Джанел Тейлър
Твърде лично (10)

Девета глава

Накрая тя реши да се отбие в „При Рикардо“. Изглежда, крадците почти нищо не бяха взели от апартамента. Липсваха само парите, които беше скрила в кухненския бюфет. Това дори я поуспокои малко — май щеше да се окаже просто дребна кражба, а не нещо по-сериозно. И все пак притесненията за Трой не я напускаха. Тя продължаваше да си мисли за разговора с Роули. Всичко изглеждаше нормално.

На два пъти хвана телефона да се обади на баща си. Искаше да разбере дали Трой се е свързал с него отново. Обаче и двата пъти се отказа. Можеше да почака. Роули щеше да си дойде утре и само след няколко дни щяха да са далеч оттук. Обади се на Глория и с половин ухо изслуша дългия списък с оплакванията и изискванията на готвачите. Като приключи, извади няколко кашона с намерението да започне да опакова част от багажа, но така и не успя да се съсредоточи. Затова накрая реши да отиде до ресторанта, за да се сбогува с приятелите си.

Мястото беше същото, каквото го остави — шумно, изпълнено с миризмите от кухнята, претъпкано с клиенти и ръководено от вездесъщия Алберто. Когато Джени влезе, той се караше на един от младшите готвачи.

— Bella! — разнесе се моментално познатото приветствие.

— Здравей, Алберто. Виждам, че нищо не се е променило.

— Нищо ли? Ти на това нищо ли му викаш? — Той одобрително цъкна с език, докато я оглеждаше. — Ама как са ти се зачервили бузките!

— Да, успях да се попека и да помързелувам — призна тя.

Алберто размаха заканително пръст.

— Ах, ти, палаво момиче! — каза той очевидно доволен от вида й. — А успя ли да се запознаеш с някой хубавец?

Този въпрос я поохлади. Усети как всички наоколо затаиха дъх в очакване на отговора й.

— Ами, че те всички в Пуерто Валарта са хубавци.

— О, да, да, несъмнено.

— Сериозно говоря, Алберто. Как се справя новият счетоводител?

Той възмутено плесна с ръце.

— Ооо! Идва и си отива, когато си иска, непрекъснато се оплаква. Освободих го.

— Алберто, как можа!

Той умолително вдигна вежди.

— Моля те, ще успееш ли да оправиш нещата?

— Не мога! Ще трябва да намериш някого. Заминавам веднага щом се приготвим!

— Няма ли да останеш?

— Не! — категорично заяви тя и се усмихна. — Знаеш, че ресторантът ми в Санта Фе е готов и на практика вече работи. А много добре знаеш, че не бива да оставяш собствения си ресторант в ръцете на друг. Глория иска да се занимава само с кухнята и изпада в истерия, когато се налага сега да взима и други решения. Така че заминавам в края на другата седмица. Няма да остана и минутка повече! — Джени сама се изненада от категоричното си решение за датата.

— Добре, добре — съгласи се разочаровано той. — Обадих се в една агенция и обещаха, че ще изпратят човек. Може би днес. — Сви презрително устни. — Сигурно ще прилича на кобила с рибешки мозък.

— Някои хора твърдят, че рибите са умни. Например рибарите, които не могат да ги хванат.

Той само изсумтя и я прегърна отново.

— Добре, де, върви си. Върви си!

Тя омекна.

— Виж, ще прегледам документите от миналата седмица, да видим докъде си я докарал. Но това е за последен път!

Лицето му светна, сякаш някой го бе осветил с прожектор.

— Grazie! Благодаря ти.

Джени само поклати глава. В този момент в кухнята влетя Каролин. Тя се разкрещя от радост, като я видя:

— Как беше в Пуерто Валарта?

Представи си как Хънтър я прегръща. За секунда сякаш сърцето й спря и тя остана безмълвна.

— Не питай — измърмори накрая и усети, че се изчервява.

— Охоо, чак толкова добре ли?

