Джанел Тейлър
Твърде лично (8)

Седма глава

Идеята за дълбоководен риболов не беше нейна. Да прекараш часове в яхта, сред гора от въдици и опънати корди, с надеждата да закачиш на куката някоя огромна риба, я караше да потрепери от отвращение. Но го избра пред това да си седи във вилата или да се разхожда из града, където неминуемо щеше да й се наложи да мине покрай хотел „Роса“. Не беше виждала Хънтър от вторник, а днес бе вече петък. Имаше чувството, че ще полудее.

Как бе възможно няколко случайни срещи със загадъчен мъж, който отгоре на това я отряза, да я завладеят в такава степен? Та на нея й предстоеше да започне съвсем нов живот, в който той не фигурираше. Този нов живот започваше само след няколко дни — веднага щом си заминеше оттук, щеше да събере имуществото си и да се махне от Хюстън.

От клатенето и подскачането на яхтата получи морска болест. Тя влезе вътре и се облегна на стената на каютата. С радост забеляза, че Магда и Алисия са дори още по-зле от нея.

— Ооох — стенеше Магда, — защо не си останах вкъщи при Фил?

— Защо послушах Том — пригласяше й Алисия.

— А Фил вече се чувстваше по-добре. Сега можехме да пием заедно!

При мисълта за алкохол Алисия потръпна.

— Млъкни, че ще повърна.

— Колко още ни остава? — попита Джени.

— Ама как го правят тези хора? — Магда имаше предвид Том, Мат, Джаки, Лиза и Брикманови, които се забавляваха чудесно и пиеха бира. Слънцето хвърляше игриви отблясъци по лодката.

— Тези жени са млади — изпъшка Алисия, — много… много… млади. — Изведнъж тя се втурна към миниатюрната баня.

— Е, Кери не е чак толкова млада. Просто е… по-добре от нас — заяви Магда и закри с ръка очите си.

Джени не беше чак толкова зле. Възприемаше го като заслужено наказание за това, че се опитваше да избяга от себе си. И като ставаше въпрос за погрешен избор…

Да избяга от мислите си — е, не ставаше. Хънтър ги бе обсебил изцяло. Колкото и да извърташе, накрая бе принудена да признае, че с цялото си сърце го желае. Заслужаваше я. Твърде дълго бе сериозна и отговорна. Нямаше значение, че през отминалите години не бе изпитвала нужда да се забавлява. Важното бе, че сега го желаеше.

И защо не, по дяволите!? Тя спореше сама със себе си. Жените в днешно време спяха, с когото им се прииска и това дори се смяташе за качество. А тя можеше да се похвали само с един — и то с бившия си съпруг. Усещаше инстинктивно, че неговите методи на прелъстяване не са модел за любовта. На света съществуваше нежност и топлина и тя чувстваше, че нощите с Хънтър ще бъдат изпълнени с такива моменти.

— О, господи! — простена Магда отново. — Алисия, побързай, моля те!

Думите й успяха да откъснат Джени от фантазиите й за Хънтър и я върнаха към рискованото приключение, което бяха предприели.

 

 

Като се върнаха във вилата, повечето изглеждаха така, сякаш са преживели природно бедствие. Мат и Том се чувстваха великолепно — весело обсъждаха как са успели да хванат огромна риба тон. Лиза и Джаки се занимаваха с получените слънчеви изгаряния, а Сам и Кери се чудеха как ще закарат улова си до Далас. Джени, Магда и Алисия бяха бледи и изглеждаха крайно изтощени.

При вида на храната Магда потрепери. Алисия се бе облегнала на стената на вътрешния двор. Джени вече като че ли изпитваше известен глад. Още щом слязоха на сушата, тя се почувства добре, но Магда и Алисия се възстановяваха по-бавно.

Единственият, който имаше желание да ходи до града след вечеря, беше Фил — съвсем разбираемо — достатъчно бе стоял затворен в стаята. Той умоляваше всички наред, но срещаше категоричен отказ. Само Мат не го отряза съвсем, но в момента бе твърде зает да наблюдава как Лиза и Джаки се мажат целите с подхранващи кремове. На Джени й домъчня за Фил и каза:

— Аз ще дойда с теб до града.

— Ти си истински ангел! — възкликна той, грабна баретата си и кавалерски й предложи ръката си.

— Имах предвид довечера, а не веднага, Евро-Фил — поясни тя с усмивка. — Просто приятна атмосфера и мексиканско кафе — нищо повече, нали?

