Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
Legion, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 26 гласа)

Информация

История

  1. — Добавяне

3.

— Можете да доближите Негово височество — каза Армандо. Той стоеше до триъгълния си прозорец. Живееше в една от най-високите части на къщата — място, което сам бе избрал.

— Може ли да го гръмна? — попита Джей Си тихо. — На някое не толкова важно място. Може би в крака.

— Негово височество чу това — каза Армандо с мек испански акцент и погледна незаинтересовано в наша посока. — Стивън Лийдс, изпълни ли обещанието, което ми даде? Трябва да бъда върнат на трона.

— Работя по въпроса, Армандо — казах аз и му подадох снимката. — Получихме още една.

Армандо въздъхна и взе снимката. Той беше слаб мъж с черна коса, която носеше зализана назад.

— Армандо ще прояви милост и ще разгледа молбата ти.

— Знаеш ли, Стийв — каза Айви, — ако ще създаваш халюцинации, гледай да не са толкова дразнещи.

— Замълчи, жено. Ти обмисли ли желанието на Негово височество?

— Няма да се омъжа за теб.

— Ще бъдеш кралица.

— Ти нямаш трон. А и последния път, когато проверих, Мексико имаше президент, а не император.

— Наркобароните заплашват народа ми — Армандо продължаваше да оглежда снимката. — Хората гладуват и са принудени да се подчиняват на чуждестранните сили. Това е позорно. А снимката е автентична.

Той ми я подаде.

— Това ли е всичко? — попитах. — Не трябва ли да я провериш с компютър?

— Не съм ли експерт във фотографията? Не дойде ли да молиш за мнението ми? Казах каквото имах. Снимката е истинска. Но самият фотограф е некадърен. Не знае как да твори. Тези снимки ме обиждат с простотата си.

Армандо ни обърна гръб и отново се загледа през прозореца.

— Сега може ли да го гръмна? — попита Джей Си.

— Изкушавам се да ти позволя.

Обърнах снимката. Одри беше огледала почерка, но не успя да го свърже с някой от професорите, психолозите или останалите, които са ни писали с желанието да ме изучават.

Свих рамене и взех телефона. Номерът беше местен. Чу се един сигнал, преди от другата страна да вдигнат.

— Ало? — казах аз.

— Може ли да ви посетя, господин Лийдс? — беше женски глас с лек южняшки акцент.

— Коя сте вие?

— Тази, която ви изпраща загадките.

— За това се сетих и сам.

— Може ли да ви посетя?

— Ами… предполагам. Къде се намирате?

— Пред вратата ви — телефонът замлъкна. Няколко секунди по-късно се позвъни на вратата.

Погледнах останалите. Джей Си си проправи път до прозореца с извадено оръжие и надникна към алеята. Армандо го изгледа сърдито.

Двамата с Айви излязохме от стаята и се отправихме към стълбището.

— Въоръжен ли си? — попита Джей Си, когато ни настигна.

— Нормалните хора не ходят из дома си въоръжени, Джей Си.

— Правят го, ако искат да живеят. Върви да вземеш пистолета си.

Поколебах се, а след това въздъхнах.

— Пусни я, Уилсън — извиках, но самият аз се отправих към моите стаи — най-просторните в къщата — и извадих пистолета си от чекмеджето. Сложих кобура под мишницата си и облякох яке. Чувствам се добре, когато съм въоръжен, но всъщност съм ужасен стрелец.

Докато тръгна надолу по стълбището, Уилсън вече беше отворил вратата. Около 30-годишна тъмнокожа жена стоеше на прага. Беше облечена с черно сако и бизнес костюм. Тя свали слънчевите си очила и ми кимна.

— Във всекидневната, Уилсън — казах, когато слязох.

Той я въведе, а аз ги последвах, след като оставих Джей Си и Айви да минат. Тобиас вече беше в стаята и четеше историческа книга.

— Лимонада? — попита Уилсън.

— Не, благодаря — казах аз и затворих вратата, оставяйки Уилсън отвън.

Жената обиколи стаята.

— Хубаво място — каза. — За всичко това ли плащате с парите на хората потърсили помощ от вас?

— Повечето идват от правителството.

— Говори се, че не работите за тях.

— Преди го правех. Както и да е, повечето пари идват от бюджета на професори, които искат да ме изучават. Започнах да им искам големи суми като предполагах, че това ще ги спре.

— Но не стана?

— Нищо не помага — казах с кисела гримаса. — Седнете.

— Ще остана права — отвърна ми тя, докато оглеждаше картината на Ван Гог. — Между другото, казвам се Моника.