Джени се опита да я излъже, но накрая се предаде:

— Аха.

Каролин плесна с ръце от удоволствие и дяволито й се ухили:

— Значи точно навреме!

В малката си стаичка Джени се опита да прогони появилото се трепетно чувство. Не беше много разумно да подхранва напразно надеждите си — плод на една случайна вечер. Никак не беше разумно! Но нищо не можеше да направи.

„Може би все пак той ще ме намери“ — каза си тя.

Накрая успя да се съсредоточи и заработи усърдно. Изуми се как е възможно само за една седмица така да се объркат сметките. Който и да е бил наетият от Алберт, явно не е ставал за тази работа. Дано следващият да е по-способен.

След известно време прибра част от документите, взе си работа за вкъщи и се приготви да си ходи. На служебния вход се засече отново с Каролин, която я попита:

— Срещнахте ли се с онзи човек в Пуерто Валарта? Да не би това да е романтичната ти тайна?

— Какъв човек?

— С тъмна коса и сини очи. Питаше за теб, а аз не бях сигурна колко информация да му дам. Но все пак споменах, че си на почивка там с приятели. — Тя се стъписа: — Да не съм объркала нещо?

— А, не, не… не се е свързал с мен. — Джени се бе замислила. Каролин можеше да описва Хънтър, но на същото описание отговаряха много мъже, включително и бившият й съпруг. Реши да не отдава прекалено голямо значение на това. — Каза ли ти, че ще ме намери?

— Ами, търсеше те. Казах му, че ще се местиш.

— А спомена ли му къде точно?

— Джени, плашиш ме!

— Не, просто се чудя — изрече леко разтревожена, — ако реши да ме потърси пак. Предполагам, че не е оставил име.

— Ммм, май го каза… Бил… или нещо такова. — Каролин поклати глава и се загледа към салона. — Ще се сетя. Сега трябва да взема няколко поръчки.

— Отивай — отпрати я Джени и отвори задната врата.

Излезе навън и се сблъска с идващия насреща й едър мъж.

Извика от изненада. Пред нея стоеше Хънтър Калгари.

— Господи! — прошепна втрещено тя.

— Здравей — изрече той.

— Здравей. — Джени се огледа за Каролин, но тя бе изчезнала вече в ресторанта.

— За човек, който си е наел бодигард, изчезна доста внезапно.

Джени едва не се хвърли на врата му. До този момент не си даваше сметка колко държи на него. Толкова се радваше да го види!

— Все още ли искаш работата? — едва успя да го попита тя.

— Да, определено.

Опита се да не обръща внимание на начина, по който Хънтър я гледаше, а и на целия му вид — на меката кожа на черното пилотско яке, на дънките, на ботушите, на разкопчаната на врата дънкова риза. Той излъчваше мъжественост, която само преди няколко часа беше изцяло на нейно разположение.

— Как разбра къде да ме откриеш?

— Не беше трудно — вдигна рамене той. — Нали спомена, че работиш в ресторант „При Рикардо“.

— Толкова се… радвам, че дойде.

Това беше нейният начин да му се извини. Искаше й се да сподели още толкова много неща, но не знаеше откъде и как да започне. В отговор той я дари с топла усмивка — неговият начин да й прости. Обзеха я невероятно спокойствие и сигурност.

— Защо реши да пробваш през задната врата? — попита го тя, докато вървяха към колата й. На паркинга имаше само още един джип, подобен на този, който той бе наел в Мексико.

Той вдигна рамене.

— Това трябва да е служебният вход, който се ползва само от персонала. Реших, че ако вляза оттук, ще имам по-голям шанс да те хвана.

— Прав си бил.

Те спряха нерешително до колите си. Тя наблюдаваше светлините, отразяващи се в лицето му, и осъзна колко пагубно привлекателен е той. Хубостта му беше очевидна, но това, което го правеше изключителен, бе излъчването на спокойствие, увереност и сила. Изглеждаше направо зловещо. Тя се зачуди как не го е забелязала досега.

