, седеше човек и смучеше мляко от шише. Това вече не беше безличното вързопче, а човек, който всъщност реагира на присъствието на Доналд, като обърна към него големите си сини очи. Той нямаше представа, че едно човешко същество може да се промени толкова много само за няколко месеца.

— Хубава, мислите? Не? — попита Мария.

Изпод шапчицата с воланчета се подаваха кичурчета тъмна къдрава коса. Лицето вече изглеждаше женствено, помисли си той, макар че можеше и да греши. Във всеки случай тя изглеждаше трогателно, като всяко невръстно същество — било то кученце или теленце, чиято доверчивост и уязвимост непременно докосват сърцето ти.

— Да, много е хубава — отговори той.

Каква невинност! Някой ден това дете щеше да иска да знае за майка си и баща си, щеше да пита какво и защо. Ето защо за нея щеше да е по-леко, ако нямаше много близка връзка с баща си, ако просто изпитваше към него привързаност като към добър приятел или мил вуйчо, който изпраща подаръци и я извежда на сладкарница два-три пъти в годината. Всички тези мисли се мярнаха в съзнанието му, докато я наблюдаваше.

— Иска да я държи, моля? Аз оправи количка.

Той отказа и се дръпна назад.

— Няма да й хареса. Тя ще плаче.

— Не, не. — Мария се усмихна. — Вие изплашен? Ето, държи.

Когато я притисна към рамото си, Доналд усети, че е по-тежка, отколкото бе предполагал. Тя изви вратлето си така, че да може да се вторачи право в лицето му и той се питаше дали се чуди кой е, дали съзнава, че е непознат.

— Как я наричат те, Мария? Тина? Бетина?

Мария неразбиращо поклати глава.

— Нарича? Нарича?

Тъй като в гимназията три години бе изучавал езика, Доналд реши, че може да опита отново да проговори на испански и повтори въпроса си.

Сега Мария заговори свободно:

— Най-често я наричат Кукличка, мистър Улф. Всички я обичат. В това бебе има нещо специално. Децата не са еднакви, да знаете. Някои не са много интересни. Гледала съм толкова много бебета, знам. Понякога, като се разхождаме с Куки по улицата, хората спират, за да я видят и да кажат колко е красива. И толкова добричка. Изобщо не плаче много. Нека да я взема от вас и да я сложа да спи. Стомахчето й е пълно, сега ще спи. Такъв е животът на бебетата, нали знаете, само ядат и спят.

— Тогава аз ще вървя. Радвам се, че се запознахме, Мария. — На испански това прозвуча особено официално и изискано. — Пак ще се видим.

— Ще идвате ли в къщата, мистър Улф?

Той я погледна отблизо и като зърна симпатията в очите й, каза откровено:

— Не, не мога… не искам да ходя там. Разбираш ли ме?

Тя кимна утвърдително.

— След септември, като се върнем от къщата край морето, ще бъдем тук всеки ден. Наоколо ще бъде пълно с бебешки колички, ще видите.

— Е, ще мине доста време дотогава, защото заминавам по работа. Аз пътувам доста често по работа.

— И вие ли? Мистър Бъзли през цялото време се занимава с бизнес и те през цялото време са в отпуска. Когато не са в отпуска, мисис Бъзли никога не си е у дома. Тя е една много, много заета дама. — И Мария поклати глава.

„Тя не харесва Лилиан“ — помисли си Доналд, докато се отдалечаваше, иначе нямаше да е така любезна с мен. Но всъщност можеше ли някой да каже защо тя не харесва Лилиан? Това може би просто беше естествената неприязън, която една жена изпитва към по-младата си работодателка, притежаваща всичко.

Докато си припомняше събитията от сутринта, той вървеше обратно по стъпките си и мина покрай фасадата на блока, облицована с варовик, където от другата страна на авенюто живееше Лилиан. Там, до зеления сенник, стоеше тя, а до нея — един мъж, несъмнено Хауърд Бъзли. В напреднала възраст, посивял, със закръглени рамене и не по-висок от нея, той бе вплел пръсти в ръката на своята жена — трофей, издокарана в модна лятна рокля.