— Моника — казах и извадих снимките, — струва ми се забележително, че очаквате да повярвам на абсурдната ви история.

— Още не съм разказала историята.

— Но ще го направите — контрирах я и хвърлих снимките на масата. — История за пътуващ във времето фотограф, който не умее да използва светкавица.

— Вие сте гений, господин Лийдс — каза тя, без да се обръща. — Според някои материали, които четох, вие сте може би най-умния човек на планетата. Ако в снимките се забелязваше нещо нередно, или дори да не беше толкова очевидно, щяхте да ги отхвърлите. И със сигурност нямаше да ми се обадите.

— Грешат.

— Кои „те“?

— Хората, които казват, че съм гений — седнах на стола до този, на който седеше Тобиас. — Не съм гений, а напълно нормален човек.

— Трудно ми е да повярвам това.

— Вярвайте в каквото искате, но не съм гений. Гениалните са халюцинациите ми.

— Благодаря — каза Джей Си.

— Поне някои от халюцинациите ми — поправих се.

— Смятате, че нещата, които виждате не са истински? — попита Моника и ме погледна.

— Да.

— Но все пак им говорите.

— Не искам да нараня чувствата им. Пък и могат да бъдат много полезни.

— Благодаря — каза отново Джей Си.

— Някой от тях могат да бъдат полезни. Но както и да е, те са причината да сте тук. Искате умовете им. Кажете ми историята си или престанете да губите времето ми.

Тя се усмихна и най-сетне седна.

— Не е каквото си мислите. Няма машина на времето.

— О?

— Не звучите изненадан.

— Пътуването назад във времето е крайно невероятно. Дори да се е случило, няма как да знам за него, защото ще е създадено друго разклонение на реалността, в което не участвам аз.

— Освен ако сега не сме в това разклонение.

— В такъв случай пътуването във времето пак не ме касае, защото ако и тук някой го осъществи, пак ще създаде разклонение и отново аз няма да съм част от него.

— Това е едната теория, но тя е без значение. Както казах, няма машина на времето. Поне не в обичайния смисъл.

— Значи снимките са фалшиви? — попитах. — Започвате да ме отегчавате много бързо, Моника.

Тя постави още няколко снимки на масата.

— Шекспир — започна да изброява Тобиас, докато му ги подавах една по една. — Родоския колос. Много умно.

— Елвис? — попитах аз.

— Явно секунди, преди да умре — каза Тобиас, сочейки снимката, на която звездата седеше в банята с клюмнала глава.

Джей Си изсумтя.

— Сякаш на света няма хора, които да приличат на него.

— Направени са с апарат — Моника се наклони напред, — който снима миналото.

Тя направи пауза за по-драматично усещане. Джей Си се прозя.

— Проблемът на снимките е, че няма как да бъдат проверени. Заснети са неща, които нямат друг визуален запис, който да докаже истинността им, затова е невъзможно да бъдат уловени дребни неточности.

— Виждала съм как работи устройството. Действието му бе доказано в контролирана среда. Стояхме в празна стая, подготвена за целта. Писахме върху карти и ги държахме, така че да се виждат. След това ги изгорихме. Изобретателят на устройството влезе в стаята и направи снимки. На снимките излязохме ние — как държим нарисуваните карти.

— Чудесно — казах. — За жалост няма никаква причина да вярвам на думите ви.

— Можете сам да тествате устройството. Да го използвате, за да отговорите на който искате исторически въпрос.

— Можем — намеси се Айви, — ако не беше откраднато.

— Мога да го направя — повторих, доверявайки се на думите на Айви. Тя имаше отлични инстинкти при разпитите и понякога ми подсказваше. — Но устройството е било откраднато, нали?

Моника се облегна на стола и се намръщи.

— Не беше трудно да позная, Стийв — обади се отново Айви. — Не би дошла тук, ако всичко беше наред. Ако ли не, щеше да носи апарата, за да се фука, стига да иска да ни докаже нещо. Мога да приема, че е скрит на сигурно в някоя лаборатория, защото е прекалено ценен. Но тогава щеше да ни покани на своя територия, а нямаше да идва дотук. Отчаяна е, въпреки спокойното си държание. Виждаш ли как потропва по облегалките на стола? Също така обърни внимание как в началото на разговора държеше да остане права, за да се покаже силна. Седна едва, когато се почувства неловко от спокойствието ти.

Тобиас кимна.