— Да отидем някъде — предложи той.

Дали да не го заведе в апартамента си? Да го покани вътре? Така или иначе Роули още не се бе върнал.

— Аз живея сравнително близо…

— Добре, ще карам след теб.

Джени си мислеше, че трябва да обърне повече внимание на опасенията си по пътя за вкъщи, но единственото, което успяваше да се задържи за по-дълго в съзнанието й, беше мисълта за Хънтър. Беше наистина безнадежден случай! Добре, че той се съгласи да я придружи, иначе щеше да се побърка от угризения.

Тя мълчаливо го наблюдаваше как отключи и влезе в джипа, а после, когато той потегли към нея, се престори, че гледа в друга посока. Беше изнервена като девойка преди първата целувка. Всъщност нейната първа целувка не беше нещо особено. Беше на тринайсет, когато устните й се допряха до тези на Дани Дюран. Това продължи толкова дълго и бе толкова болезнено, че тя си бе помислила, че ще й остане белег. Нямаше необуздана страст и непохватно опипване. Тя почти избяга от местопрестъплението, доволна, че скоро няма да й се наложи да се целува отново. Това, което се запечата най-силно в съзнанието й, бе огромното й притеснение и нервност. Е, това си остана в миналото.

— Не е далеч — каза му тя, преди да се качи в колата си. Той кимна и тя внимателно се включи в движението, като се увери, че светлините на фаровете му са след нея. Хънтър паркира на улицата и я изчака пред портата. Влязоха заедно.

Господи, какво да му каже сега? В главата й беше същински хаос. Тя погледна нагоре към вратата си.

— А, Бени е тук — възкликна с облекчение.

— Кучето ли?

— Аха.

Тя побърза да се качи по стълбите. Бени огледа Хънтър, изръмжа предупредително и влезе след Джени в апартамента. Хънтър ги последва.

— Виждам, че ти вече си имаш пазач, и то доста добър.

— Нещо му се е случило тези дни — каза Джени. — Нямаш представа как ме вбесява това.

— Откри ли нещо необичайно тук?

— Като че ли не.

— Имаш ли нещо против да огледам?

Тя все още се чувстваше засрамена от бягството си сутринта и му кимна.

— Чувствай се като у дома си. Всичко изглежда така, както го оставих, преди да замина за Мексико.

Хънтър се отдалечи, а Бени го последва, като не го изпускаше от очи. Джени разтри врата си, за да се освободи поне отчасти от напрежението. Дали не го придаваше и на кучето, или просто то бе по-предпазливо след нахлуването на крадеца.

Чу как Хънтър влезе в спалнята й. Тя реши да направи кафе, но се отказа и извади от хладилника бутилка бяло вино.

Тъкмо го отваряше, когато той се върна.

— Не е марково вино, но обикновено такова имам вкъщи. Не е като на юг от границата.

Той леко се усмихна.

— Мислех, че си богата и можеш да си позволиш всичко.

Тя презрително изсумтя и наля в две чаши.

— Ако баща ми ме види да пия вино, купено в магазин, сигурно ще получи инфаркт.

— И ти го пиеш тъкмо затова, нали?

— Пия го, защото ми харесва и защото бе единственото, което можех да си позволя. Ще продължавам да си го купувам, защото не искам да забравям коя съм.

Той я погледна мълчаливо.

— Аз съм Джени Холоуей — продължи тя твърдо, — а не Джинива Холоуей Ръсел.

Той отпи от виното, като не откъсваше поглед от нея.

— Ти си и двете. А виното ми харесва.

Това изявление я изненада. Изпита силно желание да закрещи, но вместо това отпиваше от чашата си, без да вдига поглед. Искаше й се той да я сграбчи, да я подпре на барплота и да я люби до забрава. Искаше да го види страстен и възбуден. Искаше да се почувства жива.

