Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- True Colors, 1991 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Ина Николова, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 130 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- helyg (2010)
- Разпознаване и начална корекция
- sonnni (2013)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI (2013)
Издание:
Сюзън Кайл. Истински цветове
ИК „Слово“, Велико Търново, 1995
Американска. Първо издание
Редактор: Детелин Гинчев
ISBN: 954-439-338-2
История
- — Добавяне
Глава петнадесета
Дори и да бе имала някакви съмнения относно замислите на Дон, обаждането му по телефона същия ден следобед ги отстрани напълно.
— Слушай — каза й той, след като му разказа за катастрофата на Сай, — защо не си вземеш няколко седмици отпуск? Няма нищо неотложно и аз мога да се оправя с всичко тук. Ще изпратя Фостър в Европа вместо мен и ще приключа тая история с приобщаването на „Хардън пропъртиз“ както ти искаш.
— Аз съм в по-изгодна позиция да се оправя с нея, отколкото ти — напомни му сухо Мередит.
— Е, разбира се, ти си там на място. Имах предвид документалната страна.
Намеренията му бяха толкова ясни, че тя се усмихна на себе си.
— Окей. Имам нужда от още малко време, за да се справя с миналото си. Но все още държа да ме уведомяваш за всички решения, които се вземат, и сама ще водя кореспонденцията си. Нел може да ми изпраща писмата всеки ден по факса и аз съответно ще им давам отговор.
Настана пауза, после той въздъхна.
— Добре.
— И, Дон — благодаря ти за подкрепата. Знам, че Хенри би одобрил начина, по който ми помагаш.
Дон се изкашля.
— Пак ще ти се обадя. И дано всичко е наред.
Мередит затвори с нервен смях. Вече на никого не можеше да се вярва. Дори на хората, за които винаги си смятал, че са на твоя страна. Хенри би се обърнал в гроба, ако знаеше, че Дон е в дъното на цялата интрига срещу нея.
Но докато пиеше кафето си в кухнята, тя се опита да види нещата и от друг ъгъл. В края на краищата Дон бе брат на Хенри. И наистина имаше основания да негодува, че половината от корпорацията бе отстъпена на една съвсем млада жена без кой знае какъв опит в бизнеса. Хенри може и да бе омагьосан от нея, но това съвсем не важеше и за Дон, а корпорацията бе целият му живот.
Тя се намръщи на опита си да оправдае човека, който съвсем преднамерено действаше срещу нея. До съзнанието й достигна развълнуваният глас на сина й, който играеше футбол с господин Смит в задния двор.
Двамата се появиха на вратата, разгорещени от продължителната тренировка.
— Ама че студ, мамо! — викна й Блейк. — Но как само загряхме с господин Смит, докато ритахме…
— Страхотен е — каза й господин Смит. — Направо за националния отбор.
— Мога ли и аз да пия кафе, мамо?
— Какво ще кажеш за едно какао вместо това? — усмихна му се тя. — Може да поканим и господин Смит.
— Аз сам ще си го приготвя — спря я Смит. — Сядай. Цяла нощ не си спала.
— При кого си била? — запита Блейк.
Мередит се поколеба. Не знаеше какво да каже.
— При един човек — рече най-сетне. — В болницата.
— Той ще умре ли?
Сърцето й подскочи.
— Не. Не, няма.
— О!
Тя гледаше унесено как господин Смит разбърква млякото и какаото. Умът й се въртеше все около това как ли ще реагира Сай, когато дойде на себе си. Погледна Блейк и видя баща му в тъмната коса, в очите и във формата на лицето. Сай също щеше да види приликата, но дали щеше да е доволен? Или Блейк щеше да е само още едно нежелано усложнение?
— Спри да се измъчваш и си изпий кафето — каза твърдо господин Смит. — Ще ходиш ли и тази вечер?
Мередит сви рамене.
— Не знам.
Тя погледна часовника. Наближаваше време за вечеря, но не усещаше никакъв глад. Господин Смит настоя да направи сандвичи и тя изяде един, без изобщо да усети вкуса му.
Малко след това телефонът иззвъня и тя грабна слушалката.
— Мередит? — Беше Мирна Хардън. — Исках да те попитам дали ще дойдеш в болницата.
— Да — отвърна й без колебание. — Ще помоля господин Смит да ме докара.
— Няма нужда. Ще те взема на път за там. Ще дойда след петнадесет минути.
— Готова съм.
Затвори телефона, смаяна, че старата дама наистина търси компанията й. Вероятно, помисли си, докато обличаше панталона и една розова копринена блуза, Мирна бе толкова разстроена, че искаше да има някой с нея. А както изглеждаше, в случая нямаше никой друг. Само Мередит се интересуваше истински от съдбата на Сай.
