Белва Плейн
Далеч от дома (27)

Глава 26

Осветена от единствена настолна лампа, стаята на Лора бе изпълнена с горски сенки, докато уличната лампа един етаж по-надолу беше като пълна бяла луна, принадлежаща на небето. Само шумът от преминаващите коли, съвсем редки в този късен нощен час, беше знак, че тя не си е у дома във фермата „В полите на планината“.

„Част от мен винаги ще бъде там — мислеше си момичето. — Но по-голямата част знае, че мястото ми е тук, където съм сега.“ И като дръпна към себе си шестата част от все така подвързания си в червена кожа дневник, започнат преди тринайсет години, тя започна да пише.

„Все още съм напълно будна и в главата ми се въртят най-различни мисли. Може би защото денят беше толкова пълен: цялата сутрин на лекциите водих записки като луда, като се има предвид, че последните изпити са след шест седмици. След това доктор Ламбърт ме покани да я придружа на посещение при няколко пациенти. Тя ми напомня за онези лекари от колежа, които понякога ми позволяваха да наблюдавам някоя манипулация и се удивляваха, че не ми прилошава при вида на разранена плът и кръв. Хората бяха толкова добри към мен, така ме окуражаваха, дори в гимназията, и когато си мисля за това, съм им много благодарна.

Доктор Ламбърт казва, че Медицинският институт не е същият, какъвто е бил през младите й години. Сега много по-бързо преминаваме от учебниците към реалния живот. Аз мисля, че това е много хубаво. Може да се каже, че от главата всичко отива направо в сърцето.

Днес за първи път прекарах следобеда в спешния кабинет и видях един човек да умира. На практика за пръв път наблюдавах как настъпва смъртта и това със сигурност не прилича на описанията в романите, дори в някой много добре написан роман. Човекът бе ранен в автомобилна катастрофа. Когато го погледнах нещо в мен сякаш усети надвисналата гибел, макар че не знам как стана това, защото той не изглеждаше чак толкова зле. Чудя се дали и той не усети бедата, също като мен. Беше напълно в съзнание…

А сега се питам: ако някой е тежко болен от неизлечима болест и не знае, лекарят казва ли му истината? И ако е така, как лекарят намира точните думи? Може би трябва да стана акушерка. Тази работа е изпълнена с радост в деветдесет и девет процента.

Но от друга страна, може би не бива да се свивам от страх пред нещастните. Моят живот дотук беше толкова лек и защитен, почти ми се струва, че съм длъжница на добрата фея. Никога през живота си не съм имала истински проблем. Освен понякога, но тогава бях малка и се чудех от някои неща за майка ми; предполагам, че е съвсем естествено.

Да, несъмнено трябва да се насоча към някоя по-трудна област и да си платя дълга към добрата фея. Да, би трябвало.

След обяда имах още едно преживяване. На път към къщи случайно минахме покрай една от прочутите аукционни зали, където можеш да си купиш хубава малка картинка за около половин милион или за трийсетина милиона. Или бог знае за колко милиона. Тъй като сме любопитни, тримата с Гил и Ричард влязохме вътре. Някои от картините са великолепни. Мога да си представя как бих се почувствала, ако вляза у дома и видя пред себе си нещо толкова красиво като онези провансалски пейзажи. Някои от най-скъпите обаче не бих приела дори като подарък. То се знае, изкуството не е най-силната ми страна.

Разглеждахме картините известно време и като си тръгнахме, към нас се присъедини някакъв познат на Гил. Беше страшно приказлив, още един адвокат с безкрайната му история за нечий бракоразводен процес, а после разказваше за търг на картини. Не бих искала да съм омъжена за такъв като него. Видя ми се хитър и груб.

Гил казва, че понякога съм прекалено сериозна. Не намусена или досадна до степен, че някой да има нещо против, но прекалено загрижена, за да е добре за мен. Може да е прав, но аз не мисля така. Аз никога не съм нещастна, просто съм загрижена. Ако човек смята да посвети живота си на лечението на болните, той трябва да е загрижен, нали така?

Нашите умове, неговият и моят, работят по различен начин. Неговият е много по-бърз. Предполагам, че е така, защото да си адвокат, като че ли означава да не позволяваш на никого да те надхитри. Той нарича правото вид интелектуална игра и го обича. Според мен острият му ум и чувството за хумор представляват част от неговия чар.