— Е, какво откри след претърсването? — успя тя да прекъсне наелектризираното мълчание.

— Че ти си прибрана, а синът ти не е.

— Това се казва дипломатичен отговор! — изкикоти се Джени.

— Това той ли е? — Хънтър посочи снимките около телефона. Тя кимна. — Прилича на теб.

— Не, прилича на баща си. Само очите са моите и чувството му за хумор.

— Още ли е на лагер?

— Връща се утре.

Бени се приближи и я бутна с нос по ръката. Тя го погали по главата. Хънтър ги наблюдаваше, облегнат на стената. Беше толкова тихо, че цъкането на часовника звучеше оглушително. Накрая Джени не издържа и изтърси:

— Трябваше да си тръгна вчера. Не можех да остана и секунда повече.

Той я погледна за момент и отвърна:

— Неприятно ми беше да се събудя със съзнанието, че си заминаваш.

Джени остави чашата си. Ръцете й трепереха и тя ги скръсти, за да прикрие вълнението си.

— Знам.

— Няма нищо.

Не можеше да проумее отношението му. Дали не се опитваше отново да й каже, че не иска да се обвързва по никакъв начин с нея или… точно обратното? Какво всъщност искаше той?

— Предполагам, че предложението за работа още е в сила?

— А, да — кимна припряно тя.

Като я наблюдаваше изпитателно, той бавно добави:

— Ако имаш нужда и от още нещо, просто ми кажи.

— Хънтър, съжалявам за това, което се случи. Паникьосах се. По-скоро заради Роули, отколкото заради теб. Обадих му се веднага щом се прибрах тук и се поуспокоих. Сигурно можех да телефонирам и от Пуерто Валарта, но… — тя вдигна рамене — май много ми се насъбра.

— А аз си помислих, че си тръгна заради това, което ти казах.

— Не само. Искам да кажа — и това също. Ох, не знам… — Тя го погледна безпомощно. — Наистина се радвам, че си тук.

Отново се възцари мълчание. Джени вече не се опитваше да скрие чувствата си. Тя го желаеше и това се четеше в очите й. Копнееше за докосванията на силните му ръце.

Хънтър не пропусна да забележи възбудата й. Той бавно остави чашата си и се приближи. Още по-бавно повдигна с пръст брадичката й, доближи устни към нейните и прошепна:

— Нека се оставим в ръцете на съдбата.

Джени гореше цялата от желание и простена, когато устните им се сляха. Коленете й се подкосиха. Той я притисна към ръба на барплота и тя почувства съвсем осезателно възбудата му. Започна да дърпа и съблича дрехите му.

— Искам те, искам те… Съжалявам, че си тръгнах…

— Шшшт… — прошепна той във врата й и дъхът му я накара да застене от удоволствие. Бе намерил едно от най-чувствените й места.

Плъзна ръце по гърба й и я притисна още по-плътно към себе си. Тя разбра, че той изчаква окончателното й решение, и я заля възторжено чувство за собствена значимост. Беше опияняващо. Откопча токата на колана му. Той се намести така, че да й предостави повече пространство, и я целуна отново.

Бени изскимтя и Джени се опита да го подбутне да си ходи.

Искаше да бъде с Хънтър, и то веднага. Желаеше го повече от всичко на света. Промълви:

— Моля те, моля те… искам те тук… веднага…

— О, господи… — простена той.

Ръцете му се вмъкнаха под блузата й и започнаха трескаво да се борят със сутиена. Най-накрая закръглените й гърди бяха на свобода. Той замачка зърната й, докато тя го галеше с едната ръка, а с другата се държеше за рамото му.

Хънтър не можеше да издържа повече. Вдигна я, положи я леко на плота, притисна я с цялата си тежест и ритмично се търкаше в нея.

Бени се беше оттеглил до вратата и изглеждаше доста объркан.

— Махай се — изръмжа му Хънтър, а Джени се изкикоти.