Мирна пристигна и дойде до вратата. Взря се напрегнато в Блейк, когато той прегърна майка си за лека нощ.
— Толкова е хубав — въздъхна възрастната жена и се усмихна. — Доста е едър за възрастта си, не мислиш ли?
— Да. Не е лошо, че ще порасне висок — съгласи се Мередит.
Блейк без притеснение погледна новодошлата.
— Аз съм Блейк Тенисън — съобщи той на Мирна.
Клепачите й трепнаха. Тя погледна с лек упрек Мередит и се приближи до детето.
— Така ли? Ходиш ли на училище?
— Да, госпожо.
— Посещава предучилищна в Чикаго — поясни тихо Мередит.
— Към нашата презвитерианска църква също има подготвително училище — предложи Мирна.
— Ако се наложи да останем по-дълго, може да го запиша там. Не е ли време да тръгваме? — „Още едно усложнение“ — помисли си нещастно. Наистина не беше добре да лишава толкова време Блейк от занятията му.
— Разбира се. Радвам се, че се запознахме, Блейк. — Мирна му подаде ръка на сбогуване.
Мередит размени многозначителен поглед с господин Смит и я последва към колата.
— Блейк Тенисън — въздъхна тежко Мирна, когато потеглиха. Сякаш чак сега си даваше сметка, че синът на Сай е израсъл като нечий друг син. Не можеше да обвинява Мередит — и как би могла — но болката беше ужасна. — О, Мередит! — промълви тя.
— Хенри беше с мен през цялото време на бременността. Беше в родилната зала, когато се появи Блейк. Помагаше ми да сменям пелените и да приготвям шишетата и обичаше Блейк дори повече от мен. — Сивите й очи се замъглиха от спомена. — Ако изобщо някой заслужава да бъде наречен баща, това е Хенри Тенисън. Да, дадох на Блейк неговото име. Тогава изобщо не допусках, че някога отново ще видя Сай. Приела бях, че ще прекарам останалата част от живота си с Хенри.
— Да, знам. — Мирна не гледаше към нея, докато шофираше. Миналото я преследваше, и то не само онази част, която бе свързана с Мередит. Имаше тайни, които бе пазила цял живот, но й ставаше все по-трудно да намира оправдание за това. — Направила си единственото нещо, което е било възможно. Само дето Блейк ще порасне, без изобщо да научи кой е истинският му баща.
— Сай може и да не го иска — отвърна тихо Мередит. — Не сте ли помисляла за това?
— Не. Сай обича децата.
— Когато са на другите.
— Нали не мислиш, че няма да обича собствения си син?
— Всъщност никога не съм познавала Сай, освен в някои отношения. Той не ме допускаше до себе си.
Мирна уморено въздъхна.
— Той никого не допуска до себе си. И мисля, че вината е на баща му. Съпругът ми владееше изкуството да открива слабостите на хората и да се възползва от тях. Той изобщо не искаше дете, но аз бях бременна със Сай и го молих да се ожени за мен и да му даде име.
Мередит я погледна смаяно.
— Обичахте ли го?
— Не. — Тя избегна погледа й. — Единственият мъж, когото някога съм обичала… беше убит във Виетнам. Той беше военен. Бащата на Сай бе негов приятел. — Лицето й придоби суров израз. — Франк Хардън имаше пари и бъдеще, а аз исках респект и сигурност. И се отказах от всичко заради тях. Дори забременях, за да го накарам да се ожени за мен. Но ми се наложи да платя скъпо за всичко.
— Обадиха ли ви се от болницата? — запита Мередит след дълга пауза.
— Да. Казаха, че възстановяването върви добре и Сай вече е вън от опасност. Само се моля да се възстанови напълно. Твоите думи явно са подействали, защото после дошъл в съзнание.
Мередит се взираше в чантата си.
— Не смея да се радвам преди още да сме го видели. — Тя се усмихна унесено. — Вече си представям как хвърля по мен всичко, което му попадне под ръка от нощното шкафче.
За нейна изненада Мирна се засмя.
— Е, това поне би доказало, че вече е във форма, нали?
Когато влязоха при Сай — вече бе в отделна стая, а не в интензивния сектор — той лежеше притихнал, тъмните му очи ги гледаха обвиняващо. Болката, която го измъчваше въпреки успокоителните, бе също тъй явна, както и гневът му.
— Как се чувстваш? — запита го плахо Мирна.