— Съгласен. Кафе, текила и много други неща. Откъде ще започнем? — Остави си шапката и отиде да извика такси.

От хотел „Роса“ — помисли си Джени, но на глас каза:

— Откъдето решиш.

 

 

Хънтър не смяташе, че има нужда от допълнителни мерки за сигурност — Джени Холоуей беше в безопасност с приятелите си и очевидно Трой я дебнеше в Хюстън. И въпреки това той се отправи към уличния телефонен автомат, вместо да се обади от стаята си. Предпазливостта му беше станала навик. Само веднъж беше подценил един неудачник, който го беше проследил до дома му и беше стрелял по него. Куршумът го подмина, а Хънтър се хвърли на земята, извади оръжието си и взе стрелеца на мушка.

— Хвърли го или ще стрелям — беше му извикал той, а онзи идиот беше захвърлил пушката, сякаш беше отровна змия, и беше хукнал да бяга. Заловиха го на следващия ден. Куршумът във вратата на Хънтър, пушката и натривките от ръцете му бяха достатъчни, за да го приберат.

Но Хънтър никога не забрави този случай — колко близо бе тогава до смъртта. Беше подценил противника си. Много пъти преди това по него бяха стреляли, замервали с тенджери, тигани, ножове, столове и какво ли още не, но никога не го бяха сварвали неподготвен. Това му остана като обица на ухото — като гаранция, че никога няма да се повтори.

Набра домашния номер на Холоуей. Отговори женски глас — Натали — съпруга и мащеха.

— Добър ден, мога ли да говоря с господин Холоуей? — попита той.

— Кой го търси?

Хънтър прехвърли в ума си възможни отговори и каза:

— Негов партньор в мексиканската сделка.

— Не съм сигурна…

— Не се притеснявайте. Той ще иска да говори с мен — добави Хънтър с приятелски, но твърд тон.

Това явно свърши работа. Той чу как тя остави слушалката и потропването на токчета, които се отдалечаваха. Скоро се чу напрегнатият глас на Холоуей:

— Да?

— Нищо ново. Тя е в безопасност с приятелите си от вилата.

Баща й въздъхна с облекчение.

— Той ме посети отново. Исках да ти се обадя, но нали ти ми забрани.

— Какво искаше? — попита Хънтър.

— Просто да си побъбри приятелски — промърмори мрачно Алан. — Глътка бренди, да попуши в къщата ми и да си приказваме за времето.

Детективът не можеше да си представи как Холоуей е позволил на Трой да запали цигара в палата му. Но той разиграваше с бившия си зет нещо като партия шах, в която правилата се меняха непрекъснато.

— Какво точно каза той?

— Същото като преди. Иска да се реваншира. — Холоуей беше отвратен. — Той изглежда толкова чаровен и уравновесен. Имам чувството, че ми се подиграва.

Хънтър слушаше мълчаливо. Не му хареса фактът, че Трой Ръсел се наслаждава на играта си.

— Колко време остана?

— Малко. Не ми харесва всичко това.

„Нито пък на мен“ — помисли си Хънтър. Ядоса се.

— Ще отида да видя как е Роули.

— Моля? В никакъв случай! Ръсел не знае за Роули и той е добре.

— Сигурен ли си?

— Той говореше само за инвестиции и благополучие — увери го Алан, — а копелето няма пукната пара!

— Той явно разчита на Джени.

— Задръж я там по-дълго — нареди Холоуей.

— Това е невъзможно! Тя е тук до края на седмицата и после се връща при сина си. Няма начин това да се промени.

— Намери такъв!

— Не! — Властната му натура вече вбесяваше Хънтър. — Как приключи срещата с Ръсел?

— Каза, че ще поддържа връзка. Той иска пари. Подсигурява си възможност за връщане в живота й. Страх ме е, че Джени може и да отстъпи.

— Тя няма да допусне Ръсел близо до себе си, ако зависи само от нея.

— Откъде знаеш? Говорил ли си с нея? — И преди Хънтър да успее да отговори, продължи тирадата си: — Ти си контактувал с нея! Мисля, че бях съвсем ясен, като ти казах, че тя не бива да разбира, че аз съм те наел!

— Тя няма представа.

— Защо си говорил с нея? Не смятам, че е много добра идея.

Е, по този въпрос поне бяха на едно мнение.

— Тя не би се срещнала с Ръсел, освен ако той не я принуди — повтори Хънтър.