— Никога не прави прав нещо, което можеш да сториш седнал, нито прави седнал това, което можеш да направиш прав. Китайска поговорка, обикновено приписвана на Конфуций. Но разбира се, няма запазени първични текстове на Конфуций, така че всичко, което му приписваме са по-скоро догадки. Иронично, но едно от малкото неща, които знаем със сигурност, че е казал той, е Златното правило, което често погрешно бива смятано за цитат на Иисус от Назарет, който е казал същата идея, но по различен начин…

Оставих го да говори. Дълбокият му глас минаваше през мен като вълна. Думите му не бяха важни.

— Да — най-сетне проговори Моника. — Устройството беше откраднато. Това е причината да съм тук.

— Ето какъв е проблемът — казах. — Единственият начин да се уверя, че снимките са автентични, е да разполагам с устройството. Но няма как да го получа, без да свърша работата, която искате от мен. Накратко — лесно мога да стигна до края на всичко и да разбера, че ме водите за зелен хайвер.

Тя постави още една снимка на масата. Жена със слънчеви очила и тренчкот, стояща на железопътна гара. Снимката беше направена отстрани, докато тя четеше разписанието на монитора над главата си.

Сандра.

Джей Си възкликна изненадано.

— Откъде имате това? — скочих от стола.

— Казах ви…

— Стига игрички! — ударих силно по масата. — Къде е тя? Какво знаете?

Моника се отдръпна с разширени очи. Хората не знаят как да се оправят с шизофреник. Четат истории и гледат филми. Боят се от нас, макар вероятността да извършим някоя жестокост е същата, както да я извърши който и да е нормален човек.

Разбира се, някои хора, които са ме изучавали твърдят, че не съм шизофреник. Половината смятат, че си измислям всичко, а другата половина — че състоянието ми е нещо различно и ново. Но каквото и да ми е, както и да работи мозъка ми, само един човек е успявал да стигне до мен. Това беше жената от снимката, която Моника постави на масата.

Сандра. В определен смисъл тя започна всичко това.

— Не беше трудно да бъде направена снимката — каза Моника. — Навремето, когато още говорехте пред хората, често я споменавахте. Явно сте се надявал някой да прочете интервюто и да ви донесе информация за нея. Може би ви се е искало тя да прочете каквото сте имал да кажете и да се върне при вас.

Насилих се да седна обратно.

— Знаел сте, че е отишла на гарата — продължи Моника. — Знаел сте и кога се е случило. Но не знаете на кой влак се е качила. Започнахме да правим снимки, докато я открихме.

— На гарата трябва да е имало поне дузина русокоси жени с подобен външен вид.

Никой не знаеше истински коя е тя. Дори и аз.

Моника извади един куп снимки, поне двадесет. На всяка имаше жена.

— Решихме, че тази, която носи слънчеви очила на закрито трябва да е търсената. Но направихме снимки на всички жени на подходящата възраст, които са били на гарата през онзи ден. За всеки случай.

Айви постави ръка на рамото ми.

— Спокойно, Стивън — каза Тобиас. — Спокойният кормчия води кораба дори в буря.

Вдишах дълбоко.

— Може ли да я гръмна? — попита Джей Си.

Айви извъртя очи.

— Припомни ми защо го държим тук.

— Защото съм красавец — отговори й Джей Си.

— Слушай — продължи Айви към мен. — Моника пренебрегна своята история. Твърди, че е дошла при теб само, защото устройството е било откраднато. Как е могла да направи снимки на Сандра без апарата?

Кимнах и прочистих ума си, макар и трудно, и отправих обвиненията към Моника. Тя се усмихна лукаво.

— Смятахме да ви използваме за друг проект. Смятахме, че ще е полезно да разполагаме с тези снимки.

— Дявол да го вземе — Айви се взираше в лицето й. — Мисля, че този път може би казва истината.

Гледах снимката. Сандра. Бяха изминали почти десет години. Все още ме болеше от мисълта как ме беше оставила. Изостави ме, след като ми показа как да използвам умствените си способности. Прокарах пръсти по снимката.

— Трябва да го направим — каза Джей Си. — Трябва да се заемем със случая, кльощав.

— Ако има някакъв шанс… — добави Тобиас и кимна.

— Апаратът трябва да е бил откраднат от някой вътрешен човек — предположи Айви. — В подобни случаи често е така.

— Взел я е някой от вашите хора, нали? — попитах.

— Да — отвърна Моника. — Но нямаме представа къде е отишъл. През последните четири дни похарчихме десетки хиляди долари, за да го проследим. Непрестанно предлагах да се обърнем към вас. Но други части от компанията бяха против да включим човек, когото смятат за опасен.

— Ще се заема.

— Отлично. Да ви откарам ли в лабораториите ни?

— Не. Заведете ме в дома на крадеца.