Вечерта прекарах добре, макар че Гил определено не беше доволен от срещата с Ричард, сигурна съм, и Ричард би предпочел една тиха вечеря без него. Колкото до мен, аз бях с копринената рокля на цветчета и се наслаждавах на това, че съм в луксозен ресторант с двама кавалери. Ново преживяване!

Затова Гил имаше чувството, че са му попречили да прекара вечерта с мен чрез измама. Бях толкова заета да уча за изпитите, че не сме излизали цяла седмица. Той не иска да демонстрира отношенията ни пред Ричард. Не зная защо, но на мен някак си не ми харесва да изтъквам него пред Ричард. Нямам причини да смятам, че Ричард би имал нещо против — сигурна съм, че би трябвало да знае за нас — и все пак навярно би имал нещо против. Връзката ни е доста необичайна, обичаме се, но не съвсем, ако в това има някакъв смисъл.

Достатъчно за днес. Новият ден почти е настъпил.“

Трите кучета, които тичаха надолу по пътеката пред двамата екскурзианти, първи забелязаха непозната кола, спряла близо до къщата.

— Каква е тази кола? Чакаме ли някого, Джим?

— Никого. Погледни, вратата на кухнята е отворена.

— Кой ли може да е влязъл?

— Не се притеснявай. Принс нямаше да върти опашка, ако не смяташе, че всичко е наред. Но кой…

— Рик! Какво прави той тук?

Младият мъж им махаше, значи не беше нещо лошо и май държеше сандвич в ръка.

— Какво става? — извика Джим. — Би трябвало да си в Бостън, нали така? — И както винаги, в главата му звънна сигнален звънец. — Лора? Дали Лора…

— Не, не, тя си е много добре! И никога не е била по-добре. Снощи тримата — тя, Гил и аз, прекарахме страхотно, вечеряхме в ресторант. Тя си хапва добре, изяде своя десерт, омете и половината от моя. Влизайте. Отворих една консерва със супа, на печката е, всеки момент ще изкипи.

— Добре ли се чувстваш? — Въпросите се изстрелваха през кухненската маса. — Какво се случи в Бостън? Защо промени решението си?

— О, някакво объркване, нещо, което изникна в последната минута. Главната фигура, ораторът не успя да дойде. И тъй като исках да чуя именно него, не си струваше да пътувам до там. Тази супа е много хубава за консерва.

Някак смътно раздразнен от нехайното отношение на Ричард към онова, което би трябвало да бъде нещо като специална мисия, Джим възрази:

— Съжалявам, но историята ти не ми звучи смислено. Цяла една тридневна конференция, посветена на опазването на земята, не може да зависи от един човек, без значение кой е той.

— Е, може би преценката ми е била погрешна. Ако е така, съжалявам. Долу, Принс. Отивай да ядеш храната, дето ти я предписа докторът. Добро момче.

Говорейки още по-тихо от обикновено, Кейт го попита:

— Има нещо друго. Какво всъщност те доведе у дома, Рик? Хайде, изплюй камъчето.

— Е, има едно-две неща, но нека първо да си изям супата и сандвича.

— Сигурно е нещо за Лора и направо не смееш да ни го кажеш — рече Джим.

— Не. Не, Джим, кълна се, че няма нищо. Лора е съвсем добре. Здрава и щастлива, както обикновено.

Сигналният звънец обаче продължаваше да звъни в главата на Джим. Изминаха няколко минути, през които в кухнята се чуваха само добре познатите тихи звуци: кучетата хрупаха твърдата си храна; чайникът започна да свири, докато Кейт не стана да го изключи; лъжицата на Рик току се чукваше в стената на купата.

Но ръката, която държеше лъжицата, трепереше и разсипваше супа по покривката. Джим не издържа повече.

— Хайде, казвай! — нареди той. — Недей да ни щадиш. Не ни тормози повече. Какво има?

Рик отмести стола си и вдигна поглед към тях, толкова разтревожен, сякаш безмълвно ги умоляваше да го разберат и да се смилят над него.

— Може би трябва да отидем някъде, където столовете са по-удобни — рече той. — Това е дълга история. Но май ще трябва да я съкратя.

В стаята, наричана „бърлогата“, а понякога и „библиотеката“, където книгите им — неговите и на Кейт, се бяха смесили, Джим погледна третата полица от горе надолу. Там стоеше подвързаният с кожа том на Джеферсън. По-късно щеше да си спомни съвършено нелогичното си предчувствие, че този обикновен предмет по някакъв начин ще е свързан с онова, което Рик се готвеше да каже.