— Да, но той ще я накара. Той не може да живее без пари и когато се налага, може да бъде много чаровен кучи син. Той е съсредоточен и хладнокръвен. Веднъж се влюби в него, може да го направи отново.

Хънтър бе на друго мнение. Причините, по които Джени си бе паднала по онова влечуго, бяха много — заслугата не беше само на Трой. Била е самотна, отчаяна, изведнъж е останала и без майка и практически без баща. Но нямаше смисъл да му обяснява… Холоуей чуваше само това, което желаеше да чуе.

— Тя си тръгва в неделя. Аз също.

— Искам да е в безопасност.

— Добре. Забеляза ли каква кола кара Ръсел?

— Жълто-кафяв металик, седан. Мисля, че беше форд ескорт. Едва ли ще я ползва още дълго. Сигурно ще я смени.

Хънтър се съгласи. Имаше чувството, че трябва да се върне в Хюстън, за да провери как е Роули, но реши да не спори. Ако Ръсел все още се правеше на светец пред Холоуей, едва ли бе успял да се свърже с момчето.

Но пък как щеше да вдигне мизата, когато това станеше факт. И двамата го съзнаваха.

— Тя се обажда на приятелите си в Хюстън да проверява как е синът й. Той е на футболен лагер с техния син — уведоми го Хънтър.

— Трой не подозира нищо за него. Дори не знае, че съществува.

— Все това чувам от теб. Как можеш да си сигурен, че не се е досетил?

— Повярвай ми, щеше да ми спомене за него. Не би изпуснал тази възможност за изнудване. Той никога няма да разбере.

— Ако проследи дъщеря ти, неминуемо ще я види с Роули.

— Е, очевидно не го е направил.

— Не го подценявай. — Хънтър се опитваше да му внуши собствената си философия. Изведнъж косата му настръхна. Огледа се бързо наоколо, но беше сам. И въпреки това не можеше да пренебрегне инстинктите си.

— Никога не подценявам хората — отбеляза Холоуей самоуверено.

Хънтър не бе сигурен в това.

 

 

Джени закопча герданчето, което Роули й бе подарил. Нежно докосна изкуствените розови перлички, любувайки се на отражението им в огледалото. Искаше сега да си е у дома, за да се увери, че той е добре. Бе изморена от слънце и забавления. Ако не бе запознанството й с Хънтър, щеше да възприеме това пътуване по-скоро като заточение, отколкото като почивка.

Беше време да се замисли за Санта Фе.

Облече си къси панталони в цвят каки и розова блузка без ръкави. Герданчето й повдигаше настроението. Тя си обу сандалите и слезе долу при Фил. Той я чакаше до басейна. Останалите се бяха изпокрили по стаите си. Случват се и такива дни.

Телефонът иззвъня точно когато се насочиха към таксито. Фил изпъшка и отиде да вдигне. Когато извика, че е за нея, тя направо подскочи. Единствените, които имаха телефона във вилата, бяха семейство Фъргюсън. Едва ли се обаждаха за добро.

— Ало!? — изрече тя нетърпеливо.

— Здравей, Джени — обади се Джанис, — извинявай, че те безпокоя. — Гласът й едва се чуваше, но беше силно разтревожена от нещо.

Джени започна да се поти.

— Какво сее случило? Нещо с Роули ли? О, боже, добре ли е?

— О, да, да. Роули е добре. Все още е на лагера. Рик днес ходи да ги навести — успокои я Джанис. — Не се притеснявай за него. Апартаментът ти…

— Какво за него?

— Разбили са го.

Сърцето й щеше да се пръсне.

— Разбили са апартамента ми! — повтори ужасено тя.

— Не мога да ти кажа дали е откраднато нещо. Не е много разхвърляно. Може би са деца. Бени дори може да ги е ухапал.

— Какво? Бени ли? Той добре ли е?

— Да, мисля, че да.

— Джанис, плашиш ме!

— Няма нищо страшно. Добре е. Не знам какво точно е станало. Намерихме парче откъснат плат на земята и козина от Бени. Ти знаеш колко обича да пази пред вратата ти. Сега се движеше по-бавно и предпазливо, сякаш нещо го болеше. Водихме го на ветеринар и той каза, че вероятно са натъртени ребрата му. Мисля, че крадецът го е ударил или го е ритнал.

— О, не! Сигурна ли се, че Роули е добре?

— Всичко е наред, като изключим синината под окото му, причинена от лошо посрещане на топката. Съобщих за взлома в полицията и се обадих на управителя на кооперацията ти.

— На Диего ли?

