Брандън Сандърсън
Легион (1)

1.

Казвам се Стивън Лийдс и съм напълно с разсъдъка си. Но халюцинациите ми от друга страна са доста луди.

Изстрелите, които дойдоха от стаята на Джей Си, прозвучаха като фишеци. Мърморейки взех предпазните слушалки, висящи на вратата — бях се научил да ги държа там — и влязох. Джей Си беше сложил слушалките си, а пистолета в ръцете му сочеше към снимка на Осама бин Ладен, закачена на стената.

Чуваше се надута до край музика на Бетовен.

— Искам да поговорим — провикнах се.

Джей Си не ме чу. Изпразни пълнителя в лицето на Бин Ладен, като по този начин направи и доста дупки на стената. Не посмях да се доближа. Ако го изненадах, като едното нищо можеше да ме гръмне, без да иска.

Нямах представа какво ще се случи, ако някоя от халюцинациите ми ме гръмне. Как би го възприел мозъка ми? Без съмнение има поне дузина психолози, които биха желали да работят върху този въпрос. Не бях склонен да им дам тази възможност.

— Джей Си — извиках, когато спря, за да презареди.

Той погледна към мен и с усмивка свали предпазните слушалки. Всяка негова усмивка приличаше на мръщене, но отдавна се бях научил да не се плаша от него.

— Кльощав — каза, вдигайки пистолета. — Искаш ли да постреляш малко? Имаш нужда от тренировки.

Взех оръжието му.

— За тази цел направихме стрелбище, Джей Си. Използвай го.

— Терористите обикновено не ме държат толкова надалеч. Е, веднъж се случи, но това беше чиста случайност.

Въздъхнах, взех дистанционното от масата и намалих звука на музиката. Джей Си се протегна, бутна дулото към тавана и след това премести пръста ми от спусъка.

— Първо вдигни предпазителя, хлапе.

— И без това оръжието е въображаемо — казах аз и му върнах пистолета.

— Да бе.

Джей Си не вярва, че е халюцинация, което е странно. Повечето от тях го приемат до една или друга степен. Но не и Джей Си. Едър, без да е грамаден, с квадратно лице, но без то да е отличително, той имаше очите на убиец. Или поне твърдеше така. Може би ги държеше в джоба си.

Джей Си постави нов пълнител и отново се прицели в Бин Ладен.

— Недей — предупредих го аз.

— Но…

— Той и без това е мъртъв. Убиха го преди цяла вечност.

— Така казахме на хората, кльощав — Джей Си прибра оръжието. — Бих ти обяснил, но нямаш право на достъп до тази информация.

— Стивън — дочух глас откъм вратата.

Обърнах се. Тобиас е друга халюцинация, или „аспект“, както ги наричам понякога. Дългурест, с цвят на абанос, той имаше тъмни старчески петна на бузите си. Поддържаше прошарената си коса късо подстригана и беше облечен с отпуснат костюм без вратовръзка.

— Чудех се — попита Тобиас, — докога смяташ да оставиш да чака клетия човек?

— Докато си тръгне — казах и се присъединих към Тобиас в коридора. Двамата се отдалечихме от стаята на Джей Си.

— Той е много учтив, Стивън — каза Тобиас.

Зад нас Джей Си отново започна да стреля. Аз простенах.

— Ще отида да говоря с Джей Си — каза Тобиас със спокоен глас. — Той просто опитва да не губи уменията си. Иска да ти е от помощ.

— Добре, както искаш.

Оставих Тобиас и завих зад ъгъла. Имението ми има 47 стаи. Почти всички бяха заети. В края на коридора влязох в малка стая украсена с персийски килим и дървени панели. Отпуснах се на черната, кожена кушетка в средата.

Айви седеше на стола си до кушетката.

— Така ли смяташ да продължим? — попита тя, надвиквайки шума от изстрелите.

— Тобиас ще говори с него.

— Разбирам — промълви Айви и записа нещо в тефтера си. Беше облечена с тъмен костюм и сако. Светлата й коса бе вдигната на кок. Беше в началото на четиридесетте и е един от аспектите, които са с мен от най-дълго.

— Как те кара да се чувстваш факта, че някои от проекциите ти започват да не ти се подчиняват?

— Повечето ме слушат — отвърнах защитно. — Джей Си никога не е обръщал внимание на това, което му казвам. Нищо ново.