— След вечерята снощи решихме да се разходим и влязохме в една от онези аукционни зали, където търгуват с произведения на изкуството с музейна стойност, все ценности за финансови магнати, нали разбирате, струващи милиони. То се знае, ние с Лора никога не бяхме виждали такива неща, но Гил беше виждал и ни разказа много за тях.

Докато се прибирахме, срещнахме някакъв адвокат, работел в една сграда с Гил, но не в същата фирма. Беше късно, затова първо изпратихме Лора до квартирата й.

После този човек ни каза, на Гил и на мен, че една от картините в аукционната къща била изтеглена от търга със съдебно нареждане и той просто бил отишъл да провери дали нареждането е било изпълнено. Собствеността върху произведението си оспорвала някаква разведена двойка, и двамата имали претенции към картината. Рик млъкна и въздъхна, сякаш говоренето го бе изтощило. Помести стола си и настъпи дълга пауза.

— Продължавай — каза Джим.

— Жената била клиентка на фирмата на този човек, историята й е много интересна. Всъщност познатият на Гил разказа всичко това, защото му се струваше забавно. Та преди около двайсет години или повече един от бившите съпрузи на тая жена отвлякъл двегодишната им дъщеря и оттогава нямало и следа от тях. Никаква, ама съвсем никаква, каза той. Макар всичко да се е случило толкова отдавна, в кантората много се говорело за тия хора. Името на мъжа започвало с Д, Дъглас ли или Доналд Някой си, той не беше съвсем сигурен. А фамилното му име пък започвало с В или с У.

Дъхът на Джим отново замря и той пак повтори:

— Продължавай.

Кейт се пресегна през страничната облегалка на креслото и състрадателно сложи длан върху ръката му. Със състрадание бяха пълни и очите на Ричард, които сега срещнаха неговите.

— Странното е, че този човек е… бил е… добре известен елитен адвокат, голяма клечка. Би могло да се напише книга за всичко това… нали… — каза той.

Какво друго е тишината, освен отсъствието на звук. Безмълвие. Зашеметяващо. И всепоглъщащо. Като смъртта.

Изминаха минута-две и Джим наруши тишината:

— Какво друго?

— Това е всичко — отвърна Ричард.

— Откога знаеш за мен?

— От много отдавна.

— Откога по-точно?

— Бях на седемнайсет. Има ли значение?

— Да. Искам да знам.

И така, Ричард, който гледаше в пода, навън през прозореца в котката, заспала на парцаленото килимче, и във всяка друга посока, но не и към Джим, започна да разказва:

— Беше непосредствено след Деня на благодарността. Имаше един допълнителен тиквен пай, трябваше да е прибран във фризера. А аз така обичах тиквен пай… нали си спомняш. Затова слязох бос по задното стълбище и се промъкнах в кухнята. А вие двамата си говорехте. Тихо, но все пак достатъчно силно, за да ви чуя през кухненската врата, която беше открехната. По гласовете ви личеше, че сте изплашени за нещо, и аз не се сдържах и взех да ви подслушвам просто защото бяхте толкова изплашени, че и аз се изплаших. Говорехте за нещо, което било писано във вестниците, за някакви хора, които търсели Джим, защото той бил отвлякъл Лора. Спомням си, че преди да сляза по стълбите, си мислех, че животът ни ще свърши по някакъв ужасен начин.

Но не се случи така, ето защо отидох на училище и през целия ден се стараех да не мисля за това. След няколко дни престанах да изпитвам ужас. Само знаех, че никога не бива да разберете, че съм ви подслушал, защото тогава щяхте да се страхувате, че мога да кажа на някого или дори съвсем случайно да се изтърва, и за вас би било ужасно да прекарате целия си останал живот с този страх. Бях сигурен, че няма да проговоря. Но как вие бихте могли да сте сигурни, че няма да проговоря? Затова погребах тайната в себе си. Трябваше да се преструвам, че нищо не съм чул. Трябваше.

Кейт започна да плаче и Джим й каза:

— Ела тук, креслото е достатъчно голямо за двама ни.

През тънките им спортни пуловери чуваше ударите на сърцето й. Какво й беше причинил? Неговата катастрофа сега щеше да бъде и нейна, както винаги бе знаел, че ще стане, както някога я беше предупредил, че ще стане.

Спокойно. Спокойно. Това е. Този път наистина.

Погледна Ричард. Бедното момче. На седемнайсет е бил, вече не е бил дете, но не е бил и възрастен човек. Бедното момче!