Кучето се отдалечи към стаята на Роули.

Най-после бяха съвсем сами. Раменете, гърбът и кръстът на Джени бяха болезнено притиснати в твърдия плот. Той го усети и се подпря с ръце. Това засили натискът на бедрата му върху нейните.

— Може би трябва… — задъхано се опита да каже нещо Хънтър, но тя му запуши устата с гореща целувка и смъкна дънките му.

Той изстена, захвърли останалите си дрехи и зарови глава между гърдите й. Жадно засмука ту едното, ту другото зърно, докато пръстите му дърпаха бикините й. Джени се мяташе и стенеше под него. Накрая Хънтър проникна дълбоко в нея. И отново, и отново, докато тя не извика. Свършиха едновременно, разтърсени от дълбочината на изживяването и от силата на чувствата си.

 

 

— Не, не мърдай — прошепна Джени, докато се измъкваше от прегръдката му. — Искам само да си налея чаша вода.

Бяха се преместили в спалнята. На вратата се обърна да му се полюбува — лежеше гол сред смачканите чаршафи. Тя отиде на пръсти в кухнята и изпи на един дъх цяла чаша. Чу кучето да драска по входната врата.

— Отивай си, Бени — извика му отвътре. Бяха го изгонили след първоначалното задоволяване на страстите. Тя се усмихна щастливо в сумрака.

Бени продължи да скимти и да се моли още известно време, но Джени само поклати глава и се върна в леглото. Хънтър веднага я прегърна. Ръцете и краката им се преплетоха. Тя положи глава на гърдите му. Лицето й сияеше. Помисли си, че сигурно се хили като идиот, но, господи, колко добре се чувстваше! Заспа с усещането, че това е най-хубавият миг от живота й.

По-късно щеше да си припомни тази мисъл и да постави под съмнение разума си.

* * *

Джени бе станала още на разсъмване, подсвиркваше си и приготвяше закуска. Усмивката продължаваше да озарява лицето й. Обзе я чувство на спокойствие и домашен уют. Хънтър се къпеше и шумът от течащата вода й звучеше като музика.

Стресна я звънът на телефона. Вдигна го, без да я обземе обичайната тревога. Дори не се запита кой би могъл да се обажда в този ранен час. Мислеше си само за Хънтър.

— Ало?

— Джинива, ти ли си?

Беше Алан. Скъпият й баща. Тя въздъхна.

— Здравей.

— Ти си се върнала? — изненада се той. — Възнамерявах само да оставя съобщение на телефонния ти секретар. Не исках да те будя.

— Бях будна.

— Днес ще прибереш Роули от лагера, нали?

Както винаги той бе много добре информиран за личния й живот, но в крайна сметка тя сама му бе споменала програмата си, а той не забравяше нищо.

— Да.

— Бих искал да дойдете у нас. Искам да се уверя, че двамата сте добре.

— Не мога днес. Заета съм. Ще трябва да… — Изведнъж се сети за най-главното: — Виждал ли си се отново с Трой?

Той се поколеба, преди да отрече.

Джени погледна часовника.

— Защо да не се уговорим да се срещнем през седмицата? Имам да свърша куп неща, а и да опаковам багажа. — Не желаеше да се вижда с баща си и толкова.

— Джинива, бих искал ти и Роули да останете при мен и Натали за известно време. Тук е по-безопасно. Отложи заминаването си за Санта Фе, докато научим какво е намислил Трой.

— Моля!? — Тя се изсмя от изненада. — Аз заминавам! Нямам намерение да живея с теб и Натали. Ако искаш да се видиш с Роули, ще се срещнем някъде, но до заминаването ни оставаме тук. Вкъщи ще съм в безопасност.

— Откъде знаеш?

— Защото вече има кой да ме пази.

Може би не биваше да го казва, но думите сами се изплъзнаха.

— Кой ще те пази?

— Бодигард.

— Наела си бодигард?