— Аха. Той изпрати човек сутринта да смени бравата. Новите ключове са у мене, но Диего настоява да ги пробвате заедно. Полицаите казаха да им се обадиш, като разгледаш внимателно дали не липсва нещо.

Тя се паникьоса. Беше сигурна, че е Трой, сякаш го бе видяла. Да разбие апартамента й! Опита се да се успокои. Трябваше незабавно да се прибере.

— Добре, Джанис — каза й Джени механично. Искаше да увери приятелката си, че е действала правилно.

— Рик настояваше да не ти казвам, за да можеш да си починеш добре. И без това не можеш нищо да направиш оттам.

— Мислиш ли, че е обикновен обир?

— Ами да. Какво друго би могло да бъде?

— Прибирам се със следващия полет.

— Джени, моля те, недей. Моля те! Не биваше да ти се обаждам. Знаех си, че така ще стане, но смятах, че трябва да си в течение.

— Напълно си права. Добре, че ме предупреди!

— Моля те, не се връщай по-рано. Останаха само няколко дни. Използвай ги да си починеш.

— И какво да правя тук? Да се любувам на тена си? — Джени избухна в истеричен смях.

— Всичко е вече здраво заключено. Ох, Рик ме предупреди да не ти казвам. Направо ще ме убие. Моля те, Джени, всичко е наред. Остани до неделя, умолявам те.

Джени затвори очи. Беше напрегната. Имаше нужда да се прибере, но Джанис толкова отчаяно я молеше да остане. Пък и всъщност какво значение имаше? Опита се да се успокои и да мисли рационално, но пред погледа й се явяваше любопитно надничащият навсякъде Трой.

— Моля те, Джени — продължаваше Джанис. Отдалеч долетяха писъците на близнаците. Явно Беки и Томи бяха във форма.

— Трябва да помисля.

— Не се притеснявай. Всичко е под контрол. А, Рик се прибира — притесни се Джанис. — Джени се обажда — съобщи тя на мъжа си и после й прошепна: — Иска да говори с теб. Моля те, не му казвай, че съм ти съобщила за взлома.

— Но…

— Моля те!

Крясъците се усилиха и за известно време се чуваше трополене и дрънчене, а после Рик се обади:

— Хей, Джени. Как се чувстваш на юг от границата?

Гласът му беше толкова спокоен, че тя стисна зъби. Какво да направи?

— Ами, добре — отговори му тя малко сковано.

— В колко часа е полетът ти в неделя? Ще мина да взема момчетата и после ще дойдем на летището за теб.

— Ммм… не, нека аз да взема Роули, ако нямаш нищо против. Ще бъда в Хюстън ранния следобед.

— Ами, добре. Лагерът им е на два часа път с кола.

— Да, знам и все пак ми се иска аз да го взема. Те забавляват ли се?

— Много. Правят планове как да прекарат лятото заедно. А и футболните им умения са се подобрили…

Джени го слушаше, а в същото време си мислеше за друго.

— Рик, трябва да тръгвам — прекъсна го накрая. — Тъкмо излизах.

— О, така ли? Не прекалявай с коктейлите, чу ли? И по-полека със забавленията, че ставам ревнив. Може би ще се засечем на лагера, като взимаме децата. Adios amiga!

— Adios — отговори тя и затвори.

— Какво се е случило? — попита я веднага Фил. Междувременно Мат бе излязъл от стаята си. Двамата бяха чули последната част от разговора.

Мат каза:

— Таксито ви чака.

— Някой е нахлул в апартамента ми — призна Джени.

— Ох, по дяволите! — възкликнаха и двамата едновременно.

— Грабеж ли е? — попита Мат.

— На пръв поглед не изглеждало нещо да липсва, но само аз мога да го установя със сигурност. Може би трябва да се прибера.

— Ааа, не. — Фил я хвана за ръка и я задърпа към таксито. — Това може да почака до неделя. Тази вечер е наша.

— Дали и аз да не дойда — започна Мат, но Фил бе непреклонен:

— Върви с приятелките си. Ние с Джени се махаме.

С тези думи той я натика в таксито и потеглиха към Пуерто Валарта. Фил не спря да говори през целия път — явно бе твърдо решен да не я оставя да се тревожи. Говореше за какво ли не — за икономическото положение на Мексико, за доброто местоположение и превъзходния климат, за натравянето си и т.н.