Когато си възвърна дар-словото, той се обърна към него:

— Какво ли си си мислил за мен?

— Че сигурно не е било по твоя вина. — Очите му бяха пълни със сълзи. — Че трябва да си имал основателна причина. Спомних си как се държеше с татко, колко си добър с майка ми, с всички нас, с всички наоколо. Но толкова се страхувах… толкова се страхувам… за теб.

Страхува се за мен? О, не, за Лора, която никога не е знаела и никога не бива да научи. Лора, неговото малко момиченце. Какво за нея? Тишината бавно нахлу отново. Сякаш вече всичко бе казано.

Пролетното слънце, сега слязло ниско в небето, хвърляше последните си лъчи там, където свършваше килимчето и започваше голият под. Отвъд прозореца, до който седеше Джим, престарялото пони, първото конче на Лора, пасеше в оградения двор. Чистотата, простата, неизменната невинност на всичко това…

— Според мен ти и мама може би трябва да заминете, да напуснете страната, преди да се е случило нещо.

— Не. Бягството никога не е било изход.

— Не казвам, че нещо непременно ще се случи, но е възможно.

— Не ни разказа цялата история, нали? Сега повтори всяка изречена дума, която можеш да си спомниш. Всяка дума е важна. Трябва ми цялата история.

— Гилбърт бил чувал нещо такова. Каза, че различни имена и случки се забивали в съзнанието му и го притеснявали, защото не можел да се сети къде е чувал за тях, но дни или месеци по-късно се сещал без никакъв повод — ей така, докато си миел зъбите или слушал новините, изведнъж всичко се връщало на мястото си. Колегата му се засмя и го предупреди да не му се обажда в един след полунощ, ако това някога се случи, защото подобна информация не му била необходима. Той нарече Гил типичен педант.

— Гил ще си спомни. Ще видите.

— Защо си толкова сигурен, Джим?

— Защото той има много остър ум. Човек на реда е, много амбициозен и наистина е педант.

Кейт се бе съвзела и го предупреди:

— Джим, скъпи, ти винаги страшно много се притесняваш, знаеш, че е така. Притесняваш се, когато някой настине, страхуваш се, че е пневмония. Притесняваш се, когато лапата на кучето е инфектирана. Единствено за себе си не се притесняваш. Права ли съм, Рик? — Опитваше се да го успокои, както и себе си. — Нали е страшно притеснителен? — добави настоятелно.

— Не мога да кажа, мамо. Това име може внезапно да изникне в паметта на Гил, но може и да не стане. Ако той не се сети, тогава нищо няма да се случи. Как ще разберем?

— Ще разберем — каза Джим.

— Кажи ми! — умолително изрече Кейт, стискайки ръката му. — Смяташ, че ме щадиш по този начин. Кажи ми какво мислиш наистина.

— Мисля, че ще разберем, ако и когато нещо се случи. А междувременно ще живеем така, както сме живели през всичките тези години.

 

 

И така, сезоните се сменяха по обичайния си нормален начин. Лора си дойде у дома за кратка лятна ваканция. Провинцията се пържеше в преминаващата гореща вълна, в града се състоя обичайното парадно шествие по случай Четвърти юли, след което семейство Фулър покани приятелите си на грандиозно барбекю, разбира се, присъстваха семейство Скофийлд и други като тях, всички много заети хора от градския съвет, от училищата и болницата, онези енергични и добри хора, които Джим бе събрал около себе си през годините. „Силните на деня“, така ги наричаше Кейт. Семейство Фулър, фамилията Фулър, се върна към обичайната си практика да плува в езерото и да ходи на екскурзии сред прохладата на хълмовете. Ричард плати първата вноска за парцел от двайсет и пет акра и по този начин „закръгли имота на идеален квадрат“, както обичаше да казва. Поръчки за ранно есенно садене пристигнаха толкова бързо, че Кейт нае секретарка на непълен работен ден, която да навакса с бумащината. А Джим имаше толкова работа като управител на фермата „В полите на планината“, че не му оставаше много време да мисли за каквото и да било друго.

Случката, за която бе съобщил Ричард, се споменаваше изненадващо рядко. Само веднъж, когато Лора си дойде за Деня на благодарността и оживено се разприказва за работата и забавленията в Ню Йорк, а после заговори за комичните си спомени, се получи конфузна ситуация.

— О, тиквен пай! — каза тя и престорено въздъхна. — Едно време смятах, че ще се пръснеш от ядене, Рик. Какви огромни парчета си крадеше! Две от масата на вечеря, а за третото се промъкваше, докато почиствахме кухнята или когато всички вече бяха заспали.