— Отричаш ли, че става по-зле?

Не отговорих. Тя си записа още нещо.

— Отблъсна още един молител, нали? — попита Айви. — Те идват при теб за помощ.

— Зает съм.

— С какво? Да слушаш изстрели? Да полудяваш все повече?

— Не полудявам повече — казах. — Състоянието ми се стабилизира. На практика съм нормален. Дори невъображаемият ми психиатър признава това.

Айви не каза нищо. В далечината изстрелите най-сетне заглъхнаха и аз въздъхнах облекчено, разтърквайки слепоочията си с пръсти.

— Определението за лудост е доста разтегливо. Двама души могат да страдат от едно и също състояние, с едни и същи усложнения, но официалните стандарти приемат единия за нормален, а другия за луд. Преминаваш границата с лудостта, когато психичното ти състояние започне да ти пречи да водиш нормален живот. По тези стандарти не съм ни най-малко луд.

— Наричаш това нормален живот? — попита тя.

— Така ме устройва — извърнах очи. Айви беше покрила кошчето за боклук с картон, както обикновено.

Няколко секунди по-късно влезе Тобиас.

— Молителят все още чака, Стивън.

— Какво? — Айви ме погледна с укор. — Караш горкия човек да чака? Вече изминаха четири часа.

— Добре де — казах раздразнено и станах от кушетката. — Ще го отпратя.

Излязох от стаята и тръгнах по стълбището към фоайето на приземния етаж.

Икономът Уилсън — истински човек, а не халюцинация — стоеше пред затворената врата на всекидневната. Погледна ме над очилата си.

— И ти ли? — попитах го аз.

— Четири часа, господарю?

— Трябваше да се взема в ръце, Уилсън.

— Често използвате това извинение, господарю Лийдс. Понякога се чудя дали не е въпрос на мързел, а не толкова на самоконтрол.

— Не ти се плаща, за да мислиш за подобни неща.

Той повдигна едната си вежда и се почувствах засрамен. Уилсън не заслужаваше лошо отношение. Беше отличен слуга и много добър човек. Не беше лесно да намеря прислуга, която да търпи моите… странности.

— Извинявай — казах. — Напоследък се чувствам изтощен.

— Ще ви донеса лимонада, господарю Лийдс — каза той. — За…

— Трима ни — довърших аз, имайки предвид Тобиас и Айви, които Уилсън не виждаше. — И за молителя.

— Моята без лед, ако може — помоли Тобиас.

— А аз предпочитам чаша вода — добави Айви.

— Без лед за Тобиас — казах, докато отварях вратата. — А за Айви — чаша вода.

Уилсън кимна и отиде да изпълни поръчката. Той беше добър иконом. Мисля, че без него щях да се побъркам.

Млад мъж, облечен с поло ме очакваше във всекидневната. Той скочи от стола, на който седеше.

— Господарю Легион?

Потръпнах, когато чух този прякор, който ми беше измислен от един надарен психолог. Беше по-надарен в драматизациите, отколкото в областта на психологията.

— Наричайте ме Стивън — казах му аз и задържах вратата, за да минат Айви и Тобиас. — С какво можем да ви помогнем?

— Ние ли? — попита момчето.

— Това е изразно средство — отвърнах и седнах на стол срещу него.

— Разбрах, че помагате на хора, на които друг не би си направил труда да помогне — момчето преглътна смутено. — Нося две хиляди. В брой.

Той хвърли на масата плик, на който бяха написани името и адреса ми.

— Това ще стигне за консултация — казах, след като отворих плика и започнах да броя парите.

Тобиас ме погледна намръщено. Мразеше, когато взимах пари на хората, но няма как да се сдобиеш с имение, в което да има достатъчно стаи за халюцинациите ти, когато работиш безплатно. Освен това, съдейки по дрехите, хлапето можеше да си го позволи.

— Какъв е проблемът? — попитах.

— Годеницата ми — отвърна младежа и извади нещо от джоба си. — Тя ми изневерява.

— Съчувствам ви, но ние не сме частни детективи. Не следим никого.

Айви започна да обикаля младежа и да го проучва.

— Знам — каза момчето бързо. — Просто… Тя изчезна.

Тобиас се оживи. Той обичаше хубавите мистерии.