Джени почти не го слушаше. Непрекъснато усещаше присъствието на Трой, сякаш се возеше с тях в колата. Като свиха към плажа, тя си позволи да хвърли поглед към хотел „Роса“. Искаше да види Хънтър още веднъж. Беше решила или да го намери, или да му остави съобщение. Не обичаше да оставя недовършени неща. Той й бе отказал, но тя не си даваше тогава сметка за обзелите я чувства и желания. Толкова много й се искаше сега да е до нея, да се почувства сигурна и в безопасност дори и само за кратко.

Таксито зави в една странична уличка и тя забеляза позната фигура до уличен телефон.

— А, та това е Хънтър — възкликна, засрамена от неприкритото си вълнение.

Слязоха от таксито и тръгнаха към него. Той се изненада, като ги забеляза, и набързо приключи разговора си.

— Здравейте — поздрави ги той и я погледна нежно. — Какво ви води само двамата в града?

— Фил бе започнал да се чувства като в изолатор горе, а никой друг не пожела да го придружи, така че аз си предложих услугите. — Искаше й се да му разкаже и за обира, но се сдържа. Това не беше негов проблем.

— Да, вече само при вида на стените ми ставаше лошо. Но не се оставяй да те заблуди и тя имаше нужда да се поразсее.

— И накъде сте тръгнали?

— Мисля, че отиваме да хапнем в твоя хотел — отговори Фил. — Джени почти нищо не е яла, а и аз бих се насладил на нещо вкусно.

— Ако искаш можеш да дойдеш с нас — предложи Джени. Погледна към телефонната будка, но не го попита защо не ползва телефона в стаята си. Може би просто бе пестелив. Цените на телефоните в хотелите бяха убийствени.

В първия момент Хънтър се стъписа. Някой с по-малко опит сигурно би изпуснал ситуацията от контрол. Джени се държеше така, сякаш нищо не се е случило. Тя знаеше защо той постъпи така с нея. Беше й загатнал, че не желае да се обвързва с никого.

И въпреки това я болеше.

Тръгнаха към ресторанта. Беше доста шумно, което щеше да им пречи да разговарят, но това беше добре дошло за Джени. И без това не знаеше какво да каже.

Келнерът ги посрещна и ги настани.

— Специалитетът тази вечер е риба тон в доматено пюре, поднесена с манго и портокал.

Джени се намръщи.

— Днес имах честта да се запозная отблизо с този вид.

— Ама какви са големи, а? — изкоментира Фил.

— Хванахте ли нещо — попита я Хънтър.

— Да — морска болест — отвърна му тя с усмивка. Той се развесели, а на нея й стана приятно. Напомняше си да не мисли за него, загледана в менюто, сякаш то криеше отговорите на всички тайни на живота.

Въпреки че беше дошла в Пуерто Валарта основно заради храната, тя си поръча само сода.

— За мен едно кафе — каза Хънтър, а Фил ги изгледа сякаш си бяха изгубили ума. — Аз вече вечерях, но храната тук е превъзходна — опитай я.

— На мен ми донесете от специалитета.

Като му поднесоха рибата, той премлясна от удоволствие. Джени си наля сода, като с крайчеца на окото си наблюдаваше Хънтър, който бе извадил цигара и я въртеше нервно из пръстите си.

— Отказах ги доста отдавна — каза, отгатнал въпроса й, — понякога обаче страшно ми се пуши.

— Така, без причина ли?

— Винаги има причина — отвърна той, като избягваше да я погледне в очите.

— Господи, колко е вкусно! — възкликна Фил с пълна уста. — Джени, скъпа, ако сервираш и ти нещо подобно, ресторантът ти винаги ще е пълен.

— Непременно ще кажа на Глория. — Замисли се за предстоящото преместване в Санта Фе, за ресторанта и непосредствените задачи, които я чакаха, като се прибереше. После се сети за Роули и за обира.

Неволно въздъхна.

— Случило ли се е нещо? — попита я Хънтър, който я бе наблюдавал.

Тя се поколеба за момент, но после реши да му разкаже всичко.

— Точно преди да тръгнем от вилата, получих доста тревожни новини от Хюстън.

— Какво се е случило?

— Някой е нахлул в жилището ми.

Той се напрегна и хвърли незапалената цигара, загубил всякакъв интерес към нея.

— Кога?

— Вероятно преди няколко дни. Помниш ли, като ти разказвах за Бени — съседското куче? То обича да спи пред вратата ми, а сега трудно ходи заради болки в ребрата. Този, който е нахлул вътре, сигурно го е ритнал или го е ударил с нещо.

— Добре ли е кучето?