— Срещнах го в Мексико и той се върна с мен в Хюстън. Работил е в полицията.

— Върнал се е с теб, така ли? — гласът му ставаше все по-тих.

Представяше си какво си мисли.

— Не изпадай в паника. Вече съм голяма и мога да взимам сама решения. Имай ми доверие този път.

— Как се казва?

Джени с досада погледна слушалката, възмутена от любопитството на баща си.

— Казва се Хънтър Калгари — отговори му с пренебрежение. Сякаш името имаше някакво значение!

— Ти си наела този човек като охрана, така ли? — Той сякаш не можеше да повярва на ушите си.

— Да, той е… ами да. Наех го.

— Той е какво?

— Няма значение. Доволна съм от развитието на нещата. Повече няма да има нужда да се притесняваш за мен.

— Имаш ли връзка с този човек, Джинива?

Тя се вбеси. Стисна слушалката, затвори очи и започна да брои наум. Беше стигнала до пет, когато Алан избухна:

— Не мога да повярвам! Срещаш напълно непознат в Мексико и го водиш у вас. Шокиран съм от твоята наивност! На нищо ли не те научи печалният опит с Трой?

— Дочуване, Алан — отвърна само тя.

— Искам ти и Роули да се отбиете на връщане, но без този човек.

— Не ме насилвай.

— Настоявам това да стане днес, Джинива!

— Ааа, днес — не! Не…

— Тогава утре.

Тя въздъхна.

— Обади ми се. Може да обядваме заедно.

— Не бъди толкова лекомислена. Трой се е върнал и иска нещо.

Джени рязко изрече:

— Тогава нека да е в сряда. Ще вечеряме в някой от твоите ресторанти.

— Тези ресторанти са и твои. Но не съм съгласен. Предпочитам да дойдете у дома. Натали ще се погрижи за вечерята.

„Да, бе! Сигурно ще поръча да я доставят“ — помисли си Джени, но нямаше смисъл да се заяжда. Какво значение имаше всъщност?

— Значи се уговаряме за сряда в шест часа. И не води новия си бодигард.

Той произнесе презрително последната дума и у Джени се надигна забравеното юношеско негодувание.

Със затварянето на телефона спря и душът в банята. Така й се искаше вече да е в Санта Фе.

Хънтър влезе в хола. Капчици вода все още покриваха гърдите и раменете му.

— Какво има? — попита я смутено той, забелязал погледа й.

— Ще имам нужда от бодигард по целия път до Санта Фе — закачливо му отговори тя.

— Имам го предвид.

— Няма да ти е трудно — нали живееш там. — Тя поклати глава. Още не можеше да повярва колко щастливо се бяха стекли обстоятелствата. Щяха да живеят в един и същи град! — Може би трябва да обсъдим финансовата част на ангажимента ти. Не знам каква ти е тарифата… но…

— По-късно ще го обсъдим. — Той се опита да избегне темата.

— Но, Хънтър…

— Точно сега не ми се говори за пари, Джени.

— Добре.

— Ще ми се да обмисля нещо друго — обясни той с въздишка.

— Закуската ли?

— Не, още не.

— Тогава какво?

Той я изгледа продължително. Погледът й се плъзна по голите му гърди и се спря на хавлиената кърпа. Тя се запита какво става с нея. Непрекъснато го желаеше.

Той вдигна вежди. Джени се усмихна.

— Какво? Пак ли? — изненада се Хънтър.

Тя се пресегна, хвана края на хавлията и бавно я придърпа.

 

 

— Отивам да взема Роули — отговори Джени по телефона, — кажи на Рик, че му благодаря. Може би ще се видим там. — Тя се заслуша в обясненията на Джанис. Отново се чуваха гласовете на близнаците. — Не, наистина, оценявам предложението. Ако все пак успееш да се измъкнеш за малко, ела да изпием по чаша вино. Хайде, чао.