Три чифта очи трепнаха, срещнаха се и се разделиха. „Може би — мислеше си Джим — всички ние, без да си го признаваме, сме се поддали на суеверието, че ако не говориш за лошото и ако дори не мислиш за него, то ще изчезне. Или може би просто се държим като средно интелигентни хора, които не желаят да пилеят скъпоценното настояще, страхувайки се за бъдещето.“

Но в редки моменти и сякаш някак съвсем без причина го пронизваше неприятна мисъл. Всъщност не беше необходимо Кейт да научава онова, което Ричард бе научил в Ню Йорк. След като нито тя, нито някой друг би могъл да направи нещо, защо трябваше да носи тези мрачни мисли? Чудеше се на Ричард, на неговия кураж и почтеност да крие в продължение на толкова много години страховете си — за майка си, за Лора, за всички тях.

Дъждовната зима отмина, последва я уханна пролет и скоро щеше да се навърши една година от изживяния шок. Значи Гилбърт явно не бе свързал името Доналд Улф с Джеймс Фулър.

После, един ден в разгара на пролетта, Кейт донесе у дома модно списание, което бе чела във фризьорския салон.

— Помислих, че може да искаш да видиш това — каза му тя, — а може и да не искаш, а?

„Това“ беше цяла страница със снимки на хора, присъстващи на модно събитие в някакво тропическо кътче. И там отново беше Лилиан, облечена с рокля на прочут дизайнер, с бляскава усмивка, застанала до нов мъж.

— Този е нов, нали? Последният, доколкото си спомням, изглеждаше на половината на годините й. Този изглежда два пъти по-стар от нея.

Кейт говореше с презрение, докато Джим просто четеше бързо и пресмяташе. Новият мъж на Лилиан бе представен като „предан спътник, който рядко посещава Съединените щати, но е прекарал тук последните два месеца, защото тя имала спешна работа“.

Може би картината. Ако някога забогатея, ще колекционирам произведения на голямото изкуство.

Но пък „спешната работа“ можеше и да е друга, нали? От друга страна, бяха изминали две години от дипломирането на Лора, когато се бе появил досадният му съученик, и нямаше никакви последици от това.

— Ето, че ти развалих вечерта — съжали Кейт. — По изражението ти личи какво мислиш. Не биваше да ти го показвам.

— Добре съм — нехайно изрече той, — просто ми се вижда много забавно как тя води на каишката тези миниатюрни кученца. Никога не е обичала кучета. Всъщност направо не можеше да ги понася около себе си.

— Тези породи кученца обаче сега са на мода.

— О, това било значи. Сега разбирам — отвърна той, сякаш всичко бе една шега.

Списанието отиде в кофата за смет и темата бе забравена. Или може би забравена между Джим и Кейт. Защото на следващия ден се появи отново — между Джим и Ричард.

— Мама е притеснена. Каза ми за онези снимки в списанието, за… за това, че тя е в Ню Йорк по работа. Какво мислиш?

— Нямам представа.

— Но ако Гил се беше сетил за името, със сигурност щеше да ти се обади, нали? — колебливо каза Ричард. — Сигурен съм, че той нямаше да отлага, ако знаеше. Или пък колегата му, по-точно фирмата му щеше да съобщи на полицията.

— Нещата не стават така. Понякога, за да се сглоби едно съдебно дело както трябва, са нужни две седмици или дори два месеца. Областният прокурор в Ню Йорк трябва да се свърже с колегата си тук и да му представи доказателствата. На теб може да ти изглежда, че това става бързо и просто и аз мога да разбера защо. Но преди някой да бъде арестуван, трябва да се премине през определени процедури. А Лора вече не е малко дете, което да е в опасност, така че няма риск, няма защо да се бърза.

— Е, аз, то се знае, не съм адвокат, но все пак ми се струва, че не е възможно Гил да се е сетил за името. Според мен той няма да повярва, че е възможно, дори да можеше да си спомни името. Ще си каже, че е грешка.

Джим погледна към мирния пейзаж навън. В зеленчуковата градина царевичните кълнове бяха наболи от земята, а кучетата се бяха излегнали и спяха на сянка.

— Аз не съм чак толкова сигурен — промълви той, като си мислеше, че никой адвокат, който тежи на мястото си, не би повярвал, че е възможно. — Не, Рик, ако се случи, ще бъде като гръм от ясно небе.