— Мисля, че да.

— На случаен взлом ли прилича? — заинтересува се Фил, като отмести празната си чиния и се отпусна доволен на стола си.

— Може и така да е — отвърна Джени.

— Ти очевидно не мислиш така. — Хънтър я гледаше изпитателно и тя внимателно си подбра отговора.

— Просто ме е страх, че може да е бил Трой.

— Трой ли!? — повтори Фил.

— Да, той се е върнал в Хюстън и не съм много сигурна какви са му намеренията. Видял се е с баща ми. Бившият ми съпруг не е цвете за мирисане. — Тя погледна към Хънтър.

— Липсва ли нещо?

— Още не знам. Ще разбера, като се върна.

— Лоша работа е връщането на Ръсел — обясни Фил на Хънтър и понеже Джени го погледна изненадано, добави: — Не съм запознат в подробности с брака ти, знам само това, което си разказвала на Магда и съм сигурен, че то е съвсем малка част. Бъди внимателна, ако това копеле се опитва да навлезе в живота ти отново. Може и да имаш нужда от денонощна охрана.

Джени не смееше да погледне към Хънтър.

— Ще се опитам да ти помогна с каквото мога, като се върнем в Санта Фе, но аз говоря за нуждата от професионалист.

— Магда и Фил живеят в Санта Фе — обясни Джени.

— Говорихме Джени да се присъедини към нас. Тя отваря ресторант. Разказвала ли ти е за това? — попита Фил и Хънтър кимна. — Кухнята на „При Рикардо“ е хубава, но Джени си прахосваше таланта там, освен ако Алберто не я направеше партньор.

— Отдавна съм готова да напусна Хюстън.

— На какъв етап е подготовката по откриването?

— Почти е готово. Обновяваме една стара сграда и благодарение на Глория — моята главна готвачка — всичко става бързо. Тя е толкова упорита, че е докарала майсторите почти до лудост. Винаги е знаела какво иска и как да го постигне.

— А ти откъде си, Хънтър? — попита Фил.

— От Лос Анджелис.

— Може би трябва да наминеш към Санта Фе — предложи му той.

Хънтър не отговори.

Джени усети, че разговорът замира, и вметна:

— Когато за пръв път отидох в Санта Фе на гости при Магда и Фил, се влюбих в града от пръв поглед.

Тя усети, че Хънтър я наблюдава, но не посмя да вдигне очи. Неговият отказ я бе наранил, независимо че подбудите му бяха благородни. Тя не споделяше притесненията му да бъде неин бодигард и може би в същото време и любовник. На драго сърце би го приела и в двете роли.

— Значи живееш в Ел Ей?

— Работех там, но… — той направи пауза — сега се опитвам да реша с какво да се занимавам.

— Ти беше в охранителния бизнес, нали? Ето го твоят човек, Джени — идеалният бодигард!

Фил беше толкова доволен от идеята си, че Джени не знаеше какво да каже. Усещаше как Хънтър се намества неудобно в стола си.

— Всъщност ние вече обсъждахме този въпрос — сподели тя тихо. — Вчера му го предложих, но той няма възможност да се заеме.

— Добре, добре, сигурен съм, че ще измислите нещо. Но каквото и да стане — ти се местиш. Закови капаците и хвърли ключа от миналото си. Като дойдеш в Санта Фе, Трой Ръсел завинаги ще остане в миналото ти.

— Надявам се.

Хънтър се чувстваше като неканен гост. Говореха за него, сякаш не присъстваше, но си го заслужаваше. Но как можеше да стане тепърва охрана на Джени, като вече бе нает тъкмо за това. И все пак…

— Бих могъл да дойда в Хюстън — каза той мрачно. Ама че беше идиот! Той не искаше само да я опази, желаеше я, искаше да бъде с нея.

В сините очи на Джени проблесна радост.

— Това означава ли, че ще го направиш?

Хънтър съзнаваше, че си играе с огъня. Трудно можеше да угоди и на двете страни. Двамата с Джени се спогледаха и това продължи безкрайно дълго. Фил промърмори:

— Сега е моментът да се изпарявам. А вие знаете ли какво? По-добре следвайте инстинктите си. Те няма да ви подведат. Всичко останало са предразсъдъци и пълни глупости. Не им позволявайте да ръководят живота ви.

Той стана и добави:

— Предполагам, че ще изпратиш по-късно прелестната Джинива до вилата, нали?

Хънтър кимна.