— Как, по дяволите, мислиш, че се чувствам? — Дълбокият му глас бе малко замъглен от упойките и все пак студен като лед. — Господи, ти наистина си смела. На твое място незабавно бих заминал някъде.
Мирна прехапа устни.
— Сай, опитай се да разбереш…
— Само това се опитвам, откак излязох от упойката. Съзнаваш ли изобщо какво ми причини?
— Да. — Тя извърна очи разтреперана. — Знам много добре. Но си мислех, че ще е за твое добро.
— Правото да реша е било мое. А не твое.
— Сай…
Той се взря в Мередит с твърд, нетрепващ поглед.
— А ти — рече той дрезгаво. — Защо изобщо не си направи труда да ми кажеш?
— Бях прекалено уплашена да не ме арестуват и дори не посмях да опитам — отвърна тя тихо.
— Можеше да ми пишеш! — избухна той.
Мередит не отговори. Би могла да му каже, че е писала, но майка му вече си имаше достатъчно неприятности и не искаше да влошава нещата още повече.
— Тя ти писа — призна нещастно Мирна. — Но аз скъсах писмото.
Сай диво изруга, а майка му преглътна сълзите си.
— Махай се — каза той на Мирна.
— Недейте — спря я Мередит, когато тя понечи да си тръгне. Доближи се до леглото и се взря в Сай. — Всичко това вече е минало. И никой не е бил наранен, освен мен. Няма нужда да се преструваш, че си умирал от любов. Ти ме искаше и ме получи. Всичко бе свършило, когато напуснах Билингс, и ти го знаеш. Радваше се, че си намерил извинение да ме махнеш от живота си. И сигурно си се утешил доста скоро след като заминах.
Той стисна зъби.
— Не съм знаел, че има дете!
Тя сви рамене.
— И какво ако знаеше? Ти не желаеше да се обвързваш с мен. Ще ми е доста трудно да повярвам, че си искал Блейк.
— Но съпругът ти го е искал?
— О, да — потвърди измъчено тя. — Хенри много го искаше.
Сай тежко въздъхна, направи гримаса и затвори очи. Големите му жилави ръце стиснаха възглавницата.
— О, Сай — прошепна Мередит.
— Ще оживея — промълви той. Очите му се разтвориха и ядосано се втренчиха в двете жени. — За нещастие на вас двете.
Мередит погледна към Мирна и откри нещо като съучастничество в тъмните й, примирени очи.
— Имаш ли нужда от нещо? — попита Мирна несигурно.
— Не — сряза я той.
Мередит кимна и извика сестрата. След като тя му сложи инжекция и излезе, Мирна отиде до бюфета, за да донесе кафе. Мередит седна на столчето до леглото и докосна хлътналата буза на Сай.
Очите му с мъка се отвориха, присвити от болката.
— Шест години — прошепна той.
Тя с усилие си пое дъх.
— Да.
— Не знаех — простена той. — О, боже, Мередит, та аз не знаех!
Очите му за миг се навлажниха. Мередит се приведе, ръката й милваше тъмните му влажни коси, бузата й се притисна до неговата.
— Недей — замоли го тя. — Сай, не мога да го понеса!
Пръстите му стиснаха още по-здраво възглавницата и той отново простена. Устните й докоснаха бузата му, затворените му очи, брадичката, ъгълчето на твърдите устни.
— Скъпи — прошепна тя. — Съжалявам, толкова съжалявам…
Той премести главата си така, че докосна устните й. Мередит го целуна с болезнена нежност, кратко докосване, което сякаш отне малко от болката върху лицето му. Подпря чело на широкото му рамо и вдъхна миризмата на антисептици и лекарства, която мъчително й напомни за катастрофата.
— Ще мога ли да ходя? — попита той неочаквано.
— Разбира се — отвърна тя, като се молеше да не го е излъгала. — Опитай се да поспиш. Сега трябва на всяка цена да почиваш.
— Майка ми… ме е измамила — произнесе с усилие той.
— Една майка би направила всичко за детето, което обича. Моля те, не се измъчвай повече. Трябва да се оправиш. И се опитай да не я обвиняваш много.
Той понечи да заговори, но бе прекалено слаб и прекалено измъчван от болки, за да намери думите. След дрезгава въздишка очите му се притвориха и лекарството започна да действа. Мередит мълчаливо даде воля на сълзите си.
Мирна се появи на вратата и разтревожено се взря в лицето й. Нарочно се бе забавила, за да ги остави за малко сами. Толкова добре разбираше сега Мередит. И това я караше да се чувства още по-виновна и по-лоша…
Мина още един ден, преди Сай да може да сяда в леглото и да се храни. Колкото да бе блед и отслабнал, характерът му си бе все същият. Стана рязък и груб с всички наоколо, когато започна да осъзнава истинския обхват на нараняванията си и твърде реалната опасност да не може да ходи след операцията на гръбнака.