Доналд продължи надолу по авенюто и зави към дома. Този ден най-малкото го беше разстроил. Срещата с бебето го беше накарала да се чувства объркан. Ако някой бе поискал от него да опише чувствата си, нямаше да знае как. Тя беше негова, но нямаше да израсне с него и затова всъщност не беше негова. Тя винаги щеше да тежи на съвестта му и горе-долу толкова. И след като така и така щеше да носи това бреме, защо поне не беше момче?

Когато се прибра отново у дома, завари съобщения на телефонния секретар. Ед Уилс му бе подготвил прекрасна изненада — билет за първокласно бродуейско представление същата вечер. Друг приятел искаше да го запознае с момиче, което със сигурност щяло да му хареса. На практика той се чувстваше прекалено обезсърчен, за да се заеме с каквото и да било. Но като се позамисли, реши да се обади на Ед и да приеме билета. В това състояние на духа не бе здравословно да се затваря у дома като някакъв отшелник и нямаше да го направи. Не беше здравословно.

 

 

По характерния си предпазлив и дипломатичен начин Огъстъс Прат от време на време задаваше по някой въпрос за това как върви животът на Доналд. Не беше от онези хора, които правеха оптимистични предсказания, с цел да утешат, но те всъщност само караха другия да се чувства още по-зле.

Онази сутрин той извика Доналд в кабинета си, за да му съобщи две приятни новини.

— От три месеца си у дома, Доналд. Случайно да гориш от желание да скочиш пак на някой самолет?

— Точно в този момент имам нужда най-вече от това, мистър Прат.

— Добре. Бих искал да се заемеш с един случай в кантората ни в Сан Франциско. Хю Маккуин вече те очаква. Дори не съм си и помислял, че може да се опиташ да изклинчиш, нали разбираш. Не че си го правил някога. — И той благосклонно му намигна, нещо, което се случваше твърде рядко. — Много вероятно е да се наложи двамата с него да летите до Анкоридж, защото един от нашите клиенти е постъпил в тамошна болница. Никога не си виждал Аляска, нали? Не? Е, ще бъде много вълнуващо. Вземи си няколко дни повече, за да се поразходиш отвъд Анкоридж и да разгледаш.

— Не мога да ти опиша колко високо оценявам това.

Кантората в Сан Франциско не се нуждаеше от Доналд и той го знаеше. Това пътуване беше просто подарък от човек, който бе загрижен за него.

— Освен това искам да ти съобщя за премията. Изминалата година беше забележителна за фирмата и това се отразява на премиите. Ще те държа в очакване и напрежение, докато я получиш следващата седмица.

— Всичко, което бих могъл да кажа, освен благодаря, е, че съм голям късметлия.

— Да, Доналд, в някои отношения наистина си късметлия.

Той вече мислеше как ще вложи премията за бебето. Имаше повече от необходимото за своите собствени нужди. Харчеше най-вече за книги и за хубави пътни принадлежности, които носеше със себе си, където и да отиваше — в московската кантора или както сега — в Аляска.

— О, преди да тръгнеш — добави Прат, — искам да ти кажа нещо — почти сигурен съм, че в края на есента ще ти се наложи да заминеш за Италия за няколко дни. След това ще бъдеш доволен да си останеш у дома за около година. Нека и някои от новите ни колеги да видят света.

— Пак ли става въпрос за банката в Рим?

— Не, имам предвид една корпорация във Флоренция, която иска да купи собственост тук, в Ню Йорк. Нашите продавачи настояват да прослушаме тези хора на тяхна територия. Ще ти отнеме само няколко дни.

— Разбирам — машинално отвърна Доналд.

Флоренция. Беше се надявал никога повече да не види този красив град.