Фил им махна за довиждане и тръгна към изхода подсвирквайки си. Точно преди да излезе, срещна погледа на Джени и й намигна като някой стар професор, чиито ученици най-после са открили верния отговор.

— Не искам да те насилвам. Фил просто се опитва да ми помогне.

— Имаш добри приятели — отбеляза Хънтър сериозно.

— Работата е там, че… че — тя въздъхна — Трой е способен на истинска жестокост. И ако нямаш други ангажименти, би било добре да приемеш тази работа.

Думите й го натъжиха. Той се замисли за прекрасната си, но твърде добродушна сестра и не можа да срещне умоляващия й поглед.

— Не мога да бъда едновременно твой бодигард и твое… гадже. — Вгледа се в изразителното й лице и се насили да продължи: — Така че… ти избирай.

— Онази вечер ми отказа доста грубо и категорично — още не съм се възстановила напълно — изрече тя с мъка.

— Цяла седмица се опитвам да постъпя правилно.

— Не бих имала нищо против една… връзка — тя успя слабо да се усмихне, — но мисля, че бодигардът в случая е необходимост.

Очите му се плъзнаха по врата й, по розовата блузка и закръглените й гърди.

— Добре.

— Добре какво?

— Искам да ти осигуря безопасност.

— И не можеш да бъдеш мой бодигард, и да имаш връзка с мен?

Той поклати глава и се втренчи в една точка, обзет от мрачни мисли. Да пазиш някого е лесно. Но да пазиш някого, към когото имаш чувства, е мъчение. Един глас се опита да спори: „Твърде късно е — ти вече имаш чувства“.

Джени отчаяно стискаше ръба на масата. Сърцето й биеше учестено. Болеше я.

— Няма ли да ми отговориш?

— Не мога да бъда и двете, защото ще объркам всичко.

Тя преглътна и срамежливо го погледна.

— Аз съм много добра в оправянето на бъркотии. Около мен бе прекалено подредено през последните години. — Изведнъж усети, че очите й се пълнят със сълзи, и се засмя, за да прикрие слабостта си. — Грешките ми бяха големи, но остават в миналото. Мисля, че вече мога да си позволя да посрещна предизвикателствата. И може би този път няма да се проваля с гръм и трясък…

Хънтър се мразеше ужасно в този момент. Не биваше да е тук и да я слуша. Той я погледна и потъна в дълбочината на сините й очи. Прокле се, че позволи всичко това да се случи и дори го предизвика.

Сети се за Алан Холоуей. Как ли ще реагира, като разбере, че наетият от него охранител спи с дъщеря му. Или не! Този охранител е бил помолен от дъщерята да започне връзка с нея. Сигурно ще получи удар.

— Ти се усмихваш? Направо ме е страх да те попитам защо — отбеляза Джени.

— Аз не съм добре — отвърна й той, все още усмихнат.

— Това „да“ ли означава?

— Хайде да се махаме оттук. — Опитваше се да не се разсмее. Плати сметката въпреки протестите на Джени, хвана я под ръка и излязоха пред хотела. Само след секунди небето сякаш се отвори.

Дъждът се лееше като из ведро. Влажният въздух се освежи. Дрехите им се намокриха. Хънтър инстинктивно я прегърна, сякаш за да я предпази от стихията. Тя се притисна към него и обви ръце около врата му.

Той не издържа и страстно я целуна. Устните й бяха меки и топли. Тя му се усмихна щастливо.

— Престани да се смееш — заповяда й той на шега, все още ухилен.

— Няма.

Устните им се сляха отново. Тя се притисна още по-плътно към него. Нейното силно желание го зашемети. По дяволите всичко! Искаше да се люби с Джинива Холоуей Ръсел, и то веднага!

Джени не знаеше на кой свят се намира. Бързо губеше и малкото самоконтрол, който й беше останал. Тя наистина май не беше от жените, способни на краткотрайни връзки. Забавления за една вечер. Случайна връзка, носеща единствено сексуално удовлетворение и чувство на омерзение на другия ден. Хънтър беше прав — той трябваше да й стане бодигард, а не любовник. Тя имаше необходимост от охрана. Не се нуждаеше от мъж.

Но защо тогава ръцете й го прегръщаха по-силно само при мисълта, че той може да си тръгне? Защо мокрото й тяло се притискаше към неговото, жадуваше топлината му, сякаш светът щеше да се свърши?

— Не съм на себе си! Не знам какво правя — прошепна тя задъхано, без да откъсва устните си от неговите.