— Ти ме излъга — обвини той Мередит. — Каза, че ще мога да ходя. А хирургът изобщо не е сигурен.
— Знаеш много добре, че ще зависи от процеса на възстановяване и от това колко упорито ще работиш с физиотерапевта, когато излезеш от болницата — отвърна спокойно тя. — Доктор Данбъри смята, че имаш много добри шансове.
— Данбъри е долетял от клиниката „Майо“. — Сай се взря в нея с присвити очи. — Със самолета на „Тенисън интернешънъл“.
— Просто се опитах да помогна на майка ти. Но и тя би направила същото.
— Вие с нея бяхте врагове… Благодарен съм ти за онова, което си направила, но това не променя нещата в бизнеса. Ще се боря със зъби и нокти за моята компания.
— О, никога не съм очаквала нещо друго — увери го Мередит. — И харесвам битките с достоен противник.
Той се размърда в леглото и направи гримаса.
— Ама че дърпат проклетите шевове.
— Ще ти махнат конците след пет дни и ще можеш да си отидеш вкъщи — увери го тя.
Сай притвори очи и се отпусна върху възглавниците. Изглеждаше блед и измъчен.
— Ще трябва да подредят една от стаите на първия етаж — произнесе замислено той.
— Да. — Мередит кръстоса дългите си крака и се загледа в него.
Сай отвори очи и улови мига. Взираше се в лицето й и търсеше знаците на умората.
— Не си напускала болницата, откакто дойдох тук, освен, за да поспиш.
— Мирна имаше нужда от някого. Изглежда нямате други роднини.
— Не мога да си представя, че се грижиш за майка ми.
— И аз имам син. Може би сега я разбирам по-добре от някога.
Той замълча и извърна очи към прозореца.
— Имаш ли негова снимка?
— На кого?
Челюстите му се стегнаха и той я изгледа ядосано.
— На моя син.
Тя цялата изтръпна от някакво предчувствие. Сай бе произнесъл думите с дълбоко вълнение и лека собственическа нотка.
— Да. — Отвори чантата си и затърси снимката на Блейк с ръце, станали изведнъж непохватни.
Подаде я на Сай. Той хвана китката й със стоманена ръка и я задържа, докато пое фотографията с другата и дълго и мълчаливо се взира в нея.
— Има твоя поглед — рече той най-сетне, — макар очите му да са с цвета на моите. Но има моят нос и моята брадичка.
— И сигурно ще бъде висок — добави плахо Мередит.
Сай вдигна поглед и видя как руменината бавно изби по скулите й.
— Кога го направихме?
Гореща вълна заля цялото й тяло. Не искаше да си спомня.
— Кога? — прошепна Сай.
— Първият път.
— Господи. — Погледна отново снимката и нещо в изражението му бе така озадачаващо, така тайнствено, че Мередит безпомощно се взря в него.
Преди всичко й се струваше толкова ясно. Тя и Хенри бяха ходили заедно в консултацията за бременни, той бе там, когато се роди Блейк, той бе винаги там, когато детето растеше и крепнеше. Но сега тя изведнъж си даде сметка, че Хенри бе само заместител, че винаги е искала Сай да е този, който да върши тези неща с нея. Сай да я бе прегръщал в нощта, когато започнаха родилните болки, той да я бе отвел до болницата и той да бе взел първото си дете на ръце. Сълзи пареха очите й.
Той ги видя. Гърдите му се надигаха и отпускаха тежко, очите му бяха потъмнели от болка. Пусна китката й и върна фотографията.
— Можеше и изобщо да не науча — промълви той като че ли на себе си. — Можеше никога да не го видя.
Ако Хенри бе жив вероятно, мислеше той. Мередит погали тъмната коса на сина си на снимката, преди да я прибере в чантата си.
— Някой ден щях да му кажа — въздъхна тя най-сетне. — Хенри и аз бяхме съгласни, че има право да знае кой е истинският му баща.
Мирна Хардън бе влязла в стаята, докато Мередит говореше. Стоеше тихо до вратата, но лицето й се сви при последните думи. Значи, тя все пак е смятала да каже на Сай. Може пък да беше и за добро, че нещата най-сетне излязоха наяве.
— Доста бързо се върна — забеляза Сай саркастично. — Това за мен ли е? Омръзна ми от кафета.
Мирна подаде една чашка на Мередит и се оттегли на своето място до прозореца.