— Не ни казва всичко — промълви Айви и скръсти ръце.

— Сигурно ли е това? — попитах.

— О, да — отвърна момчето, приемайки, че говоря на него. — Тръгна си и остави тази бележка.

Разтвори бележката и я остави на масата.

— Струва ми се, че в бележката има някакъв шифър. Погледнете тези думи. Не звучат логично.

Взех листа и прочетох думите, които ми посочи. Намираха се от задната страна, надраскани набързо като списък. Същият вид хартия бе използван от годеницата за прощалното й писмо. Показах го на Тобиас.

— Това е Платон — възкликна той, сочейки бележката. — Всяко е цитат от „Федър“. Платон. Забележителен човек. Малцина знаят, че в един момент е бил роб на тиранин, който не е бил съгласен с възгледите му и с това, че Платон е превърнал брата на тиранина в свой ученик. За щастие, Платон е бил закупен от човек запознат с ученията му, може да се каже, че му е бил почитател, който го освободил. Дори в древна Гърция е било добре да имаш ревностни почитатели.

Тобиас продължи в същия дух. Той имаше дълбок, успокояващ глас, който обичах да слушам. Огледах бележката, а след това погледнах Айви. Тя сви рамене.

Вратата се отвори и влезе Уилсън с лимонадата и водата на Айви. Забелязах, че Джей Си стоеше отпред с извадено оръжие и оглеждаше младежа с присвити очи.

— Уилсън — казах, взимайки лимонадата си. — Би ли изпратил Одри?

— Разбира се, господарю — отговори иконома.

Някъде дълбоко в себе си знаех, че не е донесъл чаши за Айви и Тобиас, но се престори, че подава нещо на празните столове. Умът ми допълни подробностите, като си представи чашите и как Айви се наклони да вземе своята от мястото, където Уилсън смяташе, че се намира. Тя му се усмихна мило.

Уилсън излезе.

— Е — попита младежа, — ще можете ли…

Замлъкна, когато повдигнах показалеца си. Уилсън не виждаше проекциите ми, но знаеше кои са стаите им. Надяваше се Одри да е в нейната. Тя имаше навика да навестява сестра си в Спрингфийлд.

За щастие няколко минути по-късно тя се появи в стаята. Беше облечена с хавлия.

— Предполагам въпроса е важен — попита, докато сушеше косата си с кърпа.

Вдигнах бележката, а след това и плика с парите. Одри се наклони напред. Тя беше тъмнокоса жена. Появи се при нас преди няколко години, когато работех по един случай с фалшификации.

Тя си мърмори под нос минута-две, след това извади очилата си — изумих се, че носи чифт в хавлията, но Одри си беше такава — и погледна от бележката към плика и обратно. Предполагаше се, че едното е писано от годеницата, а другото — от младежа. Одри кимна.

— Определено е написано от една и съща ръка.

— Материалът не е много — казах аз.

— Кое? — попита момчето.

— В този случай е достатъчно — отговори Одри. — На плика са пълното ти име и адрес. Наклонът на буквите, разстоянието между думите — всичко си прилича. „Е“-то е много отличително. Ако имаме повече материал, написаното върху плика може да се приеме за автентично, по мое мнение, на около 90%.

— Благодаря — казах аз.

— Бих искала ново куче — каза тя и се отдалечи.

— Няма да си въобразя кутре, Одри. Джей Си ми създава достатъчно проблеми. Не искам и кучешки лай наоколо.

— Стига де — каза тя и се обърна на вратата. — Ще го храня с фалшива храна, ще го поя с фалшива вода и ще се правя, че го водя на разходка. Всичко, което едно фалшиво куче би могло да желае.

— Изчезвай — казах с усмивка. Беше хубаво да имам аспект, който не възразява да е халюцинация.

Младежът ме гледаше объркано.

— Можеш да оставиш преструвките.

— Преструвки ли?

— Да се преструваш на изненадан от това колко съм „странен“. Много аматьорски опит. Ти си завършващ студент, предполагам?

В погледа му се четеше паника.

— Другият път накарай съквартиранта си да напише бележката — казах и му я подхвърлих обратно. — Дявол да го вземе, нямам време за това.

— Можеш да му дадеш интервю — предложи Тобиас.

— След като ме излъга?