— Нито пък аз. — Той потрепери от възбуда. — Ела, да отидем някъде.

Джени се подчини, без да се замисля, изумена от силната си възбуда — толкова нетипична за нея. Обаче се чувстваше превъзходно.

Изтичаха обратно до входа на хотела. За момент при рецепцията се спогледаха. Лицето на Джени бе озарено от трепетна усмивка, която се стопи, като видя, че Хънтър отново е станал напрегнат и сериозен. За момент се уплаши, че пак ще бъде отблъсната, но сякаш усетил страха й, той я притегли нежно към себе си и тихичко изстена. Къдриците й се прилепиха към мускулестите му гърди. Стояха за момент така притиснати и после тръгнаха към асансьора.

Влязоха в стаята и Джени се спря стъписана, втренчена в голямото легло. Сърцето й биеше лудо, а устата й беше пресъхнала. Представи си как лежат голи с Хънтър върху сатенения чаршаф. Почти усещаше гладката му кожа и силните му ръце да я обгръщат…

Той улови погледа й и каза:

— Какво искаш да направим?

Тя отвори уста, но бе толкова зашеметена, че не знаеше какво да каже.

Той се приближи и прокара ръка по косите й. Зарови пръсти в копринените мокри кичури, после обгърна лицето й с ръце. Коленете й се подкосиха.

— Искам всичко, абсолютно всичко — прошепна тя.

Нямаше нужда от повече думи. Ръцете му напипаха копчетата на блузката й. Нейните пръсти разкопчаваха бавно ризата му. Дрехите им се свлякоха около тях. Джени, внезапно засрамена от голотата си, прикри гърдите си, но той хвана нежно ръцете й. Притисна се силно към нея и зацелува страстно врата и шията й. Тя потрепери и краката й се подкосиха, усетила възбудата му с корема си.

Толкова много време бе минало, откакто бе целувала и докосвала мъж, откакто бе пожелавала някого. Тя се разкъсваше между страстното желание да изследва всеки сантиметър от тялото му и възпиращите я страхове. Усетил колебанието й, той я целуна.

Джени сладостно изстена.

Устните му се насочиха надолу по шията към закръглените й гърди. Прокара език по набъбналите й зърна и се заигра с едното. Ръцете му нежно я държаха изправена, в противен случай тя щеше да се свлече на пода, останала без сили. Сякаш летеше в облаците и не успяваше да контролира тялото си. Беше завладяна напълно от чувствена наслада и когато той отново вдигна глава, тя отмаляла се отпусна в ръцете му.

Хънтър я вдигна, положи я на леглото и започна да я обсипва с целувки, спускайки се все по-надолу към най-чувствителните й места. Сграбчи в екстаз завивките и когато езикът му подразни набъбналия й клитор, изстена и извика от удоволствие. Тялото й се разтресе от силен оргазъм. Желаеше да го усети вътре в себе си.

Тя впи нокти в гърба му и го придърпа, за да проникне дълбоко в нея.

Мозъкът й крещеше в опиянение: „По-бързо, по-бързо… Още, още, още, още навътре“.

— Джинива — промълви той в екстаз. Гласът му сякаш идваше от огромно разстояние.

Тя извика. Тялото й откликваше на всяко движение, жадно за секс като пустиня за дъжд. Ръцете й се бяха впили в хълбоците му до болка, придръпвайки го все по-дълбоко и по-навътре. Хънтър с върховни усилия се опитваше да удържи напиращата възбуда — искаше да я накара да свършва отново и отново. Краката й се сключиха около кръста му, а бедрата й го притискаха с животинска сила.

— Не мога повече да се сдържам.

— Тогава недей — прошепна задъхано тя.

— Но аз искам…

— Искам те, искам те, искам те… — Тя се развика от експлодиращото вътре в нея удоволствие. Стаята се завъртя. Всичко, което усещаше в този момент, бяха пулсиращите вълни на върховния екстаз. Те започваха от слабините й, през стегнатия корем и възбудените й гърди, та чак до върховете на пръстите. С последно влудяващо движение на таза тя се сля с него. Хънтър извика и свърши секунда след нея.

Те замряха, вплетени един в друг. Тя се страхуваше да отвори очи, за да би всичко да се окаже само хубав сън. Накрая той се раздвижи. Вдигна глава и погледите им се срещнаха.

— Предполагам, че вече имаш отговор на въпроса, дали ще ти стана бодигард или не — изрече той с плътен чувствен глас.

Започнаха да се любят отново, отново и отново…