— Не е за теб — съобщи тя на Сай с великолепно безгрижие. Обикновено така се оправяше с буйния му нрав, като просто се правеше, че не го забелязва. Болеше я много от неговата враждебност, но нямаше намерение да му го показва, дори и напълно да бе заслужила това отношение.
— Чувствам се отвратително — промърмори уморено Сай. — В компанията ще я оплескат съвсем, докато се въргалям тук.
— Твоят вицепрезидент се справя чудесно — осведоми го Мирна.
— Така ли? Справя се и държи хищниците на разстояние? — Той хвърли многозначителен поглед на Мередит.
— Този хищник е прекалено уморен, за да се нахвърли сега върху компанията ти — подхвърли тя. — Ще изчакам да се изправиш отново на крака.
— Колко почтено. — Очите му потъмняха. — Ами ако изобщо не се изправя на крака?
— Доктор Данбъри каза, че ще се изправиш. А той е най-добрият в тази област.
Сай напрегнато се взря в нея, като се опитваше да прочете истината по изражението на лицето й. Сякаш му олекна малко.
— Добре.
— Ще си дойдеш у дома само след няколко дни — рече Мирна.
— Ще се преместя в хотелския си апартамент — заяви Сай и видя как майка му пребледня.
— Не, няма — намеси се твърдо Мередит. — Ще си отидеш у вас, където е мястото ти.
Веждите му учудено се вдигнаха.
— Смяташ да ме занесеш там ли?
— Не. Но господин Смит ще го направи. Ще го заема на майка ти за седмица-две, докато нещата се наредят. Господин Смит е много добър във физиотерапията.
— На всичко отгоре трябва да търпя и любовника ти в къщата си! — избухна Сай.
— Господин Смит не е и никога не е бил мой любовник — произнесе спокойно Мередит. — Той е мой бодигард. Тази година имаше един опит за отвличане на Блейк. И не знам какво щеше да се случи, ако не беше господин Смит.
Сай се намръщи, в гърдите му се надигна нещо подобно на бащинска тревога.
— Опит за отвличане?
Сивите й очи изучаваха лицето му.
— Сай, имаш ли изобщо представа какво значи да си наследник на Хенри? Такива пари превръщат всеки мой близък човек в сигурна мишена. И най-вече Блейк. Господин Смит не го оставя сам нито минута, ако не е убеден, че сме на сигурно място.
— Такъв живот сигурно е ад за детето.
— И за майка му — съгласи се тя. — Направо ми съсипва нервите. Господин Смит е работил в ЦРУ, известно време е бил и наемник. Повярвай ми, той си знае работата.
Сай сякаш се успокои донякъде, но очите му все още блестяха от вълнение.
Мирна ги слушаше напрегнато. Имаше решение, което би оправило всичко и дори би й дало буфер срещу справедливия гняв на сина й.
— Мередит — започна тя предпазливо, — защо не се преместите при нас, докато Сай се възстановява?
Младата жена я погледна смаяно. Би трябвало да го очаква, но не бе.
— Да, защо не? — запита Сай, сякаш това изобщо не подлежеше на обсъждане. — Къщата е достатъчно голяма. Има много стаи. Можеш да доведеш и господин Смит — добави той рязко, — стига да стои далеч от мен.
— Това би било идеално решение — заумилква се Мирна. — Имаме отлична готвачка и икономка. Ще можеш да работиш от къщи. Разполагаме с факс, телефон…
— Да, Мередит, можеш да работиш по превземането на моята компания от собствения ми телефон — произнесе проточено Сай и изгледа възмутено майка си.
— Значи ще имам възможност да саботирам отвътре — промърмори сухо Мередит.
— И все пак, помисли — молеше я Мирна.
Мередит разсъждаваше трескаво. Сай видимо се оживи след предложението на Мирна. Щеше да има възможност да му помага при възстановяването. Но Мирна щеше да се доближи до Блейк, а в това без съмнение имаше риск. И Сай, разбира се, също щеше да се доближи…
— Добре — каза тя най-сетне и Мирна и Сай явно си отдъхнаха. — Но имам едно условие. Блейк не бива да научава нищо за миналото.
Настъпи видимо колебание. Но Мирна знаеше, че няма друг изход, и отстъпи, защото това бе единственият начин да вижда внучето си.
— Щом трябва — съгласи се тя.
Младата жена кимна. Смениха темата на разговора, но през останалата част от деня Мередит се чудеше дали е постъпила правилно. И най-вече — как щеше да съобщи новината на господин Смит, който определено не бе най-големият почитател на Сай.