— Моля те — изхленчи момчето и се изправи, — приятелката ми…

— Преди малко каза, че ти е годеница. Искаш да се заема със случай, по време на който да ме пращаш за зелен хайвер, докато тайно си водиш бележки за състоянието ми. Целта ти е да си напишеш дисертацията.

Изражението му повехна. Айви стоеше зад него и кимаше презрително.

— Мислиш ли, че си първият, на когото му е хрумнала тази идея?

— Не можеш да виниш човек, че опитва.

— Мога и го правя — сопнах му се аз. — При това често. Уилсън, ще имаме нужда от охраната!

— Не, няма нужда — момчето грабна нещата си. В бързината малък рекордер се изплъзна и изтрака на масата.

Повдигнах вежда, когато той се изчерви, грабна рекордера и излезе от стаята тичешком.

Тобиас се изправи и се доближи до мен с ръце хванати зад гърба.

— Клетият. Вероятно ще трябва да се прибере пеша. В дъжда.

— Вали ли?

— Според Стан скоро ще завали — каза Тобиас. — Замислял ли си се, че може подобни опити да намалеят, ако веднъж дадеш интервю?

— Омръзна ми да бъда споменаван в различни изследвания — казах аз, размахвайки ръка с раздразнение. — Омръзна ми да ме изучават. Омръзна ми да бъда специален.

— Какво? — попита Айви с изумление. — Предпочиташ обикновена работа на бюро и да се откажеш от просторното имение?

— Не казвам, че няма плюсове — казах, когато Уилсън влезе и се обърна, за да гледа как младежа излита през входната врата. — Би ли се уверил, че наистина си е тръгнал, Уилсън?

— Разбира се, господарю — той ми подаде поднос, на който беше днешната поща и излезе.

Прегледах пощата. Уилсън вече беше отделил сметките и рекламите. Така оставаха само писмо от психиатъра ми, което игнорирах, и невзрачен, голям плик. Смръщих се, отворих го и извадих съдържанието му.

В плика имаше само едно. Черно-бяла снимка с размер 5 на 10 сантиметра. Повдигнах вежда озадачено. На нея имаше скалист бряг с дърво, надвиснало над океана.

— На заден план няма нищо — казах на Тобиас и Айви, които надничаха над рамото ми. — А и в плика няма нищо друго.

— Изпратил го е още някой кандидат за интервю — предположи Айви. — Справил се е по-добре от хлапето.

— Не изглежда да има нищо специално — Джей Си си проправяше път зад Айви, която го плесна по рамото. — Скали и дърво. Скука.

— Не знам… — казах аз. — Трябва да има все нещо. Тобиас?

Тобиас взе снимката. Поне това видях аз. Най-вероятно снимката все още се намираше в моята ръка, но не я усещах там сега, когато приемах, че я държи Тобиас. Странно е как умът може да променя възприятията.

Тобиас изучава снимката един дълъг момент. Джей Си започна да спуска и вдига предпазителя на пистолета си.

— Нали все говориш за сигурността при използването на оръжие? — изсъска му Айви.

— Умея да го използвам — отвърна й той. — Дулото не е насочено към никого. Освен това имам железен контрол над всеки мускул в тялото си. Мога да…

— Млъкнете и двамата — каза Тобиас. Той погледна снимката по-отблизо. — Господи…

— Не използвай името господне напразно — каза Айви.

Джей Си изсумтя.

— Стивън — каза Тобиас. — Компютър.

Седнах пред компютъра във всекидневната. Тобиас се наведе над рамото ми.

— Потърси Самотен кипарис.

Направих го и извадих раздела със снимките. Появиха се няколко десетки снимки на същите скали, но на всяка от тях дървото беше много по-голямо. Дървото на снимките изглежда беше достигнало пълния си размер, дори изглеждаше древно.

— Страхотно — обади се отново Джей Си. — Пак дърво. Пак скали. И пак скука.

— Това е Самотния кипарис, Джей Си. Прочут е и се смята, че е на поне 250 години.

— Е, и? — попита Айви.

Държах снимката, която бях получил.

— Тук трябва да е… На колко? Около десет години?

— Вероятно още по-малко — отвърна ми Тобиас.

— Значи, ако тази снимка е истинска — казах аз, — трябва да е направена в средата на 18-и век, десетилетия преди фотоапарата да бъде изобретен.