Тя се върна към закуската, която приготвяше на печката. Извади тортилата от тигана, напълни я с яйца, запечена наденичка, мариновани чушки, нави я и я поля обилно със сос.

Хънтър пиеше кафе и със задоволство наблюдаваше сръчните й движения.

— Ооо, ама тя умее и да готви…

— Не се оставяй да те заблудя. Имам точно три неща в репертоара си. Виж, ако говорим за финансовата страна на ресторантския бизнес, това е съвсем друго нещо. Е, мога да кипна и вода, ако се наложи.

— Освен това е и скромна.

Тя му се усмихна и отметна няколко кичура, паднали на челото й. Бързо приготви и другото бурито и ги поднесе на малка масичка до стената. Хънтър седна срещу нея. Не си спомняше откога не е закусвал в домашна обстановка с жена.

— Всичко, което умея да приготвям, е от мексиканската кухня.

— Нямам нищо против.

— Доста е лесно да ти се угоди.

— Невинаги.

Джени му се усмихна и той за пореден път се зарадва, че успя да намери пътя към сърцето й. Само че предстояха доста сериозни въпроси за изясняване. Не знаеше как ще се оправи.

— Ще взема Роули към четири, но преди това ще се отбия до ресторанта.

— И аз имам да свърша някои неща.

— Искаш ли да се срещнем на обяд. Ела в ресторанта! Ще накарам Алберто да ни направи прощален обяд.

Той й кимна. Беше объркан. Искаше му се да не се налага да й казва истината. Но знаеше, че това е невъзможно. Усети, че тя го наблюдава, и отвърна:

— Става.

— Говорих с баща ми — каза тя. — Казах му, че вече си имам бодигард.

Хънтър застина.

— Той се зарадва.

— А той…

— Но се досети, че имаме връзка. — Тя се намръщи. — Наложи се да му затворя телефона. Иска да ни види с Роули, преди да заминем, а аз нямам никакво желание. Би ли дошъл с нас? Уговорихме се за сряда вечерта. Специално ми нареди да не те водя, но това не бива да те притеснява. Аз изобщо не му обръщам внимание. Не желая да го слушам! Направо ме влудява. — Потръпна.

Хънтър едва успя да преглътне хапката си и само кимна.

Джени продължи:

— Мога ли да те попитам нещо?

Дали това изпитваха войниците преди разстрел?

— Давай — промълви той.

— Изобщо не говориш за семейството си — за родителите си, за сестра си…

— Те са… мъртви.

Тя се ококори.

— Всички ли?

Той знаеше, че тя се интересува предимно от Мишел. Замисли се за момент, но после реши, че не бива да увърта.

— Смъртта на Мишел бе картотекирана като самоубийство, но не беше.

— Господи…

— Гаджето й я блъсна от един покрив. Беше бременна от него. Аз го преследвах и наистина го тормозех. Той подаде оплакване и така загубих работата си в полицията.

— О, Хънтър!

— Отвратителна история, но е истина. — Той я погледна напрегнато. — Съжалявам, сигурно не искаш да слушаш повече уверения, че този път чуваш истинската история, а преди това е било…

— Ох, нямах това предвид тогава. Съжалявам — не се справих много добре…

— А сега как се чувстваш?

— Доста по-добре. — Тя го гледаше със съчувствие. — Съжалявам за случилото се с Мишел и за родителите ти.

— Те починаха преди Мишел — единият от усложнения след прекарана пневмония, а другият от цироза. Все от мизерен живот.

Нейното съпричастие го трогна. Не му се говореше повече за миналото. Мисълта за Мишел събуди отново омразата и жаждата за отмъщение.

— Джени, аз…

Тя го прекъсна, като скочи от стола си, прегърна го силно и го целуна. Дъхът му секна. Това беше повече, отколкото можеше да понесе. С мъка успя да изрече:

— Ще се видим в „При Рикардо“.

Тръгна си възможно най-бързо, преди стената, която бе изградил вътре в себе си, да рухне.

 

 

— Не, ще се видим с него направо тук — каза тя на Каролин.

— Със завоеванието от Пуерто Валарта ли?

— Да. Горкият Алберто се е разтреперил от желание да приготви нещо много специално за „влюбените“.

Каролин се разкикоти.

— Уух, колко се радвам! След толкова време да откриеш принца. И дори не е този, който те издирваше. А, спомних си името му — Майк Конрад. Истински хубавец.

Джени вдигна рамене.

— Името нищо не ми говори.

— Е, вече няма значение — нали си открила истинския. Сигурна съм, че ще поискаш седма маса.

Седма маса се намираше в едно закътано сепаре и се пазеше само за влюбени. От години се разказваше легендата как един келнер хванал двама във вихъра на страстта. Те така се възбудили от превъзходните ястия на Алберто, от скъпите вина и от атмосферата, че не могли да издържат и се развихрили на масата. Джени се съмняваше в достоверността на историята, но оценяваше романтичното й звучене, особено след прекараните часове с Хънтър.

— Никога досега не съм сядала там — каза тя.

Каролин изпляска с ръце и я прегърна.

Докато го чакаше, се замисли за признанията му от тази сутрин. Вече си даваше сметка колко трудно му е било да говори за миналото си, особено за Мишел. Каква трагедия. Не можеше да си представи как би могла да му задава повече въпроси. Хънтър явно имаше силен характер и по природа бе мълчалив. Като за начало на техните взаимоотношения бе споделил дори твърде много. Тя отпи от газираната вода — все пак щеше да шофира до лагера.

Започна да се обвинява за бягството си от Пуерто Валарта. Той не го заслужаваше. Цяло чудо беше, че й имаше доверие след тази обида.

След няколко минути Хънтър влезе, следван от Каролин. Джени за пръв път я виждаше с такава физиономия и не можа да отгатне какво мисли. Той тръгна право към масата и сърцето на Джени подскочи от щастие. Наистина беше красив.

— Мислех, че съм се отказала от красивите мъже завинаги — пошегува се тя. — Явно не съм успяла да добия имунитет след Трой.

Хънтър се усмихна.

Джени се зачуди дали не се беше влюбила — толкова замаяна се почувства, щом го видя.

Каролин обикаляше около масата.

— Джени, можеш ли да дойдеш за секунда?

— Сега ли?

— Алберто има нужда от съвета ти.

— Не може ли да почака първо да обядваме?

— Мисля, че е по-добре да дойдеш веднага — настоя приятелката й.

Джени вдигна рамене, озадачена от странното й поведение.

— Е, добре тогава…

Каролин направо я издърпа от стола и я повлече към кухнята.

— Това е човекът — прошепна й тя напрегнато — от маса четиринайсет онази вечер. Онзи, който те наблюдаваше.

— Кой човек?

— Този, с когото си в момента!

— Чакай малко. — Джени вдигна ръце в опита си да възпре устрема й. — Ти ми каза, че той е идвал пак и е питал за мен, докато бях в Пуерто Валарта, и че името му било… как беше?

— Майк Конрад. Не, Майк Конрад е съвсем друг. — Тя посочи към ресторанта: — Този е от маса четиринайсет. Горещия, когото настоявах да видиш и ти казах, че те наблюдава.

Джени я погледна объркана.

— Джени, ти ми каза, че си го срещнала в Пуерто Валарта, нали?

Тя кимна бавно и предпазливо, след което Каролин продължи нетърпеливо:

— Но той вече е знаел коя си. Господи, изглежда, че те е последвал дотам! Явно те е търсил.

— Но, Каролин!

— Не знам какво може да иска от теб, Джени, но внимавай! Моля те, повярвай ми. Пази се! Онзи очарователен мъж ето там те наблюдаваше като ястреб много преди да заминеш за Пуерто Валарта. Чуй ме! Това е той!